Ричард Уебър
Индиго (17)

9.

Блеър седеше между един мъж, който имаше нужда от по-дълъг обезопасяващ колан, и жена, която настояваше да й разкаже историята на живота си от самото начало. Полетът се оказа доста дълъг. Утешаваше я мисълта, че Нур я чака в Лондон. Пътуването отделно бе необходима предпазна мярка, в случай че някой тръгне да се оглежда за самотна червенокоска с дете.

Не беше сигурна как брат й Доминик ще реагира на позвъняването й. Все мърмореше и повтаряше, че експедициите й са прекалено опасни. След смъртта на родителите им в автомобилна катастрофа двамата се бяха сближили. Доминик стана свещеник и така сбъдна мечтата на майка им, макар на Блеър да й се искаше родителите й да бяха гледали с по-добро око на нейната кариера. „Не можем да имаме всичко, нали така?“ — чу гласа на майка си да я укорява за хиляден път. На лицето й заигра усмивка.

Дълбоко в сърцето си знаеше, че Доминик ще им помогне. Нямаше абсолютно никакъв начин да изостави горкото дете. Само при мисълта за начина, по който Ал Даджал докосваше брадичката на Нур, Блеър настръхваше. Някъде дълбоко в себе си имаше натрапчивото чувство, че това не бе последната й среща с кучия син. Пък и Нур не беше просто най-обикновено дете, нали така? Беше изумена от аурата, излъчвана от момичето. От силата. От спокойствието й пред лицето на смъртна опасност. Не, мъничката беше специална и още как.

Пресата лепна на отец Доминик Кели прозвището „ватиканският детектив на чудесата“, след като разследва един случай на стигмата в Бразилия. Е, Нур определено беше по неговата специалност. Истински чудотворец от плът и кръв.

Самата тя така и не успя да си роди свое дете. Лекарите бяха категорични, че не е в състояние да забременее. Така че молбата към Доминик да използва ватиканските си връзки и да прехвърли Нур в Англия беше сериозна стъпка. В крайна сметка щеше да им се наложи да минат по съответните канали, но непосредствената задача бе Нур да бъде в безопасност. Да бъде обичана.

Отец Кели четеше на Нур от книгата за Питър Пан. Клепачите й се отпускаха все повече с всеки следващ ред. „Горкото малко създание“, помисли си той. „Ама че изпитание за едно дете.“

Позвъняването на Блеър го беше изненадало. Не я бе чувал от месеци. Но страхът в гласа й разкъса сърцето му. Беше готов да преобърне целия свят, за да спаси детето.

Използва мрежата от стари приятелства, съществуваща дори във Ватикана, призова другарите си за помощ и осигури документите на момичето. Той също вярваше, че в този свят силите на злото не спят. За бога, нима сам не се бе сблъсквал многократно с тях?

Погали копринената коса на Нур, която вече спеше дълбоко, свита в скута му. Помисли си за пътуването си до Истанбул и за други градове, където преживя странни случки. Предчувствието не го бе излъгало. В края на краищата дневникът на Юнг, който търсеше, наистина се оказа у дервишите. Убедени от неговата искреност и добрите му намерения, те се бяха съгласили да се разделят със записките. Техните тайните можеха да дадат решението на старата загадка, на която бе посветил живота си баща му и която сега обсебваше неговия.

Изгаряше от желание да се прибере в Лондон и да се върне към първата си любов, изучаването на старите алхимически кодекси. Ако животът му бе поел по друг път, с радост щеше да последва по стъпките баща си и щеше да живее като скромен учен в някой малък университет с достатъчно свободно време за проучванията си.

Лимузината отби в тясна уличка. Голям товарен камион препречваше движението на кръстовището. Когато спряха пред него, отзад се чу рев на мощен двигател и писък на спирачки. Доминик се обърна в посока на звука и погледна през задното стъкло. Голям черен мерцедес закова зад тях. Вратите му рязко се отвориха. Висока слаба жена с прекалено големи слънчеви очила, облечена в елегантен костюм, слезе от предното място, следвана от двама мъже в тъмни дрехи. Светлорусата й коса проблясваше на слънцето. В ръката й имаше пистолет. Междувременно другите двама застанаха отстрани на лимузината, насочили оръжия към тях. Осъзна, че това бе очевидна и проста засада, а лимузината не беше бронирана. Като се мъчеше да заключи вратата, Доминик изкрещя на отец Бенджамин:

— Натисни газта… дошли са за детето!

Отец Бенджамин превключи скоростите. Лимузината се понесе назад и блъсна бронята на мерцедеса. Бенджамин върна отново на първа и натисна газта до дупка. Мощният V-8 двигател изрева, задните гуми засвириха и от тях се вдигна дим. Но тежката лимузина остана на място. Броните на двете коли се бяха заклещили. Страничният прозорец на шофьора внезапно експлодира. През дупката се подаде дуло със заглушител. Последва задавено кашляне. Двата куршума улучиха отец Бенджамин в гърдите, тялото му се разтресе на седалката и бавно клюмна напред. Доминик успя да различи единия от мъжете, който държеше някакъв блестящ инструмент в ръка. Вървеше към неговата страна на лимузината. Свещеникът закри с тяло Нур, за да я предпази от предстоящата атака. Тряс. Прозорецът се пръсна и върху Доминик се посипа дъжд от стъкло.

— Внимавай, du arschgesicht! — разнесе се дрезгавият глас на жената. — Ще нараниш детето!

Груби ръце измъкнаха Доминик от лимузината и го приковаха на паважа. Вдигна глава и видя как мъжете измъкват Нур от купето. Тя не се съпротивляваше, само стискаше до гърдите си плюшения мечок. Когато умоляващият й поглед срещна неговия, Доминик се опита да се изправи. Лъхна го тежка миризма на парфюм. Дългите крака на жената се заковаха пред него и скриха момичето от погледа му.

— Не мърдай, отче — спокойно рече тя и го ритна свирепо в ребрата с острите си обувки.

Чу се изпукване на кост. Доминик тихо изстена. Като в просъница видя как тя коленичи пред него, почувства как дългите й пръсти приглаждат косата му, усети горещия й дъх по лицето си, когато го приближи.

— Тихо сега, lieber^[1]. Болката е gut, ja!

Прошепна го в ухото му, докато забиваше дулото на пистолета в наранените му ребра.

— Ханс, вземи и този — извика тя на един от нападателите. — Харесва ми.