Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (8)

Шеста глава
Тай

На следващата вечер сам я потърсих, опитвайки се да се държа колкото се може по-нехайно. Вече ме бяха предупредили, че момичето трудно понася чуждо присъствие и не е много словоохотливо, но не вярвах да срещна категоричен отпор. Тя седеше на един камък малко встрани от останалите, извън кръга светлина, очертан от факлите. Отпъждаше от лицето си вечно досаждащите дребни гадинки и дъвчеше лениво резен „грай“ — подобен на диня плод със специфичен сладко-кисел вкус.

Не можах да измисля някакъв по-особен повод, без да изглеждам натопорчен или нахален, затова просто застанах пред нея и казах:

— Здрасти.

Тай вдигна глава, изгледа ме със своите грамадни очи на момиченце и се усмихна.

— А, здрасти. Сядай.

— Казвам се… — подхванах, но тя ме прекъсна.

— Ти си Кал Тремон и идваш от Другия свят.

Малко се смутих. Гласът й повече подхождаше на детинското лице и на истинската възраст на това прекомерно развито тяло.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах с усмивка.

— Видях те как ме зяпаш — отвърна тя игриво. — Да де, мъжете все се блещят по мене, ама и аз те заглеждах; Разправят, че главата ти не е наред. Вярно ли е?

Открих, че симпатията ми към нея се засилва с всеки изминал миг.

— Така си беше — признах, — но сега съм по-добре. Това място изобщо не прилича на моята планета и затуй свиквам трудничко.

Тя метна огризката в храстите и се намести по-удобно. Притисна колене към гърдите си и ги обви с ръце. Залюля се напред-назад.

— А как е там… в Другия свят, де?

Ухилих се. Такова свежо хлапе!

— Нищо не е като тук — започнах, докато търсех в ума си думи, които тя би разбрала. — Изобщо не прилича. Например там е по-хладно. И няма пешки, надзиратели и рицари.

Забелязах, че последното я затрудни.

— Като няма пешки, кой върши работата?

Уместен въпрос.

— Хората, които искат да я свършат — отвърнах предпазливо. — Само че там и работата е друга. Най-тежката я вършат машините.

— Чувала съм за тия „шини“ — отвърна тя дълбокомислено. — Ама нали все някой ги развъжда, храни и пои?

Въздъхнах. Обичайната безизходица. Как да обясниш цивилизацията на човек, отраснал в свят, където нищо изкуствено не работи и се разпада почти незабавно? Реших, че това е удобен заобиколен път към важната за мен тема.

— Там, откъдето идвам, никой не притежава силата. А щом нея я няма, можеш да създаваш различни неща, които да ти служат дълго. Такива неща са и машините — вършат същото, каквото силата прави на Лилит.

Тя се замисли, но май не ме разбра. Все пак досега в разговорите си не бях стигал чак дотук с никой друг. Момичето явно имаше ум в главата.

— А защо нямате силата? — попита тя накрая.

Свих рамене.

— Не знам. Не знам и защо тук някои хора я имат, изобщо не разбирам що за чудо е тая сила. — Задръж малко, скарах се сам на себе си. По-внимателно! — Чух например, че ти я имаш. Вярно ли е?

— Ами, да. Нещо такова — отзивчиво кимна Тай. — Само дето не ми влиза в работа. Мога да я усетя, ама не ме чува, като й говоря. Мисля си, че другите точно това правят. Говорят й и й казват да върши разни неща за тях.

— Но поне я усещаш — настоях аз. — Как?

Тя отпусна ръце, плъзна се по камъка, протегна се и разтърка дупето си. После седна до мен.

— Ами, просто я усещам, това е. Ти не знаеш ли как става?

Тръснах глава.

— Нищичко не знам. Или нямам никаква сила, или не схващам какво да търся.

Тя вдигна безпомощно рамене.

— А вглеждал ли си се както трябва?

Надуших по-особен смисъл във въпроса й и реших да го обмисля на спокойствие.

Пробвах да я поразпитам още, но на нея явно й беше скучно и не искаше да си говорим за това. Предпочетох да не настоявам. Най-после бях открил приятел и нямах намерение веднага да сгафя. Щеше да има и други вечери.

Внезапно осъзнах, че тя седи твърде близо до мен и за първи път се досетих защо ме е забелязала и приела толкова лесно присъствието ми. Най-изпъкващата част от моята външност сигурно привличаше като магнит момиче с организъм, подложен на хормонални манипулации. Също за първи път, откакто имах това тяло, изпитах пробуждащия се нагон, но нещо ме възпря. По дяволите, та тя беше толкова млада; пък и за нея думата „пешка“ важеше с особена сила!

След като лафовете за дреболии не доведоха до очакваната от Тай реакция, тя се поизправи напрегнато и ме изгледа със странно изражение.

— Ти да не си от ония, дето си падат по мъже? — попита ме озадачено.

Разсмях се, малко насила.

— А, не е това — отвърнах предпазливо. — Аз… ами, просто там, откъдето идвам, мъж на моите години не се чувства много свободно с малко момиче като тебе.

„Бих могъл да имам дъщеря на твоята възраст“, добавих наум.

Тя се вторачи сърдито в мен.

— Така си и мислех — промърмори нацупено. — Хич не ми е ясно защо вдигате врява за тая работа. Правила съм го вече, да знаеш. Откакто пораснах, доста често го правя. Магистър Тан казва, че било добре за мене. — Тя скочи, стори ми се, доста разочаровано. — Май ще ходя при надзирателя, щом е така. Той не се дърпа.

Пак въздъхнах. Съчетанието от жена и дете у нея засега ми идваше множко и не знаех как да се държа, разкъсвах се между опасенията си да не я настроя враждебно и подсъзнателното впечатление за малко момиче. Как да го обясня? Все едно някое страшно сексапилно пубертетче да ти изтърси: „Ако не щеш да легнеш с мен, ще спра да дишам и цялата ще посинея. Така ти се пада!“ Противоречието между страстната жена и детето ме объркваше, особено като знаех, че тази жажда за секс й е натрапена от бездушни и безразлични хора, които я смятаха едва ли не за домашно животно. Проклет да съм, но виждах нещо извратено във възможността да се възползвам.

Е, искрено ми се ще да вярвам, че причината да отстъпя в края на краищата пред желанието й онази вечер се криеше в страха ми да не се отчуждим и така да загубя единствения си източник на ценна информация.

 

 

Тялото, което получих от Сигурността, разбира се, беше въпрос на късмет. Крега бе казал, че похабявали доста материал, преди записът да „пасне“, така че дължах сегашната си форма на играта на вероятности. Но точно това тяло ми помогна да постигна първата сполука в задачата си на Лилит. Първобитната му мощ, остатък от по-ранни епохи в историята на човечеството, и особено свръхразвитите ми мъжки атрибути привлякоха Тай. Тя гледаше да не се дели от мен, поне вечер. С размерите си май превръщах другите мъже на нищожества в нейните очи. Пък и един плейбой, какъвто бях в старото си тяло, научава едва ли не всяка възможна разновидност на еротичните забавления, а точно тази важна страна от живота не се отличаваше с разнообразие сред пешките на Лилит.

Разпитвах я неуморно, без да досаждам, за силата и проявленията й. Полека, внимавайки да не насилвам нейното постоянно отвличащо се внимание, научих каквото можах. По-късно през нощта, когато Тай заспиваше до мен, аз опитвах да изхвърля от мислите си всичко и всеки, за да проверя ще усетя ли нещо.

Представях си я като особен процес в съзнанието, но нямаше кой да ми посочи правилния път. Тай се бе родила и израснала с тази сила, затова явно не беше най-добрият ми съветник какво точно да търся в себе си. За подобни наставления би трябвало да помоля някой надзирател или дори по-високопоставен, но не очаквах те да изтърват и една думичка.

Мисълта за Кронлон подхранваше ината ми. Този садист си играеше на малко богче, без да има капка мозък в главата си. Но някак бе открил дарбата у себе си, бе се научил да си служи с нея. Едва ли някога щях да проумея как подбират осъдените за изпращане в Диаманта на Уордън, щом бяха си направили труда да стоварят тук и Кронлон, вместо просто да го затрият. Тай ме уверяваше, че той е от затворниците, а не се е родил на планетата. Вярно, бе минало много време оттогава, но мръсникът произхождаше от моя свят, а не от жестоката и първобитна Лилит.

Какво е направил, за да пробуди способностите си? Всяка нощ си блъсках главата над това.

Понякога, тъкмо преди да се унеса, като че успявах да усетя нещо твърде странно, но то все се изплъзваше на съзнателното ми усилие. Започвах да се безпокоя, че съм безвъзвратно лишен от дарбата. Или пък ме възпираше обстоятелството, че това тяло не беше моето? Доколкото знаех, трябваше да налучкам усещането за чуждо присъствие. Но и без това телесата ми, доскорошно притежание на покойния и навярно неоплакан от никого Кал Тремон, ми бяха чужди, макар да свиквах малко по малко с новото си превъплъщение. Да, тогава не съзнавах ясно какво ставаше с мен, ала сега разбирам по-добре преживелиците си.

Моята памет, личността ми си бяха непокътнати, обаче всички ние сме и биологически същества, с ензими, хормони и вътрешни секреции. Бих оприличил психическото своеобразие на индивида с отчетлива, ясна черно-бяла снимка, а подробностите на физиологията — с цветовете и оттенъците. Дори сексуалните предпочитания се определят от малка група клетки дълбоко в мозъка. Само че прехвърлянето на личността не пренася и тези клетки. Наследяваш новото тяло с всичките му биологически и химически особености и те започват да те променят.

Тялото на Тремон се влияеше още по-силно, защото бившият му обитател се бе родил нейде по границата на цивилизацията. В световете на Конфедерацията физическите и химическите дадености на хората се регулират грижливо. Но Тремон, плод от случайна среща на двама нерегулирани родители, бе изложен на прастарата игра на гените, а също и на мутациите — вечна заплаха за бродещите в космоса.

Личността се гради върху тези дадености, а не обратното. Тремон е бил агресивен и безнравствен насилник. Не би могъл да е още по-звероподобен, с всичко произтичащо от това. Физиологическите процеси обработваха и моята личност, както бяха оформяли неговата, укротявани само от собствените ми спомени и възгледи, както и от вкоренените чрез културата навици и задръжки. Потискаха ги, но не можеха да ги възпират напълно. Естествено колкото по-дълго живеех в това тяло, толкова по-силно щяха да ми въздействат особеностите му. Вече започвах да се вглеждам критично към предишния си живот и да се питам защо съм постъпил така, а не иначе, защо съм харесвал и предпочитал нещо пред друго… Ставаше все по-трудно да приема онзи живот като свой. Да, спомнях си всичко твърде ясно, пък и само това минало имах, но все повече мислех и постъпвах тъй, сякаш аз — Кал Тремон, съм получил от Сигурността спомените и знанията на някакъв непознат.

Две седмици след като се запознах с Тай вече недоумявах какво толкова ме е възпирало в началото. Разбира се, обяснявах си своите притеснения от гледна точка на разума, но на емоционално равнище — все по-мощно у мен — беше извънредно трудно да схвана смисъла в поведението си.

Една вечер се връщах в селото след дълъг и изморителен ден, като вече предвкусвах храната и жадувах за Тай. Тогава чух тревата да говори.

Беше мистично, невъобразимо преживяване, несравнимо с нищо друго в досегашния ми живот. Не искам да кажа, че чувах разговор, какъвто ние, човеците, бихме разбрали. Но някак си долових, че там, долу, е пълно с цели колонии дребосъци, свързани помежду си. Усещах неприятен за мен протест, когато стъпвах върху стръковете, после слабичкия сигнал на облекчението, щом вдигнех крак. Не мисля, че постигнах контакт с някакъв разум, но това все пак беше осъзнаване, друг вид възприемащ живот, макар и на примитивно равнище. Да, имаше връзка между нас, защото след малко до мен вече достигаше и далечното напрежение в тревите, върху които още не бях стъпил.

Чувствах се странно, сякаш едновременно и бях там, и не бях, а усещането ми се натрапваше настойчиво, защото наоколо имаше дяволски много трева. Развълнувах се, но в същото време си напомних, че съм преуморен, мръсен, смачкан и унил, а може би вече и побъркан.

Тай дойде при мен, щом свърши със задълженията си към събраните на едно място бебета на селото, и веднага, преди още да си отворя устата, разбра какво е станало.

— Усетил си я днес.

Просто отбеляза, не попита. Аз кимнах.

— Така ми се струва. Беше… чудновато. Чувах тревата, долавях милиарди взаимносвързани, мънички живи същества.

Тя очевидно не разбра някои от думите, но знаеше за какво говоря и на лицето й неочаквано се изписа съжаление.

— Значи — промълви изумено — досега нищичко не си чувал?

Това беше истинско прозрение, все едно откри, че наглед нормалният човек пред нея е бил глух през целия си живот и внезапно е бил одарен със слух. Но и за мен впечатлението беше не по-малко остро. Можех да го сравня с чудодейно придобиване на ново сетиво или пък с шесто чувство, което се развиваше с всеки изминал ден.

Щом вече знаех какво да търся, започнах да го намирам навсякъде.

Скалите, дърветата, животните в този свят се сливаха в някаква обща песен, извисяваща се над самостойното им съществуване. Беше невероятно, прекрасно. Планетата ми пееше, шепнеше ми.

Хората също, но с тях беше по-трудно, защото собствената им психическа активност отчасти заглушаваше мелодията, толкова тиха и изящна бе тя, а и е почти невъзможно да се отнесеш към човека безпристрастно, както към камък, храст или стрък трева. Ала в същото време всяко живо същество беше уникално и с нищожно усилие за съсредоточаване вече не само усещах, но и можех със затворени очи да си представя мислената карта на околността — където и да се намирах.

Осъзнах какъв е ключът към тайнствената сила. Микроорганизмите на Лилит бяха във всяка моя клетка, вероятно дори във всяка молекула, и незнайна енергия ги свързваше с всеки друг микроб на планетата. Точно това взаимодействие виждах, долавях и чувах. Значи хората с дарбата също го виждаха, долавяха и чуваха.

Надзирателят чувстваше каквото чувствах и аз, но можеше и да изпраща послания чрез влезлите в симбиоза с него миниатюрни същества до същите като тях в другия човек или в камъка, да речем. Значи, магистърът умееше да прави това в още по-дребни подробности — навярно съзирайки отделните органи и системи в човешкото тяло и заповядвайки на клетките да се променят.

Когато някоя твар умреше или неодушевен предмет загубеше първоначалната си форма (например ако натрошиш камък), микробите също умираха и без тях самата структура губеше устойчивост и се разпадаше. Предположих, че един рицар е способен някак да съхрани мъничетата живи в подобни условия. Но дори и тогава микроорганизмите нападаха и разрушаваха мъртвата материя, чужда за тяхната среда. Не знам защо си спомних за антителата в човешката кръв, които веднага се вкопчват в чужди агенти като вирусите например, нахлуят ли те в организма. Струваше ми се, че микробите от Диаманта на Уордън действат досущ като антителата срещу чуждата мъртва материя — атакуват, лишават я от стабилност и я унищожават.

В такъв случай Крийгън явно можеше да върши невъзможното — убеждавайки някак микробите да не разрушават внесено отвън неживо вещество! И всяко по-висше съсловие на управниците беше способно да предотврати общуването на подчинените с микроорганизмите в собствените им тела, за да се защити.

Но как да постигна хармония със своите собствени симбионти, как да предавам заповеди чрез тях до другите извън тялото ми? Тепърва ми предстоеше да го открия. Засега можех да усещам всевластната взаимовръзка, а почти всички пешки бяха лишени дори от това. Бе най-чудесното нещо, което ми се случи. Вече не се чувствах нито изтощен, нито унил. Имах дарбата. Оттук нататък трябваше да изучавам силата си, да я изпробвам, да науча начините за използването й, да разбера докъде се простират способностите ми.

Кой знае дали щях да се изравня по могъщество с владетеля! Вероятно щях да имам нужда от помощ, дори от съюзници.

Но в онези дни ми стигаше, че най-сетне знам какво движи този налудничав свят… и бях уверен, че за мен скоро ще дойде краят на шестнадесетчасовото ровене в калта.

Беше повече от достатъчно.