Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (24)

Двадесет и втора глава
Пръв сред Владетелите на Диаманта

Касапницата беше стъписваща. След старателното изтребление на вещиците бяха останали гледки, по-страшни от каквато и да е аутопсия.

Минаха повече от два часа, докато се доберем до замъка, а през това време всичко приключи. Облечените в червено или жълто отряди помогнаха на онези от своите, които още дишаха, започна и почистването на бойното поле. Щеше да е дълга и тягостна работа.

Както очаквах, отец Бронц и останалите вече се бяха настанили на плетени столове пред портата — спокойно хапваха и пийваха. Познах Вола и нейната сестра Дола, господарката Рогнивал и помощничките й Тона и Кисил, както и магистър Артур, разбира се. Дрехите на другите показваха, че са от имението Зийс. Един дребен и крехък човечец, плешив и сбръчкан, носеше изящно бродирана копринена туника и тежки ботуши, а на главата си имаше тиара с голям синкав скъпоценен камък, подобен на онзи, с който се кипреше Рогнивал. До него си почиваше мъж в златисти одежди, нахлупил широка шапка. И той бе доста възрастен, с грижливо подстригана сивееща брадичка. Не се съмнявах, че някога е живял в цивилизованите светове. Колкото и по-стар да беше от мен, изглеждаше силен и здрав.

Отец Бронц ни забеляза.

— Кал! Тай! Моля ви, елате при нас! — повика ни любезно той и ние го послушахме.

Отблизо ми се стори, че е смъртно уморен и ужасно остарял. Сякаш бе преживял десетина години през това кратко утро. Надигна се тежко от стола, сърдечно ми стисна ръката, после целуна Тай по челото. Едва тогава се обърна и посочи с жест към другите.

— Вече познавате някои от тези симпатични хора, но се съмнявам да сте се срещали с господин Хонлон Тийл.

Кльощавият мъж ми кимна и аз се вторачих в него. Значи срещу този исках да се изпреча, казах си мрачно. Това бил господарят на имението Зийс. Дори Артур излъчваше по-силно сияние от него.

— А достойният господин в златни одежди е великият херцог Кобе — продължи Бронц и вторият мъж също ни кимна. Свещеникът представи и останалите — все управници на Зийс. Вгледа се в мен внимателно. — Допускам, че вече всичко ти е ясно?

— И още как! — уверих го. — Но не бих казал, че съм много доволен, дето така злоупотребихте с мен. Чувствам се като хлапе, на което са обещали нова играчка за рождения ден, само че никой от гостите не идва за празненството, камо ли пък да му донесе подаръка.

Бронц избухна в смях.

— Е, хайде сега! Не може да е чак толкова зле.

— Някой тук ще си направи ли труда — изрече Тай сдържано, но с вече напиращ гняв — да ми обясни що за дивотия е тая?

Погледнах я и въздъхнах.

— Тай, позволи ми да ти представя Марек Крийгън, Владетел на Лилит и пръв сред Владетелите от Диаманта на Уордън.

Тя ахна, когато отец Бронц й се поклони и аз си помислих, че моето момиче явно има още много да учи за живота.

 

 

Оставихме подробните обяснения за по-късно. Първо се изкъпахме и преоблякохме. В голямата зала бе приготвено пищно угощение. Тай още се опомняше от шока, причинен от разкритата действителна самоличност на отец Бронц, но трябва да призная, че вече бе в състояние да проумее истината. И побесня.

А аз все пак исках да чуя как тълкува събитията човекът, скроил всичко отначало докрай.

— Ами, да започнем от същината — съгласи се Марек Крийгън. — Естествено трябваше да се справим с твърде сериозен проблем. Както вече ти казах, на Лилит съществува извънредно устойчива екосистема, в която на нас — човеците, не е отредена никаква роля. Затова и стопанството ни е толкова трудно за поддържане. Дивите земи едва ли могат да изхранят голямо население, без да използваме съзнателно силата на Уордъновите клетки. Пешките не се радват на прекрасен живот… но кой ли може да се похвали с нещо друго на тази планета? Ясно кой — господстващата класа. Само че ако всеки стане крал, както му се иска, няма да останат работници, за да издържат монарха. В цивилизованите светове е същото, но там благодарение на развитите технологии жизненият стандарт на пешките е доста по-висок, отколкото е възможно на Лилит.

— Все още ми е трудно да си представя масите в цивилизацията като пешки, управлявани от привилегирована класа — възразих веднага.

Веждите му леко се вдигнаха към челото.

— Нима? А това ли е тялото, с което си се родил?

— Знаеш, че не е — изръмжах аз.

— Именно! Процесът на Мертън, нали? Потенциално безсмъртие за всички, да! Но масите ще имат ли достъп до него? Не, разбира се! Както и никога няма да получат лекарствата срещу трите най-разпространени болести, от които измират. Населението е достигнало допустимия максимум, а граничните светове не могат да се разширяват по-бързо от сегашното си темпо. Необходими са десетилетия, за да пригодиш една планета за земен живот, особено ако искаш жителите й да се изхранват сами. Кал, нито една обществена система няма да се съхрани, ако хората не умират. И процесът на Мертън не е панацея, защото за него са нужни нови тела. Ако искаш да прибегнеш до масовото им клониране, ще ти трябват към два-три трилиона клонинги, които да отглеждаш и съхраняваш с биомеханични средства. Но водачите на Конфедерацията… е, това вече е съвсем друго нещо! Те отдавна са имунизирани срещу болестите, за които обикновените хорица дори не подозират. Охотно поощряват разработката на всякакви методи, забавящи стареенето. А когато все пак се износят непоправимо, имат на разположение процеса на Мертън, за да продължат живота си в безкрайни цикли. В обществото на Конфедерацията човешките маси струват нещо само в множествено число. Средностатистически единици. Всичко е усреднено. Единствено върхушката обира каймака. Също както тук.

— Склонен съм да се съглася — признах, — но там властта е достъпна за онези, които чак толкова много жадуват да я имат.

Той се засмя.

— Тъй ли било? Сериозно ли си убеден в това? Мислиш, че си постигнал нещо в онзи живот благодарение на волята и целеустремеността си? По дяволите, човече, бил си отгледан за онова, което си вършил. Проектиран и произведен си като всеки инструмент, защото такъв си им необходим. Същото беше и с мен.

— Но ти си ги надхитрил — напомних му. — И затова си тук.

Той добродушно сви рамене.

— Засечката в тяхната система е, че човешките инструменти трябва да са сръчни и способни, за да си свършат работата на оня жесток и суров свят, където ги захвърлят. С времето ние поумняваме и се налага също да бъдем премахнати, за да не създаваме главоболия. Или те привличат в най-тесния и затворен кръг, стига да ти намерят място там, или някой от по-младите ти вижда сметката. Ами че те могат да те извикат в клиниката на Сигурността за обичайните процедури, нали, но вместо да ти напълнят главата с нови данни, ще те превърнат в тъпо растение и после ще ти дадат приятна работа като оператор на дребна машинка. Открих този простичък факт твърде късно, и то по чиста случайност. И веднага си плюх на петите.

— Тоест отпраши към Лилит — допълних аз. — Но защо точно насам?

Всички около масата се разсмяха, освен родените на планетата, разбира се.

— Няма да ти кажа — ухили се и Крийгън. — Не преди да махнем онова органично предавателче от главата ти и получиш възможност да си помислиш достатъчно дълго, за да решиш на чия страна си.

— Ех, тези пришълци… — промърморих смутено, защото се чувствах лишен и от последните си тайни.

Той знаеше дори за предавателя. Но въпреки това се усмихна приветливо.

— Нека засега кажа само, че дължа това на някои свои влиятелни приятели в световете на Уордън и преди всичко на останалите Владетели на Диаманта. Все едно, вероятно вече си се досетил, че щом една цивилизация е способна да проникне в най-охраняваните компютри на Командването на военните системи, не би я затруднило и да научи всичко за процеса на Мертън. Съобщението ми бе предадено, а аз добре познавам мисленето на големите клечки в Конфедерацията. Предвидих, че ще се насочат към Лилит тъкмо защото аз дърпам конците тук. Единственият им логичен избор трябваше да е човек, чието минало и кариера съвпадат почти стопроцентово с моите.

Не казах нищо, защото прецених, че съвсем не съм толкова схватлив, колкото той допускаше, и този факт никак не ми хареса.

— Както и да е, очаквахме те — продължи Владетелят на Лилит. — Според шаблоните на разузнаването, щом пращаха един убиец да се разправи с друг, беше задължително техният агент да попадне в моето някогашно положение. Значи щяха да те насочат към имението Зийс, откъдето започнах и аз. Трябваше само да почакам, докато в Зийс дойде нов затворник. И ти се появи. След като се поочука, аз се намесих, за да те видя колко струваш, пък и да ти подхвърля стръв на кукичката. Веднага ми стана ясно, че си оклюмал и имаш нужда от хубав ритник по задника, за да се размърдаш. Тай се оказа най-простото средство да те ядосам.

Обърнах се към моето момиче, очевидно настръхнало при последните му думи. Едва сега можеше да осъзнае докрай истинския смисъл на понятието „пешка“ и трудно преглъщаше горчивия хап.

— Вече ти бях натрапил представата — продължи Крийгън, — че в този свят съм единственият независим пътешественик, погрижих се и да знаеш накъде ще тръгна. После се върнах в замъка и заповядах на доктор Пон да приспи Тай. Предположих, че ако изобщо по нещо си приличаме с тебе, ще се разяриш до полуда, ще се втурнеш да я отърваваш, значи ще преживееш и взривно освобождаване на силата. Забелязах, че си напълно готов за това.

— Ами ако не беше станало тъй?

По устните му плъзна тънка усмивчица.

— Тогава щеше да си еднакво безполезен и за мен, и за Конфедерацията. Щях да те зарежа в калта до края на живота ти. Разбира се, нямаше как да сбъркам. Всичко стана точно във вечерта на тържеството. Когато Дола ни каза, че си дошъл, веднага измислихме какво да правим по-нататък. Например решихме да ти представим доктор Пон по най-отвратителния начин, когато Тай вече ще е безпомощна в ръцете на извратения злодей. Налагаше се не само да се запознаеш с магистър Артур, но да видиш и неговите войски… а Артур обикновено не се занимава лично с всеки новак в замъка. Искахме да разбереш, че можеш да нападнеш имението Зийс само със значителна подкрепа зад гърба си. Естествено трябваше да проверим и какви са заложбите ти, също да размахаме под носа ти примамката на силата, без да те допуснем до нея веднага. Вола се погрижи за това, а после те накара да офейкаш с малка среднощна сценка. Сам ще се сетиш, че аз вече не се намирах в замъка, защото бях принуден да оставям следи по пътя си на юг, та да ме намериш.

— Но нали чух гласа ти…

— Боя се, че херцог Кобе те е заблудил лесно с помощта на куха тръстика. — Споменатият сякаш ме призова с поглед да проявя снизхождение. — Важно беше да потиснем още в зародиш естествената ти подозрителност. Нямаше как да съм Крийгън в коридорите на крепостта и в същото време да съм минал през няколко имения. Разчитах, че ще стигнеш до този извод. А, от друга страна, исках да остана единственият човек, когото би помолил за помощ.

— Рискувал си! — сопнах се, ядосан от пренебрежението му. — Можех да се скрия из дивите земи.

— Никога и в нищо не съм рискувал с теб — отвърна Крийгън. — Ако в който и да е момент ти се провалеше, щях просто да се откажа и да потърся някой друг. Бях се застраховал чрез присъстващата тук Тай.

Погледът й сигурно щеше да събаря стени, ако имаше моята сила.

— Спомни си — каза Владетелят, — че макар да съм с четиридесет години по-стар от тебе, произхождаме от един и същи свят, минали сме през едно и също обучение, вършили сме една и съща работа за все същите шефове. Какво, че имената и лицата им се сменят? Остават си каквито са били предишните. Живеят в застинало общество, което вярва, че системата вечно ще му върши работа. Благодарение на това познавах начина ти на мислене. Можех лесно да се поставя на твое място, да предвидя какво би направил и да реагирам навреме.

— А защо беше толкова сигурен, че ще взема и Тай?

Той отново се ухили.

— Първо, оказа се достатъчно привързан към нея, та собственият ти гняв да освободи силата на Уордъновите клетки в тебе. По тази причина дойде в замъка. Значи чувствата ти наистина бяха силни. А и доктор Пон ти даваше твърде сериозен стимул да действаш, ако изобщо те е грижа за момичето. Все пак за да се подсигурим, в случай че изведнъж започнеш да се държиш като закоравял циник, за какъвто се смяташе, Вола забърка и друга билка в онази първа порция от отварата. Имаше леко хипнотично въздействие и… да речем, че малко те пришпорихме. Нуждаехме се от Тай. Нейната роля беше изключително важна. Трябваше непременно да я отведеш от замъка, защото само тя можеше да предизвика намесата на Сумико О’Хигинс.

— Ти ли пречука вещицата? — прекъснах го.

— Да, макар че малко избързваме. Искам първо да разбереш каква заплаха беше тази жена. Подобни психопати се пръкват само веднъж в столетие, слава на небесата! Има чудовища, които трябва да унищожиш веднага, щом ги докопаш. И Сумико беше тъкмо от тях. Ако по една щастлива случайност не е била заловена, щяла е да се добере до пълния генетичен код, съхраняван в Института по биологическо равновесие. Той определя не само външността на хората, сам знаеш колко сме зависими от своята наследственост.

— Току-що ме убеждаваше, че е време цивилизованите светове да се променят из основи — напомних му.

— Да, промяната е необходима, но… не и във вид на чудовища, Кал! Чудовища, маскирани като обикновени човеци. Шефовете са били длъжни веднага да я пръснат на атоми, обаче вместо това я пратили на Лилит според схващането си, че толкова надарена особа задължително ще измисли нещо необичайно. Познаха!

Кимнах замислено.

— Благодарение на Тай надуших част от плановете й.

— Но дори не си припарил до най-същественото — заяви Крийгън. — Нямаш представа какъв талант се криеше в нейния уродлив ум. Можеше да предизвиква по свое желание мутации в живи същества — та това си е генно инженерство с помощта на психическо въздействие! Разбира се, подочухме с какво се занимава. А и тя не криеше особено какви точно млади жени събира около себе си. Извършвали са човешки жертвоприношения насред онова село. В същия камък, на който лекуваха Тай, имаше улеи за източване на кръвта от живи хора. Всички вещици са пили кръв по време на церемониите. Кал, тя беше душевно болна. И толкова гениална, че можеше да постигне целите си. Трябваше да я спрем, но беше твърде хитра, за да ни позволи да я открием.

Вече съзирах цялата картинка.

— А както доказа и опитът на Артур, дори след като я намерихте, си оставаше неуязвима.

Приставът на имението Зийс изръмжа нещо под мустак.

— Общо взето, вярно е — съгласи се Крийгън. — Искам да знаеш, че тя не е изобретила нищо, което да не беше известно на нашия Институт, само че учените там правят необходимото, за да съхранят равновесието на планетата. Като използвах тебе и особено Тай, успях да се вмъкна във вещугерското село. Раздразних любопитството й дотолкова, че О’Хигинс поиска да дойде с нас в Института. Без да подозира, там я изследваха грижливо и внимателно, но и тя научи каквото искаше. Налагаше се да й подхвърляме трохи, за да я задържим на острова колкото се може по-дълго. После обсъдихме подробно степента на силата й и какво да правим с нея. Решихме, че сме й дали предостатъчно нови знания, за да се почувства уверена, и беше време да изиграем своя коз — предложихме й възможност да изпита могъществото си. Постарахме се примамката да е по-съблазнителна. С други думи, създадохме ситуация, в която Сумико да напусне убежището си, да разпръсне сборовете вещици, като в същото време дори не подозира, че срещу нея е не само Зийс, а и всички останали имения.

— Така беше — намеси се господарката Рогнивал. — Доста скъпичко ни струваше. Сражавахме се без милост помежду си, докато онези отрепки навлязат в долината. Колкото и да беше мъчително за нас, нямаше друг начин. Все пак разположихме се така, че някои войници на Зийс проникнаха до вещиците и унищожиха част от тях. Отслабиха я. Но не можехме да обкръжим и изтребим всички, докато кучката бе жива.

— Крийгън, би ли задоволил любопитството ми? Как я уби? — настоях аз.

— О, имах да избирам между няколко варианта. Благодарение на Института притежавахме достатъчно от отварата, за да се съберем срещу нея аз, херцогът, двамата рицари и около четирийсет магистри. Радвам се, че не стигнахме дотам. Така и не разбрах колко силна беше Сумико всъщност, но не изпитвам и особено желание да го науча. Кал, ти ми даде най-добрата идея.

Трепнах.

— Аз ли?

— Да, когато ми каза за нейния лазерен пистолет. Бях уверен, че ще го носи за всеки случай, особено пък заради последната разправа в замъка. Нали разбираш — само един Владетел е способен да стабилизира метал от друга планета. Това стига, за да ти подскаже мащаба на дарбата й.

Намръщих се.

— Но какво общо има с.

— Хайде де, умнико! Ако беше на мое място и притежаваше моята сила, ако знаеше, че Сумико носи лазерен пистолет… какво щеше да направиш? Особено ако си сигурен, че цялото й внимание е насочено другаде?

Зяпнах от изненада.

— Значи ти си фокусирал силата си само върху оръжието! Премахнал си защитното покритие от Уордънови клетки. И всички останали микроби, дето са се намирали наблизо, незабавно са започнали да гризат пистолета.

Крийгън кимаше засмян.

— Позна. Те нахлуха в енергийния източник, захранването се претовари и цялото устройство гръмна. А то беше затъкнато под колана й… Да си призная, препотих се сто пъти, докато чаках това да стане. Щях да изтърпя само още няколко минути, преди да заповядам обща атака, независимо от рисковете. Но слава Богу, пистолетът се взриви и даде сигнал на войниците да спрат сражението, да се обединят и нападнат вещиците от всички страни.

— И така обаче си бил твърде зависим от случайности — не пропуснах да го уязвя. — Взривът е могъл да закъснее с часове. А ти сам каза, че сте рискували провал с общата атака.

— Ще бъда откровен — уморено промълви Крийгън. — Имах и резервен план. Уордъновите клетки са бързи, но не чак толкова. Ако всичко друго удареше на камък, моята орбитална станция щеше да изстреля ракета с нулева бомба право към Зийс Щяхме да се разхвърчим на атоми заедно с магьосничките. Ето колко сериозна беше според мен опасността!

Май отговори предварително и на останалите ми въпроси, освен на един.

— Ами тези истории с отец Бронц? Едва ли си ги съчинил само заради мен.

— Бях отец Бронц повече от десет години. Така ми беше най-лесно да обикалям, без да се набивам в очи. — Той помълча. — Разбира се, сега ще трябва да направя някои промени във външността си и да измисля друго прикритие. Жалко. Старото момче вършеше и добрини. Вече обмислях дали да не докарам на планетата малко истински свещеници.

Реших да не задълбавам в тази деликатна тема и го попитах за най-важното.

— А какво ще стане сега с мен?

— Вече си се уредил чудесно — увери ме Владетелят. — Остани тук като магистър и след време или ще надживееш сегашния рицар, или ще си избереш някой слабак, за да започнеш от неговото имение. Един ден ще бъдеш поне херцог, може би дори Владетел. Казах ти го и преди. На мен ми трябваха седемнадесет години.

— Ще подобря постижението ти — натъртих, без изобщо да се шегувам.

Острият му поглед се впи в мен.

— Сигурно и това ти е по силите.

Скоро след това вечерята свърши, защото Крийгън спомена, че искал рано сутринта да се качи в совалката.

— Чака ме малко работа с другите Владетели — обясни сдържано.

За мое учудване и господарят Тийл имаше какво да ми предложи.

— Ще се радвам, ако останеш при нас. Тремон, вече съм старец. Би могъл веднага да ме премахнеш, както възнамеряваше отначало. Но мнозина сред магистрите, особено Артур, също притежават предостатъчно сила и току-виж ме победиш, само за да те повали някой от тях, просто защото не ти достига опит. Може и Рогнивал да те изненада, тя с удоволствие ще замени островчето си със Зийс. Но ако поживееш тук две-три години, докато се научиш да използваш докрай силата си, ако създадеш връзки и станеш по-обигран политик, ще те издигнат за рицар с бурни овации. Ти си най-подходящият. Артур е чудесен войник, обаче изобщо не го бива в управлението. И другите са като него. Или дарбата им е слабичка, или пък са лишени от амбиции. Ти решаваш, разбира се, но трябва да ти кажа, че ми направи добро впечатление.

Рекох му, че ще помисля, но вече знаех какъв отговор ще дам. Естествено щях да остана, защото това бе най-прекият път за мен, а и заради Тай. Тя никога не би простила на мнозина от местните големци, но сама твърдеше, че се чувства част от Зийс.

Накрая потърсих и доктор Пон. Дребният кучи син не ми беше станал по-симпатичен и щеше да е сред първите изгонени оттук при управлението на рицаря Тремон, ала сега имах нужда от услугите му.

Уговорихме се за следобеда на другия ден. Обеща да ми направи малка операцийка, както това се вършеше на Лилит. Е, мой близнако и съпернико някъде из небесата, прав си — провалих се позорно. Изиграха ме като детенце. Не научих нищичко за скъпите на сърцето ти пришълци, а Марек Крийгън, проклета да е черната му душа, си остана пръв сред Владетелите на Диаманта. Но от мен толкова. Направих каквото можах и повече не изгарям от желание да работя за вас. Да ти го набутам, Конфедерацийо! Може би, ако някога стана Владетел на Лилит, аз също няма да харесам чуждата раса. А може и да си допаднем. Вече сам ще решавам какви сведения да ви пращам и дали изобщо да си правя труда, сам и единствено според собствените си интереси.

Кал Тремон си подава оставката, без никакво уважение.