Ричард Уебър
Индиго (4)

3.

В Ориент експреса

Мюнхенската гара беше претъпкана с народ. Доктор Карл Густав Юнг си пробиваше път през тълпата на перона, мъчейки се да се добере до Ориент експреса. Извини се задъхано, когато неволно блъсна едно момиче, целуващо приятеля си за сбогом. Коленете му прещракаха и острата болка го прониза до кръста, докато подаваше куфарите си на стоящия до прозореца стюард.

— Verzeinhen sie mir^[1], ужасно закъснях — извика извинително той.

Стюардът кимна с неискрена усмивка.

Кълба пара от локомотива се издигнаха във влажния въздух. На стъпалата на вагона нещо го накара да спре и да се обърне.

— Всички да се качват! — извика един стюард.

Зад количка за багаж се материализира тъмна фигура на мъж в тренчкот, който водеше прекрасна жена в синя рокля. Миг по-късно двамата изчезнаха в един от пътническите вагони. Юнг си отбеляза да се оглежда за тренчкот и синя рокля. Свирката на локомотива изпищя пронизително, засъска пара, колелата на мощната машина се завъртяха, успяха да зацепят релсите и влакът потегли от гарата.

Спонсорите на лекционното турне му бяха осигурили купе в първа класа. Макар Юнг да намираше екстравагантността на Ориент експреса донякъде пресилена, старите му уморени кокали бяха благодарни за лукса. Малко тишина и спокойствие, помисли си той, наред с изтънчената френска кухня на вагон-ресторанта, чиито удоволствия щеше да му се наложи да изтърпи. На устните му заигра снизходителна усмивка при мисълта за милата му съпруга, която все го хокаше, че забравя да се храни, докато стои заключен в своята подобна на замък кула в Болинген.

Отиде до плъзгащата се врата на купето, хвърли бърз поглед по коридора и се поклони принудено на някаква съсухрена възрастна жена с гърбица, която му пусна развратна усмивка, докато куцукаше към него. Влезе в купето, заключи, дръпна копринената завеса и започна да разопакова багажа си. Приключи и се настани на канапето с дебела папка в ръце. Пръстите му, покрити с кафеникави петна, се замъчиха с червената лента на закопчалката. Извади документа от папката. В очите му моментално се наби грифът СТРОГО СЕКРЕТНО.

Новопоявилата се американска разузнавателна агенция Бюро за стратегически операции (БСО) се беше обърнала към него с молба за две услуги. Като световноизвестен психоаналитик му бяха възложили две нечувани задачи. Трябваше да направи психологически профил на най-противния човек на света, Адолф Хитлер. Юнг смяташе, че това е най-малкото, което може да направи в борбата срещу силите на мрака, както сам се изрази. Но задачата включваше и друго. Фактът, че е в състояние да пътува свободно из Европа и да се среща с интелектуалци, дипломати и индустриалци, му осигуряваше идеалното прикритие за един шпионин. Така че щеше да бъде също очите и ушите на БСО.

Спомни си разсъжденията и предложението на полковник Доновън, Дивия Бил, прословут с грубия език и прямотата си. „Кой ще заподозре ексцентричен стар мухльо като вас? По дяволите, доктор Юнг, когато бяхте шеф на Европейската психиатрична асоциация и правехте метани на нацистите, не казахте нито гък!“

Юнг се бе свил от злостната забележка на Доновън, но понякога истината — макар и болезнена — беше доста добър стимул. А може би дори призив за действие, възможност да се поправят някои грешки. Направи си бележки по сведенията, осигурени от БСО. После свали очилата си с телени рамки и разтърка нос. Беше изтощен. Прибра папката в чантата и протегна крака. Опита се да си представи празно черно огледало, което всмуква всяка досадна мисъл, която се завърта в главата му. Задиша ритмично и съзнанието му постепенно се отпусна.

Задряма и в купето се разнесе дълбоко боботещо хъркане. На устните му се появи лека усмивка. Засънува.

Бял гълъб се спуска отгоре и постепенно се превръща в младо момиче. Ангелското й лице излъчва невинност. Застава пред блестяща изумрудена плочка и я посочва с малката си изящна ръка. Усмихва се сдържано и казва:

— Идваме.