Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (15)

Глава 14
Съдбата

Когато го чуха да вика, Рик и Джулия се втурнаха в каменната стая, запалвайки лампата. Видяха Джейсън на земята, сгушен на кълбо, сякаш са го били. Ключовете бяха изпаднали от джобовете му.

— Тук е! Тук е! — крещеше той.

И междувременно им сочеше прозореца, хлипайки.

— Кой? Кой е тук? Къде? — попита го Джулия, като се опитваше да го успокои, но самата тя беше превъзбудена и каквото и да видеше около себе си, реагираше с уплаха.

— Какво видя, Джейсън? — попита го Рик.

Над главите им електрическата светлина започна да линее.

— Светкавицата… светкавицата… — заекна Джейсън. Сгушен на пода, изглеждаше още по-малък от своите единайсет години. — Имаше… имаше един мъж на прозореца! Видях го! Имаше… наметало… дълго черно наметало… и гледаше тук вътре!

Очите на Джейсън бяха толкова опулени и ужасени, че Джулия се принуди да му повярва.

— Мъж ли, Джейсън?

— Да… — измърмори той. — Мъж.

— Всички врати заключени ли са? — попита Рик със завидното си чувство за практичност.

Джулия започна да проверява тези на приземния етаж, като палеше всички лампи, които се изпречваха на пътя й.

За късмет до една ги намери заключени отвътре.

Върна се в каменната стая, където Джейсън донякъде се беше поуспокоил.

— Това беше призракът на стария собственик… — казваше в този момент той. — Трябва да ми повярваш, Рик. Беше ужасен, с белег, който преминаваше от единия до другия край на лицето му…

— Навсякъде е заключено — каза Джулия. — Никой не може да влезе. А ако отвън има някой, ще трябва да се справи с Нестор.

Седна на пода, събирайки ключовете около себе си. Алигатор, жаба, бодливо свинче и кълвач.

— А горе? — попита я едва доловимо Джейсън.

— Какво горе?

Светлината в къщата още повече отслабна. Чу се силен гърмеж, който съпроводи мълнията, и след няколко секунди токът спря напълно.

— О, не… — прошепна Джулия.

— Сега ще дойде — успокои ги Рик.

— Чувате ли го? Чувате ли го? — започна отново Джейсън.

Джулия усети студа на някакво внезапно течение и започна да движи ръцете си в тъмнината, чак докато не напипа ръката на Рик и тази на брат си.

— Да чуваме какво… Джейсън? — успя да изпелтечи тя.

Той остана мълчалив.

Но сега го чуваше и тя.

Беше вятърът.

Беше дъждът.

Беше нощната буря.

Беше прозорецът на куличката, който се удряше ритмично в касата.

Като стъпки.

Джулия прехапа устни. Не искаше да заплаче. Но така се страхуваше, толкова много се страхуваше, че щеше да й е наистина приятно, ако мама и татко в този момент бяха с тях.

 

 

Лицето на Рик внезапно засия в мрака.

— Запалка — каза момчето от Килмор Коув. — Баща ми казваше, че винаги е добре да си носиш запалка. — Освободи се бавно от хватката на Джулия и продължи: — Отивам да затворя прозореца горе.

— НЕ! — изпищя Джулия.

— Защо не?

— Стой… стой тук — заповяда му тя. — Ще останем неподвижни, докато не дойде токът…

— Известно ли ви е дали тук някъде има свещи? Или електрическо фенерче? — попита ги Рик и угаси запалката си.

— Какво става? — разтревожи се Джейсън.

— Започна да ми пари на пръстите — обясни Рик.

След това пак я щракна.

— Струва ми се, че в кухнята има свещи. Видях ги върху една греда — избърбори Джулия.

— Добре, тогава отивам да…

— НЕ! — изпищя отново тя, сграбчвайки го за ръката.

Решиха, че всички заедно ще отидат да вземат свещите. Рик беше водачът, като щракаше запалката с бързи последователни натискания, достатъчни, за да се ориентират извън каменната стая и в салоните.

Когато влязоха в кухнята, токът дойде.

Всяко ъгълче на Вила Арго отново беше обляно от светлина, но непостоянна и готова пак да ги изостави. Снабдиха се с три свещи, качиха се по стълбите чак до куличката и затвориха за трети път през този ден повредения прозорец.

Слязоха на долния етаж и Рик почти разсеяно отбеляза:

— Обърнахте ли внимание колко са прозорците в куличката?

— Не, колко са?

— По един на всяка стена. Общо четири — и добави: — Ако с четири една отвориш случайно… би могло да се отнася за дръжките на прозорците.

Джейсън се замисли за миг, но след това поклати глава:

— Не. Не мисля. Четири се отнася за ключалките. Докато една… една е…

— Съдбата — довърши Джулия на негово място.

Оставиха да свети само в каменната стая и се приютиха в нея. Джейсън продължаваше да хвърля погледи през прозореца навън.

Успокоени, че са близо едно до друго, трите деца започнаха да разучават внимателно четирите ключалки на вратата.

Това бяха четири кръгли и еднакви дупки, разположени по следния начин:

        ●
●                ●
        ●

Нямаше нищо, което да им подскаже как да използват притежаваните от тях ключове.

— Аз предлагам да опитаме напосоки… — каза Джулия, след като помислиха известно време.

Рик поклати глава:

— Не може да се опитва на случаен принцип. Трябва да има някакъв ред. Някаква схема. Крокодил, бодливо свинче, жаба и кълвач… каква е връзката между тези три животни?

— Никаква: посланието казва случайно… — припомни им Джейсън.

— Разбрах какво казва посланието — отговори Рик, изгубил търпение, — но въпреки това ние трябва да имаме някаква своя схема!

— Да пробваме ключовете. Ако се превъртят, значи е правилно. Ако не се превъртят, е грешно. Какво ще кажете за тази схема?

— Ами ако счупим някой механизъм? — отговори Рик. — Може би има само една възможност да се стигне… до съкровището.

— Да опитаме с кълвача най-отдолу — рече Джейсън.

— Защо?

— „К“… кълвач. Той е последното животно по азбучен ред.

— А „К“ като крокодил след това къде ще я сложим? В ключалката вдясно или в тази отляво? — попита ги Рик.

Джейсън не знаеше какво да отговори.

— Но ако държим да ги наречем с правилните им имена… от главата му се разбира, че това е повече алигатор, отколкото крокодил.

— Не знаех, че си експерт по животните… — възхити му се Джулия.

— А останалите тогава? Този кълвач какъв е?

— Обикновен — отговори Рик. — Кълвач и толкова.

Джейсън му подаде ключа с таралежа.

— Това обаче е повече бодливо свинче, отколкото таралеж… Таралежът е голям… Без съмнение е бодливо свинче.

Оставаше само ключът с жабата, която не беше кафява крастава жаба, нито пък жаба дървесница. Беше си проста жаба.

— И така… ако бодливото свинче яде жаби… — рискува Джулия.

— Жабата не яде кълвачи.

— Алигаторът обаче ги яде всичките, въпреки че с бодливото свинче трябва доста да внимава!

Тъй като не успяха да разположат животните според хранителната верига, разгледаха географските зони, в които живеят, определяйки горната ключалка като север, а долната като юг.

— Бодливите свинчета са най-вече американски. Запад. Ключалката вляво.

— Жабите обаче живеят навсякъде! — изхленчи Джулия.

Преминаха към размерите, а после към цветовете. Но колкото и да се напъваха, не успяха да намерят никаква логическа връзка между четирите ключа.

Накрая Джулия загуби търпение от тези напразни теоретични опити. Грабна ключа с алигатора и изведнъж го напъха в горната ключалка на вратата.

След това го завъртя и… щрак.

— Превъртя се! — засия от радост момичето.

Джейсън и Рик бързо се доближиха до нея с другите ключове.

— Как го направи? — попита я Джейсън.

— Взех го, пъхнах го и го превъртях. Дай ми и другите.

— Кой искаш?

— Жабата — реши Джулия.

Взе го, сложи го в ключалката отляво на тази, която току-що беше накарала да изщрака, и го завъртя.

Щрак.

— Бодливото свинче! — заповяда Джулия.

Щрак.

— И като последен… кълвачът!

Джулия взе последния ключ и го мушна в ключалката в основата на кръста. И този път ключът влезе и се завъртя с лекота.

Щрак.

 

 

— Готово — каза Джулия, гледайки вратата.

— Какво е готово? — апострофира я Джейсън.

— Отключих всички ключалки.

Рик допря едната си ръка до вратата и леко я натисна. След това хвана един от ключовете и леко го придърпа.

— Бих казал, че вратата е по̀ затворена отпреди.

Джулия усети, че я обзема вълна от разочарование. Направи второ и трето превъртане на ключа с кълвача.

Щрак. Щрак.

— Въртят се на празни обороти… — отбеляза тя.

Завъртяха ги всичките по четири пъти.

После още по два.

Вратата остана заключена.

Рик се усмихна:

— Видяхте ли? Иска се някакво правило, за да се отвори тази врата.

— Отваряй се! Отваряй се! — закрещя Джейсън, удряйки с юмруци по дървото.

Ударите му заплашително изкънтяха.

— Чухте ли? — промърмори след това, като остана облегнат на вратата. — Тук, вътре… бие на кухо…

 

 

Докато Джейсън и Джулия преместваха ключовете в различните ключалки, като ги превъртаха на празни обороти, Рик взе превода на пергамента и започна да го разучава ред по ред.

От четири третата указва мотото… Какво мото? От четири две водят към смъртта… Кои от тези животни водят към смъртта? И кое, в края на краищата, води надолу?

Докато Рик си блъскаше главата, Джейсън опита да използва само един ключ за всичките четири ключалки: пъхваше го, механизмът изщракваше, изваждаше го и го вкарваше в следващата ключалка.

При избора на ключалка опита по посока на часовниковата стрелка, в обратна на нея, първо отгоре и отдолу, после вдясно и вляво…

Но въпреки хилядите опити вратата остана херметически затворена.

Когато се отегчиха, Джейсън и Джулия приседнаха до Рик.

Джулия вече беше убедена, че тези четири ключа в действителност не служеха, за да се отвори с тях вратата.

— Може би ни е нужно някакво магическо заклинание… като: Сезам, отвори се!

— Или като: Говори, приятел, и влез… — добави Джейсън, мислейки си за „Властелинът на пръстените“.

— Какво каза? — скочи отгоре му Рик, като го стресна.

— Говори, приятел, и влез! — повтори Джейсън. — Елфската фраза, която Гандалф прочита върху Вратата на Мория…

— Не, не ти. Джулия… каза… магическо заклинание?

— Казах: Сезам, отвори се!

— Сезам, отвори се… — Рик прочете отново на висок глас първия ред от превода и след това възкликна: — Възможно ли е?

— Какво да е възможно?

Превъзбуден като никога досега, Рик разположи ключовете един до друг:

— „P“ от picchio, кълвач… „A“ от alligatore, алигатор… „R“ от rana, жаба… и… и…

— „I“ от istrice, бодливо свинче — каза Джулия, след което погледна Джейсън: — И какво от това?

— P… A… R… I… — промърмори той.

— Не! Не е „pari“!

Рик скочи на крака, взе ключа с алигатора и го напъха в ключалката отгоре.

Щрак.

— Разбира се… трябва да се поставят по посока на часовниковата стрелка… — прошепна той.

След това сложи вдясно кълвача, а вляво бодливото свинче.

Щрак. Щрак.

— Не е „pari“, Джейсън! Написано е в посланието: с четири… случайно… APRI (ОТВОРИ).

Пъхна ключа с жабата в ключалката отдолу, след това разгледа резултата, който си мислеше, че е постигнал.

        A
I                P
        R

Завъртя ключа.

Щрак, каза ключалката.

И вратата се открехна.