Ричард Уебър
Индиго (5)

4.

Някой почука и резкият звук го изтръгна от дълбокия сън. Юнг свали крака на пода, затърси очилата си в джоба на сакото и се запрепъва към плъзгащата се врата.

— Wartezeit, един момент — измънка той, все още замаян.

Открехна вратата.

Срещу него стоеше здрав млад мъж в омачкан костюм. По всичко личеше, че е турчин. Огледа се нервно по коридора и пискюлът на феса му се разлюля напред-назад. По смуглото му лице се стичаше пот, очите му бяха широко отворени и в тях се четеше паника.

— Доктор Юнг… Моля да ме извините за грубото натрапване, но въпросът е на живот и смърт, моля ви — изрече турчинът на сносен немски.

Юнг го изгледа, след което отвори вратата. Отстъпи настрани и мъжът влезе.

— Безопасно ли е да затворя, млади човече?

Мъжът поклати глава и го погледна малко смутено.

— О, уверявам ви, не ви мисля нищо лошо. Моля ви, заключете.

Юнг изсумтя и затвори вратата.

— Седнете, моля.

— Много мило от ваша страна, господине. — Турчинът седна на самия ръб на канапето и закърши нервно ръце.

Юнг извади лулата от вътрешния джоб на сакото си и започна да я пълни.

— В случаи като този най-добре е да се започне от самото начало, ja^[1]?

Турчинът кимна.

— В такъв случай да започнем с името ви.

— Керим бей. Пътувам за Истанбул, там е домът ми.

Юнг запали лулата и пусна голям облак дим. Турчинът избърса устни с опакото на дланта си.

— Намерих сестра си, докторе. Но се боя, че е в ръцете на самия дявол. След като изчезна с онзи злодей, ми трябваха шест дълги месеца, но успях да ги открия в Берлин и ги проследих. Сега тя е във влака и се намира в лапите му.

Юнг обичаше да прилага теориите си в реалния свят. Изучаваше жестовете и движенията на очите на турчина, докато той говореше. Беше разработил прост метод за преценка кога човек лъже или казва истината и смяташе в скоро време да го сподели с хората от БСО. Забеляза, че очите на турчина гледат нагоре и надясно. Не много добър знак. Беше установил, че когато извръщат очи по подобен начин, хората обикновено си съчиняват.

— Моля продължете — подтикна го той.

— Забъркала се е с една банда, наречена „Врил“. Използват я. — Млъкна, поколеба се за момент и изхлипа: — Разбирате ли, тя има дарба… още от дете. Мисля, че наричате това ясновидство. Вършат богохулни неща…

Юнг кимна с разбиране и го прекъсна:

— „Врил“ изпълняват ритуали с призоваване на зли духове. И сестра ви е техен духовен посредник. Чрез нея те избягват опасността да се изправят директно срещу демоничните сили. — Започва да става интересно — добави наум.

Турчинът бе казал полуистина. Този път очите му погледнаха нагоре и наляво, което означаваше, че си припомня нещо истинско. Но когато спря да хлипа, колебанието му показа, че играе.

— Значи ми вярвате? — попита той.

Юнг му се усмихна топло и окуражаващо.

— И кой е дяволът, прелъстил сестра ви?

— Явява се под много имена. Има турски паспорт, но истинското му име е Рудолф Глауер, родом от Дрезден. Твърди, че бил осиновен от австрийски емигрант и благородник. Подвизава се и като барон Рудолф фон Щрайхер. В страната ми изучаваше практиките на дервишите^[2], бекташите^[3], мистиците и суфите.

Юнг се вцепени. Беше чувал за барона и знаеше за стряскащите му възгледи. Беше предложил на Хитлер да изгради новия си режим по примера на ислямските хашишини^[4], които следвали сляпо прищевките на своя водач, прословутия Старец от планината, и, упоени с хашиш, се хвърляли от отвесни скали, за да му доставят удоволствие. С други думи, именно те бяха образецът на SS — орден от фанатични воини, сляпо подчиняващи се на Хайнрих Химлер. Ако му се отвореше възможност да се срещне с този луд и да надникне в болното му съзнание, може би това щеше да му бъде от полза за изготвянето на психологическия профил на Хитлер. Реши да действа.

— Къде се намират сега?

Турчинът прикри уста с дланта си.

— Във влака, казах ви.

Юнг изсумтя нетърпеливо.

— Ja, но къде по-точно?