Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (5)

Глава 4
В къщата

Първата стая, в която Рик се озова, беше нещо средно между веранда с изглед към морето, библиотека и хол. Три големи панорамни прозореца гледаха към скалите, изпълвайки помещението със светлина. Върху някои от етажерките по стените бяха натрупани книги и списания, а останалите вестници лежаха върху една кристална маса. В средата на стаята имаше статуя на жена в естествен ръст, погълната в хвърлянето на рибарска мрежа, която обвиваше коленете й. Рибарката гледаше със замечтано изражение към някаква точка в морето.

— Красива е, нали? — попита го в този момент Джейсън, изниквайки зад гърба му.

— Хей…

— Хей.

С две потупвания по гърба момчетата приключиха здрависването, сякаш цял живот са били заедно, и започнаха да обикалят около статуята.

— Мама каза, че не можем да я местим оттук.

— Защо?

— Защото така е поискал предишният собственик… — Джейсън докосна бронзовата мрежа, като хвърли един поглед на Рик. — Говори се, че Юлисес Мур бил малко странен.

— Така казват.

— Но сега, когато е мъртъв… ако е мъртъв…

Рик сбърчи чело.

— В какъв смисъл, ако е мъртъв?

— В смисъл че брат ми има развинтена фантазия — прекъсна ги Джулия. — Здравей, Рик! Добре дошъл.

Този път поздравът се състоеше от две, доста отдалечени една от друга, помахващи си ръце и от две смутени усмивки.

Като се изключи фактът, че Джейсън и Джулия бяха момче и момиче, те бяха съвършено еднакви, с едни и същи светли коси, с едни и същи очи и с едни и същи трапчинки от двете страни на устните.

Джулия просто беше малко по-висока и малко по-здрава от Джейсън, като че ли беше бързала да порасне.

Тя се просна върху едно от креслата, които бяха наредени около статуята на рибарката, и продължи:

— Ако слушаш Джейсън, нашият стар градинар може да се окаже сериен убиец, който се е оттеглил да живее тук, където на никой, дори и насън, не би му дошло наум да дойде да го търси.

Джейсън направи гримаса, опитвайки се напразно да смени темата на разговора.

— Брат ми обича да си измисля невероятни истории — отбеляза Джулия.

— Тук, в Килмор Коув, това може да се окаже полезно… — отговори й Рик.

Джулия замръзна, разтревожена от перспективата, че в Килмор Коув никога не се случва нищо.

— Във всеки случай — каза Рик — това е перфектното място да се скриеш. Искам да кажа, според вас, колко стаи има в тази къща? Сто?

Лицето на Джейсън се озари.

— Мога ли да ти споделя нещо? Аз смятам, че в тази къща…

— Не започвай! — подскочи Джулия.

Но въдицата вече беше хвърлена.

— В тази къща… какво? — попита Рик.

— Мисля, че има призрак — заключи удовлетворен Джейсън.

— Ти вярваш ли в призраци? — попита го Джулия, качвайки краката си на фотьойла.

Рик разбра, че се намира по средата на спор между брат и сестра. Замисли се какъв най-удачен отговор да даде, защото не искаше да разочарова Джейсън, нито да изглежда глупав в очите на Джулия.

— Откъде си сигурен, че има призрак? — попита той Джейсън.

— Чух го да се разхожда на горния етаж, когато вкъщи не трябваше да има никой. Стъпки, разбираш ли?

Лицето на Джулия се изкриви в гримаса:

— Да, а тази вечер ще има вериги, викове, внезапно избухнал смях…

— Защо трябва да се държиш така, Джулия? Казвам ти, че чух стъпките му от първия етаж. Аз бях долу. Ти беше долу. Всички останали бяха навън и…

— Това, което трябва да знаеш, Рик — отряза го Джулия, — е, че Джейсън чете куп глупости. Сещаш ли се комиксите за онзи тип от Лондон, който лови чудовища?

Рик поклати глава. Никога не му бяха харесвали комикси за чудовища.

— Престани! — възкликна Джейсън, раздразнен от факта, че Джулия се отнасяше с легендарния доктор Месмело като с някакъв обикновен „тип от Лондон“. След това даде на Рик няколко точни сведения, но момчето от Килмор Коув наистина, изглежда, никога не беше чувало да се говори за него. Възможно ли е един английски юноша все още да не беше чувал да се говори за доктор Месмело?

— Както и да е… — подхвана отново Джулия, — тъй като главата на Джейсън е пълна с вампири, върколаци и призраци, той си мисли, че и Вила Арго е домакин на някой от тях. А също така е убеден и че знае кой е той.

— Наистина ли?

Джейсън кимна:

— Това е призракът на стария Юлисес.

Рик усети, че го побиват тръпки.

— И… защо духът му да е още тук?

— Защото е оставил нещо недовършено — отговори Джейсън.

Рик погледна Джулия, която му направи знак да подтикне брат й да говори.

— Ясно — каза тогава Рик. — Нещо недовършено. Но какво?

— Все още не съм разбрал. Имам съвсем оскъдна информация. Няма и седмица, откакто съм в Килмор Коув, и все още не познавам добре тази къща.

— Разбира се — съгласи се Рик. — Та тя е огромна.

— Трябва да я разучим стая по стая… — предложи Джейсън. — И да й направим подробна карта.

— Джейсън! — възкликна Джулия. — Клетият Рик очевидно не е дошъл тук горе, за да разучава нашата къща!

— Не, не! Би било прекрасно! — изпусна се Рик, развълнуван от идеята. — Ако трябва да бъда искрен, на практика тази къща съм я разучавал дни наред… само че отвън. За мен това ще е върхът. За мен е супер дори само да стоя тук, с тази статуя и с книгите, и с вас… — хвърли продължителен поглед към вратата, която водеше към вътрешните стаи. — Ако сте съгласни, аз гласувам за разузнаването на Вила Арго.

— Лист и химикалка за картата! — подскочи като пружина Джейсън. — Изчакайте ме тук!

Той остави Джулия и Рик в портика и се качи по стълбите да потърси каквото му бе необходимо.

Като останаха сами, Джулия се загледа в накъдреното от бяла пяна море.

— Не ми каза дали вярваш в призраци, или не… — попита Рик, без да обръща погледа си към него.

Той се подпря на статуята на рибарката и в същия миг усети колко студена и солидна е тя.

— Баща ми казваше, че призраците съществуват — каза й той. — И че всеки човек си има своя призрак.

Джулия се обърна.

— А твоят кой е?

— Самият татко — отговори й Рик с втренчен и внезапно охладнял поглед. — Почина в морето… преди две години.

Останаха мълчаливи чак до завръщането на Джейсън.