Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (18)

Шестнадесета глава
Сумико О’Хигинс и седемте сбора вещици

На втория ден, няколко часа след като притъмня, наближихме мястото на срещата. Досега бях оставил всичко в ръцете на отец Бронц, но вече се реших да поискам малко повече информация.

— Кои са тези… диваци? — попитах го. — И какво могат да направят за нас?

— Кал, по тези места, а и по повечето, където съм бил, подобни люде не са диваци, освен в очите на някой обитател на имение. Това са, как да ти кажа, саможивите и неприспособимите. Надарени със силата, но необучени. Или пък такива, които са твърдо решени да не прекарат живота си из полята. Бегълци, също толкова политически неудобни като тебе. Разбира се, и децата им. Избрах точно тази група заради сравнително по-голямото й влияние. Те са силни и извънредно умели хора, но склонни към анархия.

— Ако си спомням добре, вие казахте, че такова поведение тук е невъзможно — заядох се, изкушен поне веднъж да го хвана в грешка.

— Ами, така си е — отвърна той, без въобще да се смути. — Поне не и в големи мащаби. Всъщност изобщо е недопустимо, но хората лесно си въобразяват, че живеят в анархия, стига да им се иска. В съвсем тесни граници те наистина могат да се държат като диваци, ала тогава ги сполетява съдбата на всички първобитни орди. Умират млади и най-вече от насилствена смърт. Не, тази група има и организация, и могъщество, макар да е малко… хм, встрани от правия път.

След последните си думи отец Бронц се прекръсти и този жест възбуди любопитството ми. Реших да изкопча още нещо от него.

— Значи са опасни?

Той кимна.

— Твърде опасни. Би могло да се каже, че ние… тоест те и аз сме в един бизнес. Конкуренти.

— От друга църква ли са?

Свещеникът се засмя сухо.

— Да, в известен смисъл. Това са моите противници, момчето ми. Не можеш да си представиш как ме отвращава принудата да се обърна към тях за помощ, какво остава пък да им се доверя. Разбираш ли, те са вещици и се кланят на Сатаната.

Не успях да сдържа смеха си.

— Вещици? Я стига!

— Да, вещици — потвърди той най-сериозно. — Не виждам какво толкова те учудва. Да речем, че някой е настроен да възприема света по-романтично. С какви очи би погледнал Лилит? Ще открие един изопачен рай. Нека заменим с думата „магия“ всички микроорганизми, химически съединения и математически модели. Тогава висшите съсловия, надарени със силата, веднага се превръщат в магьосници, вълшебници, вещери… Ти например си използвал силата, за да възстановиш онзи стол. Това естествено ли е? Какво ще кажеш да го наречем „заклинание“? Ние с теб знаем кое и как направлява нещата тук, но дали същото важи за повечето местни обитатели? А щом не знаят, не е ли според тях всичко в ръцете на магьосниците?

Разбрах какво искаше да каже и никак не се зарадвах.

— Значи ще зависим от милостта на хора, които вярват в магии?

— Да — потвърди отецът. — Внимавай какво говориш пред тях. Правят ми услуга само защото са извънредно доволни един свещеник да моли за нея поклонници на Сатаната. И си вярват напълно искрено, затуй не са особено склонни да търпят шегички. Някои могат да те изпепелят без усилие, така че гледай да сдържаш острия си език.

Загубих желание да го разпитвам повече. На каквито и щуротии да се кланяха онези хора, колкото и нелепи да бяха убежденията им, единствено на тях можех да разчитам сега.

Спряхме да изчакаме сатанистите.

 

 

Появиха се, без дори да забележим присъствието им. В един момент блажено се изтягахме на каруцата, почивахме си и се надявахме поредната яростна гръмотевична буря да не се стовари върху ни. А в следващия изведнъж разбрах, че много хора стоят наоколо. Наежих се за бой, но се отпуснах бързо, щом забелязах, че отец Бронц не е кой знае колко разтревожен.

Бяха само жени — десетина-дванайсет — и по вида на някои от тях прецених, че преди време са живели в цивилизованите светове. Все пак не ми се сториха съвсем нормални. Изглеждаха твърде късо подстригани, а кожата по лицата и телата им беше загрубяла като при пешките. Само че тези тук нямаха нищо общо с угнетените селяни. Всички носеха широки панталони, наглед изработени от жилави листа и грижливо съшити с усукани нишки от пълзящи лози. От същите растения бяха и препаските им, на които висяха различни оръжия — каменни брадви или ножове, а поне две имаха лъкове и стрели с кремъчни върхове.

Сред всички изпъкваше едра, величествена амазонка, чиято коса бе изключение от правилото — синкавочерен водопад се спускаше чак до бедрата й. Явно беше предводителката им, защото излъчваше почти осезаема самоувереност. Въпреки че и без нея тя би наложила присъствието си където и да било — извисяваше се повече от два метра, очите ни бяха почти на едно ниво.

— Гледай ти, отец Бронц ни е посетил — промълви жената с дълбок и звучен глас — А този пък ще да е загазилият беглец. — Все едно ме огледа биолог, недоволен от вонята на определения за препариране екземпляр. После пак се обърна към свещеника. — Спомена за някакво момиче. Да не е била поредната лъжа на един папски прислужник?

— О, стига, Сумико! — изръмжа Бронц. — Познаваш ме твърде добре за подобни закачки. Тя е в каруцата.

Огромната жена едва забележимо кимна и три от подчинените й се втурнаха, отхвърлиха сламата и внимателно вдигнаха девойката.

— Мръсни песове! — изсъска предводителката с искрен гняв и се наведе над безчувствената Тай.

За моя изненада тя повтори жеста на Бронц отпреди няколко дни — опря длани в челото й и се съсредоточи. След малко се отдръпна, отвори очи и се извъртя към нас.

— Кое копеле й е сторило това? — почти излая вещицата.

— Пон от Зийс — уморено отвърна отецът. — Чувала си вече достатъчно истории за него; сега знаеш, че са верни.

Тя мрачно кимна.

— Уверявам те, някой ден оня червей ще ми падне в ръчичките и ще му направя бавна, ама съвсем бавна вивисекция, та да си види карантиите.

— А можете ли да сторите нещо за нея? — намесих се, едновременно загрижен и раздразнен от пренебрежението й.

Жената замислено склони глава.

— Смятам, че ще мога. Не е кой знае какво. Поне ще я изтръгна от това състояние, но съществува опасност от запушване на капиляри или увреждане на мозъчната тъкан, ако не я заведем на лекар. При това трябва ни истински познавач, за да поправи стореното. Доколкото схващам наложеното заклинание, Пон не притежава моята сила, но е отвратително хитър и ловък тип.

Махна ни да вървим след нея и закрачи. Жените върнаха Тай в каруцата, а една от тях скочи на седалката зад Шеба, без да каже нито дума. Колата се повлече след кралицата на вещиците — само така можех да я назова мислено. Ние също тръгнахме през храсталаците на дивите земи.

След малко Бронц обърна глава към мен и прошепна:

— Е, вече се запознахте. Сумико О’Хигинс, главна вещерица. Истинска малка чаровница, а?

— По-скоро е… ъ-ъ… страховита — измънках аз.

— Няма спор — съгласи се отецът. — И е извънредно силна. Ако някой изобщо може да помогне на тебе и Тай, това е Сумико.

— Не ми се вярва да съм й направил добро впечатление — отбелязах полугласно. — Поне съм убеден, че й стана неприятно, като ме видя.

Свещеникът се засмя.

— Тя не си поплюва много-много с мъжете. Но не се безпокой, нали сме дошли само по работа.

Май не успя да ме избави от съмненията, затова настоях:

— Дали наистина ще иска да ми помогне? В края на краищата сега зависим изцяло от нея.

— Не се безпокой — твърдо повтори Бронц. — Тук не те заплашва нищо. Колкото и да е чудно, сатанистите се гордеят с чувството си за чест. Никога не отстъпват от обещанията си, щом веднъж са ги дали. Освен това Сумико мрази властниците повече от всеки друг мой познат, а ти си трън в очите на местните управници. Значи можеш да се надяваш на добро отношение.

— Дано — промърморих неуверено. — Но каква е тя, между другото? Би трябвало да е нещо повече от магистър!

Отецът кимна.

— Вероятно е дори по-силна, отколкото предполагаш. И никога не е била обучавана. Ако беше минала през обичайната подготовка, сигурно щеше да е готова за Владетел, но подобни ламтежи са й напълно чужди.

Вървяхме тъй още дълго. По някое време загубихме от поглед избързалата напред каруца, а скоро наоколо нямаше нито следа от път, както и от известните ми местности. Вече бяхме подвластни на капризите на тукашната кралица. Надявах се с цялата си душа, че Бронц я познава достатъчно добре, но чудно защо внезапно си спомних как преди срещата с нея той се прекръсти и промълви някаква молитва. За първи път попадах на човек, способен да стресне отец Бронц.

Не знам колко време измина, защото твърде дългите дни и нощи на Лилит си правеха неприятни шегички с и без това слабата ми способност да се ориентирам без часовник. Все пак стигнахме до лагера на новата ни домакиня — беше в джунглата и не приличаше на нищо познато ми от именията. Къщите не бяха видоизменени дървета „бунти“, а представляваха здрави постройки от дебели греди и подобни на бамбук растения, а острите покриви бяха застлани със снопове сено. Подредбата също ми се стори чудновата — тринадесет такива „къщи“ в широк кръг около разчистено пространство, насред което имаше яма, голямо огнище (явно си готвеха общо) и каменен градеж, подобен на древно капище. Жителите на селото май предпочитаха тъмнината. Оживено се занимаваха със своите си работи, когато дойдохме, и аз веднага забелязах, че са доста повече, отколкото бях очаквал. Може би над шестдесет, при това само жени. Очевидното отсъствие на представители на мъжкия пол отново събуди тревогите ми.

Каруцата вече бе тук, прекарана по друг път. Амазонките, шетащи край отблясъците от едва припламващото централно огнище и плитките лампи, в които горяха мазни сокове от местни растения, не проявиха никакво любопитство при появата ни. Предположих, че не само ни очакваха, но дори вече изобщо не представлявахме новост за тях. Забелязах, че повечето ходеха голи, без каквито и да са украшения по себе си; липсата на дарба ги приравняваше с пешките в именията. Явно всички издигнати жени на племето бяха дошли да ни посрещнат. Все пак колкото и сигурни да се чувстваха в уменията си, едва ли се ползвахме с тяхното доверие.

Предводителката подвикна нареждания към няколко от тях и наоколо веднага закипя трескаво оживление. Двамата с отец Бронц преценихме, че поне за момента сме излишни и застанахме встрани, за да гледаме.

Махнаха покривалото, метнато край огъня, и под него се разкри дълга каменна плоча с вдлъбнатина в средата. Оприличих я на кръстоска между купел и някоя от работните маси в гнусното свърталище на доктор Пон. Разпалиха огъня, после донесоха безволно отпуснатата Тай и внимателно я положиха върху издълбания камък. Дванадесет жени, десет от които пешки, се наредиха в кръг около плочата и почти скриха момичето от погледа ми.

— Какво, по дяволите, става тук? — попитах отец Бронц.

— Съвсем на място спомена за дяволи — въздъхна той. — Сега ще се опитат да пробудят Тай от вцепенението, но понеже са сатанисти, правят го под формата на церемония. Разбери, трудно ми е да понеса всичко това, но виждам, че тези жени са повече заблудени отколкото покварени. Аз пък съм практичен човек. Сетих се, че само Сумико има достатъчно голяма сила и медицински знания и не е на страната на гонителите ти, нито пък е прекалено далеч, за да не можем да се доберем до нея.

Свих рамене. За мен католицизмът и сатанизмът не се различаваха особено като останки от древни суеверия и могъщи организации, които нямаха място в съвременния свят. Бях готов да се примиря с дивотиите на вещиците, ако те им помагаха да съберат в едно силите си, за да избавят Тай.

Жените в кръга подхванаха еднообразен напев. Не различих думи, но дори и да ги имаше, не бяха на познат за мен език.

Вече започвах да се отегчавам, когато от една колиба излезе Сумико О’Хигинс. Такава гледка трудно можеше да се забрави — сега предводителката носеше черна роба и наметало с качулка, а окачен на шнур от лоза, на гърдите й висеше обърнат кръст.

Когато доближи кръга, почти превърналият се в жарава огън изведнъж лумна, сякаш по нейна воля, и аз почувствах как се стъписвам. Видяното беше още по-загадъчно, защото знаех, че микроорганизмите на Лилит умират в огъня като всяка друга жива твар; значи тя не правеше евтини фокуси със силата си.

О’Хигинс влезе в кръга и запя с останалите, след известно време ми се стори, че забелязвам само нея. Бе затворила очи, разперила ръце към небето и сякаш изпаднала в транс. Изведнъж всички наоколо млъкнаха, чувах само цвъртенето и жуженето на насекомите. Май никой не дишаше, нито пък смееше да издаде звук.

— О, Сатана, господарю на мрака, чуй молбата ни! — извика тя.

— Спусни се, тъмнина! — отвърнаха другите.

— О, велики, който се бориш с тиранията на църквата и държавата, присъедини се към нас и чуй молбата ни!

— Чуй молбата ни! — отекна хорът.

Тя отвори очи и бавно свали ръцете си, за да ги положи върху главата на Тай.

— Дай ни сила да изцелим това момиче! — извиси се гласът й, после Сумико отново се напрегна до краен предел, без да отделя пръстите си от челото на девойката.

Трудно ми беше да преценя дали се преструва или наистина е изпаднала в унес. Измъчваха ме опасения за цялата тази процедура, но имах ли избор? Озърнах се към отец Бронц. Той само тъжно поклащаше глава.

Сцената пред очите ми остана непроменена още няколко минути и аз осъзнах, че каквито и странни вярвания да изповядваха, О’Хигинс, а вероятно и някои от другите жени проникваха с мисълта си, анализираха, опитваха се да отстранят злото…

Внезапно кралицата на вещиците отстъпи назад и пак вдигна ръце.

— О, Сатана, княже на тъмата, по право властелин на Вселената, отдаваме ти възхвала с цялата си душа! — изкрещя тя и другите подхванаха словата й.

Огънят отново избухна ослепително, за да се укроти напълно след миг и у мен остана непреодолимото впечатление за плътен мрак, спуснал се над нас, обгърнал цялото село. Признавам, че въпреки влажната жега усетих тръпки по тялото си. Вече ми беше по-лесно да си представя защо подобни култове успяват да привлекат последователи.

— От светлина към тъма, чрез знание към вечно тържество! — пропя О’Хигинс и всичко свърши отведнъж, като по безмълвен сигнал.

Жените до една се олюляваха с вид на изтощени от тежка работа хора.

Но предводителката им се овладя почти веднага, застана до неподвижната Тай и докосна главата й. Кимна сама на себе си и нареди да отнесат момичето в една от колибите наблизо. След това, преди още да са изпълнили заповедта й, тя тръгна към нас.

— Е, Бронц, виждаш, че твоите хора за нищо не ги бива.

Свещеникът вдигна рамене.

— Направи ли необходимото?

— Само каквото можах — призна Сумико, — но вече ти казах, че оня касапин е твърде ловък хитрец. Все пак момичето ще бъде добре поне за известно време, дори по-добре отпреди, защото се наложи да заобиколя много от центровете, които Пон е блокирал и да създам успоредни нервни връзки. Вероятно те няма да се съхранят за дълго. Обаче хлапето ще изпитва прилив на енергия, ще й се струва, че може да събаря планини. Всъщност ще бъде твърде слаба, докато не закрепне с упражнения и богата храна. Боя се, че моята интервенция не решава проблема окончателно.

— Искате да кажете — побързах да се намеся, — че след време пак ще изпадне в същото състояние?

Тя кимна.

— Спомни си как е устроена системата тук! Микробите се придържат към твърда схема кое е нормално и кое не е. А надарените със сила хора успяват да ги убедят, че искат да направят нещо друго. Точно така е постъпил и Пон. Нейните микроорганизми се стремят да я върнат в предишното състояние, защото са били заблудени, че то е нормалното. Заобиколих блокираните центрове, като стимулирах части от мозъка, които почти при всички хора изобщо не се използват, но дребосъците в нея ще приемат моята намеса като рана, все едно момичето има счупена ръка. Ще се втурнат да премахнат вредата. Все някога ще срутят поставените от мен прегради. Само експерт по мозъчни процеси, при това силен поне колкото Пон, може да я излекува докрай. Мисля, че такъв човек ще се справи за броени минути.

Намръщих се.

— И докога ще е… будна?

Тя ми отвърна с подобна на моята гримаса.

— Няколко дни, може би седмица. Не повече. Промените ще бъдат бавни, така че не мога да предвидя точно.

Изпъшках от безсилна ярост.

— Тогава каква полза имаше от всичко, да го вземат мътните! Кой ще успее да я излекува през тези няколко дни?

Тя ме изгледа учудено.

— Наистина ли те е грижа? За някаква си дребна женичка?

— Да, той действително държи на нея — вметна Бронц и ме избави от неудобството да се заям с нашата домакиня.

— Би могъл да избяга доста по-лесно от Зийс, ако не я беше взел със себе си. А вместо това я е мъкнал навсякъде, хранил я, чистил я… и каквото още се сетиш.

Тя отново впи поглед в очите ми и аз долових, че за първи път ме гледа като човешко същество.

— Щом си толкова привързан — промълви замислено, — вероятно ще успеем да направим нещо. Само за едно място съм сигурна, обаче е твърде далеч оттук.

— Имението Моуб — добави отец Бронц. — И аз това си помислих. Сумико, та дотам има над четири хиляди километра! В името Божие, как да стигнем в Моуб за по-малко от година? Да не говорим, че и Тремон трябва да си довърши обучението.

Тя се ухили гадно.

— Не в името Божие, попче. Мисля, че отговорът е очевиден — ще летим. Един безил може да измине по триста, дори четиристотин километра на нощ, а през деня да си почива. Значи ще ни стигнат и десетина дни. Е, това по-разумно ли е според тебе?

— Безили! — изпръхтя свещеникът. — Че откога имаш от тези опитомени твари, при това научени да носят и пътници?

— Нямам… все още — отвърна Сумико. — Обаче ми хрумна, че щом ни трябват, ще ги получим лесно с любезната помощ на имението Зийс.

Направо подскочих.

— Какво!

Тя вдигна рамене.

— Попче, или ти си се издал с нещо, или той не е внимавал достатъчно. Няма значение. И в момента сме частично обкръжени от войски на Зийс. Очаквам да ни нападнат при изгрев-слънце, за да виждат какво правят.

Завъртях глава и нервно се помъчих да зърна нещо в нощта. Но след малко разбрах, че и двамата не се тревожат особено за нововъзникналата опасност. Това само засили подозренията ми.

Вгледах се в отец Бронц, който бе наклонил глава, сякаш се ослушваше. Накрая попита:

— Успя ли да ги преброиш?

— Двайсет-трийсет, до един на безили — нехайно отвърна Сумико. — Предполагам, че са поискали още подкрепления от имението, но не вярвам да хвърлят много войски срещу нас. Иначе току-виж на някой рицар му щукне да използва слабата отбрана, за да превземе Зийс.

Бронц кимна.

— Ще трябва да се справим с не повече от четиридесет, което прави само една пета от силите им. Съгласен съм с тебе. Добре, значи имаме насреща четиридесет въоръжени мъже, почти сигурно начело с Артур и, да речем, още двама магистри.

Сумико тръсна глава.

— Горе-долу така е.

— Чакайте малко! — избухнах аз. — За вас може и да не е важно, но те са дошли заради мен и момичето! Как ще се съпротивлявате срещу такава мощ!

Предводителката ме погледна отегчено.

— Това сте вие, мъжете! Виж какво, я се покрий някъде за през нощта, опитай да поспиш, пък остави грижите на мен.

— Но… всички те са обучени войници, най-малко надзиратели, при това с повече магистри, отколкото имате тук! — избълвах нетърпеливо. — Защо си въобразявате, че ще ги победите?

— Само гледай да не те заболи главата от страх! — В гласа й съвсем ясно личеше снизхождението. — До сутринта аз и отец Бронц ще си имаме предостатъчно работа. Не е зле, че лакеят на Господ и ние, сатанистите, можем да се обединим, за да свършим нещо полезно. — Тя внезапно ме изгледа с презрение. — Атеист! Пфу!

Свещеникът добави с най-благия си глас:

— Кал, Сумико О’Хигинс знае какво прави…

Ако не бе добавил полушепнешком „надявам се“, щях тутакси да му повярвам.

Сън не ме ловеше, докато си представях свирепия поглед на магистър Артур над пищните мустаци… и като че го виждах зад всяко храстче и дърво в джунглата.