Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (17)

Петнадесета глава
Разговор

Два дни, изопнали нервите ми по-силно от всички премеждия по пътя, прекарах в безделие близо до мястото, където намерих отец Бронц. Вече вярвах на стария особняк много повече отколкото в началото. Не само защото не откривах кой знае какъв избор, но щом досега не бях съзрял навъсената мутра на магистър Артур, значи отецът нямаше намерение да ме предаде. Безпокоях се обаче да не му се случи нещо, преди да ми е помогнал.

А трябваше да знам, че тревогите ми са напразни. В обществото на Лилит Бронц заемаше твърде странно положение, заслужаващо най-черна завист. Обикаляше където му скимне, правеше каквото пожелае и не отговаряше пред никого, дори пред църковните си йерарси. Всички в именията го познаваха и винаги бе добре дошъл, пък и никому не би хрумнало да го заплашва. Беше приятел на херцога и на повечето рицари в източната Централна област от огромния единствен континент на планетата; едва ли и най-могъщият психопат би се осмелил да го докосне с пръст, защото тук всеки се прекланяше пред по-силните. Е, и това си имаше цена — макар да беше магистър, Бронц не застрашаваше никого. Струваше ми се, че този свещеник искрено съчувства на угнетените и вижда ролята си като един от малкото мостове между върхушката в замъците и пешките, обречени на вечна робия. Посланията му за всемогъщия бог, обещаващ райски прелести в отвъдното на всички, живели достойно в тоя идиотски свят, бяха много удобни за управниците. Те впрочем винаги са одобрявали охотно подобни религии. И все пак неговата вяра, дори да беше само нелепа заблуда, даваше опора на пешките, оставайки комай единственият източник на надежда за тях. На Лилит цареше наистина върховна тирания — господарите бяха абсолютно защитени от революции, защото потиснатите маси се раждаха неспособни да овладеят силата на микроорганизмите.

Бронц се върна в късната вечер на втория ден, наглед поуморен, но доволен.

— Всичко е уредено — каза ми. — Добре е обаче да се размърдаме. Срещата ни е на два дни път оттук и за точно толкова време трябва да го изминем. Доста е рисковано с патрулите наоколо, затова онези няма да ни чакат. Хайде да тръгваме.

— Сега ли? — учудих се на тази припряност. — Вече се стъмни, а вие май едва си държите душата зад зъбите. Не искам да ви загубя преждевременно.

— Но се налага да поемаме — ухили се бегло отецът. — Имам малко слама и постелята, ще скрием Тай, обаче с твоето гигантско туловище ще е по-трудно. Все пак си прав… уморих се до смърт от работа колкото за пет дни, която трябваше да свърша за два. Но можеш ти да караш каруцата, докато поспя.

Стреснах се.

— Аз ли? Та нали давате мислени заповеди на тези проклети твари! Още не мога да правя това!

— А, Шеба е просто едно мило голямо бръмбарче — нехайно отвърна Бронц. — Не чака камшик и крясъци, пък и щом подминем онова разклонение, пътят продължава направо поне трийсетина километра, така че то само ще върви напред.

— За какво съм аз, щом е така?

— За да бдиш и да ме сръгаш, ако възникнат неприятности, а спре ли ни патрул, да тичаш като луд… и то с колкото се може повече шум.

Не беше трудно. Грамадното същество, което отецът наричаше Шеба, наистина се тътреше кротко, без да се отклонява от пътя. Единствените ми тревоги, ако не броим оглушителното хъркане на свещеника, бяха привиждащите ми се във всяка сянка опасности. Два пъти събудих Бронц, защото бях убеден, че нещо голямо прелита над нас, ала на третия търпението му се изчерпа.

— Тремон, отдавна си пораснал, за да се държиш като момченце! Не ти прилича да се плашиш от тъмното. Слушай буболечките, синко. Щом ги чуваш, значи наоколо няма никой.

Чувствах се не само телесно гол и уязвим, докато зяпах в нищото и само от време на време зървах по някоя звезда през случайна пролука в облаците. Вечната врява на насекомите наоколо, с която толкова свикнах, че вече по навик я изключвах от съзнанието си, не престана нито за миг.

Бронц се събуди преди зазоряване и ние спряхме да направим чай.

— Ама че противно място е Лилит — промърмори свещеникът. — Не можеш да си носиш храна, понеже изгнива за по-малко от ден, освен ако с тебе не пътуват двама-трима магистри, вещи в стопанските дела. Аз се препитавам с каквото намеря край пътя и си пестя силите да поддържам съдовете и чая.

Схванах намека и скоро вече тършувах из храстите. Не събрах кой знае какво, защото не посмях да се отдалеча много, но щеше да ни стигне за известно време — няколко дини, две-три шепи ягоди. Бронц приложи магията си над тях, за да запазим една част за после, но явно уменията му, ако изобщо притежаваше някакви по-особени, бяха в друга област.

На най-сериозни рискове се излагахме през деня. Макар да минавахме встрани от гъсто населените имения, предимно сред пущинаци, все се случваше да срещнем някой пътник. Свит в каруцата, аз се покривах със сламата и постелята. Молех се да не кихна или помръдна, колкото и да се проточеше разговорът (а понякога той продължаваше твърде дълго). Повечето от хората по пътя бяха надзиратели с каруци, които пренасяха нещо от едно имение до друго, но се появяваше и по някой магистър. Всеки път се напрягах, защото се съмнявах дали отец Бронц е способен да убие човешко същество, дори ако трябва да ме защити. Боях се най-вече от магистрите — сред тях несъмнено имаше такива, дето можеха да се справят със свещеника.

Най-неочаквано се натъкнахме и на истинска барикада. Чак сега ми стана ясно с каква упоритост Артур проверяваше все по-обширни територии. За късмет отец Бронц познаваше двамата стражи и ни се размина само с няколко приказки. Имах обаче достатъчно високо мнение за гръмогласния магистър и подозирах, че ако онези са сглупили да споменат в рапорта си как са пуснали свещеника, без да претърсят каруцата му, в Зийс много скоро след това щеше да има двама стражи по-малко, макар отецът да бе извън всяко подозрение.

Но така е навсякъде. Дръж се, като че целият свят ти принадлежи, не издавай опасенията си и всичко може да ти се размине, ако ще да го правиш пред цели тълпи.

През повечето време пътят все пак беше безлюден и аз можех да си говоря с отец Бронц. Точно с това се занимавахме непрекъснато. Нямаше какво друго да правим, а и ми се щеше да науча още много неща.

— Забелязвам, че не одобряваш ни най-малко установената на Лилит система — подхвърли той веднъж.

Засмях се кисело.

— Всяко съсловие потиска по-долните от него, докато нищожната на брой върхушка си е осигурила властта завинаги, при това тя се състои от най-големите престъпници, раждали се някога. Според мен направо вони!

— А ти какво би сторил? — попита развеселен отецът. — С каква система би заменил сегашната Владетелят Кал Тремон?

— Микроорганизмите на Лилит правят каквато и да е промяна твърде мъчна задача — отвърнах замислено. — Очевидно е, че властта развращава… — Свещеникът ме стрелна обидено, затуй побързах да добавя: — … повечето хора. А тук надарените със силата поначало са порочни типове, щом идващите от другите светове я овладяват по-лесно. Ясно е, че на Лилит пращат само най-страшните гадове.

Бронц се усмихна.

— Тъй грехът проникна в рая и змиите станаха господари в градината… Да махнем тогава змиите и ще си възвърнем рая?

— Подигравате ми се. Знаете, че не вярвам в това. Но едно просветено управление би могло да облекчи живота на пешките, та да не са толкова измъчени и унижени.

— Нима? — промълви отецът. — Чудя се… Тази планета е особена, а ти май разбираш твърде едностранчиво какви ограничения ни налага. Сещаш се за микроорганизмите само заради силата, която те дават на някои хора. Но би трябвало да ги приемеш като абсолютен факт, присъстващ във всичко на Лилит. Микробите са особеност на местната еволюция. Този свят не е предназначен за човеци. Чиста прищявка на природата е, че все пак можем да преживеем тук и да се възползваме от благата му.

— Какво искате да кажете?

— Мисли за тия мънички твари като за регулатор, за фактор на равновесието, възникнал по необходимост. Не на мен се пада да кажа защо е станало така, но доколкото се досещам, тукашният живот е претърпял немалко катаклизми. Не знам точно и какви са били, ала на другите планети от Диаманта има бозайници, влечуги, дори разни кристални същества, които изобщо не се срещат на Лилит. Оцелели са само насекомите, защото са най-приспособими и, колкото и да е смешно, най-малко податливи на промени. Предполагам, че те и растенията също са били застрашени от измененията в условията на планетата, така че полека-лека е възникнал механизъм за поддържане на устойчиво състояние. А защо Лилит се поддържа в това състояние е въпрос, на който нямам никакъв отговор. Странно е, но планетата явно има нужда от тази екосистема, за да се съхрани. Ето ти причината да се появят местните микроорганизми.

— Говорите за планетата, сякаш самата тя е жива.

Той кимна замислено.

— Често ми се струва по-уместно да мисля по такъв начин за Лилит. Виж, преди много векове, когато човекът за първи път напуснал Земята, очаквал да открие твърде чужди и странни светове. И какво намерил? Повечето се оказали или надупчени от кратери и мъртви, или газови гиганти, или просто замръзнали купчини скали. Обитаемите светове, които не изисквали прекалено много работа, обикновено вече били заети от растения и животни, в редки случаи и от други твари. И все пак колкото и налудничава да е понякога биологията, тоест равновесието в екосистемата или пък мисленето и поведението на чуждите раси, всички тези светове са разбираеми. Винаги Досега сме могли да си кажем: „Е, да, онези същества от Алфа са топки протоплазма с псевдоподи, но я виж в каква среда са се развивали, виж как условията са оформили културата им, възгледите и така нататък.“ Начинът на живот на другите раси може да е толкова смахнат, че изобщо да нямаме допирни точки с тях, нито дори да проумеем разсъжденията им, но, общо взето, те все пак са достъпни за разума ни. Никога не сме се сблъсквали с толкова странен свят, та да не сме в състояние да го осмислим поне отчасти чрез природните и обществените науки. Докато не били открити Лилит и посестримите й от Диаманта.

Зяпах храстите и тревите, тъмносиньото небе и остатъците от дини и ягоди.

— Да си призная, не ми е ясно накъде биете — казах след малко. — Тази планета наглед е много по-привична и нормална от повечето други, на които съм бил.

Отец Бронц кимна.

— Да, съществуват повърхностни прилики. Всички тези насекоми ги има само на Лилит, но ние веднага ги разпознаваме като насекоми. С флората е същото, защото щом атмосферата е подходяща за нас, значи изисква фотосинтеза, необходима и за развитието на сложни растения. Но помисли за друго — Диамантът на Уордън представлява статистическа нелепост. Четири планети на подходящо разстояние от слънцето за възникване на живот. Твърде наблизо са. Разликата за Харон и Медуза е някакви си 150 милиона километра, а между тях се вместват още две сочни парченца, сякаш някой ги е разположил специално за нас. Та това е абсурдно! Знаеш колко страшно е съотношението между броя на звездните системи и подходящите за заселване светове. Нашите обаче са си на мястото — и всеки има по една мъничка необяснима добавка, заради която не можем да мръднем от него…

— Подхвърляте ми една твърде стара идея — напомних му. — Че Диамантът е изкуствено творение. Сигурно знаете, никой още не е открил доказателства за нея.

— Вярно е — съгласи се свещеникът, — но помниш ли какво, ти казах одеве за разбираемостта на света? Струва ми се, че в тази необятна вселена, за която не сме научили почти нищо, нашите вкоренени представи направо ни връзват ръцете. Тук имаме наистина съвсем чуждо явление, напълно непонятно, затова го пренебрегваме, забравяме го. Тези планети не се вместват в рамките на нашата космология и ние ги зачертаваме като случайни отклонения, та да не мислим повече за тях. А според мен натъкнеш ли се на нещо, което твоята космология няма как да обясни, значи имаш големи дупки в теориите си.

— Да не е Божия намеса? — сопнах се аз.

Не исках да се подигравам на вярата му, но се подразних, че не съм в състояние да го опровергая. Той обаче нито се засмя, нито се обиди.

— Да, защото вярвам, че Бог е сътворил вселената и че той е навсякъде, във всичко и всекиго. Често съм си мислил дали Диамантът не е поставен тук, за да ни зашлеви по самодоволните муцуни. Но не забравяй, че бог е и върховна логика. Планетите на Уордън някак се съвместяват с останалата вселена, уверен съм в това, дори ако са безкрайно далеч от нашите субективни представи… Ние обаче се отплеснахме. Исках просто да ти обясня защо чудесните ти мечти за превръщането на Лилит в рай са неосъществими.

Ухилих се.

— Нямам нищо против това отклонение. Какво друго да правим?

Отецът сви рамене.

— Кой знае? Спорът ни може да е жизненоважен, както и въобще да е лишен от смисъл. Досещам се, че те тласка стремежът да завоюваш властта над този свят. Разбира се, по-вероятно е да те убият, докато се опитваш, но ако оцелееш… е, поне ще ми е интересно да разбера какво си намислил.

— Владетелят Тремон — изкикотих се аз. — Олеле! Това ще съкруши душичките на онези от Конфедерацията!

— Ти си толкова Кал Тремон, колкото аз Марек Крийгън — нехайно отвърна Бронц. — Нека забравим тези измислици, защото никой вече не вярва в тях… Знаех го от самото начало.

Вледених се.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Издирват те, защото Крийгън е получил сведения от агентите си в Конфедерацията, че си шпионин и убиец, изпратен да го ликвидира. Двамата с тебе отлично разбираме, че това е вярно. Твърде възвишени идеали имаш и си прекалено морален, за да приличаш поне малко на някого като Тремон. Той май е бил от ония, дето с удоволствие са рязали на живо мръвки от враговете си…

Отчето едва-едва се усмихна на собствените си думи и продължи:

— Прозрях истината още при първия ни разговор в Зийс. Твърде добре си образован и възпитан, за да си Тремон. Естествено няма нужда да споменавам, че си плод на културата, в която си живял. Между другото, кой си същност?

Замислих се над въпроса му и се опитах да преценя какво значение имаше той за мен. Вече не се нуждаех от заблудата. Крийгън знаеше, Артур също… по дяволите, всеки знаеше!

— Името ми няма значение, нали? — отвърнах предпазливо. — Отдавна не съм предишният човек. Аз съм Кал Тремон, сега и завинаги. Но не онзи Тремон, който е изслушал присъдата си. Все пак, понеже това е неговото тяло, в много по-голяма степен съм Тремон, отколкото бих повярвал.

Той кимна.

— Добре, нека е така. Но си агент, нали?

— С квалификация на убиец — потвърдих откровено. — Нещата обаче не са каквито си ги представяте. И на двама ни е ясно, че щом веднъж са ме стоварили на Лилит, остава ми единствено да убия Крийгън, ако реша да му отнема поста… Не, тук съм по съвсем друга причина.

— Хм, интересно е, че най-после са усъвършенствали технологията за прехвърляне на личността. На Цербер то е следствие от въздействието на микроорганизмите, също както приспособяването към Медуза чрез промяна на телесната форма или перцепцията на действителността на Харон.

— Нима сте знаел, че се работи над подобен проект?

Някъде дълбоко у мен се бе пробудило неясно подозрение, но отецът съвсем спокойно кимна.

— Естествено, нали ти разправях колко влиятелен бях станал по едно време? Неколцина от заетите с проекта бяха католици и сериозно се тревожеха за чистотата му от теологична гледна точка… — особено относно въпросите около душата. Честно казано, не само аз, но и главите на църквата по онова време отхвърляха замисъла като невъзможен. Помниш ли какво си говорехме за космологиите и фактите, които отказват да се вместят в тях?

Неговото обяснение не ми изглеждаше особено правдоподобно, защото знаех каква абсолютна секретност се спазваше около всичко, свързано с проекта, ала засега реших да не прекалявам. Може би единственият ми съюзник на Лилит се опитваше да ми пробутва измишльотини… но нали и аз му отвръщах със същото?

— Значи твърдиш, че не се стремиш да вземеш главата на Крийгън — подхвана той отново. — Защо си тук тогава? Какво е това толкова невъобразимо важно нещо, та Конфедерацията е готова да прати при нас един от най-добрите си агенти, пък и да те мотивира да останеш верен на подобна самопожертвувателна цел?

Разказах му за пришълците, за пробива на най-високо равнище в Командването на военните системи, изобщо — цялата история. Реших, че за момента това е най-добрата тактика, а току-виж и той добавеше някоя любопитна подробност.

Когато свърших, свещеникът въздъхна.

— Я гледай ти… Враждебна раса, а? Използват Четиримата владетели… Трябва да признаем, че онези твари сигурно са адски хитроумни, щом са ни схванали толкова добре.

Останах разочарован. Бях сигурен, че ако някой извън самата върхушка е надушил нещо, това ще е отец Бронц.

— Нищо ли не сте чул за пробива?

— О, да, мълвата плъзна — увери ме той. — Но не надавах ухо на слуховете, отчасти заради самия Крийгън. Не е като останалите. Дошъл е тук доброволно, по свое желание, след като е служил вярно на Конфедерацията през целия си живот. Ако другите Владетели жадуват за отмъщение, едва ли същото важи и за него.

Изпаднах в униние. Прахосаха ме ей тъй, за нищо! Усилието е било напразно, както и захвърлянето ми на Лилит. Изглеждаше напълно логично да е някой от другите Владетели.

Но… наистина ли бе така?

— Може да е вярно — съгласих се, — и все пак вие знаете ли защо един иначе разумен и дори изтъкнат човек като Крийгън доброволно се е заточил тъкмо тук? И още, възможно ли е подобен човек да остане настрана от толкова важен проблем като нашествието на друга раса, дори ако не е пряко замесен в историята?

Бронц се замисли.

— Хм… Намекваш, че всъщност Крийгън е тарторът в целия заговор, тъй ли? Не е изключено, разбира се. Да допуснем, че е загубил всякакви илюзии за работата си, за шефовете си, за цялата система, на която е помагал да се съхрани и утвърди. Добре, нека предположим също, че при изпълнението на някаква задача е узнал за съществуването на пришълците. Това би обяснило почти всичко. Например как другата раса е научила веднага толкова много факти за нас и е успяла да използва за своя изгода положението в Диаманта на Уордън. Крийгън би подхождал чудесно за организирането, дори за ръководството на описаната от теб операция… Е, все пак нашествениците биха имали нужда от известно време. Защото той е трябвало да си проправя пътя нагоре като всички останали. Естествено онези може и да са му помогнали донякъде, но не е било възможно да се издигне незабавно до самия връх. Щом обаче е докопал властта, започнали са да прилагат общите си замисли…

— Отначало и аз си мислех същото — казах на отеца. — Но това би означавало, че пришълците са разчитали да не ги забележим през всички тези години. Били са безкрайно търпеливи.

Бронц сви рамене.

— Вероятно е така. А забелязахте ли ги? Колко сведения са успели да измъкнат, преди една от засуканите им машинки да бъде спипана? Струва ми се, че ако догадката ти е правилна и онази раса е толкова странна и чужда за хората, та да не може да си свърши работата сама… и ако тварите са знаели, че ще останат скрити през цялото време, това наистина е най-добрата им стратегия.

— Единственото петно в тая спретната картинка — смотолевих аз — е характерът на самия Крийгън. Доста по-възрастен е от мен, но миналото му много напомня моето. Живели сме почти еднакво, дори сме вършили една и съща работа. Не мога да разбера какво толкова го е разочаровало в Конфедерацията, та иска да я унищожи, посвещавайки остатъка от живота си на подобна цел.

— Е, сега налучка нещо — отвърна свещеникът, — но не каквото си мислиш. Аз поне виждам предостатъчно поводи за разочарование от Конфедерацията. И ми се струва, че се опитваш да обърнеш мисленето на Крийгън наопаки. Лесно ми е да си го представя като идеалист, готов да се посвети изцяло на делото. Като съдя по миналото му, допускам, че би отдал без остатък душата си на такъв замисъл — не заради изгодата, а в нещо подобно на кръстоносен поход.

— Май ви хлопа дъската — вежливо предупредих отеца. — Един идеалист непременно би променил обществото на Лилит. Поне пешките щяха да живеят несравнимо по-добре, а господарите им — да си свият малко крилцата.

Бронц се разсмя и учудено поклати глава.

— Горкичкият! Я първо да си поговорим още малко за този свят. Тукашната социална система не се променя по волята на отделен човек. Предопределя я необходимостта да изхранваме население, неприсъщо за планетата. Микроорганизмите защитават от промени цялата екосистема — равновесието между животинските и растителните видове, скалите, блатата, въздуха и водата. Борят се да съхранят съществуващото. Синко, тук ние сме чуждите, неразбираемите. Да, имаме сила, но твърде ограничена. Не можем да преустроим Лилит, а само да се приспособяваме към условията й. Дребните твари няма да ни позволят да се развихрим. Хайде, стовари тук тринадесет милиона натрапници и виж какво става.

Не разбрах кой знае колко от обясненията му и си го признах веднага.

— Толкова е просто! — възкликна свещеникът. — Свикнал си технологиите да решават всички проблеми, затова не схващаш пред какво сме изправени сега. Цялата човешка история се опира на развитието на техниката, с чиято помощ хората променят околната среда, приспособявайки я към себе си. На Земята сме променяли течението на реки, впрягали сме слънцето и вятъра да работят за нас. Премахвали сме планини, ако са ни пречели, градили сме ги там, където сме искали. Създавали сме нови езера, изсичали сме гори, с една дума — укротили сме цялата планета. После сме се отправили към звездите, за да вършим и там същото. Преобразяване на планети по земен образ и подобие. Генно инженерство. С помощта на технологиите променяхме не само цели светове — променихме и себе си. Историята на човека е победа във войната с околната среда. Но не и на Лилит, синко, единствено на Лилит не можем да обявим война. Тук човек е принуден да живее в средата, която е заварил. Лилит победи. Макар и само в едно изолирано сражение, но бяхме смачкани. Не сме в състояние да се преборим с нея. Да, успяваме да построим по някой замък, караме насекомите да ни транспортират напред-назад, обаче това са само дребни драскотини и те ще зараснат в мига, в който престанем да ги поддържаме неуморно.

Бронц се прекъсна за миг, колкото да си поеме дъх, преди да продължи:

— Виж какво, синко, тук, благодарение на този чудат микроб, Лилит е шефът. Тя свири, а ние играем по нейната музика или постигаме някакъв компромис, и все пак тя си остава господарката. Трябва да настаним и изхраним тринадесет милиона души — чужди натрапници — на земя, на която не й пука за тях и допуска само повърхностни промени. Някой трябва да отглежда храната, после да я превозва. Някой трябва да опитомява местните твари. Стопанството трябва да се поддържа, защото ако всичките тринадесет милиона изведнъж останат без грижи, ще нахлуят из пустошта и ще изплюскат и изпотъпчат всичко за броени дни. Ще се бият помежду си за плячката, ще се превърнат в ловци и събирачи на растения… изобщо, представи си възможно най-първобитното племенно устройство! Само най-издръжливите и коравите ще оцелеят. Не ти ли е ясно, синко? Никому не харесва, че системата се поддържа с толкова упорит труд… но хайде, посочи ми друга, която ще ни свърши работа! Щом нямаме технологии, обречени сме да използваме грубата мускулна сила.

Бях потресен.

— Нима искате да ме убедите, че тук е невъзможен друг живот?

— О, не! Има множество други начини, но до един по-лоши и по-жестоки от настоящия. Може да съществува и по-добър, само че аз не го знам. Предполагам, и Крийгън вижда така положението. Сигурен съм, че не му харесва, защото твърде много прилича на Конфедерацията — ако, разбира се, сме прави в преценката за характера му. Но нито аз, нито той сме способни да измислим нещо по-хубаво.

Направо не вярвах на ушите си. Множко ми дойде да изтърпя някой толкова небрежно да съсипва убежденията ми.

— Как тъй… прилича на Конфедерацията? — заядох се. — Аз поне не намирам никакво подобие.

Отец Бронц изпръхтя пренебрежително.

— Значи не виждаш по-далеч от носа си. Помисли за така наречените цивилизовани светове. Повечето хора са изравнени в немислима еднаквост, водеща до пълен застой. На всяка планета всеки прилича на всички останали, говори като тях, яде, спи, работи и се забавлява по същия начин. Всички те са пешки. Мислят еднакво. Внушено им е, че са щастливи и доволни на върха, достигнат от човешката история, когато хубавият живот е общодостъпен. И те вярват. Признавам, повече им се угажда, но макар да живеят в позлатени клетки, пак си остават пешки. Разликата е само в това, че нашите разбират положението си и съзнават истината за цялата система. А хората от цивилизованите светове са толкова съвършено програмирани да мислят еднакво, че дори не им е позволено да застанат лице в лице с нея.

— Е, за пешки си живеят доста охолно — вметнах, колкото да поддържам спора, макар засега да не приемах нито един от доводите му.

— Охолно ли? Така изглежда. Също като домашните канарчета! Ако не ти е известно, хората държат тези птички в кафези. Разбира се, не и на цивилизованите светове, където никой не търпи домашни любимци… Все едно. Важното е, че канарчетата се раждат в клетки. Там се хранят, а стопаните редовно ги почистват. Друг живот не познават. Някой им осигурява необходимото, за да преживеят, и понеже не очакват повече, нищо друго и не искат. В замяна цвъртят приятно и осигуряват компания на самотниците по границата. Едно канарче не само никога няма да се реши на бягство от клетката, но дори не може да си представи по-добър живот. За тях това е просто немислимо.

— Говорите за животни — напомних му. — Същите като Шеба, дето сега ни дърпа каруцата.

— Да, наистина — съгласи се Бронц. — Такива са обаче и хората в онези светове. Питомни животинки. Всеки си има жилище, чиито размери и обзавеждане са почти едни и същи с тези на останалите. Обличат еднакви дрехи, като че ли това има някакво значение, изглеждат еднакво и съвестно си изпълняват задълженията, предназначени да запазят системата. После се прибират в неразличимите си килийки и се потапят в някакви забавления, където по една и съща формула им се повтаря нещо за собствения им свят, без абсолютно никаква нова мисъл или идея. През повечето си свободно време са дрогирани и се реят безцелно в собствените си илюзии. Изкуствата, литературата, традициите са наследени от миналото. Нямат нищо свое. Твърде еднакви са, дори в любовта, стремежите и творчеството си. Когато се създава абсолютно равенство, то винаги се свежда до най-малкия общ знаменател, а в историята на човечеството той обикновено е едно твърде окаяно състояние…

— Но ние продължаваме напред — прекъснах го. — Все още се раждат парадоксални идеи, нови изобретения.

— Това е вярно — кротко кимна свещеникът. — Синко, налага се да ти припомня обаче, че те не идват от цивилизацията. Господарите на Външния свят, тамошните надзиратели, магистри, рицари, херцози и владетели знаят, че не могат да задушат прогреса напълно, иначе ще изчезнат и те заедно с цялата си власт. Затова съществува границата, затова има изкуствен подбор на изключителни личности. Елитът, работещ в замъците на цивилизацията.

— Там липсват подобни съсловия и рангове и това ви е добре известно! — сопнах се.

Отец Бронц прихна.

— Как ли пък не! Щом е тъй, кажи ми, моля те, ти какъв си? И какъв е Марек Крийгън? Ами аз? Тремон, знаеш ли в какво се състоеше истинското ми престъпление? Не само възвръщах вярата на онези пешки, но и понятията за любов и духовност. Давах им нещо ново — карах ги да преоткрият човешкото у себе си. А това застрашаваше системата! Докато стоях по границата и утешавах горките нещастници, бях поносим. Нека църквата си се занимава със своите дела… Но щом започнах да навлизам и в цивилизованите светове — а, не; станах опасен. Налагаше се да ме отстранят, иначе току-виж съм постигнал немислимото. Ами ако успеех да накарам пешките да се отърсят от обгърналите ги отвсякъде развлечения и наркотична тъпота, ако им покажех, че не е нужно да си остават питомни канарчета, че могат отново да бъдат самостоятелни човешки същества?… Като мен. Или като теб. И даже като управниците! Затуй ме плеснаха през ръцете.

— За човек с подобно отношение към цивилизацията май сте прекалено снизходителен към местните нрави — не спирах да се заяждам аз.

Той вдигна рамене.

— Тук това е неизбежно, поне докато някой не измисли нещо по-добро и не притежава достатъчно сила да наложи възгледите си. Но в общия ни дом… не! Човекът е господар на средата си и в същото време е роб на технократската върхушка, която управлява толкова хитро, та хората дори да не съзнават тази робия. Бил съм снизходителен? Ами ти, Кал, не си ли малко виновен в точно обратното? Наежил си се да промениш Лилит, а всичко във Външния свят ти изглежда съвсем търпимо. Синко, мина времето, когато е трябвало да изпълняваш заповедите на началниците си. Сега решаваш сам, разсъждаваш с ума си. Не е ли чудесна тая промяна? На този свят тялото на човека може и да е поробено, но пък е свободен да мисли, да обича, да танцува, да съчинява приказки, да прави каквото му хрумне. Съзнанието е свободно, макар тялото да е оковано във вериги… както впрочем е било през по-голямата част от човешката история. А там, откъдето идваме, господарите владеят не толкова тялото — по дяволите, та нали то си е тяхно творение! — колкото душата. Момче, никой вече не може да притежава ума ти. Използвай го, за да се справяш със своите проблеми, не с техните!

Замълчах, за да прекъсна разговора. Изобщо не ми се искаше да мисля за казаното от Бронц, защото загубех ли вярата си в правотата на избрания от цивилизацията път, нищо нямаше да ми остане. Терзаех се за нещо още по-лошо — ако отчето е прав, с какво съм се занимавал аз през целия си живот? Издирвах неподходящите, измъквах на светло онези, които можеха да застрашат или съборят системата, поддържаща живота в цивилизованите светове.

Ако Бронц беше прав, значи в онези условия аз съм… Кронлон!

Така ли бе наистина? Питах се неспирно и не исках да се съглася. Дали Марек Крийгън някой ден за пореден път е тръгнал по следите на врага и е срещнал… себе си?

„Вола, какъв човек е Марек Крийгън?“

„Прилича на тебе, Кал Тремон. Ужасно си приличате.“