Ричард Уебър
Индиго (36)

28.

Уенди крачеше напред-назад в стаята си. Бяха й взели дрехите след вечеря и сега беше само по нощница и пантофи. Чу някакъв странен звук — като съскане от стената. Долепи ухо, затаи дъх и се заслуша. Шумът се усили, сякаш някой драскаше упорито. После се чуха други звуци — дрънчене, чукане, стържене, думкане. Внезапно в коридора зарева аларма. Вратата се отвори и се появи ухиленото лице на Раджи.

— Да вървим!

Хвана я за ръка и я поведе по коридора, който бе оцветен в червено от примигващите предупредителни лампи. Малките крачета на Уенди се мъчеха да не изостават от широките крачки на Раджи. Дробовете й горяха от страх, докато минаваха ъгъл след ъгъл. Пред асансьора Раджи спря и затвори очи. Бързо дръпна Уенди в сенките. Сгушиха се зад ъгъла и затаиха дъх, за да не издадат местоположението си. Вратата на асансьора се отвори със съскане. Мъже в черни униформи се изсипаха от кабината и затрополиха в обратната на тяхната посока. С притиснати до стената гърбове Раджи и Уенди се промъкнаха покрай ъгъла и скочиха в асансьора. Раджи натисна бутона за подземния гараж.

 

 

В контролната стая на училищната охраната пазачът, който тъкмо захапваше сандвич, чу някакво дрънчене от вентилационната шахта. Остави сандвича и се обърна към шума. Погледът му се прикова към винта на шахтата. Той се въртеше и бавно излизаше от решетката. Челюстта на пазача увисна. Мислейки, че е някаква игра на светлината, той примигна и разсеяно избърса с опакото на дланта си майонезения мустак. Вгледа се по-добре и му се стори, че вижда мънички точици светлина, които сякаш се носеха в тъмното зад решетката. Винтът изскочи, падна на пода, търкулна се по плочките и спря при крака му. Колегата му при камерите натискаше копчетата като луд.

— Какво става, по дяволите? От пет минути нищо не виждам.

Решетката увисна на другия винт и оголи вентилационната шахта.

Тъмна струя козина се изсипа в помещението и наводни пода.

— Шибани плъхове! — викна пазачът със сандвича и скочи на стола си.

Другият се обърна към побеснелите гризачи. Посегна към пистолета си, докато плъховете на талази се изсипваха от тръбата, сновяха по пода, катереха се по краката му, по пултовете и телевизионните монитори. Изпищя, когато кафяво-черната маса покри гърдите и ръцете му и малки, остри като бръснач зъби се впиха в ръката му, принуждавайки го да изпусне пистолета. Другият се пресегна да натисне бутона на алармата, но един едър плъх заби зъби в дланта му и мъжът зави от ужас. Отвън цяла армия от хлебарки и стоножки се изливаше от вентилационните шахти на всеки коридор. Плъзнаха навсякъде, покривайки стените и камерите с черна блестяща маса от мърдащи крака и тела.

 

 

Джонбой и Питър задействаха и последната аларма и тръгнаха към лабораториите. Морето от насекоми на пода се раздели, разкривайки пътека за Джонбой, който вървеше и издаваше цъкащи звуци. Масивната врата от неръждаема стомана рязко се отвори. Жена в лабораторна престилка изтича навън, като пищеше и ровеше в косата си, тупаше раменете си, отчаяно мъчейки се да махне хлебарките и паяците, които бяха полепнали по нея като пчели на мед. Спъна се и падна, изправи се и отново се спъна. Токчето на обувката й се счупи и тя закуцука по коридора. Целият й гръб бе покрит с проблясваща кора насекоми.

Момчетата влязоха и тръгнаха през лабиринта работни пултове и лабораторно оборудване, като се оглеждаха в слабата светлина. Питър спря и посочи. На вратата пишеше ПТИЧАРНИК. Джонбой кимна и двамата влязоха. Птици от всякакви видове цвърчаха, чуруликаха и грачеха от дългите редици клетки. Ярко оцветен папагал макао пристъпваше нервно напред-назад на пръчката си. На табелката върху клетката му пишеше ТИНКЪР БЕЛ.

— Мамка му, приятели! — изкряска папагалът.

Челюстта на Джонбой увисна. Двамата с Питър се спогледаха озадачено. Папагалът отново изграчи.

— Загубен скапаняк. Вонящ мизерник.

— Май говори на теб — рече Питър на Джонбой.

— Виж ти, умник сме си имали — произнесе Тинкър Бел и заклати нагоре-надолу човка. — Котка ли ти е изяла езика, момче?

— Можеш да говориш! — заекна Джонбой, изду бузи и подсвирна.

— Леле, шефе, умен си като буркан стърготини.

Питър пристъпи напред.

— Хайде стига. Не е нужно да бъдеш груб. Дръж се прилично.

Тинкър Бел подскочи и наежи перата си.

— О, я чупката! Отворете клетките и да почваме веселбата!

Момчетата се втурнаха към кафезите и започнаха да отварят вратичките. Уловените птици изпърхаха навън и изпълниха въздушен балет над главите им, като цвърчаха оглушително.

Двамата се върнаха до клетката на Тинкър Бел и предпазливо отвориха вратичката.

— Крааа! — изграчи папагалът и изхвръкна на свобода. — Марго е проклета Zwitter^[1]! Знам тайна, знам тайна.

Момчетата излязоха от птичарника и се насочиха към двойната стоманена врата в отсрещния край на лабораторията. От другата страна се чу странен смях. Беше почти, но не съвсем човешки, твърде писклив и нервен. След кратко колебание отвориха вратата и влязоха в менажерията. Обитателите й ги посрещнаха с крясъци и кикот. Минаха покрай редиците клетки с тъжни чудати примати и други създания, които едва можеха да се разпознаят. Покрит с люспи лемур с дълга опашка на пръстени, който приличаше повече на игуана, се пльосна на пода и се загърчи, после успя да се изправи на крака и се заклатушка несигурно настрани. Дезориентирано и бавно, създанието се завъртя в кръг, гонейки собствената си опашка. Едър прегърбен орангутан, покрит с капещи пера вместо червена козина, се беше свил в ъгъла на клетката си; със своята безформена глава, кацнала на дълга тънка шия, приличаше повече на новоизлюпил се щраус, отколкото на маймуна.

Само при вида им на Джонбой му призля. С предпазливи стъпки момчетата приближиха до решетка, зад която към тях се взираше шимпанзе с големи тъмносини очи и измъчена физиономия. В погледа му се четеше интелигентност, която стресна Джонбой.

— Толкова тъжен изглежда — каза той на Питър и в гърлото му заседна бучка.

— Мисля, че тези същества са мутанти — рече Питър, като се оглеждаше. — Някой ги е моделирал. Същински ад.

Очите на шимпанзето се напълниха със сълзи и от гърлото му се изтръгна тихо скимтене, след което създанието се извърна и наведе тъжно глава.

— Мислиш ли, че ще сторят същото с нас? — промълви Джонбой, като се тресеше от страх.

Питър го прегърна окуражително през рамо.

— Я се стегни, голямо момче. Не провесвай нос. Уенди ще вдигне тревога и ще се върне, преди да успееш да кажеш…

— Тикети-бу — със слаба усмивка довърши Джонбой.

 

 

Уенди лежеше със затаен дъх в тесния багажник на колата и напрягаше слух. Чу кухото чаткане на токчета по твърдия бетонен под на гаража. Вратата на автомобила се отвори, след което се затръшна. Двигателят изръмжа и Уенди усети как колата се раздвижи под нея. Малко преди това Раджи бе предвидил идването на мис Бейлок, бе отворил багажника и бе помогнал на Уенди да се скрие в ръждивия седан на надзирателката.

Пътят бе неравен, колата подскачаше, въздухът бе застоял. Стомахът на Уенди се преобърна и тя с мъка преглътна горчивата жлъч, надигнала се в гърлото й. Чувстваше се замаяна. Трепереше от студ — беше облечена само в тънката памучна нощница. Пръстите на краката й бяха ледени. Опита се да диша плитко, тъй като се страхуваше да не остане без въздух, преди мис Бейлок да спре. Мечтаеше си за синьо небе, свеж морски бриз и Блеър. Сякаш минаха цели часове, преди колата най-сетне да забави ход и спре. Вратата се отвори и автомобилът леко се заклатушка — мис Бейлок бе излязла от седана. Вцепенена от напрежение, Уенди зачака, прехапала долната си устна.

— Петдесет и пет, петдесет и шест — зашепна тя, отброявайки времето. — Триста и четиридесет, триста и петдесет, отварям очи!

Заопипва в тъмното и откри аварийния лост на багажника. Дръпна го. Той не помръдна. Опита отново, този път по-силно. Нищо. Побиха я тръпки. Беше готова да даде какво ли не за фенерче. Мракът сякаш я поглъщаше. Дръпна отново, този път с две ръце. С тих пукот капакът се отвори. Уенди надникна от багажника. Наоколо нямаше никого. Изскочи навън на тротоара. Вдиша свежия нощен въздух, който изпълни дробовете и проясни главата й. Започна да ръми. Видя в далечината ярките фарове на приближаващ по пътя автомобил. Неволно отстъпи назад в сенките. Огледа се. Зад нея се издигаше висока жилищна сграда от червени тухли. Погледът й се насочи отново към улицата. Фаровете приближаваха стремително. Изскочи от сенките и забърза нагоре по стъпалата. Задърпа дръжката на стъклената врата, над която слабо светеше самотна крушка. Заключено. Кожата й настръхна и тя затрепери във влажната нощ. Зад нея се чу глас, от който едва не подскочи.

— Бихте ли ми помогнали, Mademoiselle?

Завъртя се и видя усмихващото се лице на възрастен мъж с пазарски торби в ръцете. Носеше барета, старомодни очила с телени рамки и имаше грижливо поддържана козя брадичка. Мъжът кимна към висящите от пръстите на лявата му ръка ключове, които проблеснаха на светлината.

— Ще бъдете ли така добра да отключите, s’il vous plait^[2]?

Погледът на Уенди се стрелна към приближаващата кола. Беше грамадна черна лимузина. Взе ключовете и се зае с треперещи ръце с ключалката. Резето изщрака и тя пристъпи в топлото фоайе. Възрастният мъж влезе след нея, натоварен с торбите си, и затвори вратата с ритник. Уенди чу скърцането на спирачки пред сградата. Фаровете на лимузината осветиха за момент лицето на стареца и тя забеляза, че то е цялото покрито с бръчки и изглежда крехко като мека опаковъчна хартия. Мъничка дъждовна капка капна от брадичката му. Старецът бавно се обърна към изхода и поклати неодобрително глава.

— Mon Dieu! Виж само как паркираха ces idiots. Блокираха цялата улица.

Отвън се чу глухият звук на затръшнати врати. Преди старецът да успее да се обърне към нея, Уенди хвърли ключовете и се втурна към стълбите.

— Мама ме вика, трябва да бягам — извика тя през рамо.

 

 

Старецът гледаше как Уенди изчезва нагоре по стълбите. Усмихна се многозначително и в очите му проблесна дяволита искрица.

— Отлитай, ma petite^[3] птичке.

Викове и думкане привлякоха отново вниманието му към входната врата. Обърна се и видя двама безврати типове. Едрите им туловища изпълваха входа и затулваха лампата, докато тропаха силно по вратата. Старецът бавно се наведе напред и присви очи. Извикаха му с приглушени гласове да отвори вратата. Той хвърли поглед към стълбището, отново се обърна към вратата и поклати отрицателно глава. Сви рамене, бавно се обърна й се затътри навътре.

— Разбивайте! — извикаха отвън.

Обут в тежка обувка крак изрита вратата при ключалката, тя поддаде и се блъсна с трясък в стената.

Фоайето се покри с разбито стъкло. Мъжете се втурнаха в сградата.

— Хванете стария глупак! — извика водачът точно когато едва кретащият старец изчезна зад ъгъла.

Двама от преследвачите се втурнаха след него. Стигнаха за секунди до ъгъла и заковаха на място, а подметките на кубинките им оставиха черни следи по избелелия под. Двамата стояха, изгубили ума и дума. Дъртият чешит сякаш се бе изпарил във въздуха.

 

 

С последни сили Уенди блъсна вратата към покрива. Равномерният хладен дъжд я освежаваше, студеният вечерен въздух изпълваше дробовете й, докато тичаше. „Почти стигнах. Още няколко крачки и съм свободна.“ Спря внезапно и пристъпи едва-едва към ръба на покрива.

Вятърът я побутваше, докато примигваше, за да махне дъжда от очите си. Стоеше с разперени ръце, мъчейки се да запази равновесие. Погледна надолу и смътно различи фаровете на колите, които се носеха като светулки в тъмното. Приканваха я при себе си. Отзад вратата се отвори с трясък и се блъсна в стената. Светлината от стълбището плъзна по покрива и се опита да я достигне. Обърна се. Тъмни фигури се изсипаха от входа и спряха, очертани от слабата светлина. Успя да разпознае най-високата фигура, чиято светлоруса коса улавяше мъждивата светлина. Стойката и езикът на тялото не можеха да се объркат; в тях се четеше суровата жестокост на обтегнат камшик. Почти усещаше черния ужас, полъхващ от Марго Гант.

После Уенди чу познатия глас, задъхан от бързото изкачване по стълбите, и се вцепени от паника.

— Време е да се прибираме вкъщи, мъничката ми — рече доктор Кравен.

Тя не отговори.

Докторът направи крачка напред. Уенди пристъпи до ръба. Тогава Марго вдигна ръка, да спре мъжа.

— Стой на място — озъби му се тя. Обърна се към Уенди и се преобрази за миг. Гласът й стана сладък, почти майчински. — Никой няма да те нарани, мила.

Докато говореше тихо и успокояващо, ръката й се плъзна към пистолета с упойващи куршуми, затъкнат в колана отзад на кръста й. Уенди някак усети оръжието; успя да види студения черен метал с вътрешното си зрение. Стоеше с все още разперени ръце. Имаше чувството, че вятърът ще може да я отнесе на безопасно място. Затананика с полуотворени устни приспивна песничка.

— Спи, детенце, на дървото. Подухне ли вятър, люлката ще разлюлее…

Направи още една крачка към ръба. Порив на вятъра развя косата й.

— Когато клонът се счупи…

Очите й вече бяха затворени, бе изпълнена със спомени или не точно спомени, а сънища, които не бяха съвсем сънища. Главата й клюмна от една страна на друга. Направи още една стъпка.

— НЕ! — изкрещя Марго и се хвърли напред.

Мълчаливо, изящно и леко като ангел, осемгодишното момиче изчезна. Преследвачите застанаха на ръба, взирайки се надолу към улицата. Доктор Кравен надникна нервно през ръба, поклати глава и обърна пепелявото си лице към Марго.

— Нищо не се вижда оттук! — Отстъпи назад и въздъхна с облекчение. — За момент си помислих, че може би малката ни птичка наистина ще полети.

Очите на Марго пламнаха. Завъртя се и зашлеви доктора по лицето.

— Тя може да лети, глупако. Там е цялата работа!