Метаданни
Данни
- Серия
- Четиримата владетели на Диаманта (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lilith: A Snake in the Grass, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Зарков, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- vankatapd (2019 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- NomaD (2019 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2020 г.)
Издание:
Автор: Джак Чокър
Заглавие: Лилит: Змия в тревата
Преводач: Владимир Зарков
Година на превод: 1997
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Аргус
Град на издателя: София
Година на издаване: 1997
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Балкан прес“ ЕАД
Редактор: Светослав Николов
Художник: Камо (портрет на писателя)
Коректор: Светлана Петрова
ISBN: 954-570-034-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9256
История
- — Добавяне
Осма глава
Как да се издигнеш на Лилит
Продължавах да упражнявам дарбата си, както и да се бъхтя по цял ден из полята. Повтарях си, че ако не друго, миналите седмици или месеци (не помнех точно) са ми позволили да постигна две неща. Едното бе, че свикнах с тялото на Кал Тремон и вече не само се чувствах съвсем естествено, но го смятах направо за свое. Освен това, неговите… не, моите мускули се развиха до степен, която преди ми изглеждаше недостижима. Вдигах товари три пъти по-тежки от самия мен, без дори да се замисля, и нямах никаква мускулна треска. Изобщо не се съмнявах, че съм в състояние да огъвам дебели стоманени пръти, ако ги имаше тук.
Ала второто си постижение ценях несравнимо повече. Накараха ме да се смиря. Бях смачкан и пречупен с почти смехотворна лекота и преживях страшно унижение.
Макар че е странно да го казвам точно аз, но явно съм имал крещяща нужда да бъда научен на смирение. Бил съм твърде наперен и самонадеян, когато се захванах с това щуро начинание. Свръхчовекът, който никога не се бе провалял! Все още вярвах, че мога да се справя с всяка задача, но светът, където това изглеждаше осъществимо, бе затворил завинаги вратите си за мен. Сега се намирах на съвсем чужда и необичайна планета и правилата тук бяха коренно различни. Определено не бях в стихията си и ако исках да съхраня шанс за победа, първо трябваше да ми натикат муцуната в калта, за да започна от нулата.
Уверен съм, че това стана и единствената причина да съм още жив. Огънах се пред наглед несломима сила и загубих целеустремеността си, но не и волята да оцелея.
Беше скоро след като отец Бронц си тръгна от селото. Една вечер, когато вече привършвах полагащата ми се порция, вдигнах глава, огледах мръсните, похабени лица на пешките до мен и усетих, че нещо не е наред.
Тай не беше с нас. Почти винаги се срещахме по това време и си изяждахме вечерята, седнали един до друг, а всекидневието в имението бе толкова еднообразно, че в редките случаи, когато тя трябваше да свърши някаква работа другаде, знаех за нея предварително.
Започнах да разпитвам, но никой не я бе виждал. Накрая открих жените, заедно с които тя се грижеше за бебетата, и те ми обясниха, че посред бял ден дошъл Кронлон и я отвел.
Намръщих се. Вярно, надзирателят не си отказваше забавления с момичетата, на които бе хвърлил око, но не и през деня. Той стоеше на обществената стълбица само едно стъпало над нас и също имаше свои задължения. Лошото предчувствие вече се обаждаше в съзнанието ми. Забравих за храната и тръгнах бавно през скупчените пешки към колибата му. Разумните хора не постъпват така, но в момента нямах намерение да стоя безучастен.
Кронлон беше вътре. Отдалече го видях да надига голяма издълбана кратуна — сигурно се наливаше с местната разновидност на бирата. Пушеше нещо, може би „смрадлив трън“ или „блажена билка“. Пешките нямаха достъп до подобни излишества, затова и не бях сигурен. Не се случваше често някой да наруши доброволно уединението на надзирателя. Той забеляза приближаването ми с ъгълчето на окото си, извъртя се и устните му се разтеглиха в зла усмивка.
— Тремон! Виж ти, виж ти. Не знам що, ама те чаках да наминеш тая вечер. Ела насам, момче!
Доближих го предпазливо. Макар да усещах, чувах, виждах микробите на Лилит във всичко, дори и в него, все още не постигах никакви успехи в усилията да им наложа волята си. Струваше ми се, че излъчваното от Кронлон е малко по-ярко, отколкото от околните… или беше тъй просто защото нервите ми се изопваха в негово присъствие? Трудно можех да забравя какви мъчения ми бе причинил.
За миг помислих дали да не се откажа, но разбрах, че е късно. Той ме видя, покани ме… тоест, заповяда ми да отида при него. Вече бях затънал до ушите.
Надзирателят се облегна и ме зяпна развеселено.
— Търсиш си малката кучка, а? Шибано е да спиш самичък, нали?
В очите му проблясваха жестоки искрици. Знаех, че гадното копеле се опитваше да ме предизвика.
Сгорещих се от необичаен изблик на гняв, но страхът засега се наложи и аз само кимнах, без да кажа нищо.
Той избухна в кикот, наслаждавайки се на силата и властта си. Ето ме пред него — гигант, който може без усилие да го разкъса на мръвки, но господството му над този гигант е също толкова сигурно, колкото над дребничката и слаба Тай. Заливаше се от смях; спря колкото да глътне още бира.
— Няма я, момче! Отиде си завинаги. Ще свикнеш с празната постеля, щото птиченцето изобщо няма да се върне. Избери си някоя друга. Горкичкият мечок Кал! Лошо го прекараха!
Кронлон пак се закиска.
Бесът и отчаянието в мен почти не се поддаваха на контрол. Писваше ми да ме разиграва един слабоумен садист.
— Тя къде е… господарю?
Сдържаше ме само мисълта за ужасната му сила. Колебанието в гласа ми го развесели още повече.
— Брей, ти май много си падаш по нея, а? — възкликна надзирателят, като че този факт беше за него просто ехидна шегичка. — Виж к’во, момче, сутринта ми съобщиха да я отведа горе, в замъка. Не й се тръгваше, ама дяволите я взели, никакъв избор нямаше. — Внезапно погледът му стана по-строг. — Тука никой нищо не може да избира, Тремон.
Разбрах, че не му се нравеше да бъде подсещан за това. Прикриваше собствения си страх и падението си зад жестокостта — единственото утешение, достъпно за нищожество като него.
Сигурно би трябвало да го съжаля, но аз виждах пред себе си само един дребен мерзавец, който нямаше право дори да мие краката на хората, попаднали под властта му. Кипвах.
— И знаеш ли к’во ще й направят? — продължаваше да дразни той. — Ще стане като крава, Тремон. Нали ти е ясно к’во е крава? Само виме и никакъв мозък!
Захласна се в смях от шегата си.
— Мръсен, лигав скапаняк — казах спокойно.
Той се смя още секунда-две; не схванах дали ме чу, нито пък това ме интересуваше особено в този миг. Бях вбесен — до полуда, до пълно безумие. Вече нямаше значение какво може да ми причини гаден червей като него, не мислех за болката, която щях да изтърпя. Изведнъж осъзнах, че и най-ужасното страдание е цената, която бих платил охотно, за да пречупя кирливия му врат.
Надзирателят беше ме чул.
— Синко, к’во каза? Нещо те мъчи ли? Охо, ей сега ще си мислиш за друго, тъпако!
Гласът му постепенно се извиси до крясък, той се изправи. Да, вече се уверих — усещането за микроорганизмите в него беше по-силно, изпълнено с напрежение и някак си по-ярко. Излъчваше нарастваща с всяка секунда мощ.
— Да му се не види, момче! — развика се надзирателят. — Що ли не те оправя аз тъй, че да не налиташ повече по женички! Май ще ти хареса да си скопец, а? Мога да ти видя сметката аз, мога!
Връхлетя ме терзанието, пламтящата болка във всяка клетка от тялото ми. Олюлях се и отстъпих крачка-две, но този път от ужасното мъчение яростта и погнусата ми само се разгоряха, изригнаха и ме превърнаха в кълбо кипяща омраза, насочена към ужасното човече.
Препънах се и паднах на колене. Но зверският бяс ме погълна изцяло и не усещах болката както преди. Колкото и да ме измъчваше, тя започна да отслабва, сякаш вече не достигаше до мен.
Бавно и решително се надигнах от пръстта и тръгнах към него.
Рошавите вежди на Кронлон се извиха от изненада. За миг видях как го обзе паника, после лицето му се изопна от старание да стовари върху мен цялата си сила.
Изревах и тътнещият първобитен звук отекна из цялото село, после се нахвърлих върху стъписания и изведнъж твърде уплашен надзирател.
Той се дръпна назад и едва не падна по гръб на масата. След миг грамадните ми длани обвиха врата му. Кронлон абсолютно ме научи какво е страх, показа ми и що е абсолютна, всепоглъщаща ненавист.
Боричкаше се да откъсне ръцете ми от гърлото си. Някъде в далечните кътчета на своето съзнание усещах как болката затихва, страданието отпуска бързо бодливите си клещи.
А в мен самия се надигаше прилив на енергия — странна, неумолима мощ, веществена почти колкото свит юмрук. Но още преди да осъзная какво става, бентът на напрежението се разкъса и вълната се изля към мъжа, когото бях проснал на масата. След миг експлозия на обгаряща жега и светлина ме накара да отскоча, падайки по гръб. Опомних се веднага, но докато надигах глава, надзирателят вече бе погълнат от сияние, подобно на свръхестествен, призрачен ореол.
И започна да се разпада пред очите ми.
Грозна гледка, ала в тогавашното си състояние просто я възприемах, без да мисля за нищо, напълно безчувствен. Кожата му се свлече, след нея и меките тъкани, накрая скелетът припламна ужасно и избледня.
Разумът ми проработи отново, аз се изправих и загледах втренчено последиците от невероятната сцена, разиграла се пред очите ми. След малко доближих мястото, където допреди секунди стоеше Кронлон, и се взрях напрегнато в гъстия мрак.
Всичко, буквално всичко твърдо на Лилит светеше от енергията на мъничките същества. Всичко — масата, тревата, пръстта, скалите, дърветата. Но не и сивкавия прашец, поръсил ръба на същата тая маса, и малкото петно на пода под нея.
Единственият остатък от Кронлон.
Разсъдъкът ми приемаше, че аз съм причинил това, но дълбоко в подсъзнанието си отказвах да му повярвам. Истината беше невероятна, немислима. Незнайно как, обзет от зверска ярост, бях я предал на своите микроорганизми, а те бяха насочили емоционалната ми сила към клетките в тялото на надзирателя. Изгориха ги! Убиха ги.
Извъртях се, защото усетих, че вече не съм сам. Хората от селото се тълпяха навън и зяпаха стъписано, толкова уплашени, че никой не помръдваше… дори ми се стори, че се боят да дишат. Тръгнах към тях, но те побързаха да се дръпнат от пътя ми. Долавях ясно страха им. Опасяваха се не от изчезналия Кронлон или от нечие възмездие.
Именно аз им вдъхвах този ужас.
— Чакайте! — извиках успокояващо. — Моля ви! Не се бойте! Аз не съм… не съм като него. Няма да ви сторя зло! Приятел съм ви. Нали живеем и работим заедно!
Напразно ги увещавах. Нямаше съмнение, че вече не бях един от тях. Имах силата. Бях се откъснал от пешките завинаги, за миг прокопах непреодолима бездна между своя живот и нескончаемото, еднообразно тяхно всекидневие.
— Но защо трябва да е все така?! — пледирах с искрено недоумение. — Кронлон го няма, а аз не съм деспот като него…
Торлок, един застаряващ мъж в селото, където повечето дори не доближаваха подобна възраст, беше нещо като старейшина тук. Сега изкуцука напред. Другите се бяха отдръпнали, сякаш можех да ги заразя с някаква страшна болест. Дори Торлок не посмя да ме доближи твърде много, но бе преживял какво ли не и не се боеше особено от мъжете и жените, надарени със силата.
— Господарю, трябва да си вървите — изхриптя той. — Вече не ви е мястото при нас.
— Торлок… — започнах аз, но старецът вдигна ръка да ме възпре.
— Моля ви, господарю. Утре сутринта Кронлон няма да отиде да научи заповедите за деня и ще пратят някой да види какво е станало. После ще ни определят нов надзирател. За вас може да е вече друго, но за нас не е.
— Защо не се махнете? — напомних му. — Имате време поне до утре на обяд.
Той въздъхна.
— Господарю, само си мислите, че разбирате как върви тоя свят. Още сте новак тука. Разправяте ни да бягаме… ама накъде? Към друго имение, дето ни чака същото? В пущинака ли, да гладуваме с диваците, без никой да ни пази от благородниците и зверовете? И да ни гонят до смърт, като че сме дивеч? — Поклати глава. — За нас нищо не се променя. Сега трябва да си вървите. Отидете в замъка, кажете им какво направихте. Вече сте един от тях, нямате работа тука. Вървете, преди да ни навлечете неволно гнева на магистрите. Ако ви е грижа за нас, тръгнете веднага.
Втренчих се в лицата им за миг, невярващ на ушите си. Казах си, че са глупци и заслужават своята злочестина.
Предпочитаха да живеят така, вместо поне веднъж да рискуват!
Ами нека тогава останат с окаяното си живуркане. В мига, в който старецът бе споменал замъка, аз се сетих, че имам не една сериозна причина да отида там. Нали и Кронлон ми беше напомнил, че на този свят сме лишени от право на избор.
Буйството на адреналина в кръвта ми отшумяваше и вече не бях толкова уверен във всемогъществото си. Завъртях глава и погледнах приказните кули на планинския склон. Някъде там сега беше Тай…
Без да продумам повече, обърнах гръб на отхвърлилата ме тълпа и напуснах спокойно селото, за да тръгна през ливадите към замъка.
Преди да преполовя пътя вече се бях отърсил напълно от въодушевлението на силата и яростта. Сега предишното ми „аз“, склонно да обмисля и преценява, отново можеше да поеме юздите, макар да съзнавах, че това невинаги е за добро.
Дотогава не бях и припарвал близо до замъка. Познавах хора, които често ходеха там, но също като Кронлон, те не бяха от най-словоохотливите. Нямах представа колко души живеят в приказното владение, нито каква може да е силата им. Разбира се, рицарят и неговото семейство прекарваха повечето си време в замъка, а аз отлично си давах сметка, че не съм равностоен противник за магистър, камо ли за рицар. Чудех се ще успея ли да се справя и с добре обучен надзирател. Кронлон беше сравнително лесна плячка — дребнав, подъл, жесток и тъп. Подозирах, че на Лилит първите три недостатъка не са особено важни, но последният е непростим.
Започвах да се убеждавам, че типове като Кронлон, с малка дарба и ограничен ум, всъщност служат като жертвени козли. Все някой трябваше да върши тяхната работа. Но винаги оставаше рискът пешка с изчерпано търпение да прояви сила, надхвърляща тази на надзирателя. Е, случеше ли се подобно нещо, просто зачеркваха поредното нищожество от списъка на служителите.
Това заключение насочи мислите ми в интересна посока. Ако мощта ми само ме изравняваше с тази на Кронлон, щях да се озова в безизходица. Ако бях съвсем малко по-силен, би трябвало да му причиня жестоки мъчения, но щеше да е още жив. Да, имах дарба за магистър, в най-лошия случай.
Потенциален магистър, но… необучен. Не бях подготвен да използвам мощта си с усилие на волята, а дори изпепеленият надзирател го можеше. Казах си, че поне засега повече приличам на Тай. И се усъмних дали пък това не е причината да са се отнасяли към нея предпазливо. Сигурно някой е успял да я вбеси и тя го е разпръснала на атоми… Но не е била способна да го направи отново, по желание.
Спрях насред тъмното поле. Питах се — дълго и упорито — дали бях сред избраниците, или щях да се окажа от онези с дивата дарба като Тай? Това бе най-смущаващият и отрезвяващ ме въпрос, който си зададох по пътя към замъка.
Колко вечери бях седял и усещал микробите на Лилит, както и сега ги забелязвах във всичко наоколо. Опитвах се да ги подчиня, да ги накарам да направят нещо за мен — ако ще да е само едно огънато стръкче трева, но винаги се провалях позорно въпреки съсредоточената си докрай воля. И все пак бях накарал човек да се разпадне на прах! Как? Защо?
Не вярвах да е станало заради пълното отсъствие на ясна мисъл, макар че щом и хора като Кронлон постигаха желаното без усилия, може би беше именно така. Само че аз не предадох никакво послание на микроорганизмите. Дребните гадинки не осъзнаваха света, те реагираха на силни стимули, получени отвън. Ако силата не зависеше от мисълта, но се поддаваше на волево насочване, в какво тогава се криеше тайната й?
Отговорът се оказа толкова очевиден, че изглежда е трябвало само да формулирам правилно въпроса си… Разбира се — емоциите! Моята омраза, безмерното ми презрение и погнуса от Кронлон бяха подтикнали микробите в тялото ми да предадат опустошителния енергиен сигнал на неговите.
Ненавист, страх, обич… всички чувства предизвикват химически реакции в организма и най-вече в мозъка. Значи точно тези съединения служеха като катализатор за вездесъщите обитателчета на Лилит, влезли в симбиоза с всяка моя клетка, да излъчат енергията си. Емоцията, сведена до вещества и странични продукти, даваше силата… и в този момент много неща в главата ми се проясниха, представих си обучението като привикване към контрол над определени области на мозъка и тялото, които обикновено не се поддават на управление. Почти като… йога!
Стоварваните тук престъпници обикновено бяха с разклатена психика и склонни към необуздани изблици. А повечето родени на планетата изглеждаха по-уравновесени по природа заради живота в неизменното си общество. Освен това те от първия си миг имаха микроорганизмите в своите клетки — в устойчиво равновесие. По него си приличаха с местните живи същества, които битуваха в хармония с микробите, а не привикваха тепърва към чуждото влияние. Логично беше дошлите от други светове да имат предимство в овладяването на странната сила. По ирония на съдбата моето хладнокръвно и аналитично съзнание не можеше да постигне нищо, а емоционалните люшкания на Кал Тремон (новото, което ме бе отчуждило от собственото ми минало) свършиха чудесна работа.
Тръгнах отново към замъка, но по-бавно. Размишлявах за онова, което знаех и което ми предстоеше да науча. Минаха около два часа, преди да застана под стълбите от дялан камък, виещи се по склона до самия замък. За първи път от доста време малко се срамувах от голотата си, от засъхналата пот и кал по кожата ми, от дивашкия си вид, неуместен в компанията на добре възпитани хора. Нямаше съмнение, че онези горе поне се радваха на някои блага на цивилизацията, макар и донякъде чудати за човек от външния свят. Вероятно дори притежаваха своя култура.
Колебаех се какво да направя и се проклинах, че не поразпитах старейшината в селото. Можех ли просто да почукам и да кажа: „Здрасти, аз съм Кал Тремон. Току-що затрих надзирателя Кронлон и искам да стана член на отбора…“ Спазваха ли изобщо някакви официални процедури тук?
Нямаше какво друго да сторя, освен да изкача стъпалата и да проверя.