Ричард Уебър
Индиго (31)

23.

Марго се плъзгаше през изложбената зала, скрита в сенките. Лунната светлина се мъчеше да проникне през огромните прозорци на покрива. Чуваше се равномерното барабанене на дъжда. Стигна дъното до залата на Просвещението и застана пред витрина №20 — Магия, мистерии и ритуали.

Зад стъклото се намираха ръкописът на Войнич и ацтекското обсидианово огледало на Ди, както и покрит с восък таблет, украсен с отпечатъци на странни символи и знаци. Времето работеше срещу нея. Трябваше да действа бързо. Алармите бяха изключени, така че нямаше нужда от финес.

Марго измъкна пружинена палка от торбата си и с рязко движение на китката разби витрината. Стъклото се пръсна от силата на удара и изригна в порой блестящи парчета. Прибра нещата и продължи нататък, придвижвайки се бързо към следващата зала. Внушителен тотем се извиси пред нея. Боядисано в призрачно зелено от очилата за нощно виждане, към нея се хилеше зловещото лице на Кетцалкоатл, страховития бог — змия на ацтеките. Дръпнатите назад устни и елипсовидните змийски очи сякаш й се подиграваха. Марго отвърна на погледа му.

— Ухапи ме! — подразни го тя.

Оцвети фигурата с лъча на фенера си и го насочи към кристалния череп, поставен върху пластмасовата стойка наблизо.

Кристалът улови светлината и я отрази като диамант. Черепът сякаш заблестя отвътре и едва не я ослепи. Тя свали чувствителните към светлина очила и разтърка очи. Зрението й постепенно се избистри. Синьо-бяла светлина пулсираше от широко разположените очни гнезда на черепа. Марго примигна. За миг бе готова да се закълне, че долната челюст провисна и рязко се затвори. Един от убийците с клоунски лица се промъкна тихомълком до нея и я стресна. Тя трепна и го изгледа кръвнишки. Светлорусата й коса блестеше на слабата лунна светлина.

— Sheiskopf!

После се наруга под нос и свали черепа от стойката. До него имаше още два, поставени върху по-ниски стъклени стойки. Отскубна ги един по един като берящо лалета холандско момиче, след което свирна на помощника си да донесе алуминиевата кутия. Постави черепите в предварително изрязаните гнезда в стиропора и добави към тях предметите от витрината на Джон Ди, като ги закрепи здраво със специални ремъци. Затвори капака и щракна закопчалките.

— Ja… zer gut! — прошепна тя и въздъхна.

Доближи радиостанцията до устните си.

— Ханс, а сега да пипнем die Luder. Къде е тя?

— Проверих кабинета на кучката — изкряка радиото. — Не е там.

Марго свали предавателя, завъртя се към клоуна и се намръщи. Онзи сви рамене. Отново взе радиостанцията.

— Добре, тогава ще пуснем въдицата. Der Eisaxt, изкарай свещеника от микробуса и го домъкни тук. Веднага!

Две резки изпращявания отсреща показаха, че der Eisaxt е чул заповедта й.

Блеър беше стигнала до следващата площадка.

Приклекна до парапета, затаила дъх. Дробовете й сякаш щяха да се пръснат. Стъпките долу спряха. Другият беше едно ниво по-долу. Единствените звуци бяха неговото неравно дишане и туптенето на собственото й сърце в тъпанчетата. Държейки пистолета с двете си ръце, тя опря чело в студената стомана на плъзгача. Затвори очи, концентрира се и насочи волята си към невидимия нападател на няколко крачки под себе си. „Тук няма никого, иди в кабинета й“, предаде умът й. Онзи отново се затътри и спря. Зловещата тишина увисна тежко в студения въздух на стълбището. С всяка своя фибра Блеър желаеше нападателят да излезе. Внезапно вратата изскърца шумно и се затръшна. Без да губи нито миг, тя скочи на крака и се изкачи на следващия етаж. Промъкна се през вратата и пристъпи в коридора. Когато стигна над входа на кабинета си, отдолу се чу шумотевица. Местеха се мебели, чу се трясък на разбито стъкло. „Претърсва стаята ми.“

Вече бе успяла да свали решетката на вентилационната тръба и се бе пъхнала в нея. Пространството бе тясно, но имаше достатъчно място за движение. Тръгна на четири крака в тръбата колкото се може по-бързо. След минута стигна до рязък завой и спря. И тогава се сети. Беше забравила да сложи решетката. Ако невидимият ловец забележеше това, можеше да я проследи. Но дали щеше да си направи труда? Съмняваше се.

Сякаш часове наред пълзя в клаустрофобично тясната тръба, но в действителност бяха минали само няколко минути. Коленете я боляха, дланите й бяха набити с прах, изпражнения на плъхове и Бог знае с какво още. Нещо пробяга през ръката й. Блеър инстинктивно се дръпна и заби лакът в стената. Наруга се за малодушието си. Дочу някакъв приглушен звук. Ускори ход през лабиринта, като се ориентираше по шума.

Доближи и разбра, че това беше глас. По-точно гласове. Високи и груби. Последвани от тихо скимтене. Измъчени молби на същество, преминало отвъд нормалния праг на болката, отвъд онова, което е способен да изтърпи човек. Някой, който се държеше за последната нишка на живота. Изстина. Можеше да разпознае този глас където и да е. Отец Доминик.

Гласът на брат й долиташе от гърлото на тъмната, сякаш бездънна шахта пред нея, стигаща до тавана на помещението долу. Прецени наум разстоянието и местоположението и реши, че гласът е на около шест метра от нея, най-вероятно в залата на Просвещението. Шестото й чувство я бе довело тук. Сега от нея зависеше да се… хвърли.