Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (14)

Глава 13
Неказаните неща

Джулия вдигна очи към небето.

— Гледай ти какво нещо! — възкликна тя, когато остана сама в кухнята.

Беше точно така, както си го беше представяла: този мъж беше див грубиянин и ужасен човек. Неслучайно живееше сам, кой ли изобщо би могъл да го понесе?

Стана от стола и се приближи към печката. Повдигна капака на тенджерата и пряко волята си трябваше да си признае, че ароматът на супата беше апетитен. Стомахът й изкъркори, сякаш за да си поиска пълна лъжица.

Беше едва седем вечерта, но след разузнаването, къпането в морето и всичко, което последва, въртенето на педалите до селото и обратно, идеята за парче хрупкав хляб, потопен в супата, беше, меко казано, прекрасна.

— Гледай ти какво нещо! — възкликна тя отново, поклащайки глава повече заради своя характер, отколкото заради действителната нужда да протестира против нещо или някого.

— Гледай какво? — попита я Джейсън, връщайки се в кухнята. Държеше в ръцете си обемистия Речник на забравените езици и пергамента, който бяха намерили заедно с четирите ключа.

Остави всичко на масата в кухнята и каза:

— Уау! Какъв аромат! Защо не вземем да ометем всичко каквото има за ядене?

Рик също влезе в кухнята, съобщавайки им новината, че може да остане да спи във Вила Арго. Джулия се усмихна, защото за нея това беше удоволствие.

Джейсън бързо му подаде речника.

— Да разшифроваме първо пергамента, а после ще ядем — каза той.

От своето жилище, без дори да подвие крак, Нестор остана да наблюдава светлината, която струеше от кухнята на Вила Арго, чувствайки се объркан от многото си противоречиви мисли.

Чуваше децата да се смеят, да си говорят оживено и да си подвикват на висок глас.

След това чу потропването на чиниите и приборите за хранене. Много лампи бяха запалени и угасени в старата къща.

Градинарят се усмихна, защото Вила Арго изглеждаше преродена.

— Като в добрите стари времена… — прошепна той.

Принуден да живее сам, беше придобил навика да изразява мислите си полугласно.

В действителност Нестор се надяваше, че с тези деца щеше да се чувства дори по-добре, отколкото в миналото. Сети се за срещата си в ранния следобед с Обливия Нютон и усети, че машинално го обзема желанието да счупи нещо.

— Никога няма да имаш тази къща, Обливия… — процеди през зъби той.

Тази млада и богата бизнесдама управляваше голяма компания за недвижими имоти. Нестор нямаше представа в какво точно се състоеше дейността й, но знаеше, че купува и продава къщи. Точният термин всъщност беше „брокер недвижими имоти“. Обливия беше способна да спечели повече пари от някоя къща, като я продаде, отколкото архитекта, който я беше проектирал, или строителите, които я бяха изградили.

„Мистериите на модерния свят“, помисли си Нестор.

Обливия Нютон разсъждаваше от позицията на човек, който се интересува само от печалбата. Нестор обаче не.

И тази разлика между тях беше нещото, което озадачаваше най-много Обливия. Беше се опитала да затрупа Нестор с британски лири, беше му предложила луксозно устройване на което и да е друго място на планетата. Беше готова да му даде всичко, което й поиска, за да може да стане господарка на Вила Арго.

— Поискай ми каквото пожелаеш — беше му предложила отново този следобед — и аз ще ти го дам.

— Добре: желая да изчезнеш — отговори й Нестор, при което тя беше излязла извън себе си от ярост.

Вечерният дъжд се засили.

Нестор мина покрай изстиналите гозби от своята вечеря, взе от закачалката черния си дъждобран и го облече.

— Сигурен съм, че децата ще разберат защо тази къща е толкова драгоценна… — промърмори той, отправяйки се към изхода на своята къщурка.

Под все по-напористите атаки на бурята, Вила Арго започна да стене и да скърца. В кухнята трите хлапета бяха дояли и последната лъжица супа и сега, сгушени едно до друго, четяха на глас превода на последния пергамент. Ако първото послание, което намериха, беше загадъчно, то новооткритото беше, меко казано, неразбираемо:

Ако с четири една отвориш случайно

от четири три посочва мотото

от четири две ще вървят към смъртта

и един от четирите води надолу.

Джейсън се опита да развие няколко плахи теории, след като заедно прочетоха отново и първата бележка, но зад всяко негово тълкувание имаше поне по две логически опровержения от страна на Рик, от които му се подкосяваха краката.

— Проблемът е — отбеляза навъсено приятелят му, — че никъде не пише дали първата бележка наистина е първа. Искам да кажа, че… вероятността да се намери това, второто послание, е била много по-голяма, отколкото другото в скалата. Дори и да е правилна идеята ни, че сме нещо като… ловци на съкровища… никъде не е казано, че сме започнали играта отначало.

— Във всеки случай сега в ръцете си държим четири ключа — каза Джулия, обобщавайки. — А тук е написано, че ако с четири една отвориш случайно… дрън-дрън-дрън. Според мен една е вратата оттатък.

— Може да бъде и една от ключалките — отговори Рик. — А случайно означава и съвпадение или късмет.

— Освен ако случаят не поиска да я отворим — каза Джейсън. — Случайно може да означава и… случай, съдба.

Той не вярваше, че беше увиснал на онзи процеп в рифа само заради някакво си съвпадение. Или защото късметът му е бил такъв.

Било е предопределено да се случи.

Джейсън се насочи към каменната стая, без да пали лампите, като вървеше пред сестра си и Рик. Премина през двата салона, които в тъмното изглеждаха зловещи, тъй като разнообразните предмети, с които бяха обзаведени, изглеждаха като заспали фигури. Дъждът и вятърът толкова се бяха усилили, че от време на време им се струваше сякаш къщата всеки момент ще се хързулне надолу по скалите. Куличката на върха на стълбите, по които ставаше силно течение, стенеше под силния напор на бурята.

Джейсън беше взел със себе си четирите ключа. Чувстваше ги как тежат в джобовете на панталоните му. Машинално се разтършува из джобовете си и ги стисна между пръстите си. Достигна до каменната стая и потърси пипнешком ключа за лампата.

Навсякъде наоколо беше тъмно като в рог.

Една бяла светкавица внезапно разкъса нощта. Джейсън погледна през прозореца навън.

И видя пред себе си едно лице, което се взираше в него.

Започна да крещи.