Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (9)

Седма глава
Отец Бронц

През следващите дни моята нарастваща чувствителност към мълчаливото общуване в заобикалящия ме свят изцяло ме погълна и аз се опитвах да науча всичко за него. Никой от пешките не можеше да ми бъде полезен освен Тай, която усещаше силата, ала без да е в състояние да я използва по свое желание. Положението на всеки жител на Лилит зависеше от контрола върху тази сила и понеже издигането обикновено ставаше чрез смъртта на единия от съперниците за поста, едва ли е нужно да подчертавам, че не се намираха никакви учебници или справочници по въпроса.

От доста време вече живея с тази представа и все пак е почти невъзможно да я опиша. Най-добре, струва ми се, подхожда сравнението с извънредно изострено възприятие към неизброими потоци насочена енергия. Не са особено мощни, но въпреки това човек ги долавя не в замръзналата им неподвижност, а винаги трептящи дори в наглед най-устойчивите и неизменни неща. Изглежда предаването на странната енергия не засяга газовете и течностите, макар тя да се съдържа у всяко, било и най-мъничко същество, обитаващо водата.

Енергията е една и съща навсякъде — няма разлика в излъчването от стрък трева, човек или насекомо, но всеки образ, оформен от нея, е неповторим. Да, можеш да различиш даже една тревичка от съседната, да не говорим пък за човек от някое друго едро животно. В съзнанието си чувствах дори образите на милиардите микроби, които населяваха тялото ми.

Все още опитвах и се учех, когато странникът се появи в нашето село. Явно бе пристигнал в долината по-рано през деня, обиколил е други групи работници, но не е стигнал до нашата. По здрач го заварих да си почива в сборното място сред колибите, похапвайки плодове.

Носеше дълга, сияйно бяла тога, която сякаш преливаше на вълни с всяко негово движение. На краката си имаше чифт изящни, майсторски изработени сандали и те веднага подсказваха, че насреща ми стои мъж с огромна мощ. А той дъвчеше небрежно и разменяше банални приказки с нас — простите пешки. По лицето му вече се забелязваха фините бръчици на старостта, грижливо подстриганата му брада сивееше. И на челото, и на темето си имаше плешивини. Ала беше кльощав и жилав, очевидно в чудесна форма, както и трябваше да се очаква. Нямаше как да се досетя за възрастта му, но със сигурност бе прехвърлил седемдесетте.

Естествено в моята изпълнена с подозрения глава веднага се мярна догадката, че този човек е самият Владетел Марек Крийгън. Защо ли обаче би се появил точно тук? Идването му в селото правеше предположенията ми доста пресилени. Освен това според описанията Крийгън имаше стандартни ръст и телосложение, защото произхождаше, също като мен, от цивилизованите светове. А този мъж бе прекалено нисък и широк в раменете.

Стори ми се интересно отношението на пешките към него. Те не смееха дори да погледнат един прост надзирател в очите и говореха с такива хора унизително угоднически, а до този мъж доближаваха спокойно и си бърбореха с него като равни. Забелязах Тай и отидох да я попитам кой е непознатият.

— Отец Бронц — отвърна тя.

— Е, и какво означава всичко туй? — настоях нетърпеливо. — Кой е отец Бронц, що за човек е?

— Магистър — каза Тай, сякаш след тази единствена дума нямаше нужда от повече обяснение. Всъщност тя само потвърди очевидното.

— Това вече знам — поизсилих се, — но досега не съм виждал пешки да се държат толкова дръзко с никого от властниците. Дори от тебе странят заради силата ти. Той от замъка ли е? За нашия шеф ли работи, за херцога или за някой друг?

Тай се усмихна закачливо.

— Отец Бронц не работи за никого — изрече присмехулно. — Той е Божи човек.

Съвсем се обърках, но след малко предположих с какво се занимава непознатият. Явно момичето искаше да ми каже, че мъжът е някакъв свещенослужител, макар досега да не бях забелязал и помен от религия на Лилит. Разбира се, познавах свещеници в предишния си живот. Никога не съм разбирал защо култовете и древните суеверия все още привличаха мнозина от жителите на цивилизованите планети. Ала знаех, че колкото по-упорито се опитваш да стъпчеш някоя религия, толкова по-бодро тя вири глава и се разпространява.

Пак зяпнах необикновения старец. Казах си, че е намерил твърде странно място да упражнява призванието си. Трябва и да е проповядвал някаква извънредно особена вяра, за да се озове на Лилит. Защо ли се е обрекъл на вечен затвор тук, щом можеше да си живее чудесно в някой храм с паричките на невежите поклонници? Освен това, питах се, как един служител на божество, което ще да е то (или пък те), се е издигнал до магистър, без да окървави ръцете си?

А в това време мъжете и жените от селото прииждаха, за да поговорят с него.

— Не ги ли е страх? — попитах Тай.

Допусках, че ако някой иска да събере съмишленици и има силата на магистър, лесно ще принуди сганта да слуша проповедите му. Той обаче никого не принуждаваше. Седеше и беседваше мило и благодушно.

— Споделят си грижите — подсказа ми момичето. — Случва се и да им помогне. Само той от надарените със силата обича пешките.

Смръщих се озадачено. Изповядваше ли ги… или им предлагаше застъпничество пред своя бог? Колкото и да умувах, не си представях ясно заниманията му. Е, още много имам да уча, напомних си. Досещах се само за един начин да узная нещо повече, но не ми беше особено приятна мисълта да доближа някого, навярно превъзхождащ десетократно по сила тип като Кронлон.

Сигурно ме забеляза как стоя отстрани и го оглеждам. Обърна се към мен, махна ми и подвикна.

— Ей, ти! Ама че си грамаден и космат, а? Я ела насам!

Говореше доброжелателно, с плътен и напевен глас. С подобни гласове са надарени хората, умеещи да манипулират тълпите. Както и мошениците.

Нямах избор, затова пристъпих напред, ала безпокойството ми, изглежда, пролича.

— Не се тревожи — побърза да каже той. — Не хапя, не карам пешките да се гърчат от болка и не ям бебета на закуска. — Взря се по-внимателно в мен на светлината от факлите и очите му се разшириха. — Бре, бре, ти трябва да си Кал Тремон!

Лицето ми не издаде нищо, но целият се напрегнах. Имах лошо предчувствие.

— Чувал съм какво ли не за тебе от други твои… хм, колеги — продължи отецът. — Понякога съм се питал как ли изглеждаш всъщност.

Изобщо не ми харесаха тези приказки. Значи наоколо се мотаеха немалко хора, които вероятно знаеха за живота и подвизите на Кал Тремон дори повече от мен.

— Седни, де — посочи ми той туфа трева. — И се отпусни най-после, за Бога! Няма защо да се боиш.

Докато сядах, мислено отбелязах, че отчето определено греши. Страхувах се не от неговата сила, а от осведомеността му. Оставих обаче настрана опасенията си и реших да поговоря с отец Бронц.

— Да, аз съм Тремон — кимнах недодялано. — Що за истории сте слушал за мен? И от кого?

Той се засмя.

— Е, пристигналите наскоро май са вършили горе-долу същото като тебе. Нали знаеш, на майсторите им се носи славата сред хората от техния бранш. Ти си легенда, Кал… дано нямаш нищо против да те наричам така. И онова нападение над Користан би стигнало да се прочуеш. Сам-самичък да пръснеш на парчета куполите на миньорската колония и да отмъкнеш джондит за четиридесет милиона! — Мъжът смаяно поклати глава. — С такива способности и хитрост, да не споменавам пък парите, чудя се как изобщо са те спипали.

— Пратиха по следите ми изпечен убиец от Сигурността — измъкнах се колкото се може по-хладнокръвно, защото не бях и чувал за Користан, нямах представа какво е джондит, нито за какво служи. — Най-добрите са, рядко се провалят. Не ме пречукаха на място само защото бях предвидлив и унищожих данните за сметката, в която внесох парите от плячката. Имаха нужда от мен, за да измъкнат информацията и си върнат загубеното.

Свещеникът кимна дълбокомислено.

— Да, от онези агенти няма спасение. Даже да очистиш първия, цяла сюрия се спуска след тебе. Знаеш ли, че сегашният Владетел на Лилит също е бил агент?

Отново кимнах.

— Така разправят. Извинете ме, че казвам това, но е твърде чудно да срещна Божи служител тук, особено пък такъв, дето не се гнуси да приказва с крадци и убийци.

Отец Бронц искрено се разсмя.

— Всъщност се питаш защо не проповядвам, нали? Ами, моята работа е малко по-различна. Някога действително бях проповедник, и то добър. За съжаление май станах жертва на собствения си успех. Започнах с една-единствена църквичка, паството ми наброяваше двайсет-трийсет души, при това на забутан свят по границата. Постепенно стигнах до положението на епископ на три свята, два от които цивилизовани! — Лицето му стана отнесено, очите леко се изцъклиха. — Ах, какви огромни суми се стичаха в ковчежницата, какви катедрали… А тълпите по време на службите — благославях по половин милион наведнъж! Беше величествено!

Не криеше тъгата си по отминалите дни.

— Но как попаднахте тук? — подканих го да продължи.

Той изведнъж се върна в настоящето и ме изгледа сдържано.

— Твърде високо се възнесох. Прекалено много богомолци, прекалено много пари, а значи и прекомерна власт. Официалната църква започна да се безпокои. Все ме подминаваха при избора на архиепископ и пращаха разни глупави нищожества да ме командват. После се разтревожиха — и конгресът на Конфедерацията, и местните управници на много планети, където тепърва се установявахме. Започнаха да притискат църковните йерарси. Но нищо не можеха да ми направят, защото не нарушавах и един параграф от закона. Не смееха да ми отнемат сана просто така. Щях да започна отначало другаде, а и моето паство би се намесило, за да ме върне. Не искаха да се примирят с поражението си и затова им хрумна да ме изпратят като мисионер в Диаманта на Уордън — идеалното изгнание, от което завръщане няма. Но аз отказвах. Заплаших ги, че ще се отцепя с последователите си и ще образуваме отделно изповедание. И преди се е случвало, когато отците на църквата са затъвали в разкол. Разбира се, така само си изпросих ответния удар. Поиграха си малко с компютрите, изровиха някакви раздути обвинения, че съм злоупотребявал с църковните фондове и съм използвал религията за политически цели. И ето ме тук — заточен на планетата, където не исках да отида доброволно, захвърлен като най-обикновен престъпник…

Вече разбирах, че у отец Бронц наистина няма нищо обикновено.

— И въпреки това продължавате да сте мисионер? — попитах недоверчиво.

Лицето му грейна в усмивка.

— Да, в счетоводството може и да не ме бива, но подбудите ми винаги са били искрени. Вярвам и съм убеден, че Бог си служи с мен за своите цели. В цивилизацията църквата е светска и прогнила като самото правителство, но не и тук. На Лилит се върнах към основите — никакви санове, никакви храмове, само чиста вяра. Тук пред себе си имам множество езичници, а над мен — никого освен Всемогъщия Бог. — Той завъртя глава да огледа щъкащите по свои работи пешки и сниши глас. — Я ги виж! Що за живот е вашият? Няма надежда, няма бъдеще, само едно вкаменено „сега“. Ако не притежаваш силата, ти си пешка в най-буквалния смисъл на тази дума. Но нали и те са човешки същества! Жадуват да чуят обещание за нещо по-добро, дори да е отвъд сегашния им хал. На нищо не се надяват на Лилит и не могат да мръднат оттук, значи им остава единствено Вечността, за да намерят спасение. А пък на криминалните елементи, така да се каже, хора като мен са особено полезни. Кой друг ще чуе оплакванията им, колкото и жалки, и дребни да са, кой може да се застъпи авторитетно за тях пред господарите им? Само такива като мен, никой друг…

Въобразих си, че вече знам що за човек е отецът. Разбира се, беше безнадеждно луд, но страшните угризения за простъпките му спрямо църквата го подтикваха да търси изкупление. Типичен мъченик. Спасява душата си чрез спасението на другите. Подобни хора са опасни, защото фанатизмът ги заслепява за житейските факти, ала често се оказват и полезни. Да, той определено носеше утеха на пешките из селата, а току-виж направи нещо добро и за мен.

Отецът се озърна и видя Тай, застанала нерешително зад гърба му. Въздъхна тежко.

— О, не! — промърмори под носа си, но аз го чух.

Веждите ми подскочиха нагоре от учудване.

— Какво има?

Той посочи момичето.

— Тежък грях извършват спрямо това хлапе и още много подобни на него. Твърде бързо се развиват, а попаднат ли в замъците, съдбата им е злочеста.

Нервите ми настръхнаха. Отбягвах да мисля за предстоящото и по мълчаливо взаимно съгласие никога не говорех с Тай на тази тема. Сигурно не исках и да си представя, че ще изчезне, поне не докато аз съм тук. Беше ми помогнала да се измъкна от черната яма, в която пропадаше съзнанието ми, дари ме с приятел, със събеседник, учеше ме, подтикваше ме да напредна. Бяхме двойка повече време, отколкото се бе случвало в селото преди. Не се залъгвах, че изпитваме нещо повече от твърде силни потребности, които само телата ни можеха да задоволят, но въпреки това никак не ми харесваше да мисля за бъдещето. Все пак почувствах се длъжен да поразпитам отеца.

— Какво ще й направят? — промълвих неохотно.

Той отново въздъхна.

— Първо, образно казано, ще я замразят. Един развиващ се, буден ум ще им пречи, затова ще я оставят завинаги в детството. Ще бъде дори по-инфантилна, отколкото е сега. Достатъчно е само да въздействат върху определена част от мозъка и внимателно да умъртвят необходимия брой центрове. Повечето телесни магистри са бивши лекари и лесно ще се справят. После подсилват жлезите й с вътрешна секреция или каквото друго се сетят… не разбирам твърде от медицина. Когато всичко в нея е както го искат, ще я натикат в нещо подобно на харем с останалите подложени на манипулации момичета и ще опитват с бебе след бебе, за да открият разковничето на силата и начина да я предават на следващото поколение. За рицарите това е истинска мания, а пък на телесните магистри им харесва да продължават с експериментите.

Потреперих едва забележимо.

— Нима те са лекари? Аз пък мислех, че лекарите спасяват живота, че се грижат тялото и умът да са здрави.

Той се вторачи в мен.

— Ама че си чудак, Тремон! Естествено е лекарите да не са по-чисти и безгрешни от нас двамата, да речем. Сред тях има добри хора, както има и зли, а повечето от талантливите злодеи рано или късно попадат тук, в още по-благоприятни условия за прилагане на извратените си идеи. Освен туй до мен достигна слухът, че Конфедерацията дори ги поощрявала, като им осигурява компютърен анализ на резултатите в лаборатории на други светове, с надежда да бъде открита тайната на местния микроорганизъм.

Неволно тръснах глава, отказвайки да приема такова ужасно подозрение. Конфедерацията! Беше и идиотско, и абсолютно логично, да пукнат дано! В края на краищата всички досегашни експерименти бяха завършвали с пълен провал, а пък тук имаше само затворници… Но с подкрепата на Конфедерацията или без нея, споделеното от отец Бронц вещаеше мрачна участ за Тай.

— Колко остава, преди… да я отведат? — попитах, като определено се боях от отговора.

Той се вгледа съсредоточено в момичето.

— Ами, вече е била подложена на предварителните процедури. Разбираш ли, не могат да я държат в това положение прекалено дълго, иначе ще развие интелектуалните си заложби, което излага на риск опитите им. С други думи, ще бъде твърде умна за тях, с твърде сложна психика. Подозирам, че и ти си пришпорил плановете им, защото несъмнено знаят за връзката й с един новодошъл от външния свят, която няма как да не разшири нейния умствен хоризонт.

Стреснах се не само защото неволно съдействах за ужасната й участ, но и понеже отец Бронц толкова лесно бе открил, че аз и Тай сме партньори.

— Как разбрахте?

Той се усмихна.

— Свещеникът трябва да възпита у себе си множество умения, но сред най-важните е прозорливостта за човешката природа. Виждам, че се шляе наоколо, че те гледа с обожанието на кученце… Не знам дали съзнаваш или не, но тя е сляпо влюбена в тебе. А какви са твоите чувства към нея?

Замислих се. Какви точно бяха чувствата ми към Тай? И аз не знаех. Не пресилвах въображението си, за да си внушавам, че сме се свързали задълго или пък че имаме кой знае какви задължения един към друг. Но наистина изпитвах нежност към това момиче, и то не само заради телесното привличане, а и защото вярвах, че може да се развие в пълноценна личност. Беше умна и любознателна, схващаше новите понятия несравнимо по-бързо от всеки друг, роден на този побъркан свят. За известно време дори се бях усъмнил може ли мъжът да изпитва и бащински чувства, и полово влечение към едно и също създание. Това ми намирисваше на кръвосмешение, макар да не бяхме дори далечни роднини. Все пак достатъчно вярно изразяваше опасенията ми, които споделих с отеца. Той закима.

— Очаквах нещо подобно. Жалко, защото с теб тя сигурно щеше да се превърне в страхотна жена.

Помъчих се да проникна докрай в смисъла на казаното. Заложби, ето каква беше точната дума. Заложби. Точно това ме привличаше в нея и я отличаваше от живуркащите пешки наоколо. В това беше и нейната трагедия. Внезапно в гърдите ми се надигна бясна ярост, която не можех нито да проумея, нито да потисна. Щяха да й отнемат бъдещето! Вълна на безумен гняв ме разтърси така, че затреперех от дивата емоция, без да мога да се справя със самия себе си.

Отец Бронц ме наблюдаваше мълчаливо и сериозно. Накрая се овладях донякъде, постарах се да изглеждам спокоен, като отхвърля чуждите за мен чувства. Тогава той заговори.

— За първи път — промълви тихо — видях пред себе си истинския Кал Тремон — страшен и смразяващ като в легендите. Усетих го! Велика мощ се надигна в тебе, сякаш лава се изкачваше нагоре по гърлото на вулкан. Тремон, някой ден ще станеш изтъкнат човек тук, ако се научиш да насочваш и използваш своя гняв.

Седях и го зяпах смаяно, осъзнавайки какви неразкрити способности имам. В кратък миг на прозрение разбрах, че като необикновено силен магистър Бронц бе доловил внезапния скок на най-важната дарба у мен. Сега вече можех да си обясня защо някои се издигаха в този свят, а други не, и как ставаше това. Ключът беше в чувствата, в необузданите, безмилостни чувства. До този момент в живота си не бях изпитвал кой знае какви вълнения, защото не биваше да си позволявам подобна слабост в работата си на агент. Но когато се намесиха ензимите, хормоните и останалите вещества, превърнали Тремон в ужаса на галактиката… Те едва не ме бяха обсебили безвъзвратно! Отецът усети безпогрешно състоянието ми.

Не беше най-важна степента на заложената в човека сила, а контролът над нея — способността да сложиш юзди на емоциите, да ги насочиш, да ги изваеш с ума си. Изглежда точно по този признак се разделяха съсловията на планетата Лилит. Стана ми ясно и защо Кронлон с цялата му страховита мощ щеше да си остане незначително дребно човече. И как Марек Крийгън бе стигнал до ранга Владетел. Обученият, опитен агент, сред малцината най-вещи в професията си, просто се бе озовал в извънредно благоприятни за самия него обстоятелства.

Нощта напредваше, повечето пешки вече спяха. Засега и аз бях една от тях, а наближаваше поредният много дълъг ден.

— Утре ще бъдете ли тук? — попитах отец Бронц.

Старецът поклати глава.

— Съжалявам, но ми предстои дълъг път. Доста се забавих по тези места. Очакват ме на юг в имението Шемлон. Но се радвам, че се запознахме и предчувствам, че пак ще се срещаме. Мъж с твоята сила бързо ще се издигне в нашия свят, ако бъде обучен както трябва.

Забележката му беше твърде значима за мен, за да я подмина.

— Обучен… — повторих. — От кого? Кой се занимава с обучението на новаците?

— Понякога никой или пък се намира човек, който познава друг човек — отвърна той загадъчно. Според слуховете най-добрите наставници са в колонията, основана някога от първите учени, стъпили на планетата — имението Моуб. Само че то е на хиляди километри оттук. Не се тревожи, все ще се натъкнеш на този, който ти е необходим. Способните винаги си намират наставник.

Оставих го да си седи на сборното място и тръгнах с Тай към колибата. Колкото и късно да беше, заспах трудно. Мислех си как ще се измъкна от участта на пешка, как след време ще открия Марек Крийгън и ще се опълча срещу него. Мислех си и за Тай, за горкото наивно момиченце, за онова, което правеха с нея. В ума си вече бях съставил списък от хора, достатъчни за цяла армия, с които исках да си разчистя сметките, без да съм виждал лицата на повечето от тях.