Ричард Уебър
Индиго (34)

26.

Фасадата на Британския музей изглеждаше като бойно поле, окъпано в нажежената до бяло светлина на огромните прожектори и пулсиращите проблясъци на пожарни и линейки. Бариери и полицейски ленти ограждаха най-голямото местопрестъпление в Лондон от времето на терористичните бомбардировки. Пълчища телевизионни микробуси се бяха наредили зад барикадите и дългите им микровълнови антени предаваха на живо по каналите идеално фризираните, но подлудяващи новини. Противопожарната бригада потушаваше ада във вътрешния двор, където бе рухнал хеликоптерът.

 

 

Вътре криминалистите от Специалния директорат по престъпленията събираха улики, докато техни колеги прибираха останките на хората от охраната, от щурмовия отряд на покрива и от нападателите, след като детективите завършиха първоначалния оглед. Главен инспектор Нюли и Броди Девлин се намираха във външния коридор на залата на Просвещението. Парамедиците бързо отнесоха на носилки лейтенант Бракстън и отец Доминик Кели към асансьорите.

— Какви са прогнозите, докторе? — мрачно попита Броди Девлин.

Докторът свали хирургическите си ръкавици и го погледна в очите.

— Лейтенант Бракстън има тежко сътресение, но ако е рекъл Бог, може и да избегне трайно мозъчно увреждане. — Прехапа долната си устна. — Само времето ще покаже.

— А отец Кели? — попита инспектор Нюли.

Докторът въздъхна тежко.

— Освен раните по ръцете и краката има жестоки охлузвания и разкъсвания. По бедрата и гениталиите му видях изгаряния от електроди, вероятно от шокова палка.

Нюли се намръщи и преглътна с мъка.

— Има ли някакъв шанс да ни каже кой му е сторил това?

— Ако се изключи психическият шок, вероятно ще бъде в състояние да говори след около четиридесет и осем часа. При тези случаи е много трудно, инспекторе. Психологическата травма може да затрудни възстановяването на жертвата повече от физическите наранявания.

— Разбира се — отвърна инспекторът. — Благодаря за положените усилия.

— Е добре, господа — рече докторът и тръгна към асансьора. — Ще ви оставя да работите.

Двамата се върнаха обратно в залата. Чюи се беше отпуснал на коляно и внимателно оглеждаше пода. После се насочи към разбитото стъкло горе. Екипите криминалисти съставяха подробна карта на местопрестъплението. Скаут Томпсън се беше настанил в ъгъла с лаптоп на коленете. Следван от Нюли, Броди застана до Чюи.

— Какво имаш за нас, голямо момче?

Орловите очи на Чюи огледаха помещението. Посочи към стената.

— Бракс е влязъл зад тях и вероятно ги е сварил неподготвени. — Кимна към пода недалеч от голямата засъхваща локва кръв. — Там има отпечатък от кубинка, най-вероятно дванайсети номер. Не е на Бракс, той носеше мокасини десети номер, проверих. — Чюи стана и предпазливо тръгна през залата. — Ето там лежи Corner-Shot-ът. Съдейки по следите по цевта, бих казал, че онзи с кубинките го е изтръгнал от ръцете на Бракс с някакъв назъбен инструмент. Криминалистите ще кажат какъв точно е.

Нюли и Броди кимнаха.

— Продължавай — подтикна го Нюли.

Чюи пое дълбоко дъх и издиша рязко. Посочи дупката на покрива на мястото на вентилационната тръба, която сега лежеше на пода на няколко крачки от тях.

— Някой е скочил през тази тръба и се е стоварил върху втория престъпник.

— Как, по дяволите…

— Точно там има отпечатък от длан върху пода, малко кръв и парчета стъкло — продължи Чюи. — А тук… две еднакви кръгли следи, най-вероятно от коленете на онзи, който се е оказал отдолу.

Нюли махна на един криминалист.

— Погрижи се да заснемете и да отбележите добре това тук, младежо.

След това Чюи отиде при разбитата витрина. Огледа я и се обърна към мястото, където се намираха преди малко.

— Втората извършителка е хвърлила жертвата си през залата. И тя е паднала тук. — Посочи съсипаната витрина.

— Задръж малко — прекъсна го Нюли, извади ръка от джоба на тренчкота си и размаха кокалест пръст към Чюи. — Говориш за извършителя в женски род, както и за жертвата. Откъде си толкова сигурен, че са били жени? И как можеш да предположиш, че едната е хвърлила другата на цели шест метра? Глупости!

Чюи посочи пода около тях и обясни:

— Няма следи от борба, а ето там виждаме, че през стъклото е била влачена жена.

— Добре. Ще се съглася с хипотезата ти за липса на борба… но заключението ти за пола им е абсурдно!

Чюи се обърна към един от криминалистите.

— Покажи му.

Кльощавият мъж вдигна с грейнало лице две пликчета за улики.

— Мистър Рейнденсър забеляза тези кичури, сър. — Вдигна едната торбичка. — Светлорусите косми бяха открити там, до отпечатъците от дланите, заедно с женска обеца, а — вдигна втората торбичка — отчупеният лакиран нокът и рижият кичур с кръв по него бяха намерени по разцепеното дърво във витрината.

Броди изстина, когато чу „риж“ и „кръв“. Представи си как Блеър лети през залата, блъска се във витрината и пада, посипана със стъкло. Нюли подсвирна.

— Остава да ми кажеш какъв парфюм използват и какви са им мерките.

Чюи се усмихна тънко и поклати глава.

— Не… но мога да ви кажа имената им.

Челюстта на Нюли увисна. Броди опря юмрук в брадичката си.

— Блондинката е Марго Гант, залагам пенсията си. А червенокоската… — Гласът му трепна леко. — Червенокоската е доктор Блеър Кели. Знаем, че е била тук, а сега от нея няма нито следа.

Внезапно ясните, будни очи на Чюи проблеснаха. Върна се тичешком в центъра на залата под стъкления покрив като хрътка, уловила миризмата на енот. Спря пред главен инспектор Нюли.

— Дай ми обувката си.

— Какво? Няма да…

Чюи се отпусна на коляно, сграбчи десния глезен на инспектора и повдигна крака му. Нюли се помъчи да запази равновесие, като бурно протестираше.

— Стой мирно, инспекторе — грубо рече Чюи и се обърна към криминалиста. — Бързо, дай ми някакви пинсети.

Броди не успя да се удържи. Гледката как Нюли балансира като крава с патерица, сграбчен за крака от големия индианец, му дойде в повече. Избухна в истеричен смях. Добре дошло облекчение от натрупалото се напрежение. Накрая се овладя и се вгледа по-внимателно. Върху подметката на Нюли имаше залепнало влакно. Чюи го хвана съсредоточено с пинсетите и го пусна в услужливо отворената от криминалиста торбичка. След това се обърна към Скаут.

— Ало, господин магьосник. Онзи вълшебен електронен микроскоп още ли е закачен за играчката ти?

Скупчени около Скаут, те следяха мълчаливо как компютърджията поставя влакното в скенера на лаптопа.

— А стига бе! — възкликна Скаут и се опули.

Под увеличение нишките на влакното се движеха като живи микроорганизми.

— Добре де, какво е това, по дяволите?

— Нещо, върху което Бойни системи работят от години, но засега си остава само мечта.

— На мен ми прилича на нанотехнология — прозаично отбеляза Чюи.

— Почерпете този човек с пура — рече Скаут. — Идеята е да се използват нанонишки в боен костюм. Когато войникът стегне бицепса си или мускулите на краката, тъканта увеличава силата на мускулната му система от пет до двадесет пъти.

— Като костюма на Супермен? — попита Броди. — Това може да обясни как „Блонди“ е метнала Блеър през залата като торба стърготини.

Зад тях се разнесе язвителен глас.

— Виж ти. Шерлок Холмс и доктор Уотсън обясняват местопрестъплението на инспектор Лестрейд в присъствието на Тонто.

Броди се обърна. Сър Нейджъл Къмингс, дебел и кисел както винаги, вървеше към тях. Погледът на Девлин се премести от мазния му врат, надиплен над яката, към студените му сиви очи. В едната си ръка държеше книга, в другата — писмо. Застана пред тях и завъртя подпухналата си глава, за да огледа залата. Въздъхна и погледна Броди в очите.

— Е, майор Девлин. Виждам, че американските ви каубои отново са оплескали работата. Сигурно много се гордеете?

Чюи пристъпи напред със свити юмруци, но Броди го сграбчи за ръката и го задържа.

— Може би изгубих човек — с премерен тон отвърна той. — Още усещам миризмата на кръв тук и на покрива, сър Къмингс. Неуместното ви чувство за хумор позори храбрите мъже, загинали при изпълнение на задълженията си.

Къмингс махна пренебрежително с дундестата си ръка.

— Тъй да бъде, не исках да обидя никого. — Обърна се към главен инспектор Нюли и му тикна писмото. — Заповед за освобождаването ви, инспекторе. Вътрешният министър реши, че аз трябва да оправям бакиите ви тук. Тайните служби на Нейно величество поемат нещата. Вече нямаме нужда от услугите ви.

Нюли прочете писмото и лицето му се изкриви от гняв. Прилежно сгъна листа и го прибра в джоба си. Обърна се и кимна вяло на екипа „Омега“. После погледна към Къмингс.

— Върви по дяволите, надут тлъст… глупак.

Завъртя се на пети и си тръгна. Къмингс сви рамене и тихо се изкиска. После лицето му се напрегна и той присви очи.

— Майор Девлин, мога ли да поговоря с вас на четири очи, моля?

Отидоха в отсрещния край на залата, по-далеч от суматохата и любопитните очи и уши.

— Майоре, трябва да оставим детинските препирни настрана за известно време. Случаят определено е излязъл извън контрол.

Броди понечи да заговори, но дебелакът го прекъсна.

— Освен това научавам, че днес следобед сте участвали в престрелка. Наложи се доста да потърча, за да попреча на шефа на Лондонската полиция и на вътрешния министър да жигосат розовия ви задник.

— Копоите на Гант преследваха момичето. Положението беше убий или ще бъдеш убит.

— Доколкото разбирам, под момичето имате предвид…

Броди разтри врата си.

— Доктор Блеър Кели. Която сега е изчезнала. Най-вероятно е била отвлечена от Марго Гант.

Къмингс го изгледа мълчаливо.

— И тъй като не сте си направили труда да изгубите безценното си време да ме уведомите за тези лудории, сигурно сте имали предвидливостта да държите поне началниците си в течение, нали?

В този момент мобилният на Девлин звънна.

Къмингс пусна мазна многозначителна усмивка и кимна към телефона.

— Явно не сте го направили. Съветвам ви да отговорите, майор Девлин. И ако не са ви разжалвали до ефрейтор в края на разговора, бъдете така добър да дойдете при мен в колата ми долу. Голямата черна кола, майоре — сви гъстите си вежди, наведе се напред и прошепна: — със затъмнените стъкла.

Сър Нейджъл Къмингс с мъка завъртя тлъстия си задник и се затъркаля през залата, оставяйки Девлин с телефон в ръка. Той отговори на позвъняването.

— Девлин.

Не се изненада, когато от другата страна се разнесе гневният глас на Бил Соренсън:

— Мили Боже, Девлин! Какво става там, по дяволите! От Капитолия и Белия дом хвърчаха лайна. В Ленгли са на седмото небе. Раздуват на Агенцията за национална сигурност какво бедствие е „Омега“ и как вилнеем из Лондон като банда вандали.

— Бракс е в интензивното — прекъсна го Броди. — Може би има трайно мозъчно увреждане.

— По дяволите! Добре, обясни ми едно по едно. Искам да се включа веднага щом стигна „Хийтроу“.

— И ти ли скачаш в играта?

— В момента пътувам, хлапе. И водя малко подкрепления. Трябва да овладеем положението, преди да е станало късно, Дев.

Сбито и стегнато, както беше обучен, Девлин предаде на Соренсън какво се бе случило. Скаут изтича към него с физиономия на изгарящо от нетърпение пале. Броди се опита да го спре, но Скаут настояваше.

— Задръж малко, Бил. Томпсън има нещо спешно.

— Знам къде е доктор Кели — задъхано рече Скаут. — GPS устройството още е у нея. Наложи се да разширя площта на търсене и…

На сърцето на Броди олекна, но го изгледа кръвнишки.

— За бога, Скаут. Казвай къде е, по дяволите!

— В район на име Северен Девън. Старо свърталище на важни клечки. Големи имения, замъци и ферми за расови коне. Някъде близо до брега.

В ума на Девлин изникна поканата за малкото парти на Хайнрих Гант в имението му Рейвънскар, която бе получил в хотела. Адресът бе в… Северен Девън.

— Имаме нова информация, Бил. Ще те запозная, когато пристигнеш. Става въпрос за местоположението на доктор Кели.

 

 

Следван от Чюи и Скаут, Девлин слезе на гъмжащия от полицейски коли и пожарни паркинг и се заоглежда за черния седан на Къмингс. Накрая се отказа и се обърна към хората си.

— Скаут, занасяй си задника в болницата и виж как е Бракс. Чюи, ти тръгвай за „Хийтроу“ да посрещнеш шефа. Очертава се дълга нощ.

Чюи кимна и посочи.

— Имаме посетители, Броди.

Кльощав дребен мъж с бомбе и дълго сиво двуредно палто си пробиваше път към тях. Приличаше на герой от шпионски филм от 40-е.

— Майор Девлин, сър?

— Да не сте от момчетата с плащове и кинжали на сър Нейджъл? — попита Девлин.

Мъжът с бомбето се огледа предпазливо и кимна. Тикна му някаква книга с твърди корици. Девлин отстъпи крачка назад и взе с неохота книгата.

— Сър Нейджъл заръча да предам извиненията му, но се наложи да замине. Помоли ме да ви съобщя, че организира атака на имението в Северен Девън на зазоряване. Поръча да ви взема сутринта, сър. В Дорчестър ли ще бъдете?

Изгубил ума и дума, Девлин кимна.

— Много добре, сър.

Дребният човек с бомбето се обърна рязко и си тръгна. Девлин стисна книгата и извика след него.

— Хей, приятел, не разбрах името ти.

Мъжът се озърна през рамо и докосна шапката си, без да спира.

— Не мисля, че ви го казах, сър.

Девлин се повдигна на пръсти и се загледа през тълпата, мъчейки се да не изпуска дребосъка от поглед.

— А книгата какво означава? — викна объркано той.

— Четиво за разтуха, майоре. Предполагам, че доктор Кели го е оставила за вас.

Девлин поклати глава и въздъхна. Погледна заглавието. „Кукувиците от Мидуич“.