Ричард Уебър
Индиго (42)

34.

Бяха слезли с асансьор и сега вървяха по коридор. Девлин бе озадачен от безгрижното поведение на Марго Гант. Не го водеше с насочено към него оръжие; всъщност изобщо не можеше да си представи как би могла да крие оръжие под плътно прилепналия към тялото костюм. Внезапно тя спря и го бутна в една стая. Пристъпи бързо зад него и затвори вратата. Метна му се като тигрица, пълните й устни се долепиха до неговите, езикът й проникна в устата му, ръцете й заопипваха стегнатото му дупе. Изстена. Независимо от волята му, неприкритата й похот запали огън в слабините му. Започна да се възбужда. Тя засмука устната му, после я задъвка болезнено, с широко отворени котешки очи. Внезапно захапа здраво и дръпна долната му устна със зъби. Потече кръв. Броди извика и я отблъсна.

Очите на животно бяха изпълнени с подигравка. Отметна глава и се разсмя. Цъкна с език и се нацупи.

— Любовникът не обича грубите игри — рече тя и бавно облиза кръвта от устните му.

— Какво искаш? — рязко попита Девлин.

— Заинтригува ме. Безжалостните мъже са тъй привлекателни.

После се плъзна към него и свали ципа на костюма си чак до бедрата, разкривайки едри гърди и плосък корем. Той неволно отстъпи назад.

— Повярвай ми, сладурче. Не съм твой тип.

Тя пристъпи към него, като го гледаше настойчиво.

— Може би мога да ти помогна да избягаш.

— Защо ти е да го правиш?

— Ако бяхме любовници, бих могла да убедя Хайнрих, че може да ти се има доверие.

— Мечтай си! — отвърна Девлин и преглътна с мъка.

Докато говореше, Марго се бе приближила плътно до него. Погледът й бе хипнотизиращ и го привличаше, докато скъсяваше разстоянието и притискаше стегнатата си плът към гърдите му. Светлосините й очи не се откъсваха от неговите — немигащи, магнетични. Главата му се наведе към нея, устните му се разтвориха.

Марго изсмукваше волята му и той много добре го осъзнаваше. Омагьосващият й поглед го дърпаше във вихрушката на похотта и безумната страст. Тя хвана ръката му и я сложи на гърдата си, като я притискаше към изхвръкналото зърно. После скочи, преметна ръце около врата му и обви крака около него. Здравите й бедра го стегнаха и устните им отново се долепиха. Девлин сляпо залитна през стаята. Железните бедра на Марго стискаха все повече и повече. Смазващата хватка на краката й около тялото му изкарваше въздуха от дробовете му. Не можеше да си поеме дъх. Препъна се, успя да запази равновесие, след което се загърчи, мъчейки се да се освободи. Марго се бе вкопчила здраво в него и заби нокти в задната част на врата му, пускайки кръв. В отчаянието си Девлин я блъсна в стената, после отново и отново, докато тя най-сетне отпусна хватката си. Изстена, краката й се отпуснаха и тя се свлече по бедрата му, докато стъпалата й докоснаха пода. Девлин я сграбчи за раменете и я прикова за стената. Клепачите й затрептяха. Пусна приканваща усмивка, последвана от презрителен смях. Девлин замахна да я удари. Спря в последния момент. Беше против принципите му да удря жена в гнева си. В съзнанието му се мерна образът на пияния му пастрок, биещ майка му в кухнята.

— Да, удари ме. Удари ме силно! — изстена Марго, потръпвайки в очакване.

Той се отдръпна от нея. Поривите на похотта се смениха с презрение и отвращение.

— Извратена кучка.

Очите й се присвиха яростно. Ръката й полетя напред и го блъсна като бутало в гърдите. Девлин полетя през цялата стая и гърбът му се удари в отсрещната стена. Тръсна глава и залитна, като кашляше и се мъчеше да си поеме дъх.

— Поправка — силна и побъркана извратена кучка.

Тя скочи като дива котка и прелетя разстоянието до него. Девлин мерна блясъка на острието и отстъпи настрани. Върхът одраска бузата му и прелетя край него. Приклекна, запазвайки равновесие на пети и длани. Извъртя тялото си и нанесе удар с изпънатия си крак, подкосявайки Марго. Тя рухна по гръб. Главата й се удари силно в пода. Оръжието отлетя от ръката й и изтрака безполезно по голия паркет. Девлин се изправи и го взе. Изруга. Беше му се сторило, че усеща нещо твърдо, когато Марго го стискаше с бедрата си. Сега видя какво е. Остър като бръснач нож в края на катарама. Катарамата играеше ролята на дръжка, а острият край бе скрит в колана. Беше смъртоносно оръжие в опитна ръка — скрито от погледа и лесно достижимо. Ако Марго бе улучила гърлото му, сега щеше да лежи в локва от собствената си кръв, да се гърчи и краката му да барабанят по пода, докато умира. Но не беше успяла.

Отърси се от зловещата мисъл и застана над Марго. Очите й се отвориха за момент. На лицето й се появи мръснишка усмивка и изчезна, когато тя изгуби съзнание. Погледът на Девлин се плъзна по надигащите се голи гърди. Под ръбовете на кожения костюм надзърташе пореста тънка материя, която ярко контрастираше с перлената й кожа. „Костюмът от нановлакна. Нищо чудно, че бедрата й бяха като на Желязната дева.“

Вратата се отвори и в стаята нахълта Поуп с кожена палка в ръка. Дребосъкът с бомбето замахна, но Девлин блокира удара с лявата си ръка, пристъпи с десния крак напред и хвана подлакътницата му. Изви ръката му под неестествен ъгъл, сграбчи с лявата си ръка китката и рязко я дръпна назад. Чу се сухо пращене на кост и Поуп изви от болка. Палката се изхлузи от пръстите му. Но противниците на Девлин имаха числено превъзходство. Трима безврати заедно с мистър Майлс, колегата на Поуп, се втурнаха в стаята. Нужни им бяха само три минути, за да го пребият до несвяст.

 

 

Дойде на себе си и примигна, когато рязката утринна светлина от прозореца го заслепи за момент. Примигна отново и зрението му се проясни. Наситенозелените очи на Блеър се взираха в него. Опита се да седне, но болката впи зъби в тила му и той се отпусна по гръб.

— По-полека, Шерлок.

Успокояващият глас на Блеър беше като ангелски хор за ушите му. Притискаше мокра кърпа към челото му. Беше седнала в леглото с главата му в скута си. Върхът на пръста й леко докосна бузата му. Той трепна и извика.

— Хей, боли.

— Ама че ревльо. Какво се е случило с теб, по дяволите?

Броди трепна и прочисти гърлото си. Блеър взе чаша от масичката до леглото и нежно повдигна главата му. Когато се напи, тя остави чашата и започна да бърше с чиста кърпа бузата му.

— Е?

— Явно Поуп и типовете на Гант са си поиграли с главата ми като с боксова круша.

Тя завъртя очи.

— Значи си тук, за да ме спасиш?

Той се усмихна слабо и кимна.

— Чудесно. — Блеър наклони леко глава и огледа врата му. — Не знам кой е Поуп, но освен ако не е някой травестит с дълъг маникюр, май има да ми обясняваш нещо, мистър.

Броди докосна бузата си и усети дълбоките драскотини, покрити със засъхнала кръв. Спомни си Марго и садо-мазо изпълнението им. Опита се да направи невинна физиономия и не успя.

— Имах си и малка задявка с Марго Гант — обясни той. — Бие се като дива котка.

Блеър дръпна яката му и кимна. Очите й се присвиха.

— Разбира се, това обяснява и червилото по яката ти, лъжец такъв! — Махна главата му от скута си и скочи на крака. Изгледа го кръвнишки. — И ти си от тях, нали?

Девлин напрегна сили и успя да седне. Чувстваше се като пълен мерзавец. Едва сега забеляза, че Блеър е облечена в старомодна рокля, може би от шестнайсети век. Изглеждаше толкова прекрасна и елегантна, дори със зачервените си очи, които сега го гледаха свирепо.

Но зад ирландския й темперамент Девлин долавяше страха й. Един Бог знае какво й се е наложило да изпита от ръцете на тези ненормалници. Параноята беше естествена реакция на пленниците. Откъснати от безопасността на ежедневието си, те скоро губеха ориентация и понякога отвращението и омразата към похитителите им можеше да се превърне в упование, дори в любов. Трябваше да я увери някак си, че може да му има доверие.

— Нямах кой знае какъв избор, Блеър. Бях на ръба да бъда психически изнасилен. Някак успя да забие нокти в мозъка ми.

Блеър го изгледа подозрително, след което изражението й омекна. В очите й заблестяха сълзи. Отпусна се на колене и захлипа. Тогава той забеляза пурпурните петна по ръцете, китките и глезените й. Броди я приближи с несигурни крачки и се отпусна на пода пред нея. Прегърна я и я целуна нежно по челото. Когато повдигна брадичката й, по бузите й се стичаха горещи сълзи.

— Блеър, обичам те. Няма значение какво се е случило. Сега сме заедно. И това е най-важното.

— Но онзи тип…

Девлин нежно опря показалец на устните й и поклати глава. Сърцето му се късаше при мисълта, че е била измъчвана, но знаеше, че каквото и да кажеше, щеше да бъде абсолютно не на място.

— Всичко е наред, това не са хора, а чудовища. И двамата сме малко разтърсени, но засега си в безопасност. — Целуна леко подутите й устни.

Блеър се отпусна и сълзите рукнаха още по-силно. На лицето й се появи мъничка усмивка и тя избърса бузи с опакото на дланта си.

— Ама че двойка сме. — Подсмръкна и погали лицето му. — Мразя те, Броди Девлин. Голям си твърдоглавец.

— Не, просто инат.

— И отвратителен лъжец!

— Не, просто без въображение, а понякога и направо тъп.

— Типичен… мъж! — Блеър се усмихна и го целуна дълго. После се притисна до него и прошепна в ухото му: — Сигурна съм, че в стаята има бръмбари.

Броди кимна. Извади малък деринджър от фалшивата пета на обувката си, като внимаваше да скрие движенията си с телата им, и го плъзна в ръката на Блеър. Очите й се разшириха за миг и тя продължи да го целува, докато пъхаше миниатюрния револвер в деколтето си. Той се отдръпна назад, вдигна я на ръце и я положи нежно в леглото. Наведе се над очакващите й устни и я целуна отново. Тя подсмръкна, той извади кърпа от джоба си и избърса носа й. Тя се усмихна.

— Моето момиче — рече той. — Ако това ще те успокои, брат ти е изваден от интензивното и докторите казват, че състоянието му е стабилно. Обадих се в болницата, докато пътувах насам.

Тя въздъхна тежко.

— Слава богу.

Броди се надигна от леглото. Отиде до прозореца и погледна към двора. Навън патрулираха стражи с немски овчарки. „Господи, защо точно с бойни кучета?“

— Заключен е, а стъклото е всъщност брониран плексиглас. Опитах. — Тя посочи счупения стол в ъгъла на стаята.

Той я погледна объркано и се озърна към вратата. Блеър завъртя очи.

— Хайде стига, Броди. Сложили са един щурмовак пред вратата. Наистина ли си мислиш, че жените не разбират от такива неща? За твоя информация, навремето в Ирак имах брониран джип с непробиваеми прозорци. Това достатъчно ли ти е?

Той се обърна и се пльосна на леглото до нея.

— Добре, Мата Хари, явно за момента не можем да мърдаме.

Тя сбърчи чипото си носле.

— Тя е била холандка и леко пълна. Освен това не е ли била разстреляна?

Броди се усмихна и посочи роклята й.

— Но поне си се облякла за случая. Можеш да напуснеш със стил, точно като нея.

— Много смешно — навъси се Блеър. — Е, какъв е планът?

— Време е за разбор. Разкажи ми всичко, което се случи. Не спестявай нищо.

Очите й се разшириха.

— Но стените имат уши — прошепна тя.

— Няма да им кажеш нищо, което вече не знаят, нали така? — усмихна й се топло и я потупа по китката. — Защо не започнеш… да кажем, с тоалета си.

Тя приглади гънките на роклята си.

— Прекрасна е, нали? Някак ми се струва странно позната, сякаш съм я носила и преди. Шантаво, а? Както и да е, свестих се измръзнала, съвсем гола под завивките. Роклята беше сложена на стола. Трябваше или да я облека, или да се мотая в костюма, в който съм се родила.

Девлин си я представи как стои гола и дългата й червена коса се спуска на вълни върху алабастровите й рамене. Тя сякаш прочете мислите му и се намръщи.

— Би ти харесало, нали? Мръсно старче.

Разказа му за лудницата в музея и за мъжа, когото наричаха der Eisaxt. Гласът й трепереше, докато говореше за случилото се в стаята за разпити. Разказа за доктор Кравен, за това как двамата с Ал Даджал били очаровани от татуировката й. Накрая му разказа за малкото момиче, което сега наричаше себе си Уенди. Когато приключи, Блеър се надигна.

— Не можем просто да седим тук, по дяволите! Уенди има нужда от мен!

Девлин огледа стаята. Ухили се широко и махна на невидимите камери. После я дръпна от леглото и я поведе към вратата.

— Не мърдай.

Отиде в средата на стаята и разрови чекмеджетата на старото бюро. Насъбра разни бумаги, отпусна се на коляно, напълни кошчето със смачкана хартия и я подпали със запалката си.

— Умирам от студ, но не мисля, че е време за лагерен огън — рече тя.

В кошчето лумнаха пламъци и димът се издигна на кълба към тавана. Девлин изтича до нея и я дръпна към вратата.

Задумка с юмруци.

— Хей, Herr Arschloch. Пожар!

 

 

В съседната стая д-р Кравен беше обърнал гръб на монитора. Отегчен от разговора на Девлин и Блеър, който и без това се записваше, той бе свалил и слушалките. Тъкмо си наливаше поредната чаша „Ърл грей“ и пълнеше тлъстите си бузи с бисквити с мармалад. Намръщи се и подуши въздуха. Да не би да се е запалило нещо? Погледна котлона. Всичко беше наред. Нямаше димящи кабели. Когато се обърна към екрана, чашата се изплъзна от дебелите му пръсти и се разби на пода. Давейки се с парче бисквита, той се запрепъва към конзолата. На екрана нищо не се виждаше от гъстия дим. Трескаво хвана контролния лост и завъртя миниатюрната камера във всички посоки.

Едва успя да различи картината през пушека. Вратата на стаята бе широко отворена, а от Девлин и Блеър нямаше и следа.