Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (2)

1

Дребният човечец със сако от синтетичен туид не приличаше на бомба. Всъщност изглеждаше досущ като повечето чиновници, младши компютърни оператори и започващи кариерата си политикани в Командването на военните системи. Двете подобни на мъниста кафяви очи бяха някак прекалено раздалечени над орловия нос, устицата му се кривеше между хлътналите бузи, накратко — безцветен тип, в когото няма да се загледаш втори път. Точно затова беше извънредно опасен.

Носеше всички необходими входни карти и след като вратите, предназначени да улавят в капан или направо да убиват, провериха отпечатъците на дланите му и особеностите на ретината, пропуснаха го без нито миг електронно колебание. Държеше в ръка малко куфарче, необичайно само с факта, че не беше приковано към китката, а просто заключено. Но и това нито привлече вниманието, нито събуди у някого опасения — предположиха, че е настроено да реагира на сигналите, излъчвани само от определено тяло.

Срещаше по ярко осветените коридори измамно себеподобни нищожества и те го подминаваха с бегло кимване, ако го познаваха, но най-често се държаха тъй, както биха постъпили в тълпата на някое кръстовище. В тези хора не се забелязваше нищо изключително, издигащо ги над обикновената маса, защото освен длъжностите и местоработата им, между тях нямаше никаква разлика. Но ниският мъж беше изключение, понеже представляваше бомба.

Той стигна до малка стая, където се намираше един-единствен пулт за достъп до компютъра, а пред него — удобно наглед кресло. Никакви строги предупреждения, огромни стражи или роботи-часови, макар че именно това помещение беше входът към военните тайни на междузвездна империя с впечатляващи мащаби. Нямаше нужда от подобни излишества. Никой не можеше да включи самостоятелно пулта. Това изискваше съчетаните и почти едновременни действия на трима човеци и два робота от Сигурността, всеки от които получаваше различна кодирана заповед от независими източници. Какъвто и да е опит за използване на пулта без намесата на останалите би довел не само до изключване на компютъра и празен екран на терминала, но и до незабавна тревога в системите за сигурност.

Човечето седна в креслото, нагласи го удобно за работа, после се наведе и отвори небрежно куфарчето. Извади малко кристално устройство, задейства го с лениво движение на палеца си и го прилепи към активиращата пластина на терминала.

Екранът светна. По него преминаха всички кодове за достъп, а след това и въпросът дали режимът на ползване ще бъде гласов или четящ. Не можеше и дума да става за разпечатки. Не и при този компютър.

— Четящ режим, моля — каза човечето с пискливия си носов глас, в който не се долавяше и следа от акцент. — Отбранителни файлове C-476-2377AX и J-392-7533DC, бърз преглед.

Компютърът като че примигна от последното искане. Бързият преглед означаваше приблизително четиристотин реда в секунда. Това всъщност беше горната граница на четящия режим. След миг съвестно се зае да изпълни задачата. И двата файла бяха изведени на екрана и пробягаха пред очите на дребния мъж за по-малко от секунда. Той беше толкова доволен, че реши незабавно да изпита късмета си и поиска още.

— Моля, покажете ми в поредност стратегическите планове за критични ситуации, бърз преглед.

Машината се подчини. Обемът на материалите беше такъв, че минаха около четири минути, преди те да свършат.

Човечето си погледна часовника. Блазнеше го желанието да продължи, но всеки допълнителен миг увеличаваше риска някой да надникне тук или да бъде предприета внезапна проверка. А това в никакъв случай не съвпадаше с намеренията му.

Прибра устройството в куфарчето, щракна ключалката и се изправи. На излизане допусна незначителна грешка, но не можеше да се очаква, че ще е наясно с всички подробности. Би трябвало да заповяда на електронния проклетник да изчисти временната памет и да задейства кодовете за повторен достъп. Ако някой забравеше да направи това, компютърът не оставаше включен (бе недопустимо, щом съхраняваше такива тайни), нито пък преминаваше в пасивен режим. Когато „видя“, че операторът напуска помещението, без да я пренастрои според изискванията, машината уведоми контролната смяна за този факт, а след това си самоналожи авариен режим до подаването на правилните команди.

Още докато ниският мъж наближаваше първия пропускателен пункт, цялото му начинание вече се пропукваше по шевовете.

 

 

Младата жена се втренчи в тревожната червена светлина, мигаща на пулта пред нея. Направи бърза проверка за повреда в някоя от системите и установи къде нещо не бе наред — в Хранилището с ограничен достъп.

Въпреки че беше от хората, разполагащи с част от кодовете за включване на компютъра, на нея не й бе позволено да задава въпроси за съдържащата се информация, но пък можеше да получи всички данни, свързани със сигурността. Знаеше, че днес още не е разрешавала достъп никому, така че натисна два бутона и нареди:

— Пусни записа на последната операция.

Лицето на човечето се виждаше ясно. И не само чертите му, а особеностите на ретината, топлинното излъчване и всичко останало, което можеше да бъде засечено от дистанционни сензори. Тя включи и останалите елементи от компютърната мрежа.

— Идентифицирай!

— Трехт, Аугур Пен-Гил, OG-6, Логистика — осведоми я машината.

Преди пръстите й да докоснат бутона за тревога, двама от колегите й вече бяха направили това.

Нямаше сирени, алармени звънци и мигащи лампи, които биха подплашили или предупредили всеки шпионин. Вместо това, когато Трехт застана пред третия и последен контролен пункт, долепи око към лещата на идентификатора и притисна длан към сензорната пластина, вратата отказа да се отвори.

Той разбра, че и хората, и роботите от Сигурността вече са се устремили към него от всички страни и реши светкавично, че пречките би трябвало да са най-рехави от другата страна на вратата. Вдигна лявата си ръка, вцепени се за миг, сякаш събираше сили, и удари металната плоча близо до заключващия механизъм. Появи се вдлъбнатина и човечето без никакво видимо усилие дръпна вратата достатъчно, за да се промуши.

Щом мина, плочата се върна на мястото си с трясък и Трехт чу щракането на резервните ключалки. Попадна в чудесен капан между вътрешната и външната врати! Самата камера беше херметична. И ако някой все пак стигнеше дотук при опит за бягство, можеха лесно да изсмучат въздуха. Само че нямаха никакъв шанс да задействат капана срещу враг с подобни способности.

Вакуумът не му пречеше. Ритна външната врата веднъж, после пак. При третия опит тя поддаде. Напъна плочата с цялата си мощ и я задържа открехната, докато свистящият въздух нахлуваше в камерата. Когато налягането се изравни, рязко отвори и излезе спокойно в главното фоайе.

Предположението му се потвърди — силите за сигурност едва сега навлизаха в тази част от комплекса и гъмжилото от стъписани служители им пречеше да го гръмнат набързо. Четири обтекаеми робота от охраната се втурнаха към него, но той очевидно не се уплаши от появата им. Внезапно скочи срещу двата по-близки, тласна единия към другия и ги събори на пода. Никой не вярваше на очите си — този кльощав, невзрачен наглед човечец помете четири тона звънтящ от енергия метал, без дори да загуби равновесие.

Вече се носеше с цялата си бързина право към големите прозорци по фасадата на фоайето. Огромната му скорост беше недостъпна за възприятията на хората и повечето роботи. Без усилие премина през твърде дебелото стъкло, устойчиво дори на преки попадения с конвенционални бомби — сега то се пропука и пръсна като най-обикновен прозорец. Дребосъкът прелетя десетина метра надолу, приземи се на крака със съвършено чувство за равновесие и затича през широкия двор.

Въпреки всичко бе загубил предимството на изненадата. Още след пробива през първата врата силите за сигурност бяха разбрали, че имат насреща си старателно изпипан робот и, готови за най-лошото, се канеха да го нападнат с машини-убийци, многобройни въоръжени стражи и дори с малко лазерно оръдие.

Трехт спря върху затревеното хълмче и се огледа, за да прецени ситуацията, без да губи нито за миг хладнокръвния си делови вид. Най-неочаквано се ухили, докато се въртеше и оглеждаше цялата огнева мощ, насочена срещу него. Разсмя се и кикотът му се извиси в писък, за да отекне в околните стени — нечовешки, призрачен, налудничав.

Бе дадена заповед за стрелба, но когато смъртоносните лъчи се кръстосаха на мястото, където стоеше, той вече не беше там. Издигаше се във въздуха безшумно и леко, със смайващо ускорение.

Автоматичните оръжия се опитаха да го проследят, но не се справиха с рязко променящия се ъгъл за стрелба. Един от офицерите, зяпнал в небето и отпуснал лазерния си пистолет, измърмори:

— Най-шибаното в цялата история е, че тоя даже не си съдра панталона.

 

 

Ръководството на операцията бе незабавно прехвърлено на Орбиталното командване, но там не бяха готови за светкавичното бягство на дребния човечец, нито пък можеха да предугадят докъде ще се издигне и в каква посока. В този момент в орбита се намираха тридесет и седем търговски и шестдесет и четири военни кораба, заедно с над осем хиляди спътника от един или друг вид, без да се броят петте големи станции. Усъвършенстваните радари биха го засекли, ако променеше траекторията си или пък се опиташе да кацне някъде другаде на планетата, но докато оставаше в пространството, налагаше се да чакат привличащо вниманието действие. Прекалено много тела се въртяха над повърхността, а и той беше с твърде незначителни размери, за да го забележат и проследят.

Затова чакаха търпеливо, готови да пръснат на парченца всеки кораб, опитал се да избяга или просто да предприеме маневра вън от орбитата си. Освен това наблюдаваха внимателно всички монитори — ако се появеше неидентифициран звездолет, щяха да разберат веднага.

 

 

Роботът си игра на криеница с тях почти три денонощия. Дотогава стана ясно, че е претърпял пълен провал в главната си задача — знаеше се кои планове е откраднал и те очевидно вече бяха неизползваеми. Все пак отмъкнатата информация имаше известна стойност, защото разкриваше наличните сили и тяхното разположение, а подложена на анализ от специалист би подсказала на един предполагаем враг как мислят шефовете на Военното командване. Въпреки това роботът не можеше да изчаква безкрайно дълго, макар моментните позиции на бойните части да не позволяваха бърза и лесна промяна и всяко разместване щеше да бъде вариант на основния план. Засега възможностите за избор пред стратезите бяха стеснени, но нарастваха в геометрична прогресия с всеки изминал час. Роботът беше принуден да предприеме нещо. И го направи.

Малък планетарен спътник, вписан официално в архивите като остаряла станция за климатичен контрол, доближи на три хиляди метра също тъй малка корвета. Този правителствен куриерски кораб при нормални обстоятелства щеше да е управляван автоматично на стационарната си орбита, но в момента нито един космически апарат не бе оставен без екипаж.

Роботът, все още с външността на идеалния чиновник, излезе от спътника през люк, който не трябваше да съществува. Но пък и самият спътник само привидно наподобяваше записаното в документите, отдавна прекопиран и заместен от нещо значително по-полезно.

С все същата лекота роботът се устреми към корветата и се долепи към външния й корпус. Посегна към колана си и извади някакво оръжие, чийто висящ кабел го свързваше с малък, почти невидим терминал в лявата подмишница на шпионина. Бе прекарал три денонощия в извличане на невероятни количества енергия от устройствата във фалшивия спътник. Сега освободи точно изчислени порции от нея чрез оръжието. Мощният лъч бързо проби дупка с големината на портокал в корпуса на корветата. Мястото на пробива бе грижливо избрано — вътре имаше само двама стражи, човек и робот. Намираха се в помещението, където лъчът проникна през устойчивите тройни стени. Никой не успя да разбере дали взривната декомпресия или насочената енергия уби човека. А системите на робота очевидно бяха дали накъсо от въздействието на лъча.

След малко вражеското устройство отвори външния люк на въздушния шлюз и влезе в корветата, без да задейства алармени сигнали и срещне някаква съпротива. Последвалото страхотно ускорение на кораба със сигурност би унищожило всяко човешко същество на борда му.

2

В тишината младият мъж слушаше съсредоточено записа. Външността му напълно се вписваше в калъпа, оформил повечето хора в този период от историята — телесно съвършенство. В очите на някой от доста по-ранна епоха той би изглеждал направо свръхчовек. Това се дължеше на генното инженерство. Ала сега почти всеки мъж или жена се отличаваше с подобно съвършенство, така че видът му беше съвсем типичен — въгленовочерна коса и кафеникави очи, законово определения ръст от 180 сантиметра и законово определеното нормално тегло от 82 килограма, около тридесетгодишен… Само че в някои области на по-особени занимания той не беше нито типичен, нито нормален и точно затова седеше тук.

Когато резюмето свърши с бягството на корветата, мъжът вдигна поглед към комодор Крега.

— Разбира се, наблюдавали сте и сте следили внимателно всички намиращи се в района кораби?

Не беше въпрос, а по-скоро споменаване на очевиден факт.

По лицето и особено в очите на Крега (по-възрастна версия на все същата норма) личаха четирийсетте години в повече на държавна служба. Той кимна.

— Естествено. Но ако в този момент просто бяхме унищожили устройството, след като то стигна толкова далече и направи какво ли не, щяхме да сбъркаме. Ограничихме се да поставим трасиращи индикатори по всичко, за което съществуваше вероятност да чака в орбита това… нещо. Все пак се оказа обикновен робот, макар и с твърде впечатляващи възможности. Бяхме длъжни да научим чий е. Допускам, че знаете за подпространствената балистика, нали?

— Достатъчно — заяви младият мъж.

— Е, щом вече разполагахме с направлението и скоростта (какво ускорение само!), можехме да изчислим и къде ще се появи. За щастие силовите лъчи изпреварват всеки материален обект, така че имахме свои хора в тази точка от пространството, когато роботът изскочи там след пет-шест минути субективно време. Бяха достатъчно наблизо, за да засекат следващата промяна в курса. Дотук нямаше нищо трудно. Той направи седем скока на сляпо, просто за да се отърве от нас, но и за миг дори не го изгубихме от поглед. Успяхме да го връхлетим броени минути след като започна да предава информация. Искал е да се застрахова в случай, че наистина сме толкова бързи, колкото е предполагал. И тогава се наложи да го обкръжим и да го пръснем на атоми. Нямаше друг начин. Вече бяхме видели с очите си на какво е способна тази малка прелест.

Събеседникът му поклати глава.

— Жалко все пак. Би било интересно да го разглобим. Сигурен съм, че не познавам подобен модел.

Комодорът кимна.

— Както и ние. Всъщност това устройство е на ръба на собствените ни технологични възможности, а вероятно и малко ги надхвърля. Заблуди рентгеновите скенери, анализаторите на ретината, телесното топлинно излъчване и какво ли не още. Дори и приятелите на нещастния служител, за когото се е представяло. Това предполага извличане не само на паметта, но и на самата личност. Както и да е, макар че малката му орбитална база се взриви, когато роботът я напусна, от нея остана достатъчно, за да се натъкнем на някои неща вътре. Мога да ви уверя, че не сме я правили ние. Почти в нито една система няма дори далечна прилика с нашите. Е, можем да стигнем до определени изводи за функциите й, но и когато предназначението е очевидно, не е постигнато по начина, по който ние бихме го направили, нито пък материалите са типични за случая. Налага се да приемем твърде неприятния факт, че роботът и базата му са били проектирани, построени и управлявани от чужда сила, за която нищичко не знаем.

Другият го погледна с явен интерес.

— Но вече сте научили това-онова, нали?

Комодорът тъжно тръсна глава.

— Не, не сме. Няма спор, сега ни е известно повече от преди, обаче пак е крайно недостатъчно. Онези гадове са направо гнусно хитроумни. Но след малко ще стигна и до това. Нека първо да видим какво знаем или за какво можем да се досетим…

Той завъртя креслото си и натисна някакъв бутон. Една от голите стени примигна и се превърна в екран, показващ огромно струпване на звезди, сияещи в червено.

— Конфедерацията — ненужно поясни комодорът. — Седем хиляди шестстотин четиридесет и шест свята, според последната статистика, пръснати в една трета от галактиката. Доста добро постижение за раса, развила се отначало на едно-единствено място в нищожен спирален ръкав на системата. Тераформирани планети или светове, към които хората са се приспособили, дори такива с шестдесет местни разумни раси, прекрасно нагодени към нашата култура и ред. Ние притежавахме всичко това, управлявахме го според собствените си разбирания. Никоя от другите раси нямаше дори нищожен шанс да ни се опълчи. Трябваше или да приемат нас и методите ни, или да измрат, точно както и собственият ни свят е бил умиротворен преди векове. Ние бяхме шефовете.

Младият мъж не каза нищо. Не виждаше нужда да го прави. Роден и израсъл в тази култура, приемаше думите на Крега без да се замисля, както би ги приел всеки друг.

— Да, но сега се сблъскахме с цивилизация, която притежава равни на нашите технологични възможности, а вероятно дори леко ни превъзхожда. Анализът води до очевидни заключения. Първо, ние непрекъснато разширяваме сферата си на влияние. Явно съществува и друга доминираща раса, която върши същото от своята изходна точка в галактиката. Открили са ни, преди да ги намерим… лош късмет. Разузнавали са, изследвали са и са установили няколко факта. Второ, стълкновението е неизбежно. Вече се борим за надмощие в едно и също пространство. Трето, твърде вероятно е да са по-малобройни от нас, макар да имат на своя страна известно технологично превъзходство. Навярно и те приемат, че ще се стигне до война, но не са уверени, че могат да победят. Ако бяха сигурни, досега да са ни нападнали. Значи имат нужда от информация, при това — от всевъзможен характер. Каква е военната ни организация? Как са разположени отбранителните ни сили и как бихме ги използвали? И най-важното — какъв е начинът ни на мислене? Задълбоченото познание, докато ние си оставаме в неведение за техните похвати, би дало на военната им машина невероятно предимство, дори да приемем, че в огневата мощ сме равни… Четвърто, те опипват почвата отдавна, следователно до прекия сблъсък има още време, може би години. Сигурно са ни открили случайно — някой от разузнавачите им се е увлякъл, загубил или престарал. Обаче са имали достатъчно време да създадат роботи, прикрити като хора, да разположат шпионски станции в орбита над Военното командване — представете си само! — и да стигнат до споразумение с някои от нашите, които са ни предали.

Събеседникът му изведнъж се оживи.

— Така значи…

— Именно! — изръмжа комодорът. — Според последното заключение самите те физически са толкова различни от нас, че и да се скъсат, няма как да се разхождат тук незабелязано, защото не им е по силите да променят тъй драстично външността си. Значи им остава да правят роботи с човешки вид… кой знае колко са вече? Започвам да подозирам и собствените си подчинени, да търся изменници. Естествено такива са и отговорностите на тази служба.

В по-ранни времена биха нарекли Службата за оперативна сигурност „тайна полиция“, каквато си и беше без никакви съмнения. Но за разлика от миналите й разновидности, тя почти не се занимаваше с всекидневието на обикновените граждани. Задачите й бяха значително по-мащабни.

Човечеството отдавна бе открило сполучливо решение на проблема. Нямаше свобода нито за обществото, нито за личността, но пък се постигаха резултати — не само на един отделен свят, а където и да било из междузвездната империя, толкова необятна, че единствено тоталният контрол можеше да я превърне в неразделно цяло. Системата беше еднаква. Все същите идеи и идеали, същите ценности, същият начин на мислене и възприемане на света… навсякъде. Гъвкава, приложима при същества с коренно различен биологичен произход… е, понякога ги вместваше в себе си разтърсващо и безмилостно, но все пак поглъщаше чуждите култури и форми на живот. Работната формула проникваше във всичко и налагаше равновесието в най-крайния му вид, ала оставяше място и за варианти с оглед на местните условия, както и шанс за издигане в обществото според способностите и целеустремеността.

Естествено срещаха се общности, които нито можеха, нито искаха да се приспособят. В някои случаи хората успяваха да ги „превъзпитат“ с изтънчени похвати, но това невинаги беше възможно. Съществуваха светове, където формулата не се прилагаше заради непреодолима разлика с човечеството… и в краен случай те се подлагаха на безмилостно прочистване. Имаше още един проблем — самата система пораждаше индивиди, способни да заобикалят правилата, защото притежаваха необходимите воля и лукавство. Понеже ставаха твърде опасни, налагаше се да ги преследват и залавят, за да ги превъзпитат или унищожат.

— В предишни периоди силните на деня са се отнасяли значително по-меко с онези, които не са се поддавали на никаква обработка — каза комодор Крега. — Нямали са под ръка съвършенството на сегашната система. Както ви е добре известно, решението обикновено било доживотно заточение в Диаманта на Уордън. Все още пращаме някои там, ако са с особени дарби и способности, от които се нуждаем, или пък очакваме, че биха стигнали до значимо откритие. Тази политика дава своите плодове, макар че вече обхваща по-малко от стотина души годишно.

Младият мъж усети нервен спазъм в стомаха си.

— Ето към кого са се обърнали за помощ враговете ни! Значи натам е избягал роботът, към Диаманта на Уордън?

— Познахте — потвърди Крега.

 

 

В една галактика, чиято система на управление се основаваше на идеалния ред, на еднообразието, хармонията и твърдата вяра в природните закони, Диамантът на Уордън беше истинска лудница. Той сякаш съществуваше напук на всичко онова, което Конфедерацията обхващаше и изповядваше.

Холдън Уордън бе открил звездната система преди почти две столетия, когато тя беше още далеч извън административните предели на империята: Сред останалите разузнавачи Уордън отдавна се бе превърнал в легенда — той мразеше почти всичко, свързано с цивилизацията, а най-вече не понасяше другите човешки същества. В обичайния случай щяха бързичко да се разправят с него за антисоциалната му нагласа, но в съвременната психология съществуваше цяло направление, посветило се на откриването и използването на враждебни за обществото черти от характера, които същото това общество може да обърне в своя полза. Трябваше да се съобразят и с факта, че само хора като Уордън бяха способни да понасят самотата в продължение на години и психическото натоварване на разузнаването в дълбините на космоса. Нямаше разумен човек според стандартите на Конфедерацията, който би приел подобна работа.

А Уордън беше още по-тежък случай. Прекарваше възможно най-малко време в „цивилизацията“, обикновено само за да презареди кораба и го напълни с припаси. Летеше по-надалече, по-дълго и по-често от всеки друг разузнавач, а откритията му изумяваха дори само с числеността си.

За лош късмет на своите началници, той смяташе за единствено важна задача откриването на нови светове. Нехайно оставяше всичко друго, включително предварителния оглед и изследванията, на онези, които щяха да го последват към оповестените в щаба координати. Не че изобщо не проучваше новооткритите планети, но предпочиташе да общува колкото се може по-оскъдно с Конфедерацията, при това — по вбесяващ начин.

Когато получиха от него сигнала „4AW“, идеше им да заподскачат от вълнение — цели четири обитаеми планети около една звезда! Подобно явление бе нечувано, то излизаше от рамките на всякакви статистически вероятности, особено ако се имаше предвид, че в само една от четири хиляди звездни системи се съдържаше нещо поне частично използваемо. Чакаха напрегнато немногословният разузнавач да им съобщи как е нарекъл планетите и да обобщи първоначалните сведения — не само защото откритието му беше изумително, но и понеже съвсем не знаеха какво още ще им каже Лудия Уордън и дали изобщо ще успеят да разшифроват посланието му.

Накрая получиха подробно съобщение и най-лошите им опасения се потвърдиха. Все пак този път разузнавачът бе спазил процедурата и изследвал планетите от най-близката до звездата към най-далечната.

„Харон — гласеше първият доклад. — Прилича ми на ада.“

„Лилит. Във всяка райска градинка се крие по някоя змия.“

„Цербер. Доста кучешки вид има.“

И накрая:

„Медуза. Който ще живее тук, трябва да е с чакъл в главата.“

Следваха точните координати, заедно с кода, потвърждаващ, че Уордън е проучвал от разстояние, а не е кацал, както правилникът допускаше. Последният сигнал — буквите „22“ — вдъхна нови страхове. Той означаваше, че разузнавачът е доловил нещо твърде странно в новата система и ги предупреждава да са крайно предпазливи.

Ругаеха яростно Лудия Уордън, защото не бе им дал никаква нишка за разплитане на кълбото, но въпреки туй веднага организираха стандартна експедиция с всички възможни предпазни мерки. Беше внушителен отряд — пълен научен екип от двеста сред най-добрите и опитни служители на Експлоатацията, защитени от четири тежковъоръжени кръстосвача.

Най-лошото в кратките описания на Уордън беше, че почти винаги се оказваха точни, само че нямаше как да разбереш това, преди да попаднеш на мястото. Цялата армада изскочи от хиперпространството и хората от експедицията зяпнаха чудноватата гледка — гореща звезда от клас F с грамадна система, включваща газови гиганти с пръстени, великански астероиди и множество плътни планети. А в средата, близо до своето слънце, бяха четирите тела с изобилие от кислород, азот и вода. Четири скъпоценности, крещящи безмълвно „Живот!“. Макар че се движеха по твърде различни орбити с радиус от 158 милиона до 308 милиона километра, когато експедицията се появи там, завари ги в извънредно рядко взаимно разположение. За кратко време четирите планети бяха почти под прав ъгъл една спрямо друга. Въпреки че беше изключение, което почти не се наблюдаваше впоследствие, това стана повод веднага да ги нарекат Диаманта на Уордън. А и те наистина си бяха диаманти, колкото и случаен да изглеждаше моментът на откриването им за човечеството — искрящи накити с още незнайна, но видимо огромна цена.

Все пак дори и някои от най-прагматично настроените членове на експедицията съзряха в „диаманта“ от планети лоша прокоба — както ги бе предупредил и Уордън. Затова също като него не кацнаха веднага. Оглеждаха, взимаха проби, анализираха, ала изобщо не откриха нищо подозрително. Нямаше никакви признаци за свръхестествена намеса, въпреки невероятното струпване на четири толкова подобни свята, даващи възможности за съществуване на живот. Надсмяха се сами на себе си за глупостите, суеверията и внезапната податливост към първобитни страхове — а уж вярваха досега, че стоят над тези дивотии! Поолекна им. Е, имаше и такива, които подозираха, че Диамантът на Уордън е плод от усилията на древна цивилизация за приспособяване на планетите към нейните нужди. Но и да е било така, не бе останала никаква следа от подобни начинания.

Предпазливо се запознаха отблизо с планетите.

Харон беше горещ, обвит в изпарения, разположен най-близо до слънцето. През повечето време валеше дъжд. Дребните, приличащи на динозаври зверове стъписваха с вида си, а може би наистина бяха опасни, но не изглеждаха неуязвими. Не беше за пренебрегване вероятността в моретата, заемащи по-голямата част от повърхността, да се крият и по-сериозни заплахи, ала само установила се на планетата експедиция би могла да провери това. Засега се задоволиха с факта, че пищното царство на джунглите, с наклон на оста по-малък от 6 градуса, имаше температурен диапазон от 28 до 60 градуса по Целзий. Благодарение на удобно разположената суша беше годен за заселване и практически използваем, но не и уютен.

Харон наистина напомняше за ада.

Следващата по отдалеченост от звездата беше Лилит, един почти съвършен наглед свят. Незначително по-малка от Харон, тази планета също съдържаше около 70 процента вода на повърхността си, но бе с несравнимо по-умерен климат и приятно разнообразие на сушата. Планините бяха ниски, имаше обширни равнини и блата. Всякакви земни форми без особени крайности и климатични ексцесии. Наклон на оста — 84 градуса; планетата беше почти „полегнала“, което означаваше, че липсват резки промени на сезоните. Вярно, тук също беше горещо. През деня температурата достигаше 40 градуса, а 20 или дори 25 сигурно се смятаха за мразовито време.

Гъстите гори избуяваха в най-свежа зеленина, а видът на растенията наистина изглеждаше чужд за човешкото око, но не прекалено — множество плодове и други дарове на джунглата се оказаха ядивни. Най-вероятно господстващата форма на живот бяха насекомите — от великански чудовища до мънички създания, по-дребни от главичка на топлийка. Специалистите по тераформиране в Конфедерацията се стремяха да създадат изкуствено именно такива условия, но рядко успяваха. Планетата беше пред очите на изследователите, прекрасна като същински рай. И никаква змия не се мяркаше в тревите… засега.

Цербер явно бе по-суров свят. 25-градусовият наклон на оста пораждаше климатични крайности, простиращи се от ледените полярни шапки до над четирийсет градуса на екватора. Най-странната особеност на планетата обаче беше повърхността й, наглед почти изцяло покрита с разноцветни гори. Едва при кацането стана ясно, че на Цербер изобщо няма суша, а огромни растения, издигащи се от океанското дъно, понякога през няколко километров слой вода. Бяха толкова изумително сбутани едно в друго, че тук-там дори образуваха устойчива твърда опора. По горните пластове на тези величествени морски гори растяха съвсем различни видове, оформящи уникална екосистема. Най-често срещащите се животни приличаха на птици, имаше и някакви насекоми, но изглежда, че животинският свят тук бе оскъден, освен ако не се криеше в дълбините на вездесъщия океан. Впрочем водните растения бяха толкова големи и скупчени, че хората спокойно биха могли да живеят по тях и вероятно дори да строят градове върху дърветата… Чудновата планета, безспорно, но все пак поддаваща се на овладяване. Не установиха наличието на други природни ресурси, освен дървесината. Нямаше условия и за съвременни удобства, значи заселването не беше кой знае колко примамливо. Да, обитаем свят, макар да беше вярно, че предлага кучешки живот.

Последна и най-неприятна от всички бе Медуза — замръзнали морета, заслепяващи виелици, назъбени високи върхове. Наклонът на оста достигаше 19 градуса и все пак даваше известно сезонно разнообразие, но то се вписваше във формулата „от зле към по-зле“. Дори в тропиците лятото едва нагряваше въздуха до някакви си двайсетина градуса, а около полюсите цареше невъобразим студ. Макар и покрита с масивни ледници, Медуза единствена проявяваше вулканична активност. Не беше съвсем лишена от гори, но предимство имаха тундрата и степите. Срещаха се млекопитаещи — кротки тревопасни и извънредно свирепи и гадни на вид хищници. Груб, жесток свят, който хората навярно можеха да опитомят поне отчасти, за да заживеят там. Но — членовете на експедицията охотно се съгласиха с Уордън — поиска ли човек да дойде на Медуза, значи наистина има чакъл в главата…

Четири планети — от обгърнат в пара ад до скована от лед тундра — с поносими температурни разлики, с поддържащи живота въздух и вода. Беше невероятно, приказно и… действително. Така че екипът от Експлоатацията кацна и разположи главната си база край брега на тропическа лагуна, сякаш появила се от най-романтичния плакат на някоя туристическа агенция. Кацна на Лилит, разбира се. По-малки групи се отправиха към другите три планети за предварителен оглед, взимане на проби и уточняване на обстоятелствата.

Уордън бе дал много верни определения за три от световете, но подозренията му към Лилит изглеждаха породени от естествения скептицизъм на човек, видял нещо твърде хубаво, за да е истина. Или пък бе развил някакво шесто чувство през годините на самота в толкова многобройни и непознати звездни системи? Кой знае…

 

 

Щом стъпиха на планетите, екипите на Експлоатацията се изолираха от военните кораби и прекъснаха всякакви транспортни връзки с Конфедерацията. Първоначалните проучвания щяха да продължат поне година. През това време изследователите щяха да бъдат и екзаминатори, и опитни зайчета, заети да се изучават и наблюдават един друг, както изучаваха и наблюдаваха новия свят. Имаха совалки, с които можеха да прелитат от планета до планета; ако се наложи, разполагаха с въздушни и наземни возила, за да си вършат работата… но никакви междузвездни полети. Рискът беше твърде значителен. Човечеството се бе парило прекалено често, за да си позволи подобно нехайство.

Минаха шест месеца, преди змията на Лилит да „изпълзи“.

 

 

Когато всички машини се повредиха, беше вече късно. Хората гледаха безпомощно как най-напред енергията се изцеди от апаратите, сякаш излочена от жадно дете. След две денонощия уредите, колите — изобщо всички изкуствено изработени предмети — започнаха да се превръщат в боклук. Четирима учени загинаха при тези злополуки, а останалите видяха с ужас как техните трупове също се разложиха бързо.

След седмица нямаше и следа от нашествието на експедицията. Просеките като че обраснаха за една нощ. Металите и пластмасите, органичните и неорганичните съединения се разпадаха и не след дълго представляваха само фин прашец, погълнат от богатата почва. Не остана нищо освен шестдесет и двама зашеметени, голи както майка ги е родила учени. Объркани и уплашени, те вече не притежаваха дори най-елементарните инструменти, с които да се опитат да установят какво, по дяволите, ги бе сполетяло.

Само седмица по-рано бяха възобновени преките контакти между пръснатите по четирите планети групи. От останалите три свята на Лилит пристигнаха по няколко представители, за да съобщят за откритията си и да обсъдят следващите стъпки. Дойдоха, спориха, съвещаваха се и предадоха първите си изводи на чакащия в космоса кръстосвач, после се върнаха на Харон, Цербер и Медуза, без да им хрумне, че са взели и змията със себе си.

Научната секция на кръстосвача се вкопчи незабавно в проблема. С помощта на дистанционно насочвани роботи-лаборатории най-сетне намериха онова, което дотогава бе останало скрито за всички… освен за шестото чувство на Уордън. Змията всъщност беше чужд организъм, смайващо микроскопичен и заселващ се на колонии в живите клетки. Не беше разумен в смисъла, който хората влагаха в това понятие — не се забелязваха признаци на мисловни процеси. Но явно живееше по изумителен набор от правила и успяваше да ги натрапи на цялата планета. Имаше невероятната способност не само да се приспособява към новите условия, а и да извлича от тях максимална полза за себе си. Животът на отделния организъм продължаваше не повече от пет минути, но тази миниатюрна твар действаше с темпо, надвишаващо стотици, може би дори хиляди пъти човешките възможности за наблюдение. Все пак бяха й необходими шест месеца, за да свикне с новите същества и вещи в своя свят и да се промени достатъчно, включвайки пришълците в симбиотичната си система.

На другите планети странният организъм се сблъска с твърде различни условия — в атмосферното равновесие, притеглянето, радиационното равнище, — които за мъничето бяха все коренни промени. Нямаше как да приспособи толкова чужда среда към себе си, вместо това то се нагоди към нея. На Медуза промени своя гостоприемник — хората, после бързо се справи с животните и растенията. На Харон и Цербер създаде ново равновесие по собствения си вкус. Страничен ефект от въздействието му бяха физиологични промени, предизвикани от избора на най-желаното за микроба място в тялото.

За жалост наложи се да поставят Диаманта на Уордън под карантина, докато учените трескаво търсеха лек за болестта. Затварянето на някои от жертвите й в херметични камери, за да бъдат изследвани, не даде резултат — нещо свързваше малките организми с Диаманта и отдалечени от тази планетарна система, те измираха, убивайки междувременно и своите домакини, тъй като отдавна живееха в клетките им и ги „пренастройваха“ според личните си нужди. Без новите управници същите тези клетки пощуряваха и причиняваха грозна, мъчителна смърт, макар и милосърдно бърза.

Колкото и чудно да беше, хората от една планета можеха да се местят на другите, защото микроорганизмът в тях бе мутирал до такава степен, че вече не разпознаваше единствено в Лилит своя роден свят и, постигнал търсеното равновесие, нямаше никаква причина да се променя отново.

Хората можеха да живеят и работят на четирите планети от Диаманта на Уордън, но попаднеха ли веднъж там, трябваше да останат завинаги.

Разбира се, това не възпря учените. Идваха, основаваха свои колонии, макар то да не беше никак лесно на Лилит, особено ревнива към всичко чуждо… Бяха решени да изучат и разкрият тайните на Диаманта. Два века по-късно потомците им още се занимаваха със същото и от време на време посрещаха нови попълнения, а напредък почти нямаше. Планетите, микроорганизмите, дори промените в тях самите устояваха на усилията им. Както е присъщо на този тип хора, упорството им се разпалваше още повече от трудностите.

Но не те населиха Диаманта; сториха го антиобществените елементи. Когато най-сетне мащабът на проблема бе осъзнат от властниците, някой даде идеята да превърнат четирите планети в съвършения затвор.

Започнаха да пращат там неукротимите на цели тумби — всеки, чиито връзки му позволяваха да избегне срещата с момчетата от психоотделите или пък имаше изключителна дарба, която превъзпитанието би заличило, а също и политически затворници от безбройните светове. Властниците натикваха там неудобните, вместо да ги убият или променят психиката им, със смътната надежда някой някога да си спомни, че не са изтребвали ненужните за системата, а само са ги прогонвали. Мъже, жени — нямаше значение. Каймакът на подземния свят, елитът сред престъпниците. Живееха, раждаха децата си и умираха, а потомците им на свой ред създаваха деца… и така нататък.

Естествено четирите свята попаднаха под влиянието (всъщност под господството) на криминални таланти, затворени завинаги и с оскъдна симпатия или чувство за принадлежност към човешкото гъмжило на Конфедерацията. Независимо от това те търгуваха с нея. В автоматизираните кораби микроорганизмът се поддаваше на унищожаване чрез сложни стерилизационни процедури. Затова други гениални престъпници, още незаловени или вече оглавили правителства, имаха възможността да трупат в световете на Диаманта пари, скъпоценности, шедьоври на изкуството и какво ли не, без Конфедерацията да е в състояние да припари до тях.

А през това време най-силните, изобретателните и безмилостните си пробиваха с нокти и зъби път до властта на тези четири странни планети, докато не постигнаха в края на краищата господство над всички дела на заселниците. Лилит, където не беше възможно съхранението на нищо веществено, се оказа идеалното място за укриване на информация от типа на специални банкови сметки, служебни тайни, за които дори Конфедерацията не биваше да подозира, и въобще на сведения, каквито никога не се доверяват на компютър, тъй като машините все пак са уязвими пред надарените в техниката. Колкото и да са защитени, предпазните системи са измислени от човек, значи може да се намери друг човек, който да ги преодолее.

Тези престъпни крале — Четиримата владетели на Диаманта, отчуждили се от собствената си раса, истински гении, пратени в безнадеждно изгнание, разполагаха с тайните, откраднатите скъпоценности и компроматите на Конфедерацията и влиянието им в нея се простираше от единия до другия й край, макар да бяха лишени от възможността някога да я зърнат отново.

 

 

— Значи Четиримата владетели са ни предали — въздъхна младият мъж. — А защо не унищожим планетите? Тъкмо ще се отървем от тях веднъж завинаги.

— И според мен това е най-добрият изход — съгласи се комодор Крега. — Само че не можем. Твърде дълго ги оставихме да правят каквото си поискат. Сдобиха се с политическа неприкосновеност. Прекалено много богатства, тайни и власт са събрани в ръцете им. Вече няма как да ги пипнем, защото те са в състояние да изнудят всеки от високопоставените, дръзнал да вземе подобно решение. Другият се прокашля.

— Ясно — промълви той с оттенък на отвращение в гласа си. — А защо не пратим агенти на тези светове и проучим по-подробно какво става там?

— А, опитахме отначало — увери го Крега. — Нищо добро не излезе и от това. Помислете — молим някого да се съгласи на вечно изгнание, да се превърне в нещо различно от нормалните хора. Само фанатик би склонил, но такива типове са прословути с некадърността си като шпиони. Пък и Четиримата владетели не са лесна плячка. Държат под око новодошлите, а свръзките тук им съобщават всичко, което те биха пожелали да узнаят. Току-виж, успеем да внедрим един добър агент, но цял куп?… Никога. Просто ще изловят и изтребят дори невинни покрай виновните. Освен това са изключителни познавачи на човешката психика, значи агентът трябва да е дяволски способен, за да му се размине. А всеки с толкова ум в главата си ще осъзнае веднага, че е попаднал завинаги в капан и е принуден да остане там, в световете на Четиримата владетели, до последния си ден. Трудно се намират верни хора, пък и дори най-преданият и отдаденият на службата си ще се сети от кого зависи да живее добре по-нататък. Всъщност един от сегашните Владетели е бивш агент на Конфедерацията.

— Тъй ли?

Крега кимна.

— Може би най-добрият в подривните операции… знаеше всички хитрини. За него да се озове в Диаманта беше не страшна участ, а почти пленителна възможност. Тръбеше, че му е писнало да се мотае из Конфедерацията. Пратихме го на Лилит, за да се вмъкне във върховете на тамошната йерархия и той точно това направи. Бих казал дори твърде успешно. Само че докато го тъпчехме с информация, от него не получавахме почти нищо… и сега е един от враговете ни.

— Тежък проблем — съчувствено отбеляза младежът. — Не разполагате с надеждни хора на планетите и всеки, способен да се справи със задачата, накрая се озовава на противниковата страна. Значи сега те ни продават на друга раса?

— Именно — кимна Крега. — Виждам, че ситуацията ви е ясна. Разбира се, ние имаме свои хора там. Но на никого не можем да разчитаме напълно и който и да е от тях би ви прерязал гърлото на секундата, ако реши, че така му е изгодно. Все пак използваме различни примамки — някакви дребни услуги или пък изнудване срещу онези, чиито близки са в Конфедерацията. Намираме с какво да ги притиснем. Не е голямо предимство, защото Четиримата владетели действат безжалостно срещу постъпки, които според тях дори само намирисват на измяна. Единствената добра страна в положението е, че планетите са открити сравнително скоро и все още не са гъсто населени. Над нито една не е установен тоталитарен контрол, а системите на господство и потисничество са съвсем различни за всяка от тях.

Събеседникът му поклати глава.

— Разбирам накъде всъщност водите разговора, но съм длъжен да ви напомня току-що казаното от вас за бившите агенти. Освен това, дори да ме натикате там насила, ще бъда един-единствен човек на някой от световете…

Комодор Крега се ухили.

— А, не е каквото си мислите. Сам знаете, че сте изключително способен детектив. Разровихте неща, до които друг не би и припарил. Надхитрихте най-сложните компютри и няколко безспорно талантливи престъпници, колкото и да сте млад. Всъщност вие сте най-младият човек с ранг Инспектор в историята на Конфедерацията. Сега предстои да решим едновременно два различни проблема. Единият е да идентифицираме враждебната чужда раса и да я проследим до базите й. Трябва да разберем кои са те, къде са и какви са намеренията им. Може вече да е късно, но ще действаме така, като че имаме достатъчно време. И вторият — трябва да унищожим техния източник на информация, тоест Четиримата владетели. Вие какъв подход бихте избрал?

Инспекторът се усмихна замислено.

— Ще платя на Владетелите повече, отколкото им дават нашествениците — предложи първото, което му дойде наум. — Ще ги накарам да работят за нас.

— Невъзможно. Вече обмислихме това — навъсено отвърна комодорът. — Няма да ги съблазним, защото разполагат с предостатъчно средства. Не опира и до по-голяма власт — сегашната им стига. Ние ги изолирахме завинаги от цялата останала вселена, затворихме ги на онези планети. Доскоро не можеха нищо да направят, за да си отмъстят, но сега имат съюзник и сигурно ще опитат. Боя се, че за такива хора най-важно е тъкмо отмъщението, а това естествено не можем да допуснем. Дори няма как да отменим присъдите им, освен ако учените не стигнат до решаващ пробив в изследванията си. Никой не работи по-упорито по въпроса от тях. Не, сделка е невъзможна. Нямаме козове в играта.

— Значи се нуждаете от доста способен човек на всеки от световете, който ще търси следи, водещи към пришълците. Би трябвало да използват някакви преки контакти — нали им е необходима информация, за да програмират и изпращат малките си играчки като засукания робот… Един агент винаги може да се превърне в изменник, но ако е доброволец, няма да търси отмъщение и няма как да не се чувства по-близък с човечеството, отколкото с някаква чужда раса.

— Съгласен съм. Ще трябва да намерим най-подходящите за всяка планета. За да могат да оцелеят и дори да преуспеят в местните условия, и в същото време да съберат достатъчно сведения, без да бъдат заловени. Но как да спечелим малко ценно време?

Младият мъж си позволи усмивчица.

— Лесно е. Поне лесно е да се каже, въпреки че сигурно е почти невъзможно за изпълнение. Ще убиете и Четиримата владетели. Разбира се, други ще заемат местата им, но междувременно ще спечелите месеци, дори години.

— И над това си мислихме — потвърди Крега. — Дори вкарахме проблема в компютрите. Нужен ни беше майстор в разследванията, готов доброволно да се заеме със задачата и имащ квалификация на професионален убиец. И то не един, а четирима плюс координатор, защото всички ще работят едновременно и очевидно нито ще имат начин, нито повод да поддържат връзка помежду си. Естествено ще се застраховаме с резервни кандидати, които да изпратим, ако нещо се случи на първите. След като зададохме необходимите качества и задължителни изисквания, изскочихте вие.

Другият се засмя нерадостно.

— Готов бях да се обзаложа. Аз и кой още?

— Никой. Само вие.

За пръв път детективът изрази недоумението си. Намръщи се.

— Само аз ли?

— Е, има много други, но по най-различни причини не можем да разчитаме напълно на тях. Или притежават определени недостатъци, или… откровено казано, са заети с важна работа в другия край на Конфедерацията.

— Значи пак остават два проблема. Първо, да измислите как, по дяволите, ще ме накарате да се заема доброволно с подобна задача, и второ, как ще… — Гласът му внезапно затихна и той рязко се наклони напред в креслото. — Май се досещам…

— Предполагах — доволно кимна Крега. — Макар това да е най-грижливо пазената тайна на Конфедерацията. Процесът на Мертън вече дава резултати. С почти стопроцентова сигурност.

Другият поклати разсеяно глава, докато обмисляше чутото. Когато преди повече от година го повишиха в Инспектор, отведоха го в претрупана с апарати и малко загадъчна лаборатория и го потопиха в състояние, подобно на хипноза. Така и не разбра какво точно му направиха, но после главоболието го измъчваше три дни и това събуди любопитството му. Процесът на Мертън. Мълвата твърдеше, че бил ключът за вратата към безсмъртието. Разследванията погълнаха огромна част от свободното му време и накрая успя да установи само, че елитни учени в Конфедерацията работят над процес, чрез който всички спомени, цялостната личност може да бъде записана и съхранена и след това пренесена върху друг мозък — да речем, на клонинг. Освен туй научи, че след всеки опит новосъздаденото копие на човека или полудявало неизлечимо, или умирало. Каза на Крега каквото знаеше.

— Така беше — потвърди комодорът, — но отрицателните последици вече са минал етап. Клонингите просто не издържаха. Отглеждат ги в изкуствена среда, затова мозъците им си създават съвсем друга настройка на автономните функции, която се разрушава при прехвърлянето. Още тогава можехме да пренесем цялото съзнание, а после да го върнем обратно както си е било, съхранявайки записа. Разбира се, стигнахме и до опити по прехвърлянето му в други тела. Вече съществуващите схеми в кората на главния мозък се заличават, също както се изтрива запис, сетне налагаме на освободеното място паметта и личността на някой друг. Крайно несигурно занимание — опитите рядко завършваха с успех заради съчетанието на множество фактори, които не са ми напълно ясни, а подозирам, че това се е отнасяло и за самия Мертън. Например новото тяло трябва да е поне с две години по-младо от оригинала… От друга страна, някои наглед важни обстоятелства като пола и родната планета на обекта нямаха никакво значение. Засега успяваме с прехвърлянето в един от двадесет случая.

Инспекторът се размърда неспокойно.

— Каква е съдбата на останалите деветнадесет?

Крега сви рамене.

— Умират бързо или се побъркват, затова ги унищожаваме. Правим опитите с престъпни нищожества, които бездруго трябва да бъдат обработени психически или избити. Снехме записа на вашето съзнание преди четиринадесет месеца… разбира се, знаете това. Сега можем да ви размножим в още четири екземпляра. С различни тела естествено, но в главите им ще си бъдете вие, до последната подробност. Ако се наложи, ще направим и повече от четири копия. Затова ще сме в състояние да ви пратим едновременно на четирите планети, с криминално минало и убедително алиби. Ще бъдете на всеки от световете, но всъщност самият вие ще си останете с нас, за да обработвате получените от копията сведения.

Младият мъж мълча почти минута и накрая тихо промълви:

— Брей, проклет да съм!…

— Четири пъти проклет и все пак напълно свободен от проклятието — отзова се комодорът. — Сам виждате, няма никакъв риск. Още повече че вече разполагаме с вашия запис.

Инспекторът прехвърляше през ума си новите факти.

— Ще имате нужда от по-скорошен — изтъкна той. — Каква полза, ако моите четири екземпляра се събудят в нови тела на път за Диаманта на Уордън, без да си спомнят последните четиринадесет месеца, особено пък този разговор?

Крега кимна.

— Прав сте. Но аз и без това обновявам своя собствен запис всяка година. Ако не се брои главоболието, щом процесът е минал успешно първия път, така ще бъде и с всеки следващ.

— Ободряваща новина — промърмори малко смутено Инспекторът.

Не забравяше, че му бяха направили обработката без изобщо да го предупредят, а от думите на комодора се подразбираше, че понякога нещата не приключват толкова благополучно. Опита да се отърси от тази мисъл и попита:

— А как ще получавам тези данни? Дори ако предположим, че моите четири копия успеят да измъкнат всичко, което искате да знаете, как ще го науча аз?

Крега бръкна в едно чекмедже на бюрото си и измъкна малка кутия. Вдигна внимателно капачето и му я подаде.

— С помощта на ето това — каза, без да обяснява повече.

Инспекторът огледа предмета. Беше миниатюрно топче от непознато за него вещество, което едва се открояваше на черния фон.

— Имплантиран сигнализатор? — Гласът му прозвуча недоверчиво. — Че каква работа ще ни свърши?

Всички ченгета бяха запознати с устройството. Можеше да се присади къде да е в тялото и веднага ставаше незабележимо. След това сигналът позволяваше носителят му да се проследи навсякъде — най-обикновено полицейско приспособление.

— Не е сигнализатор — отвърна комодорът. — Признавам, разработено е на основата на разпространения модел, но по-скоро е резултат от изследванията на Мертън. Имплантира се на точно определено място в мозъка. За съжаление не съм толкова наясно с биотехнологиите, за да ви обясня подробно всичко. И вие ще имате такова устройство. Работи само когато двете тела притежават абсолютно еднакви мозъчни схеми, иначе получавате безсмислици вместо данни. Като се възползва от сигнализатора, специалният приемник може да засича носителя във всяка точка на планетата. Усилва сигнала до необходимото ниво и го записва в апарата на Мертън. После този запис се преработва и така напълно еднаквият с носителя наблюдател получава пълна представа за преживяното от новото тяло. Доколкото разбрах, впечатлението е като от филм, но възприеман с всички сетива. И ще съдържа съвсем точно онова, което вашият двойник е казал и извършил. Настаняваме ви удобно в един от заградителните военни кораби и вие получавате почти непрекъснато „меки“ записи чрез наблюдателните спътници около планетите. Както виждате, ще имате предостатъчно информация. А устройството всъщност е полуживо и дори на Лилит, която мрази всичко чуждо, ще продължи да работи като част от тялото. Вече се уверихме в това. Пратихме там двама-трима, без да знаят, че имат същите неща в главите си. Тестовете минаха успешно.

Другият кимна.

— Изглежда сте помислили за всичко. — Поколеба се и продължи: — Ами ако все пак откажа? Нека се изразя по друг начин — ако се съглася, а моите… така наречени двойници откажат да ви сътрудничат, щом стъпят на планетите?

Крега се ухили малко зловещо.

— Осъзнайте какво ви предлагаме. Ако се справите със задачата, лесно можем да ви направим безсмъртен. Защото никаква друга награда няма да е прекалено голяма за успеха ви. Не сте религиозен и знаете, че отидете ли си от този свят, всичко свършва завинаги… освен ако успеете. Тогава и вие, и дори вашите копия чрез въведените в съзнанието ви техни записи ще продължите нататък, ще пребъдете. Ще живеете. Мисля, че това е твърде убедителен довод.

Младият мъж не изглеждаше напълно убеден.

— Чудя се дали и те ще се съгласят с вас — промърмори той едва чуто.

Четиримата владетели на Диаманта. Четирима невероятно могъщи хитреци, които трябваше да бъдат ликвидирани. Четири ключа към решението на загадката, която можеше да означава гибелта на човечеството. И пет проблема — пет главоблъсканици.

Нямаше нужда Крега да му предлага такава награда. И без нея не би устоял на изкушението да поеме задачата.

3

Корабът-база беше дълъг седем километра. Рееше се в пространството извън звездната система Уордън, на около една четвърт светлинна година разстояние от местното слънце. Беше истински малък свят, напълно способен да се поддържа самостоятелно и ако не бе потискащата пустош извън стените му, службата тук можеше да е особено приятна.

От долните трюмове излитаха заградителните кораби — управлявани само от един човек или напълно автоматизирани, те кръжаха около планетите и позволяваха на базата да знае във всеки момент какво става в пространството по границите на системата Уордън и в самата нея. Всички доставки за световете на Диаманта трябваше да минат оттук, за да бъдат прехвърлени в безпилотни междупланетни превозвачи. Никому освен на военните не беше разрешено да навлиза в периметъра, очертан от орбитите на заградителните кораби, но дори и техните космически апарати не кацаха на планетите. Наказанието за нарушителите беше просто — залавяха ги, ако беше възможно, иначе ги унищожаваха. Ако някой не желаеше да се съобрази с разпоредбите, би могъл да се промъкне край един-два пилотирани кораба или автоматични пазачи, но за да стигне до целта, трябваше да мине по лабиринт между стотици от тях, при това надлъгвайки се с най-добрите отбранителни компютри.

Затова посочването на Диаманта като средище на някакъв си заговор с чужда раса бе посрещнато с присмех и недоверие от военните. Повечето от тях бяха убедени, че избягалият робот се е насочил натам просто за да заблуди преследвачите си.

Аналитичните компютри и специалистите по стратегия не споделяха мнението им. Иначе казано — не можеха да си позволят да мислят друго, което би обяснило пристигането на един много особен тип в базата. Всички разбираха, че му е възложена специална задача, корабът гъмжеше от слухове кой е този мъж, за кого работи и какво прави тук. Но никой, дори командващият местните сили адмирал, не знаеше цялата истина.

Посетителят бе придружен и от отделен модул, който скачиха към секцията за контрол на Сигурността. Там се занимаваше с тайнствените си дела, далеч от погледите на всички останали, заобиколен от часови, които също нямаха представа кого и какво пазят, защото им беше забранено да влизат в модула. Кодът за достъп съответстваше на мозъчните вълни на мъжа, гласовите му данни, генната структура и всичко онова, за което можаха да се сетят обзетите от параноя специалисти по безопасността. Ако нежелан посетител се опиташе да влезе, щеше да бъде незабавно спрян и връчен на охраната. Всеки нежив предмет щеше да бъде пръснат на атоми.

Макар че човекът беше тук от много месеци, още не знаеха името му. Не че се държеше затворено — напротив, участваше в спортните игри из залите за отдих, хранеше се в стола на секцията, дори бегло флиртуваше с някои дами от военния и цивилния персонал на кораба. Неговата загадъчност ги привличаше. Беше симпатичен, приветлив, спокоен. Но през изминалите месеци не разкри и най-незначителна подробност за себе си дори на тези, с които се сближи. Напротив, по-съобразителните забелязаха, че се отличава с умение да прониква във всички лични тайни на околните. Възхищаваха му се за непоклатимото самообладание и абсолютния професионализъм. И най-високопоставените сред тях се бояха от него.

Повечето дни той прекарваше поне по няколко часа в тесните си помещения и винаги спеше там. Умуваха и се чудеха какво ли има вътре, докато почти се побъркаха от любопитство, но така и не стигнаха до истината.

Още щом влезе в командния отсек, чу бръмченето на оповестителя и за пръв път го обзе смесица от искрено вълнение и напрегнато очакване. Отдавна направи каквото му беше по силите с постъпващите физически данни и вече изпитваше досада от еднообразието. Компютърът му предлагаше обработените частични сигнали, но те бяха твърде наситени с емоции и непълни, за да извлече особена полза от тях. С надеждата този път да не се повтори същото, той отиде при креслото за управление на отсека и се настани удобно. Компютърът се зае да изпълни програмата — разположи сензорите по главата му, вкара в организма отмерени дози от необходимите вещества и започна прехвърлянето на информацията.

Доста дълго мъжът сякаш беше скован в мъглата на някакво полухипнотично състояние, после в ума му бавно изплуваха образи. Но сега те му се сториха по-отчетливи и ясни и повече наподобяваха собственото му мислене. Лекарствата и малките неврални сонди бяха си свършили работата. Неговата личност и памет отстъпиха мястото си на почти същия, но странно отличаващ се човек.

— Заповядвам на агента да докладва.

Компютърът изпрати командата дълбоко в неговото съзнание, което вече не му принадлежеше.

Според обясненията на техниците щеше да преживее отново случилото се с неговия двойник, пратен на планетата, а умът му да обработи, подреди и съгласува наученото в свързан разказ.

Записващите устройства се включиха.

Мъжът в креслото бавно се прокашля. Минаха повече от три часа, преди от устата му да излезе нещо друго освен отделни думи и възклицания, но компютърът нямаше закъде да бърза, пък и му беше известно, че в съзнанието на агента са постъпили твърде много данни, затуй още се мъчи да ги подреди.

Накрая Инспекторът заговори.