Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (19)

Седемнадесета глава
Вярвам във вещици — наистина вярвам!

Едва ли е нужно да казвам, че почти не мигнах през онази нощ. Разбира се и вещиците от селото май изобщо не използваха тъмните часове за сън. Но мракът им позволяваше да се преструват, че не ме забелязват, защото в техните очи сигурно бях нищожество.

Не ми оставаше друго, освен понякога да проверявам как е Тай и на третия или четвъртия път тя не само дишаше дълбоко и равномерно, както подобава на нормално спящ човек, но дори изпъшка и се обърна на другата страна. Тази гледка си струваше всички премеждия… естествено ако успеехме да дочакаме края на следващия ден.

Макар да не бях срещал почти никакви сведения за вещерството, пък и не си бях направил труда да ги запомня, от самото село извлякох немалко информация. Числото тринадесет, станало злощастно заради броя на присъстващите на Тайната вечеря бе най-желано и предпочитано от поклонниците на дявола. Във всеки магьоснически сбор трябваше да участват тринадесет от тях, колкото бяха и по време на церемонията. Освен това имаше и тринадесет големи колиби. Така и не успях да преброя точно колко жени живееха тук, но бях готов да се закълна, че броят им се дели на тринадесет.

Несъмнено думата „вещица“ се отнася само за жени. В приказките от моето детство се споменаваше и за вещери, но незнайно защо те не бяха особено популярни. Доколкото си спомням, предпочитаха да вършат дребни злини и не притежаваха почти никаква магическа сила. Вярата на отец Бронц пък даваше достъп до свещеническия сан само на мъже и може би това обясняваше защо жените бяха повече сред сатанистите. Сетих се обаче и за думите на доктор Пон — жените обикновено имали по-могъща дарба от мъжете на Лилит, особено ако силата им е дива. Започнах пак да си задавам въпроси относно структурата на властта на тази планета. Колко ли бяха жените сред рицарите? Нямаше как да предположа. Половината? Или мнозинство? Макар Тийл да беше господар на имението Зийс, Вола ме въведе в тайните на силата, както бе обучавала преди мен Артур и самия Марек Крийгън. Хрумна ми и че твърде много от служителите в замъка бяха жени, също както и първият срещнат от мен магистър при стъпването ми на Лилит. Пък и поне половината от войниците на Артур.

Значи даже твърде ограниченият ми опит показваше, че жените, които притежават дарбата, са повече от мъжете. Кой знае, може би Пон не просто задоволяваше перверзните си, а имаше по-сериозни причини да прави опити само с момичета.

Отново насочих цялото си внимание към тези… вещици. Казах си, че ако отхвърля култовите заблуди, мръсния етикет „диваци“ и всички други безсмислици, оставаше фактът, че тяхната предводителка имаше сила, чиито граници никой не познава. Бронц спомена, че би могла да се равнява на Крийгън, ако е минала през обучението. Но аз вече знаех, че дори необуздана, такава дарба беше способна да се отприщи със страшен размах от екстремни чувства и особено от омразата. А Сумико О’Хигинс ненавиждаше Зийс, защото там беше доктор Пон и докторът бе сторил зло на Тай — сиреч на една жена.

Другите… дори да приличаха на пешки, дали външността им не лъжеше? Май нещо пропусках. Току-виж Сатаната, княз на мрака и какво ли не още, наистина бе пипал тук. Все нещо трябваше да пази тази примамлива мишена от набезите на околните имения. При това толкова сигурно, че О’Хигинс не се поколеба да доведе на срещата най-силните си помощнички, без да се тревожи за селото.

С наближаването на утрото ставах все по-неспокоен. Сумико и отец Бронц цяла нощ крояха планове (човек трудно би си представил по-нелепа двойка съзаклятници), но накрая свещеникът излезе от колибата и дойде при мен.

— Изглеждаш съсипан — веднага отбеляза той.

— И вие май не горите от ентусиазъм — отвърнах намусено. — Нима очаквате да спя, когато ни предстои такова нещо?

Бронц се отпусна тежко на земята.

— Имам нужда от силен чай, за да се ободря — промърмори под нос. — Да, трябва да призная, че тази жена не се занимава с детски игрички. Не знам ще постигне ли нещо, но ако успее, ще бъде почти революция. Да, истинска революция!

Зяпнах го.

— Хайде де, изплюйте камъчето най-после!

— Помниш ли какво си говорихме за равновесието на Лилит? Сумико като че е напипала нещо, което нарушава това равновесие, поне донякъде.

Смръщих се недоумяващо.

— И какво е то?

— Виждаш ли тези жени? До една са девствени, ако щеш вярвай, поне спрямо мъжете. Всички са проявили дива дарба в началото на пубертета, но след това повечето са си останали пешки, защото смущенията отминали за около година.

— Ха, само не ми разправяйте, че и О’Хигинс е непорочна девица! — прихнах аз.

Той също се засмя.

— Трудно е да се каже по такъв начин. Но се съмнявам някога да е лягала с мъж, ако за това си мислиш, понеже май само тези връзки могат да попречат на нейните занимания. Не знам каква част от истината се крие в легендите, че девиците били по-вещи в магическите тайни, но твърдението изглежда вярно, поне за Лилит. Вероятно в организмите на тези жени настъпват някакви малки биохимически промени. Не знам. Сумико стигнала до идеята, след като дълго търсила такива момичета сред диваците. Може и да е побъркана, но в никакъв случай не е глупава. Някога била блестяща биохимичка във Външния свят, така че внимавай да не я подцениш заради сегашните й лудории. Както и да е. Щом я стоварили на Лилит, не останала дълго при пешките. Сприхава е. Веднъж така побесняла, че не само опекла с поглед своя надзирател, но най-спокойно се махнала от имението и по пътя искряла като фойерверк от силата според разказите на очевидци. Осакатявала или направо убивала всеки, понечил да й се изпречи.

— Без да е пила от онзи стимулатор?! — възкликнах изумено.

— Нито капка. Вече ти е ясно защо те предупредих. Сетне доста време се размотавала из пустошта, преди изобщо да научи, че съществува такова растение. Но тя се е занимавала не само с биохимия, Кал, разбира и от ботаника. Трудила се месеци, докато научи всичко за стимулатора и измисли свои начини да го извлича от растението. Как се е справила без уреди, без лаборатория и дори без минималните удобства, които дава едно имение, едва ли ще схванем някога. Допускам, че волята и инатът й са били предостатъчни. Е, не е същата пречистена, приятна настойка, каквато сме пили ти и аз, но върши работа. Привлякла всички тези жени, когато били съвсем млади, като ги избирала само по проявленията на дивата дарба… подозирам, че са имали значение и сексуалните им предпочитания. За кратко може да упои всяка магьосница тук и да пробуди отново някогашната й сила. Твърде умело използва вярата и ритуалната дисциплина на сатанинския култ, за да оформя и насочва… — Свещеникът въздъхна. — Въобще, мисля си, че след час-два старото приятелче Артур ще се сблъска с жестока изненада.

Прецених внимателно току-що наученото и почувствах как надеждата ми понадига глава, а постепенно прозирах и по-дълбокия смисъл на нещата.

Пешките изобщо не се отличаваха със сдържаност в секса — Тай например никога не би станала вещица като тези тук, но ако О’Хигинс наистина имаше това, с което се хвалеше, все едно бе донесла термоядрена бомба на Лилит.

— Бронц, колко жени е събрала в селото?

Той си почиваше със затворени очи и ми се стори, че е заспал. Но след секунда промърмори:

— Тринадесет пъти по тринадесет. Че как иначе?

Значи бяха сто шестдесет и девет. При това подбрани грижливо от предводителка, знаеща отлично какво търси. Всички са проявили могъща дива дарба и с малко помощ от химията дремещите заложби могат отново да се събудят. И всички са свирепо предани на своята кралица, заместила майките им…

— Това изобщо не е никакъв идиотски култ към Сатаната — обобщих гласно. — Сумико О’Хигинс създава ядрото на бунтовническа армия.

— Чак сега ли го проумя? — измърмори сънливо отец Бронц.

Внезапната ми проява на досетливост никак не ме ободри. Сериозно се съмнявах дали светът, оформен по вкуса на главната магьосница, ще ми хареса повече от този на Марек Крийгън. Чудех се за какво ли престъпление бяха пратили тук кралицата на вещиците. Явно не ще да е било безобидно.

 

 

Щом слънцето се показа над хоризонта, всички жени се събраха за тържествен обред, който се състоеше главно от проклятия към светилото, прогонило прекрасната нощ, и молби към Сатаната за подкрепа в предстоящата битка. Над разпаления огън се мъдреше котел от гигантска издълбана кратуна, в който вреше и съскаше гъста течност.

След утринната „молитва“ всяка се доближаваше до котела, гребваше с грубо издялан черпак от горещото вонливо питие и отпиваше. Чувствах се ненужен и безпомощен, исках и аз да глътна от отварата, но отец Бронц не даде дори да продумам за това.

— Сумико твърди, че тази гадост ще си направи лоша шега с нервната ти система. Не знам дали да й вярвам, но не забравяй, че тук сме гости. Стой настрана и гледай какво става. Не им се мотай в краката! Имат копия, отровни стрели, лъкове и дори арбалети. Сега задължението ти е просто да се опазиш. Ако те убият случайно, значи напразно сме се бъхтили.

Опитах се да споря, но логиката му беше необорима. Влязох в колибата, където бе останала само Тай, и я погледнах.

Тя изстена, обърна се и отвори очи. Позна ме.

— Здрасти — каза немощно.

— Ти си здрасти — отвърнах, ухилен до уши. — Знаеш ли къде се намираш?

Тай се опита да стане, не успя от първия път, но все пак се надигна.

— Горе-долу. Беше нещо като сън, ама съвсем смахнат. Спах си непробудно и знаех, че е така, но чувах и виждах каквото ставаше. Не ми се струваше истинско. — Тя се поколеба, погледна ме сериозно и озадачено. — Кал, всичко беше вярно, нали? Ама съвсем всичко? Оня страшен доктор, гадната стая, после ти ме спаси, видях отец Бронц и вещиците… Те наистина ли са вещици?

Кимнах.

— Нещо такова. Поне си мислят, че са.

Тя се взря в мен, а аз си казах, че никога досега не съм виждал такова лице.

— Могъл си да се измъкнеш съвсем лесно, но взе и мен — прошепна момичето. Гласът й потрепна: — О, Кал, прегърни ме! Моля те!

Доближих и леко я притиснах към себе си, ала тя ме обви с ръце, прегърна ме и ме целуна с цялата сила, която й беше останала. Изведнъж се задъха, в очите й изскочиха сълзи.

— Обичам те, Кал! — изхълца след миг и пак се вкопчи в мен.

Гледах я доста сепнато, понеже не проумявах нито нейната постъпка, нито собствените си чувства.

— И аз… и аз те обичам, мъничката ми.

С изумление разбрах, че колкото и да беше невероятно, казвах истината.

 

 

Селото изглеждаше като изоставено. Виждах само димящите останки от огъня и празния котел. Никакъв признак на живот, освен струящата наоколо вечна гълчава на насекомите.

После и тези звуци изчезнаха.

Беше призрачно, недействително. За миг се уплаших да не съм оглушал, толкова звънтяща тишина не бе ме обгръщала досега на тази планета. Никакво шумолене, дори най-слабото. Сякаш и вятърът стихна.

Внезапно от всички страни се раздадоха ужасно гръмки, пронизителни и скърцащи писъци. Вятърът налетя, зашиба дърветата. Останах в колибата, защото съзнавах, че нищичко не мога да направя, но исках да видя онова, което би се открило пред очите ми. Щом обясних набързо на Тай какво става, тя превъзмогна слабостта си и понечи да излезе навън, а когато се възпротивих да стои толкова близо до входа, каза, че и аз съм твърде удобна мишена. Отстъпих и двамата занадничахме по-предпазливо.

Безилите се надигнаха без видими усилия от кръга, сключен на около стотина метра от селото на вещиците. Макар че не виждах във всички посоки, бях уверен, че никъде не са оставили пролука.

Учудих се на смущаващо плавното извисяване на тези твари; като че ги теглеха въжета. После те замръзнаха неподвижно двайсетина метра над земята, почти докосвайки с коремите си върховете на дърветата.

Едно чудовище бавно се понесе по-напред от симетричния строй и доближи откритата площадка в средата на селото, за да спре точно над празния котел. Спусна се само на четири-пет метра над земята. Колкото и да бях удивен от необичайно леките движения на животното, сега вниманието ми се прикова в ездача му.

Чух и ахкането на Тай:

— Артур!

Да, беше самият пристав на имението Зийс; леденото излъчване на силата му ни връхлетя като нападащ звяр.

— Вещици! — изрева той грубо. — Искам да говоря с главната между вас! Няма нужда да си хабим силите в битка!

И Сумико О’Хигинс, изскочила сякаш от нищото, се появи изведнъж в цялото мрачно величие на одеждите си. Вдигна глава към магистъра. Въобще не разбрах как успя да излезе насред площадката незабелязана.

— Говори, човече! — извика тя също толкова звучно. — Казвай каквото си решил и се махай! Нито имаш работа тук, нито право да ни досаждаш!

Артур се засмя злобно, но забелязах, че се посмути от внезапната й поява и дръзкия тон.

— Право ли? Силата дава право, госпожо, както вие добре знаете. В това селце още живуркате само по милостта на великия херцог, защото ни правите по някоя услуга. Тази е причината да ви щадя. Освен това грешите, като ми казвате, че нямам работа тук. Не някой друг, а Владетелят Марек Крийгън ми заповяда да върна беглеца Кал Тремон, когото сте приютили. Предайте ми го и ще си отидем мирно и тихо.

— Само Тремон ли? Нима не искате да отведете и момичето? — попита кралицата на вещиците и стомахът ми се сви в миг от подозрението, че ей сега ще сключи сделка, изгодна за нея, но не и за мен.

Артур пак се разсмя.

— Задръжте си хлапето, щом искате. Дори ще се погрижим да й възвърнем здравето. Трябва обаче да заловим Тремон и ще го заловим.

— Войнико, не ми харесва нахалството ти — сопна се Сумико О’Хигинс. — Толкова си свикнал да се налагаш със сила, че накрая ще пострадаш от престараване. Живеем тук не по милостта на херцог Кобе или на някой друг. Твоят Владетел може да е Марек Крийгън, но моят е Сатаната, князът на мрака, крал на подземния свят.

Артур не се впечатли особено от гръмките слова, ала Тай промърмори:

— Ха така, дружке! Запуши му голямата уста!

Магистърът сви рамене, великолепен върху своето страховито черно животно.

— Значи да смятам, че няма да ни предадете беглеца доброволно?

— Не съм се захласнала по него — заяви невъзмутимо кралицата на вещиците, — но пък тебе и господарите ти направо не мога да понасям. Ако ни нападнете, ще бъдете изтребени до крак. Сам избирай!

Артур я изгледа ядно и с незабележимо движение на тежкия си ботуш принуди безила да се върне при останалите. Сумико О’Хигинс не помръдна от мястото си и макар да се възхищавах на смелостта й, прецених, че в края на краищата постъпи много глупаво.

Със същата загадъчна внезапност всички други вещици се появиха пред очите ми, разпръснати в почти съвършен кръг около селото, застанали с лица към нападателите. Стори ми се, че нито една от тях не носеше оръжие.

Магистърът вдигна ръка и по два безила от двете му страни се плъзнаха напред във въздуха, а ездачите им насочиха твърде опасни наглед арбалети, закрепени пред седлата. Всички се прицелиха в Сумико и стреляха почти едновременно; стрелите литнаха със страшна мощ към фигурата в развяващи се черни одежди.

Тъкмо да извикам и тя махна небрежно. Четирите остриета се забиха в тревата около краката й. В същия миг всяка трета жена в кръга се завъртя с лице към предводителката си, а О’Хигинс вдигна дясната си ръка към войниците.

И се случи нещо невероятно. Мъжете, закрепени към седлата с дебели и здрави ремъци, изведнъж полетяха нагоре като вдигнати от великанска ръка и се стовариха на земята далеч по-силно, отколкото позволяваше местната гравитация. Повече не шавнаха.

Артур кресна яростно, другите му бойци подкараха напред своите безили и започнаха да засипват с ужасния си арсенал от стрели, копия и какво ли не още жените — почти от упор. Смъртоносен дъжд се изсипа върху вещиците.

Нито една обаче не бе улучена.

Сумико очерта някакъв знак във въздуха. Безилите писнаха пронизително и започнаха да падат като огромни камъни, повлекли и ездачите си.

Вече бях готов да се закълна, че тази жена наистина знаеше какво прави.

Разбира се, Артур пощуря от бяс, но умът му все пак стигна да оттегли оцелелите си войници за престрояване. И той, както и аз, бе забелязал, че нищо лошо не се случва на хората му, докато не доближат обръча от човешки тела около селото. Сега се съобразяваше с новото положение.

— Стреляйте по тях отдалеч! Повалете ги!

Всички вещици отново се обърнаха към нападателите, а Сумико О’Хигинс застана в самия център на кръга — върху каменното капище. Викна една-единствена дума, която накара жените мигновено да се извъртят към нея и да впият погледи в предводителката си. Не проумявах ставащото, макар че вече не се тревожех толкова. Явно през този ден магистърът щеше да научи доста нови неща…

— О, Сатана, повелителю на света! — изкрещя Сумико и на мен ми се стори, че отново се готви да изпадне в транс. — Довери могъществото си в ръцете на твоята слугиня, за да си получат заслуженото тези неверници!

Войниците се разпръснаха по-далеч от вещиците и се приготвиха за стрелба. Напрегнато очаквах продължението на битката, обърнат към О’Хигинс. Тя рязко отметна глава назад, очите й зейнаха, като че действително беше хипнотизирана. Изпънатите й ръце сочеха подобно на оръжия към безилите. Завъртя се около оста си и въпреки че не се появи никаква светлина или нещо подобно, въздухът около летящите твари запращя от същия вътрешен огън, в който бе пламнал Кронлон. Огледах жените и се уверих, че и те не виждат нищо и никого освен предводителката си.

— Излъчват през нея! — възкликнах неволно. — Насочват своя страх и омраза чрез Сумико О’Хигинс!

Този път някои от запратените оръжия достигнаха мишените си. Няколко жени паднаха, облени в кръв, може би имаше и убити, но останалите не трепнаха и дори не погледнаха повалените си сестри. Нищо не можеше да ги разсее.

Невидимата гигантска ръка докосваше войниците един по един, изпепеляваше ги в седлата им или ги запращаше във въздуха. Видях, че Артур кара своя безил да се отдръпне, чух крясъците му към бойците за отстъпление. Бяха минали само три-четири минути от началото на атаката, половината му подчинени още летяха над селото.

— Тъй да бъде, вещице! — разкрещя се той. — Нали ти казах, най-важна е силата, а днес тя явно е на твоя страна. Но когато разпратим известие до именията, срещу теб ще се надигне такава мощ, каквато тоя свят още не е виждал! Радвай се на победата, докато можеш!

Оцелелите се отдалечиха.

Кралицата на вещиците отпусна ръце и направи друг знак. Магията свърши. Жените се раздвижиха несигурно, някои се свлякоха на колене, други веднага се наведоха над ранените.

О’Хигинс се отърси за секунда от транса и веднага забълва заповеди.

— Погрижете се за пострадалите! Незабавно пребройте колко са мъртвите ни!

После рязко се обърна и тръгна към колибата, където се бяхме скрили аз и Тай.

— Олеле! — едва промълви девойката. — Такова нещо нито съм виждала, нито съм чувала. — Закиска се. — Струваше си дори само защото видях киселата мутра на Артур! Доста пешки и животеца ще си дадат, за да го видят такъв смачкан!

— Не бързай толкова — възразих недоволно. — Загуби едно сражение, но не цялата война. Сблъска се с оръжие, за което нищо не знаеше, и си плати прескъпо. Само че изглежда изобщо не си правеше майтап, като обеща да се върне с грамадна армия. Наистина са принудени веднага да смажат сила като тукашната, иначе никога повече няма да спят спокойно в замъците си.

Видях отец Бронц да излиза от съседната колиба, обзет също от страхопочитание. Двамата с О’Хигинс побързаха да дойдат при нас.

— Колко успя да докопаш? — обърна се тя към свещеника.

— Май че станаха шест. Наложи се да изтребя останалите. Стигат ли?

— Едва-едва! — отсече предводителката. — Но ще трябва да се оправяме с каквото имаме.

— Не обвинявай мен за това! — сопна й се отецът. — Ти ги събаряше на земята. Аз само прибирах каквото можех.

Гледах ги недоумяващо.

— Да пукна, ако схващам нещо! Отче, вие къде бяхте по време на битката?

Той се засмя.

— Събирах трофеи. Имаме нужда от безили и докато Сумико и нейните приятелки-магьосници се разправяха с ездачите, успях да подчиня шест от животните им.

О’Хигинс кимна.

— Точно заради това беше цялата шумотевица. Иначе не бих допуснала Артур дори да открие селото. Обаче се надявах на повечко безили… поне десетина.

— Щеше да ги имаш, ако не прекали със запокитването им в земята — отвърна Бронц. — Изумителна гледка! Сумико, откровено си признавам, че те подцених. Дори след като снощи ми обясни всичко, пак не можех да ти повярвам. Събрана във фокус и насочена сила! Стъписващо е!

Тя вдигна рамене.

— Няма причина да е невъзможно. Всъщност тези микроорганизми не правят разлика между човешка клетка, растение или молекула на меден окис, да речем. Просто техният генетичен код или там каквото им го замества ги кара да съхранят съществуващото. Щом сме в състояние да „говорим“ на такъв микроб и да го убедим, че трябва да направи нещо ново — с други думи, да му сменяме програмата, — можем и да поискаме от него какво ли не. Също като с компютрите, попче. Стига да ти сече пипето, ще им вкараш всякаква програма.

— Твърде скромна си — промълви Бронц съвсем искрено. Виждах, че не се опитва да й влезе под кожата. — Това е велико откритие! Нещо непредвидимо, съвсем различно. Ще направи за Лилит онова, което промишлената революция е направила за хората от средновековието!

Тя хихикна презрително.

— Може би, но ако реша да споделя тайната с други и ако силата може да се управлява в рамките на цялата планета.

Бях смаян от възможните последствия на това откритие. Отпадаха всякакви доводи на Бронц срещу промяна в обществото на Лилит.

— Вие държите в ръцете си средството за унищожаване на тиранията! — възкликнах. — Пешките ще получат възможност сами да решават съдбата си!

Тя сякаш изпръхтя.

— И какво те кара да мислиш, че ще свършат тази работа по-добре от сегашните си господари? Възможно е да стане дори още по-идиотско.

Пред такъв явен цинизъм загубих желание да споря и се върнах към по-близките и определено мрачни перспективи.

— Да знаете, той ще дойде пак. За Артур говоря. И ще води страшна войска. Тогава какво ще правим?

— Нищо, мило момче — отговори Сумико. — Абсолютно нищо. Май те учудва? А ще ми повярваш ли, че това място не може дори да бъде забелязано, освен ако аз не пожелая? Разбира се, че пак ще дойдат. Сигурно ще доведе двама-трима рицари или дори оня дъртак херцога. Ще пърхат наоколо, ще претърсват всяко храстче и изобщо няма да ни видят. Ще се побъркат от яд, но дори да кацнат в самото огнище, пак няма да зърнат селото. Според тебе как оцелявахме досега?

Бронц направо въртеше глава от почуда.

— Сумико, готов съм да приема, че можеш да събереш в едно силата на много хора, защото умът ми все пак се опитва да си обясни как става това, но сега говориш за направо невъзможно нещо!

Тя се ухили неприятно и го щипна по бузата.

— Попче, ти си един симпатичен дребосък, въпреки че не понасям набожни типове. Нека да е невъзможно, щом ти се иска. Така животът ще ти изглежда по-прост.

— Но как, Сумико? — настоя свещеникът. — Как?

Кралицата на вещиците се усмихна.

— Само едно ще ти кажа, за да има над какво да си блъскаш главата. Микробите на Лилит са във всяка молекула на всяка клетка от твоето тяло, включително и в мозъка. Не съм открила никакво вълшебство. Просто се научих да си приказвам с малките зверчета.

— Отче Бронц! — внезапно извика Тай.

Той се обърна и лицето му грейна. Момичето изтича при него, за да го прегърне.

— Я виж ти, я виж ти! — повтаряше засмян свещеникът. — Значи малката Тай пак е с нас!

— Което ми напомня, че е крайно време да се размърдаме — намеси се О’Хигинс. — Ще отида да проверя как са ранените и мога ли да направя нещо за тях. Вие си починете и нямайте грижи — селото отново е напълно защитено. Предстои ни да летим дълго тази нощ, а тя ще е само първата от още много такива. Всеки трябва да събере сили.

Бронц я зяпна и едрата жена кимна.

— Отдавна се каня да проверя дали ония стари глупаци в Моуб знаят нещо повече от мен. И без това вече се разчу какво можем, така че не е зле да подготвя някоя и друга изненада. Пък и ще наглеждам момичето, за да не се влоши състоянието й.

Обърнах се към отчето.

— Надявам се, че и вие ще дойдете. Май не ми се иска да остана сам с вещиците цели десет дни.

Той се засмя.

— Непременно. Вече бях решил да го сторя. Толкова години минаха, откакто не съм бил в Моуб, гложди ме любопитство. Но не очаквай да видиш чудеса. Знаят повече от всеки друг за микроорганизмите… може би с изключение на Сумико, защото вече се убедих с очите си на какво е способна. Съвсем не са безкористни учени обаче. В течение на времето и там са настъпили някои… хм, злощастни промени.