Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (4)

Втора глава
Стоварен и изоставен

Освен редовната поява на храната нямах друг начин да меря времето, но във всеки случай пътуването беше доста дълго. Явно не им се харчеха излишни пари, та да превозват затворници по най-бързите междузвездни маршрути.

Най-сетне се скачихме с кораба-база, отдалечен на около една трета светлинна година от системата Уордън. Установих това не по усещанията си в килията, а по-скоро по внезапната им липса — вибрацията, този постоянен мой спътник, изведнъж изчезна. Иначе в отмереното ми съществуване нищо не се промени. Предполагам, че изчакваха да съберат достатъчно криминални от всички краища на галактиката, за да си струва да ни откарат по планетите. Оставаше ми само да седя и да предъвквам получените данни за милион и първи път. Понякога размишлявах и над факта, че почти сигурно не съм далеч от бившето си тяло (вече го възприемах само така). Чудех се дали не наднича да ме огледа… както и другите трима, които вероятно също бяха на кораба.

Имах време да доумувам и над положението в Диаманта на Уордън и причините той да бъде превърнат в съвършения затвор. Разбира се, не приех без съмнения тази глупост — в природата не съществува идеален затвор, макар че този тук отговаряше на почти всички възможни изисквания. Скоро след като стъпех на Лилит и започнех да вдишвам въздуха й, щях да се заразя с чудноват микроминиатюрен организъм, който на свой ред ще се заеме с домакинството във всяка моя клетчица. Щеше да си живее там, да си похапва от мен и дори да си заработва насъщния, справяйки се с вредните микроби, пазейки ме от болести и най-различни неприятности. Ако не с друго, мъничката твар се отличаваше с волята си за оцеляване, а за нея то беше възможно само ако и аз още мърдам.

Вездесъщата гадинка явно имаше нужда от нещо — някакъв елемент или друго условие, намиращо се единствено в системата Уордън. Никой все още не знаеше какво е то, пък и никой нямаше възможност да проведе изследвания както трябва, за да го открие, но каквото и да беше, срещаше се само в Диаманта. Явно не представляваше съставка на атмосферата, защото совалките поддържаха връзките между планетите, а в тях пътниците дишаха изкуствено пречистен въздух без никакви злощастни последствия. Не беше и в храната. Поне това провериха. Оказа се възможно хората да живеят съвсем спокойно със синтезирана храна в напълно изолирана среда, например в изследователска станция, обикаляща в орбита над някоя от планетите. Но отдалечен прекалено много спрямо слънцето, миниатюрният организъм загиваше, дори да има въздух и храна от Диаманта. И понеже вече е променил клетките ти, за да се настани уютно, и те зависят от него, за да си вършат работата нормално — умираше се мъчително, в страшна агония. Критичното разстояние бе около четвърт светлинна година и с това съвсем логично се обясняваше позицията на кораба-база.

Климатът на четирите планети обаче се различаваше, и още как! На всяка от тях микроорганизмът правеше с хората нещо специфично. Явно то зависеше от отдалечеността на местната звезда, щом наглед този фактор беше най-важен за оцеляването му. Промените бяха необратими и се запазваха, дори ако човек после се прехвърлеше на друг свят от системата Уордън.

Тези организми сякаш притежаваха свойство, смътно наподобяващо телепатията, само че никой не можеше да посочи точно как контактуват помежду си. Явно не бяха разумни същества, но поведението им изглеждаше предсказуемо. Повечето причинени от тях промени свързваха колонията в едно човешко тяло с процесите в друго… или много други. Ако си способен — контролираш своите мъничета. Именно тази дарба определяше кой на кого е шеф по планетите на Диаманта. Лесна за разбиране система, макар никой така и да не бе успял да я обясни досега.

Знанията ми за Лилит се свеждаха горе-долу до факта, че това е почти райски свят. Ругаех непрекъснато, защото не бях зареден с нормално програмиране, та да се опирам на пълноценна подготовка. Докато науча кое как става, щеше да мине време, може би твърде много време.

Около денонощие и половина след скачването ни с базата (тоест, изядох пет порции храна) усетих друсане и трясъци, които ме принудиха да се просна на койката с лек пристъп на морска болест. Но не бях недоволен. Досетих се, че разместват затворническите клетки и ги нагласяват за навлизане в планетарната система. Очаквах това с доста противоречиви чувства. От една страна, жадувах отчаяно да се измъкна от тясната кутийка, която ми предлагаше единствено неизчерпаеми възможности за влудяваща скука. А от друга — излезех ли оттук, щях да попадна пак в килия, макар несравнимо по-просторна и вероятно по-хубава — на Лилит. Затворът си е затвор, ако ще да е с размерите на цяла планета. Колкото и да ми се отплаща със забавления, загадки; вълнения и не знам още с какво, за разлика от тая дупка, там щях да си остана завинаги.

Друсането скоро спря, последва кратко затишие, изпълнено поне за мен с напрежение и после отново усетих трептенето, показващо, че вече се движим — много по-забележимо от преди. Сега или бях в по-малък кораб, или килията ми се бе озовала по-близо до двигателите. Както и да е, минаха още четири безкрайни денонощия (дванадесет порции), докато стигнем целта. Вярно, бавничко напредвахме, но и това беше доста добро постижение за кораб с подсветлинна скорост, най-вероятно модифициран и напълно автоматичен товарач. Когато вибрацията затихна, разбрах, че сме в орбита около планетата. Пак се разкъсвах между възбудата и раздразнението от приклещилия ме капан.

Чух пукане и внезапно зазвуча високоговорител, за чието съществуване досега не подозирах.

— Всички затворници, внимание! — заповяда метално кухата пародия на мъжки баритон. — Навлязохме в орбита около планетата Лилит от системата Уордън.

Не ми каза нищо ново, но останалите, колкото и да бяха, сигурно сега научаваха къде са попаднали. Можех да отгатна какво изпитваха, спомняйки си бъркотията в собствената си глава. Вероятно същото важеше стократно по-силно за тях, защото аз поне бях подготвен. Нищо че не идвах тук по-охотно от който и да е сред тях… За миг се сетих за Владетеля Крийгън. Доколкото знаех, той бе пристигнал доброволно — единствен от всички. Чудно, наистина, какво ли го е подтикнало. Току-виж в Диаманта на Уордън има нещо, до което Конфедерацията не се е добрала…

— След малко — продължи гласът — вратите на вашите килии ще се отворят и ще можете да ги напуснете. Настоятелно ви препоръчваме да постъпите именно така, защото тридесет секунди по-късно те ще се затворят отново и вакуумните помпи ще започнат да изсмукват въздуха, за да стерилизират помещенията. Това ще означава смърт за всеки, който реши да остане.

Мила подробност, казах си. Похватите им не само предотвратяваха всякакви опити за бягство, но и ти предлагаха да продължиш или да умреш. Питах се дали някой би предпочел смъртта.

— Веднага след като влезете в главния коридор — дъднеше гласът, — ще спрете пред килиите си, докато вратите се затворят. През това време не трябва да правите нито крачка, иначе автоматичните системи за сигурност ще ви изпарят на място. Ще унищожим незабавно всеки, който не мълчи или откаже да се подчини на заповедите. Щом вратите се затворят, ще получите указания какво да предприемете по-нататък. Подгответе се за излизане… сега!

Преградата се плъзна встрани и аз минах през отвора, без да се помайвам. Имаше малка бяла вдлъбнатина с отбелязани места за поставяне на ходилата. Подчиних се на заповедите, колкото и да беше вбесяваща цялата тази история. Да си гол и изолиран в кораб, управляван изцяло от компютър, е нетърпимо унизително, защото ти се внушава, че всяко твое усилие е пълна безсмислица.

Все пак поне можех да се оглеждам. Стояхме в дълъг, задънен коридор, към стените на който бяха прикачени тесните килии. Преброих около дузина затворници. Подбрана реколта, отбелязах кисело. Почти по равно мъже и жени, голи и смачкани пандизчии, които скоро щяхме да бъдем зарязани на света под нас. Като знаех разходите за превоз дотук, чудех се защо ли просто не изтрият съзнанията ни. Какво ли намираха компютрите и майсторите на психосондирането в подобни унили типове, та непременно трябваше да ги оставят живи? Поне самите затворници не бяха наясно, в това не се съмнявах. А и дали някой изобщо беше…

Вратите се затвориха с трясък. Ослушвах се напрегнато, сякаш очаквах писъка на някакъв муден трътльо след започналото изпомпване на въздуха, но нямаше и намек за подобна мелодрама. Ако някой бе предпочел този път към избавлението, ние поне не го разбрахме.

— По моя заповед — излая гласът откъм тавана — ще се обърнете надясно и ще тръгнете бавно, в колона по един, до края на коридора. Там ще намерите совалка, която ще ви спусне на повърхността. Ще заемете седалките в посока отпред назад, без да оставяте празни места. Щом седнете, незабавно затегнете предпазните колани.

— Мръсни тъпанари! — промърмори жената точно пред мен.

Почти в същия миг кратък изблик светлина от стената изсъска на пода пред краката й.

— Добре де, добре! — изръмжа жената и млъкна.

Гласът бе секнал за момент, но продължи, без да се спира на произшествието.

— Обърнете се надясно… сега! — И ние веднага се подчинихме. — Насочете се бавно към края на коридора, както ви бе обяснено.

Вървяхме безмълвно и наистина никак не бързахме. Металният под беше дяволски студен (всъщност това местенце поначало не се отличаваше с домашен уют) и совалката май изглеждаше за предпочитане в сравнение с проклетия хладилник.

Тя действително се оказа учудващо удобна и съвременна, но забелязах, че седалките не са предназначени за голи тела. Намерих си място на четвъртия ред, нагласих предпазния колан и зачаках всички да влязат. Първото ми впечатление явно беше почти сто процента точно. Совалката можеше да побере двадесет и четирима пътници, но ние бяхме само четиринадесет — осем мъже и шест жени.

Люкът се затвори автоматично и след секунда чух съскането на херметичните уплътнения. Без никаква тържествена подготовка последва груб тласък, откачихме се от транспортния кораб и поехме по последната част от пътя.

Отбелязах си мислено, че совалката е твърде усъвършенствана и модерна, за да превозва единствено затворници. Явно беше от орбиталните кораби, поддържащи връзките между четирите планети на Диаманта.

Високоговорителите над главите ни отново зашумяха и чухме много по-приятен женски глас, бих казал дори — със съвсем естествено човешко звучене. Чудесна промяна.

— Добре дошли на Лилит! — изрече жената възможно най-искрено. — Несъмнено вече са ви обяснили, че за всички вас това е последна спирка и нов дом. Въпреки че няма как да напуснете тази звездна система, тук не сте осъдени престъпници, а граждани на Диаманта на Уордън. Властта на Конфедерацията свърши в мига, когато минахте през отворения люк на совалката — част от нашата планетарна флотилия. Имаме общо четири пътнически и шестнадесет товарни кораба. Съветът на системата Уордън е ръководното тяло на нашата самоуправляваща се общност и правото ни на автономия е признато от Конфедерацията, а имаме дори и представителство в Конгреса. Всеки от четирите свята притежава своя администрация, независима от останалите. Няма значение какви сте били и какво сте вършили преди, сега сте граждани на Лилит. Не сте затворници. Нито едно ваше минало деяние няма да бъде припомняно, съхранявано в досие или споменавано. Отсега нататък е важно само как ще се представите като граждани на планетата Лилит от системата Уордън.

Тя… или то, не бях много сигурен, почака, докато преглътнем новата информация. Просто попивах невероятната разлика между това отношение и съвсем скорошното ни малтретиране.

— Поради уникалните особености на Лилит — продължи милият глас — совалката не може да остане дълго на повърхността, иначе рисковете от повреди нарастват. Освен това трябва да спазваме графика, защото и други ще използват този кораб. Ще ви бъдем благодарни, ако излезете веднага след отварянето на люка. Долу вече ви чака човек, който ще ви посрещне, ще отговори на въпросите ви и ще ви посочи вашия нов дом. Моля да сътрудничите на този човек, тъй като Лилит е първобитен свят, извънредно опасен за новодошлите. Ще пристигнем след около пет минути.

Макар че ни освободиха от натрапеното мълчание, никой не продума до самото кацане, може би защото все още не успявахме да се отърсим от стреса на доскорошното си положение. Другата причина се криеше в изопнатите нерви, поне в моя случай. Ето, наближава, казвах си. Започва се.

Изведнъж ми се стори, че пропадаме, сякаш се намирахме в самолет, натъкнал се на въздушна яма, но почти незабавно усетих как отново натежавам и последва тежко тупване. Совалката се бе спуснала точно толкова бързо, колкото допускаха нормите за безопасност и аз за миг се запитах каква ли е причината за такава припряност. Люкът изсъска и се отвори. Учудих се, когато ни блъсна тежка вълна от ужасно горещ и влажен въздух.

Без да губим време, направихме каквото ни каза жената (нямаше смисъл да дразним новите си господари, преди още да сме зърнали владенията им). С изненада видях как самоходната пътечка, спусната от люка, опира в пръстта. Никакъв космопорт, изобщо нищо такова. След секунди вече стояхме долу, голи и объркани, покрити с капчици пот от жегата. Озовахме се на затревена равнина.

Е, пристигнахме на Лилит. И още щом ни връхлетя горещият напор на тукашния въздух, телата ни вече бяха изложени на невидимото нашествие.