Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (5)

Трета глава
Ориентиране и настаняване

Открих, че наблизо наистина има посрещачи — не механиците и хората от различни служби, както очаквах, а пътници за следващия курс на совалката. Бяха петима или шестима, облечени в лошо скроени поли или цели блестящи одеяния, но общо взето не се различаваха много от добре познатите ми типове по границата. Всъщност изглеждаха хора почти като нас. Щом и последният бивш затворник се изниза от кораба, те побързаха да заемат местата ни в совалката, приличаща на огромна чиния. Подвижната пътечка се плъзна навътре и люкът почти незабавно се затвори.

— Тия не си губят времето, а? — подхвърли мъжът до мен и аз охотно се съгласих.

Поумувах още малко над вида на пътниците и осъзнах нещо странно, което не бе присъщо за хората, влизащи в междупланетен кораб на познатите ми светове. Никой от тях не носеше абсолютно никакъв багаж, а и очевидно нямаше време да го натоварят преди отлитането. Бяха само с леките дрешки по себе си.

Отдалечихме се от совалката и наблюдавахме включването на двигателите и бързото й издигане в небето. Корабът изчезна сякаш за секунда, но всички продължавахме да го следим с очи, вторачили се в точката, където се бе загубил от погледите ни. Като че прекъсвахме последната връзка с предишната култура, с привичните места и познатите ни… и с миналото си.

Пръв извърнах глава и забелязах извънредно привлекателната жена, която вървеше към нас. Бе облечена само в тъничка разноцветна пола и нещо като сандали с плоски подметки. Имаше впечатляващ ръст — не по-малко от 180 сантиметра, дълга черна коса и силно загоряла кожа.

— Здравейте! — каза тя с дълбок и гърлен, ала все пак приятен глас. — Аз съм вашата наставничка по ориентирането. Моля, последвайте ме, за да ви настаним.

Неколцина май още зяпаха в небето като омагьосани, но трябваше да тръгнем след жената и всички ние го сторихме. Бяхме решени да оцелеем, а животът продължаваше.

Описанията на Лилит като райско кътче бяха насадили у мен впечатление за твърде топъл свят, едва ли не същински курорт. Но почти голите жени и сламените колиби се оказаха малко по-първобитна гледка от очакванията ми… и променяха предварителните представи.

Да, бяха си съвсем истински жълти сламени колиби с покриви от настлана тръстика. Виждах, че и останалите се терзаят от същите въпроси. Макар и готови да се сблъскаме с какво ли не, все пак бяхме отраснали в лъскав автоматизиран свят. Дори най-изпадналите му поданици по навик поглеждаха часовниците си, за да научат часа, датата и каквито още други сведения им бяха нужни. Лампите се включваха, щом влезеш в стаята. Храната се появяваше току-що сготвена, стига да докоснеш сензорната пластина на стената. Смятахме за примитивни планетите, където липсваше пълен контрол над климата, зданията се градяха от камък или дърво или пък имаше изобилие от дървета и храсти. А това… Вече не само изглеждах като праисторически човек, но попаднах и сред подходящия декор за ролята!

Всички седнахме на земята пред една от колибите и жената ни се представи.

— Аз съм Патра. — Произнасяше „р“-то с леко натъртване. — Също като вас бях осъдена за криминални престъпления и ме стовариха тук преди около пет години. Разбира се, няма да ви разкрия нито деянията си, нито предишното си име — в световете на Уордън никой не задава такива въпроси, но мнозина решават по своя воля да споделят с други миналото си. Вие сами ще избирате дали да разкажете нещо на когото пожелаете или да го премълчите. Изцяло по свое желание ще се представяте с досегашните си имена или ще си измислите нови…

Спътниците ми шушукаха и кимаха. Лично аз харесах идеята. Ако не броим някоя случайна среща с бивш познат на Кал Тремон, щях да си спестя смущаващите въпроси и опасността да сгафя още в самото начало.

— Ще останете тук няколко дни — продължи Патра. — Първо, вече живеете в нов и твърде враждебен свят. Съзнавам, че мнозина сред вас и преди са попадали на нови и враждебни светове, но не сте срещали нищо, подобно на тази планета. Досега сте имали карти, наръчници, справочни компютри и какви ли не други механични помощници… да не говорим за смъртоносните оръжия. Тук няма да разполагате с нито едно от изброеното, значи остава аз да ви подготвя. Не се съмнявам, че вече знаете — организмът от Диаманта на Уордън навлиза в телата ни и живее с нас, така че през първите дни процесът може да предизвика някои неприятни странични ефекти. Не искам да ви тревожа; едва ли ще е нещо повече от леко замайване, загуба на чувството за ориентация, стомашни разстройства и други подобни дребни притеснения. Няма да се разболеете сериозно, само ще се чувствате зле от време на време. Това състояние отминава бързо и повече никога няма да си спомните за него. Съжителството обаче си има и добрите страни.

— Ъхъ, направо ни закотвя на тая топка кал — измърмори някой.

Патра спокойно се усмихна.

— Не е точно така, макар действително да сме ограничени в придвижването си единствено в тази звездна система. Това е житейски факт, приемете го като такъв. Дори не помисляйте да избягате или да надхитрите тукашната система. Няма как да го постигнете, след като и най-способните умове в галактиката не са намерили изход. Вместо туй ще си докарате бърз и страшно мъчителен край. — Помълча, за да осмислим думите й, макар сигурно разбираше, че няма да се примирим лесно. — Предимството, което този организъм ви дава, е никога повече да не се тревожите за болести. Ще живеете без зъбобол, без простуди, изобщо без опасения от зарази. Дори доста големите рани, ако не са смъртоносни или непоправимо осакатяващи, зарастват бързо, възможно е и тъканите ви да регенерират. На Лилит никога не сме имали нужда от лекари и не очакваме промяна в бъдеще. С други думи, организмът на Диаманта плаща за онова, което отнема.

Тя се впусна в описание на основните особености на планетата, които вече бях научил от инструктажа. После дойде време да ни нахранят. Ей с това най-трудно свикнах! Местното кулинарно изкуство май имаше на разположение само всевъзможни насекоми и треви, понякога примесени с нещо подобно на жито, противно лилаво на цвят.

Някои от моята група отначало не можаха да се примирят с кухнята, но, разбира се, след време щяха да приемат неизбежното. За неколцина тя дори можеше да се окаже най-резултатната диета на света.

Подозирах, че приспособяването към изискани гозби от насекоми и жилав лилав хляб няма да е лесно, но трябваше да ям, иначе… През следващите дни привиквах към храната и отделянето й в храстите, като се забърсвах с листа, а не чаках услугите на механичните хигиенизатори. Такива ми ти работи. Вече споменах, че хора като мен ги подбират заради способността да се нагаждат към какви ли не условия — а ограниченията на тази планета чудесно се вписваха в същото туй „какво ли не“, предвидено от учебните програми.

Патра позна за последствията от нахлуването на малкия организъм в телата ни. Имах силни пристъпи на световъртеж, усещах странни болки и смъдене, също и сърбеж по всички органи — беше досадно до втръсване, но и така се живееше. Освен това май всички се продрискахме, но подозирам, че се дължеше повече на храната, а не на микроба.

Засега беседите на нашата наставничка засягаха неща, които вече знаех, и въпреки че по-подробните обяснения ми бяха добре дошли, те не ми предлагаха нужната информация. На четвъртия мъчително дълъг ден (климатът правеше съня доста неудовлетворителен и без твърде дългите светли и тъмни периоди), тя най-после стигна до интересното.

— Знам, че повечето от вас се чудят защо тук не виждат машини, липсват космопорт и всякакви сгради, няма съвременни удобства. Досега отбягвах да отговарям на въпросите ви, просто защото тези знания са особено важни и изчаквах да преодолеете най-лошите последствия от привикването с планетата. Лесно е да приемете каквото ще ви кажа и е извънредно трудно то да се обясни, но в него се корени същността на всичко, което виждате наоколо. — С лека усмивка тя сякаш ни погледна едновременно в очите. — Лилит е жива. Знам, че това ви се струва невероятно, но така е и с всичко друго в Диаманта на Уордън. Ще ви изложа основните факти, за да придобиете, макар и съвсем приблизителна, представа. Искам да повярвате, че всяко нещо пред очите ви — не само тревата и дърветата, но и скалите, и самата пръст под краката ви — е живо като клетките на единен организъм и има в себе си същите микроби, обвързани в симбиоза с него, точно както и с вашите тела. Този организъм харесва света си такъв, какъвто е. Поддържа го такъв. Отсечете дърво и за нула време от пъна ще израсне ново — съвсем същото. А отсеченият дънер ще започне да се разлага със светкавична бързина. Само след три дни вече ще е изчезнал, потънал в почвата. Това важи и за хората. Когато умрете, за три дни ще се превърнете в прах. Ето защо храната ни е такава — каквото можем да съберем и сготвим за не повече от денонощие. Вероятно сте забелязали, че всеки ден тук идват хора, които ми носят порциите.

Неколцина закимаха, но аз се намръщих.

— Чакайте малко! Ако е вярно, защо тези колиби още са цели? Та те отдавна би трябвало да не съществуват.

Патра пак се засмя.

— Чудесен въпрос. Истината е, че те не са мъртви. Всяка от тях представлява едно-единствено растение на име „бунти“. Естествената му форма са онези жълтеникави стръкове, които виждате тук-там в гората.

— Значи казвате, че послушно са се превърнали в колиби заради нас? — недоверчиво попита една жена.

— А, не е точно така. Израстват в тази форма, понеже им е заповядано.

Доста вежди се вдигнаха след този отговор.

— А кой им е заповядал?

— Животът навсякъде е борба за надмощие — подхвана Патра. — На Лилит това важи с особена сила. Такава е сърцевината на културата, която сме изградили тук. Разбирате ли, макар господстващият в системата Уордън организъм да не е разумен, той става неотделима част от онова, в което живее. Вие вече не сте човешки същества. Превърнахте се в нещо различно — на практика в представители на друга раса. Ако овладеете собствените си тела, а съзнанието ви е достатъчно силно и имате могъща воля, ще успеете да усетите микроорганизма във всичко около вас И в определен смисъл ще можете да общувате с него. Незнайно как, но тези микроби са свързани помежду си. Опитайте се да си ги представите като отделните клетки на грамадна твар! За разлика от нашите собствени те не се събират на едно място, но взаимодействат, колкото и неразбираем да остава за нас използваният от тях начин. Обменят информация. Вие също бихте могли да ги накарате да вършат това. Имате ли дарбата и мощта, ще заставите микробите да правят едва ли не всичко, което ви хрумне.

Групата ни бе изпаднала в някакво особено зашеметено изумление, само аз, изглежда, бях малко по-добре подготвен за сътресението. Въпреки това трудничко смлях новите представи.

— Способностите на хората да властват над микроба се различават твърде осезателно — продължаваше Патра. — Някои не постигат нищо. Боя се, че повечето си остават в положението, в което сте вие сега, и зависят от снизхождението на по-силните умове, които могат да заповядват на микробите, необходими за вас — за храна или подслон — дори в самите ви тела. Има и хора с неовладяна дарба, успяващи понякога да проявят страховита мощ, но без изобщо да я контролират. Подобно на мнозинството, те са безпомощни почти във всичко, но се радват на малко повече почит, особено ако непредвидимата им дарба е опасна или смъртоносна. Степента на вашата власт над микроба е предопределена. Нямаме представа защо у някои тя съществува, а у други — не. Но поне мога да ви кажа, че по неизвестна причина дошлите тук поначало имат по-изявени способности от родените на планетата. Може би защото за нас микробът на системата Уордън си остава чужд и организмите ни помнят, че той не е естествена част от тях. Ако имате силата, тя ще се прояви спонтанно. Но щом това се случи, ще трябват обучение и упражнения, за да разкриете напълно способностите си. И едва тогава ще узнаете къде е мястото ви в този свят.

Да, струваше си да помисля, а и да се тревожа — не можех просто така да измъкна жокера от тестето и това ме изнервяше повече от обичайното. От добрите отношения с малките мръсничета в клетките ми зависеше дали ще стигна далеч или…

— Политически Лилит е разделена на окръзи — монотонно обясняваше Патра. — Тези райони са разпределени според населението си. В момента средният брой на жителите във всеки окръг е около двадесет и осем хиляди, а броят на окръзите е четиристотин и седемдесет. Всеки се ръководи от господар, наричан херцог. Той обладава огромна сила и може да стабилизира състоянието на мъртвата материя. Затова херцозите живеят в изискани сгради и притежават произведения на изкуството, изящни сервизи и всякакви други лъскави дреболии. Естествено имат и оръжия.

Тя направи малка пауза.

— Херцогът е най-могъщият рицар на своя окръг. Подчинените му служители също се зоват рицари и управляват райони, наречени имения. И рицарите могат да контролират мъртвата материя, макар изобщо да не притежават властта на един херцог. За останалото население обаче това не е особена разлика. Простолюдието възприема херцога като най-могъщия сред рицарите и толкова. Между другото, именията се различават по размери, както и според броя на жителите си. Колкото по-значителна е силата на един рицар, толкоз повече хора контролира и съответно имението му е по-голямо. Разбира се, херцогът владее най-голямото имение в окръга.

Едва забележимо поклатих глава. Явно херцозите и рицарите се разпореждаха какво да става тук. Замириса ми на някакъв вид феодализъм, само че постът на всеки човек се определяше от неуловима за науката вродена дарба, а не по наследство. Е, значи поне нямаше феодални династии.

— Администрацията на всяко имение — каза Патра — е в ръцете на магистрите. Можете да ги смятате за шефове на отдели. Всеки се занимава с поверената му част от управлението. Магистрите са способни да контролират живите същества, но имат съвсем ограничени способности за стабилизиране на мъртвата материя. Все пак един магистър би могъл да убеди растението „бунти“ да му направи каквато къща поиска… На магистрите са подчинени надзирателите. Думата съвсем точно определя задълженията им. За тях е грубата работа. Боравенето им с мъртва материя обикновено се свежда до стабилизиране на най-прости дрехи, но все пак имат власт и над живите същества — често разрушителна. Могат да регенерира части от тялото си, дори цели крайници, както и да предизвикват този процес у другите. Разбира се, същото умеят и магистрите, рицарите и херцозите. Длъжна съм да ви предупредя, че са в състояние да причинят и обратното — изсъхване на ръка, крак или пък непоносим болка…

— А вие каква сте? — обади се един мъж.

— Не съм от онези, които вече изброих — засмя се нашата наставничка. — Аз съм пътешественичка. Общо взето, силата ми ме изравнява със съсловието на магистрите, но не принадлежа към определено имение. Херцозите имат нужда от хора, които да пътуват, да пренасят съобщения, да уреждат търговски сделки… А също и да обясняват на новодошлите кое как е тук. Ние сме посредници, посланици, вестоносци — както предпочитате да ни наречете. Отговаряме за постъпките си само пред нашите господари. Зависи най-вече от темперамента ти дали ще искаш да се присъединиш към пътешествениците или към магистрите. И двете професии си имат предимства и недостатъци, а това, че сега съм пътешественичка, изобщо не означава, че някой ден няма да поема работата на магистър.

— Обяснихте ни какви са топлите местенца — отбелязах аз. — Значи ясно е с какво се занимават няколко хиляди човека, но преди малко споменахте, че планетата има над тринадесет милиона жители. Ами останалите?

— Те са пешки в играта — отговори Патра. — Вършат работата. По-точно, правят каквото им се каже. Помислете — пешките винаги са имали нужда от по-силните, за да се хранят, да притежават покрив над главите си, да бъдат опазвани от свирепите твари… Нищо друго не им остава.

— Роби — промърмори мъжът до мен. — Като в древните цивилизации, само дето тук са паднали още по-ниско.

Сравнението му никак не ми хареса, но в миг разбрах що за човек е и защо се намира на Лилит.

— Пропуснахте някой — обади се една жена, май същата, която се държа дръзко в транспортния кораб. — Оня, дето дърпа юздите. Що за сила е нужна, за да станеш Владетел?

Патра като че леко се подразни от тона й, но все пак отвори.

— Винаги има само един Владетел — изрече тя натъртено. — Сега ни управлява Марек Крийгън. Изкачи се на този пост, като предизвика предишния Владетел и го уби, а с това доказа и силата си. Естествено Владетелите имат всички способности на херцозите, но и още една, неприсъща на никой друг — умението да стабилизират материя, чужда за тази планета. Могат да притежават устройства, произведени в друг свят. Всяко такова устройство се разпада, ако не е контролирано от Владетеля или от почти толкова могъщия му административен помощник — Великия херцог Кобе. Освен че се подлагат на извънредни мерки за обеззаразяване, двете ни совалки са стабилизирани от Владетеля Крийгън. Иначе отдавна щяха да са се превърнали в прах.

Е, това беше невероятното „кой какъв е“ на Лилит и какво отделните хора можеха (или не можеха) да си позволят. Както и причината онези пътници да не носят багаж. Ясно ми стана и защо някои бяха облечени, а други не. Щом е от значение само способността ти да „стабилизираш мъртвата материя“, колкото повече дрехи носиш без проблеми, с толкова по-висок сан си. Дали херцозите се издокарваха с тъй много премени, че приличаха на ходещи гардероби? Ако е така, значи и високопоставените изпитваха сериозни неудобства, когато трябваше да демонстрират положението си. Нищо чудно, че Владетелят Крийгън е потънал в анонимността си. Иначе току-виж се задушил под официалните одежди.

На Лилит дрехите правеха човека… и човекът правеше дрехите. Докато си оставахме голи, стояхме на най-ниското стъпало в обществената стълбица. Добре че тук просто нямаше как да измръзнеш до смърт. Но работата не беше само в климата. Все пак откакто се помнех, в главата ми бе набивано чувството за свян пред другите. Не че сега — сред доскорошните затворници, всички в същото положение като мен — ми пукаше особено. Но предчувствах, че скоро ще започна да се притеснявам доста от голотата си, особено за областта между корема и краката.

По-късно през този следобед ни взеха кръвни проби. Нямах представа как точно биха могли да ги анализират, но явно резултатите се оказаха задоволителни. Вечерта Патра ни събра заедно за последен път.

— Утре совалката ще се върне и ще бъдете откарани на различни места. От този момент нататък всеки ще е зачислен към определено имение. Ще ви възложат работа. Мисля, че през първите седмици ще се заемат с обучението ви, за да свикнете със силите, властващи над този свят, както и с правилата му. Зависи от вас дали ще си останете пешки, или ще се издигнете. Непременно ще достигнете равнището, което заслужавате. Но колко време ще ви е нужно за това, не знам — седмици, месеци, години… Само помнете, че почти три милиона от жителите на Лилит са дошли тук като вас. Останалите са родени на планетата. Имате равни шансове с всички тях.

Някои от спътниците ми си мърмореха нещо. Май бяхме попаднали във възможно най-отвратителната среда — безмилостно съперничество между носители на дарба, чиято сила изобщо не зависеше от притежателя й.

Почти не спах през нощта. Не ми се вярва и повечето от групата ни да са се отдали на почивка заради безпокойството какво щеше да им донесе новият ден. Самият аз изпитвах тягостни чувства, които отдавна не ме бяха спохождали и изобщо не бях уверен дали ще се справя с положението. Съмнения разяждаха упованието в собствените ми умения и способности. Тепърва трябваше да науча още много за този свят — задължително, докато чакам странната система да ме намести в себе си. Единствената утешителна мисъл беше, че Марек Крийгън е дошъл тук с подобно минало и обучение, а е стигнал до върха. Повтарях си, че най-важното всъщност е в приликата ни като личности, като човешки същества. Мълвата му приписваше страховита мощ, но и той беше преходен и подвластен на смъртта.

А вече знаех немалко за него. Сигурен бях за възрастта, пола и общите особености на външността му, освен това научих, че предпочита анонимността и не се блазни от лекия живот. По всяка вероятност се представяше за пътешественик, за да обикаля и да държи под око местните величия и нищожества. Естествено и други бяха стигнали до тия изводи, така че той очевидно криеше още козове, за да опази маскировката си. Разбирах, че макар пътешествениците да притежаваха ранга на обикновени магистри, би трябвало да се ползват с по-голямо уважение, особено що се отнася до възрастните мъже сред тях. Дори най-силният херцог имаше защо да се опасява. Реших, че именно положението на пътешественик ще подхожда на целите ми тук, но засега нямах все още никакво право на избор.

Щом се сетих за това, унинието отново ме налегна и опитах да се ободря с мисълта, че само за няколко дни на планетата, без да съм видял почти нищо, бях успял да сведа кръга от заподозрени до шепа хора, едва ли повече от хиляда.

Да, задачата ми като че ставаше твърде лесна…