Александра Маринина
Реквием (9)

Глава 8.

Когато снощи обеща на Игор да отиде на сутринта и да разтреби апартамента след купона, Лера Немчинова съвсем беше забравила, че на сутринта има зачот по темата „Храносмилателни органи“. Спомни си за това едва в ранни зори, когато се събуди от ужасното звънене на будилника. Не й се искаше да се обажда на Игор — знаеше, че по това време той още спи дълбоко и най-вероятно — не сам. „Нищо — помисли си тя, докато трескаво напъхваше в чантата си тетрадките със записките и учебниците, — ще вляза да ме изпитат първа, ще свърша бързо и ще отида при него. И без това Игор няма да стане преди дванайсет, значи ще успея да прескоча до чичо Слава за ключовете и да разтребя“.

Но нещата не се подредиха така, както ги планираше. Преподавателят пусна цялата група в аудиторията и започна бавно и подробно да изпитва всички, и то по всички въпроси от темата, без да пише зачот на никого. Лера беше изнервена, постоянно се разсейваше и мислеше как Игор ще се събуди и ще види неразтребения апартамент. Ще се ядосва и ще мисли, че Лера за нищо не става и от нея няма никаква полза. Тя не само не може да му помогне да реши големия си проблем, но дори не е способна да отиде навреме и да разтреби. За какво му е такова момиче?

Отговаряше на преподавателя напосоки и накрая не получи зачота.

— А вие, Немчинова — каза той, когато раздаваше книжките на студентите, — днес поработете сериозно в дисекционната зала и елате да ви изпитам утре с другата група.

Лера изхвърча от аудиторията и тичешком се втурна към телефона в коридора. Никой не вдигна у Зотов, принуди се да му звънне на мобилния, но чичо Слава доста хладно й каза, че не е нужно сега да идва у Игор, който е много зает.

— Ама нали трябва да почистя? — слисано попита тя. — Игор ще се сърди, обещах му да свърша всичко, преди да стане.

— Той вече стана и очаква посетители. Ние сами ще поразтребим, а ти се обади довечера — отговори Зотов и затвори.

Лера едва не се разплака от яд. Господи, колко тъпо се получи! А тя толкова искаше да отиде у Игор сутринта. Обичаше тези минути, влагаше в тях всички свои надежди и всеки път очакваше да стане чудо — горе-долу така, както очакваше да стане чудо всеки път, когато Игор довеждаше гости. В нейните представи чудото изглеждаше по следния начин: Игор се събужда и вижда до себе си подпухналата и смачкана от водката и бурната нощ мадама с чорлава коса и немити зъби. Наметнал халата си, той излиза от спалнята. Наоколо цари чистота и идеален ред, въздухът е свеж, от кухнята се носи аромат на прясно сварено кафе. И Лера — красива, с прическа, гримирана, лъхаща на фин парфюм, усмихната и нежна. И той разбира какъв глупак е бил, като постоянно я е пренебрегвал заради някакви съмнителни мацки. Веднага изгонва случайната мадама, вдига Лера на ръце и я занася в спалнята, а после й прави предложение… Понякога приказката ставаше реалност, но една такава плоска и безцветна. Игор излизаше от спалнята, щом видеше свежото младо момиче, очите му се изпълваха с плътски блясък и тогава той едва ли не насила набутваше партньорката си в банята с думите: „Чакай ме, ей сега ще дойда при теб“ — и се нахвърляше на Лера, обикновено без да съблича халата си и без да остави и нея да се съблече. Просто вдигаше полата й, облъхваше я с миризма на алкохол и я тръшваше на най-близката хоризонтална повърхност — била тя маса, под или диван. Всичко свършваше много бързо, след което Игор загръщаше халата си, бързо избъбряше дежурното: „Коте, ти си прелест“ — и хукваше към банята. Беше гадно и унизително, но Лера се радваше и на това и търпеливо чакаше деня, когато всичко ще се случи именно така, както си мечтаеше. Търпение и пак търпение, казваше си всеки път. Та нали с Игор всичко бе започнало, когато Лера нямаше абсолютно никакви шансове, но тогава тя търпеливо зачака и накрая дочака своето щастие. И сега щеше да го дочака. Жалко само, че няма да е днес. И то заради някакъв си идиотски зачот!

Затътри се бавно към гардеробната да си вземе кожухчето. Докато се обличаше пред голямото огледало, Лера придирчиво се огледа. Стройна, с висока гръд и дълги крака, с красиви къдрави кестеняви коси, тя безспорно изглеждаше прекрасно. Е, какво повече иска Игор? Защо е такъв… Не, решително се поправи тя, той е най-добрият от всички. Той е прекрасен. Той е най-красивият, най-талантливият и най-любимият. Трябва само да умее да чака — и всичко ще се получи.

Момичето закопча кожухчето си и излезе на улицата. Зимното слънце грееше ослепително, сякаш беше лято, и Лера веднага извади от чантата и си сложи тъмните очила — пазеше очите си, понеже се страхуваше от преждевременни бръчици. Ще отиде в дисекционната зала по-късно, довечера. През деня там се провеждат упражнения, а вечер отделни студенти ходят да учат сами. Не й се прибираше, омразният й дядо днес имаше почивен ден, не можеше да отиде при Игор, нямаше и приятели, където да отиде на чаша кафе. От сутринта й тръгна на зле и денят й беше някак странен и направо съсипан. Няма да отиде на кино я! Нито пък в музей.

Тя бавно крачеше по „Комсомолски проспект“, разглеждаше витрините и табелите и се чудеше как да убие времето. Един надпис — „Салон за красота“ — привлече вниманието й и Лера решително отвори входната врата. Разбира се, в добрите салони човек си записва час предварително, но може пък някой клиент да не е дошъл и някои от специалистите да са свободни. Беше й напълно безразлично какво ще си направи — прическа, маникюр, масаж или маска. Където е свободно — там ще отиде.

Свободно място се намери в козметичния кабинет — две момичета се занимаваха с клиентки, трета пиеше кафе до стойката на администратора и четеше новия брой на „Космополитън“. Тя се опита да се престори, че не вижда Лера и не чува въпроса й, но под строгия поглед на администратора неохотно стана от стола.

— Елате.

След няколко минути Лера, съблечена до кръста, вече лежеше на високата маса за масажи, покрита с дебела хавлиена кърпа. Вдясно и вляво от нея на също такива маси, преградени една от друга с паравани, лежаха дами с козметични маски на лицата. Дамите с маски мълчаха, за сметка на това доста високо звучеше радио, а младите козметички не спираха да бърборят, клюкарствайки за всички московски знаменитости. Лера затвори очи и остави лицето си на разположение на Наташа — почитателката на „Космополитън“.

— Така, значи сваляме грима, правим масаж, витаминозна маска, после овлажняваща, после пресен грим. Нещо друго? — попита Наташа.

— Както искате — промърмори Лера, почти без да отлепя устни. — Ако има време, направете каквото смятате за добре.

Внезапно я налегна умора: снощи си бе легнала късно, беше скочила от леглото още в ранни зори, беше си късала нервите с този зачот, беше се разстроила, задето не можа да отиде у Игор. Страшно й се прииска просто да полежи, без да мисли за нищо, и ако успее, да подремне.

Ръцете на Наташа ловко пърхаха по лицето й, почиствайки грима с меки гъбички, напоени с лосион, и Лера се отпусна. След известно време почувства, че потъва в приятна дрямка, през която до нея достигат сякаш приглушени гласове. Дори като че ли започна да сънува нещо и чу гласа на Игор. Не, той, разбира се, не беше влязъл тук, в салона за красота. Гласът му звучеше по радиото. Момичетата-козметички веднага превключиха разговора си към онова, което чуваха.

— Ах, Вилданов! — зачурулика една от тях. — Обожавам го! На последния му концерт едва не умрях от възторг!

— А той и в живота ли е толкова красив, както по телевизията? — попита друга.

— Боже, какво говориш! — възмути се първата. — На живо е още по-красив. Излъчва една такава вълна… Нямаш си представа! Ето някой, на когото бих пуснала безплатно.

— Ама той, какво, не ще, а? — присмехулно попита Наташа.

— Иска той, и още как. Между другото онзи ден имах една клиентка, та тя ми разказа, че нейна приятелка била на гости у Игор. Нощувала при него. Питам я: А приятелката ви красива ли е? А тя ми вика: Не, направо грозница. Така че да знаете: Вилданов не придиря много-много.

Лера се усмихна мислено. Значи е била права: мацките на Игор нищо не струват и тук вече оценката не е през собствения й ревнив поглед, а си е съвсем обективна.

— И какво друго разправяше твоята клиентка? — отново попита Наташа. — Какъв е апартаментът му, дали е добър в леглото?

— Приятелката й била направо във възторг. Той бил много простодушен, непретенциозен, обичал да се кикоти, разказвал мръсни вицове. Инак в леглото не бил кой знае какво…

— Ами да — обади се другото момиче, — какъвто в живота, такъв и в леглото. Простоват.

— Я стига, ти вечно си ехидна! — възмути се първата и Лера изпита нещо като благодарност към това невидимо за нея момиче, което се опитваше някак да защити Игор. — Съвършени хора няма, дори слънцето си има петна. Обаче как пее! Ако щеш вярвай, но аз винаги плача, когато слушам „Реквием“. Страхотна песен и той я пее просто невероятно!

— Аз пък съм чувала, че си имал прислужница. Работела безплатно само защото той я чукал от време на време — каза Наташа. — Твоята клиентка нищо ли не ти каза за това?

— Каза ми. Представяш ли си колко е гот? Къде ли и аз да си намеря гадже, което да ми домакинства, а аз да му пускам от време на време — като голяма услуга.

Момичетата дружно се разсмяха. Лера беше готова да потъне вдън земя. Ами че те говорят за нея! За нея. За прислужницата, която Игор от време на време като поощрение благоволява да погали. Но това не е истина! Не е! Тя не е прислужница, тя му е приятелка, истинска приятелка, любима и постоянна приятелка и когато я гали, Игор не й прави услуга, просто в тези минути той разбира, че тя е най-добрата от всички и че не му трябва никоя друга жена, освен нея. Тия слухове ги разпространяват неговите уличници. Гадини! Яд ги е, че Игор не ги държи около себе си повече от седмица, а тя, Лера, е с него от няколко години — затова клюкарстват злобно.

— Я кажи — отново чу тя гласа на Наташа, — а тази прислужница у Вилданов какво представлява? Млада ли е, стара ли е?

— Абе някаква сополанка, кажи-речи, ученичка! — пренебрежително отговори най-осведомената. — Грозничка, дребничка, глупавка, от онези фенки, дето са готови да откъснат някое копче от сакото на своя кумир и да го стискат в потното си юмруче. Смята се за щастлива, задето изобщо я пускат в този дом. Клиентката ми разправяше, че гледала Игор в устата и само чакала нарежданията му.

— Ей, как може човек да се унижава така! — въздъхна Наташа. — Това момиче не се ли отвращава от себе си?

— Ами тя може да не разбира — възрази онази, която бе настроена най-скептично и наричаше Игор „простоват“. — Нали онази клиентка е казала, че била съвсем младичка.

— Да бе, не разбирала! Когато е да се просне в леглото, всичко разбира, ама… — категорично тръсна Наташа. — Не, момичета, тя всичко разбира. Просто има една такава порода хора, дето от самото начало е трябвало да се родят не хора, а кучета. За тях да бъдат абсолютно предани и да обичат стопанина си — какъвто и да е той, да се взират в очите му е смисълът на живота им. Не могат да живеят по друг начин, а и не искат. Явно това момиче е точно такова. Между другото такива момичета стават най-добрите съпруги. Мъжете са създания примитивни и глупави, най-добре се чувстват около жена, която ги гледа в устата и улавя всяка думичка, която никога не ги критикува и понася всичките им гадни номера. Естествено те си кръшкат наляво и надясно, но никога не зарязват съпругите си. Никога, помнете ми думата. Ще видите, че вашият любим Вилданов ще се ожени за тази своя прислужница.

Лера изпита нужда да закрещи. Болката пронизваше цялото й тяло като нажежен шиш. Първият й порив беше да скочи от масата и да побегне накъдето й видят очите, но тогава всички щяха да разберат, че е ставало дума именно за нея, инак защо ще се вълнува толкова! Не, тя за нищо на света няма да се издаде, че казаното току-що се отнася именно за нея. Господи, какъв позор! Нима цяла Москва мисли за нея същото, което сега си говореха тези момичета? Колко добре направи, че пред никого не спомена от самото начало за близостта си с Игор Вилданов. Колко добре стана, че се въздържа, не се похвали на никого. Разбира се, тя го направи от съвсем други съображения: нуждаеше се от тайна, която реално да я прави различна от другите, особена, избрана. Тогава Лера не изпитваше никакво желание всички да знаят за познанството й със звездата от естрадата и кумира на младите момичета. Кой знае защо, струваше й се, че като стане известен, този факт няма да я направи по-особена. Да, съученичките ще й завиждат, а и в очите на момчетата от класа тя ще се издигне на няколко стъпала по-високо, защото й е обърнал внимание самият Вилданов. Но какво я интересуваха съучениците й? Нима мнението им означаваше нещо за нея? Нима оценките им бяха важни? Те бяха още малки и не заслужаваха да се съобразява с тях. За Лера Немчинова бяха важни съвсем други хора — зрелите, стабилните, а именно те можеха да погледнат с насмешка момичето, влюбено в известен певец. Такива момичета има много, а известните творци сменят приятелките си с необикновена лекота. Виж, когато всички чуят, че Игор Вилданов се жени за Валерия Немчинова — това вече ще е друга работа. Тогава всички ще разберат, че Лера не е една от многото, тя е единствена, най-добрата, и именно нея е избрал Игор за съвместен и дълъг живот. Но докато нещата не са стигнали дотам, тяхното познанство и отношенията им трябва да се пазят в дълбока тайна, защото всичко може да се провали и тогава Лера ще стане обект на всеобщо съжаление. И пак добре, ако е само съжаление. Защото тогава може да отнесе и доста насмешки…

Колко е хубаво, че успя да запази тази тайна! Нима можеше да предвиди какви гадости ще започнат да говорят за нея? И през ум не й минаваше, че поведението й изглежда толкова отвратително отстрани. Слава богу, че поне тези козметички нямат и представа, че обектът на тяхното оживено обсъждане лежи пред очите им с витаминозна маска на лицето.

Тя понесе това мъчение докрай, без да помръдне. Изтърпя го. Наташа почисти маската и положи основния крем.

— Готово, девойче, можете да станете. Облечете се и седнете във фотьойла. Нещо сте бледичка. Цветът на лицето ви винаги ли е такъв?

— Да — процеди през зъби Лера.

— Ще направим тона по-тъмен, та лицето ви да изглежда здраво, нали така?

— Все ми е едно.

— Дневен или вечерен грим?

— По-ярък.

Тя говореше с усилие — сякаш душевната болка бе сковала челюстите й. Прислужница! Нима самият Игор я е наричал така? Нима думите, че си имал прислужница, която работи не за пари, а заради кратки минути на припрян, снизходителен, бездушен секс, са негови? Не, не може да бъде, не е възможно, тези неща ги говорят неговите глупави и завистливи уличници. Та те виждат колко красива е Лера, не може да не виждат, нали имат очи — затова само си съчиняват, че тя е дребничка, грозничка и глупавичка. Гадини, отвратителни гадини! Тя непременно ще каже на Игор с каква помия я заливат неговите случайни любовници — нека се засрами.

— Как ще бъдете облечена?

— Моля? — не разбра Лера. — Как ще бъда облечена ли?

— Питам грим за какъв костюм ще правим? — търпеливо повтори Наташа. — За тъмен, за светъл? Ще променяте ли прическата си?

— Не, не, всичко ще бъде, както сега. Просто искам ярък грим. Колкото може по-ярък.

— Екстравагантен, така ли?

— Да.

Инстинктивно й се искаше да не прилича на себе си, защото я бе обзел ужас: ами ако някой я познае? Вече половин Москва знае, че Вилданов има прислужница, слугиня, остава само дори един човек от онези, които са я виждали у Игор, да я познае на улицата — и край! Всички ще започнат да я сочат с пръст и да й се присмиват. Боже мой, какъв позор!

Когато Лера излезе от салона, вече се мръкваше. Трябваше да изпие едно кафе някъде наблизо и да върви в дисекционната зала да учи за утрешния зачот. Тя оклюмано крачеше по „Комсомолски проспект“ към станцията на метрото „Фрунзенская“ и се страхуваше да вдигне очи. Ами ако я срещнеше някой от познатите на Игор?

* * *

Когато влезе в сградата на института, Лера почувства, че се е поуспокоила. Тук не можеше да има гаджета на Игор, тук никой не знаеше за нейния позор. Остави якето си в гардеробната, извади престилката от торбичката и тръгна към дисекционната зала.

— Здрасти — извика й едно момче от нейния курс, понесло в ръце поднос с череп, — вие кога ще държите зачот при Тункин?

— Днес мина — неохотно отговори Лера.

— Е, и как изпитва? Много ли къса?

— Не, не много. — Не й се искаше да бъде несправедлива. — Умерено. Аз си бях виновна, не отговорих както трябва.

— Ама какво, не си взела зачота ли? — смая се момчето. — Та ти винаги си била сред първите, сред отличниците!

Тя мълчаливо сви рамене и отмина. Няма да обяснява на всеки срещнат защо не можа да вземе зачота, защо постоянно се разсейваше и от какво беше изнервена. Кои са те, та Лера да им дава отчет и да се оправдава? Не заслужават дори да говори с тях, тези примитивни създания.

Тя взе поднос с вътрешни органи за дисекция и го постави на широката мраморна маса, около която стояха студенти със същите подноси и с отворени учебници. После остави чантата си на пода до себе си и започна да сваля пръстена с диаманта. Винаги сваляше пръстена, преди да си сложи ръкавиците, и го нанизваше като висулка на златната си верижка. Когато вдигна ръце и потърси с пръсти закопчалката на верижката, Лера изведнъж си спомни за момчето, с което се бе запознала неотдавна и което й бе разказало толкова интересни неща за полетата и излъчванията. Вредно е да се носи висулка на верижка, каза той. Ами ако е истина? Може би всичките й несполуки с Игор бяха причинени от неправилното носене на пръстена? Защото по-рано тя нямаше никакъв пръстен и Игор я забеляза и я направи своя любима, а после се появи този пръстен и всичко тръгна на зле.

Лера решително извади портмонето си от чантата и сложи пръстена в него. Не бива да рискува, когато и без това всичко е толкова лошо. Момичето се чувстваше ужасно, но опита да се съсредоточи върху дисекцията на стомаха и червата върху подноса. Лошото си е лошо, но независимо от всичко, трябваше утре да се яви на зачот, преподавателят не се интересува от душевните страдания на студентите.

Беше успяла да позабрави своите вълнения, когато над наведените глави се разнесе силен глас:

— Една минутка внимание, господа медици! Погледнете насам, моля, чия е тази чанта!

Лера се извърна, погледна към вратата и видя непознат мъж, който държеше във високо вдигнатата си ръка дамска чантичка. НЕЙНАТА чантичка. Ама не, не може да бъде, нейната чанта си е долу, преди малко Лера май я докосна с крак. Погледна към пода и видя, че чантата я няма там. Но как така?

— Моята е! — развика се тя в страха си да не би да не я чуят и вдигна високо ръката си с гумената ръкавица. — Това е моята чанта!

Запробива си бързо път между студентите, изпълнили дисекционната зала — страхуваше се, че мъжът с нейната чантичка ей сега ще изчезне. Но той не изчезваше, а спокойно стоеше до вратата и гледаше приближаващото се момиче.

— Значи чантата е ваша? — отново попита той, когато Лера се озова до него.

— Моя е. Защо сте я взели? Откраднали ли сте я?

— Не, какво говорите! — разсмя се мъжът. — Тоест тя наистина беше открадната, но не съм го направил аз, а ей онзи тип.

Той посочи с ръка някъде извън залата. Лера погледна в коридора. Там стояха две високи момчета, които здраво държаха за лактите трети — невзрачен човечец на около четирийсет години, нисък и слаб. „Такъв е в състояние да се завре и в миша дупка!“ — машинално си помисли Лера.

— Разбирате ли — весело продължи мъжът, — аз съм служител на милицията. Минавах покрай вашия институт и гледам — от вратата излиза тоя тип, а в ръцете му — дамска чантичка. Следователно нещо не е наред, нали така? Когато един мъж носи чантичка, някъде до него трябва да бъде неговата дама, а наблизо не се виждаше никаква дама. Имам набито око и веднага го спрях. Чия е чантата, питам го. Къде е собственичката й? Оказа се лесен, започна да ми разправя, че я намерил на улицата и сега влизал във всички сгради наред и питал коя жена си е изгубила чантичката. С една дума — обичайните лъжи, всички крадци започват да ги бълват, когато ги хванеш на местопрестъплението. А вие не сте си губили чантичката и не сте я забравяли никъде, така ли?

— Не, разбира се! — Лера се поуспокои и дори се постара да се усмихне колкото може по-приятно. Този мъж започваше да й харесва, излъчваше някакво спокойствие и невъзмутимост, но не мрачна, а весела, готова всеки момент да избухне в шега или смях. — Донесох си чантата в дисекционната зала и я сложих до мен на пода. Струва ми се, че последно я видях преди няколко минути.

— Е, за няколкото минути май преувеличавате — поклати глава служителят на милицията, — от момента на кражбата са минали най-малко десет-петнайсет минути, а може би дори двайсет. Но това е разбираемо — нали сте се задълбочили в учене, така времето лети незабелязано.

— Благодаря ви. — Лера протегна ръка, за да вземе чантата, но не я получи. Мъжът я държеше здраво и очевидно нямаше намерение да й я дава.

— Един момент! — строго каза той. — Не мога да ви върна чантата просто така. С вас трябва да отидем до участъка и да оформим всичко официално.

— Какво да оформим? — не разбра Лера. — Та това е моята чанта, мога да го докажа. В нея се намират документите ми.

— Вярвам ви, вярвам ви — успокои я служителят на милицията. — Но нали крадецът е извършил престъпление и трябва да бъде подведен под отговорност. А за целта вие трябва да определите размера на откраднатото, неговата стойност, разбирате ли? От това зависи как ще бъде квалифицирано деянието, а също и обемът на вменената вина.

Естествено тя нищо не разбираше, защото не бе чувала понятия като „квалифициране на деяние“ и „вменена вина“. Но нали не можеше да покаже на този симпатичен мъж, че е неграмотна!

— Да, разбира се — кимна тя със сериозна физиономия, — това ми е ясно. Само трябва да предам материалите…

— Ще почакаме.

Лера предаде подноса с вътрешните органи за дисекция, взе си студентската карта и се върна при мъжа, който държеше чантата й. Той търпеливо я чакаше до вратата.

— А къде са останалите? — попита тя, като се огледа наоколо.

— В колата — кратко отвърна той. — Да вървим.

До районното стигнаха бързо. Задържаният крадец бил в друга кола, а мъжът, който го бе задържал, качи Лера в своята жигула. Помещението на милицията от пръв поглед не се хареса на Лера. Беше студено и грозно, стените бяха боядисани с блажна боя, подът бе застлан с разръфан линолеум, а още от входа се виждаше решетеста „клетка“, в която с мрачни физиономии седяха някакви неспретнати мъже и дори една жена. Лера позна жената — беше младата циганка, която често се навърташе в градинката между медицинския и химикотехнологичния институт и току спираше доверчиви младежи, които искаха да научат какви радости и неприятности им предстоят.

— Ей, красавице! — живна циганката още щом видя момичето и бързо забърбори: — Скучая тук, губя си навиците. Дай да ти погледам, хем безплатно, няма да ти взема пари, цялата истина ще ти кажа: какво е било, какво ще бъде, какво ти е на сърцето сега и как ще свършат твоите нещастия.

Лера скочи от скамейката и подаде ръцете си през решетката. От малкото прозорче веднага надникна дежурен майор с уморени очи.

— Хайде укроти се, Зема, остави ни да работим спокойно. Вдигаш шум колкото цял трактор.

— Ай, началство, не си прав, ще знаеш! — възмути се циганката. — Мигар тебе безпокоя? Не те безпокоя, а искам да помогна на това хубаво момиче — голямо нещастие й е на сърцето, а не знае как да се справи с него. Млада е, неопитна, не познава живота и ето на — измамили са я. Цялата истина ще й кажа, ще има да ми благодари. Ела тук, красавице, дай си ръчичката.

Лера уплашено отскочи. За миг очите й срещнаха погледа на циганката и й се стори, че пада в пропаст. Очите отсреща не бяха страшни — ни най-малко, те бяха ярки и блестящи, големи, обградени от дълги и гъсти мигли. Но кой знае защо, те буквално парализираха момичето. Лера дори забрави къде се намира и за какво е дошла.

— Дай си ръчичката, дай, не бой се, не ти искам пари, не ти искам злато, глей, че съм зад решетките, няма да ти сторя зло…

Гласът на циганката, която бърбореше своята скоропоговорка, сякаш идваше отдалеч.

— Валерия Генадиевна! — чу Лера глас някъде над ухото си.

Лера се сепна.

— А? Какво?

Мъжът, който я бе докарал в милицията и който се казваше Владимир, стоеше до нея и здраво я държеше за рамото.

— Валерия Генадиевна, елате с мен! — строго и отчетливо произнесе той.

Лера послушно се качи с него на втория етаж. Краката едва я държаха, всичко се размиваше пред очите й. В малкия кабинет, където вече имаше двама души, Владимир й помогна да съблече якето си и я настани да седне на стол.

— Никога не бих предположил, че толкова лесно се поддавате на внушение — каза той с усмивка. — За в бъдеще имайте предвид, че трябва да стоите на три километра разстояние от циганки, а още по-добре — на пет. Ще ви оберат и ще ви оставят гола и боса, а вие няма дори да забележите. Зема едва бе започнала да ви говори, когато вие се отнесохте нанякъде. След половин минута можехте да се съблечете гола и после дълго да се чудите, че ви се е случило такова нещо.

— Изобщо не се поддавам! — ядосано отговори Лера. — Просто имах тежък ден, уморена съм, а на всичко отгоре откраднаха чантата ми, нервите ми вече са опънати. А от циганки не ме е страх.

— Не се самозалъгвайте — включи се в разговора един от непознатите мъже, — умората няма нищо общо с това. Става дума за особености на психиката, природни особености, тях или ги има, или ги няма, а умората може само повече или по-малко да ги изостри. Вие се поддавате на внушение — това е напълно очевидно, така че трябва да бъдете по-внимателна, нищо повече. Ако знаехте колко обрани от цигани хора идват при нас! И то все хора прилични, образовани, интелигентни, не някакви си малоумници. Доценти, професори. Между другото трябва да ви кажа, че повечето хора се поддават на внушение, а онези, които не се поддават, са съвсем малко. Така че не мислете, че нещо с вас не е наред.

Това никак не се хареса на Лера. Била като всички? Хайде де! Никога и в нищо тя няма да бъде като всички. Никога и в нищо! Ето сега, като свърши тая история с чантата, тя ще се прибере вкъщи, ще вземе книгите по психология и психиатрия и сама ще се заеме с изучаването на проблема. Ако се окаже, че наистина се поддава на внушения, ще се промени. Ако не може да се промени, може поне да се научи да се държи така, че всички да си мислят, че не се поддава на внушение. Лера Немчинова никога няма да е една от многото. Защото да си една от многото означава, че си от народа, а народът е боклук. Лера беше твърдо убедена в това, без дори да подозира колко безнравствена е тази мисъл. А тя винаги и във всичко ще бъде особена, неповторима и единствена.

— Добре, да започнем лека-полека — въздъхна Владимир. — Саша, извади бланките да ги попълваме.

Саша се казваше именно служителят, който току-що бе говорил на Лера за циганките. Той извади от чекмеджето на бюрото някакви бланки и започна да й задава въпроси. Име, бащино, фамилно, година и място на раждане, адрес, учебно заведение…

— Сега описваме съдържанието на чантичката. Между другото колко струва самата чантичка?

— Скъпа е — предизвикателно отговори Лера, която вече беше доста раздразнена от ситуацията.

— Виждам — засмя се Саша. — „Мандарина Дак“ не е от евтините марки. Да сте запазили случайно касовата бележка?

— Не, разбира се. Нали не съм знаела, че ще потрябва.

— Добре, не е страшно, може да попитаме във фирмения магазин, те ще ни кажат цената. Продължаваме нататък. Паспорт… той, за съжаление, няма продажна цена. Слънчеви очила марка „Кристиан Диор“ — е, те определено струват най-малко един милион. Така ли е?

— Милион и двеста — хладно каза тя.

— Много добре, ще запишем това. Още едни очила, със светли стъкла. Рамки… сега ще видим… така, марка „Карл Лагерфелд“. Тези сигурно са още по-скъпи?

— Милион и половина — кратко отвърна Лера, като си помисли с ужас, че ако вземат да оценяват стойността на всеки предмет в чантичката й, процедурата ще отнеме страшно много време.

Това никак не й харесваше, защото когато говори по телефона след неуспешния й опит да вземе зачота, чичо Слава беше казал, че довечера тя трябва да се обади на Игор. „Да се обади“, което означаваше, че най-вероятно ще й разрешат да отиде. Игор я чака, тя му е нужна, а е принудена да стои в това смрадливо районно и да си припомня кое колко струва. За какво им е? Освен това всеки път, когато трябваше да назовава далеч не ниската цена на един или друг предмет, леко я гризеше някакво чувство на неудобство пред тези скромно облечени милиционери.

— Комплект козметика марка… марка „Макс Фактор“. Колко струва?

— Не си спомням — бързо отговори Лера. — Не е скъп. Пък и съм го купувала отдавна.

Искаше й се всичко да свърши по-бързо и вече беше готова да твърди, че цялото й имущество не струва и три рубли.

— Добре — отново сговорчиво отговори Саша, — ще уточним. Портмоне от червена изкуствена кожа…

Тя вече бе отворила уста, за да го поправи, че портмонето не е от изкуствена, а от съвсем истинска кожа, и то много скъпа, но се възпря. За какво да проточва процедурата излишно? Каква ще е ползата от установяването на вярната цена? Те щяха да й върнат вещите, а каква щеше да бъде „вменената вина“ изобщо не й дремеше.

— Банкноти на стойност… едно, две, три… — той започна внимателно да брои банкнотите, — на стойност шестстотин осемдесет и седем хиляди и петстотин рубли. Добре си живеят обаче днешните студенти! Така, това бяха банкнотите. Сега да преброим монетките.

Саша изщрака със закопчалката на джобчето за монети в портмонето и на бюрото, заедно с металните пари, изпадна пръстенът.

— Охо! Носите пръстена си в портмонето ли? Защо не на ръката? — попита той.

— Учех в дисекционната зала, там се слагат ръкавици, а пръстенът пречи — обясни Лера. — Евтин е, стъкълце.

— В портмонето — почти един милион, а на ръката — стъклено пръстенче? — недоверчиво поклати глава Владимир, който до този момент бе пазил пълно мълчание. — Я дай да погледна, Саня.

Той взе пръстена и го отнесе близо до светлината.

— За пръв път виждам стъкло да се обработва в стил „емералд“. И играта му е прекрасна. Не, Валерия Генадиевна, това не е стъкълце, а диамант. Не е хубаво да се лъже. Защо го направихте?

— Всичко това ми омръзна — предизвикателно заяви Лера, — така че излъгах, за да свърши по-бързо. Голяма работа! Можете да напишете във вашия тъп протокол, че откраднатото имущество възлиза на сто рубли — и да ме пуснете. Аз нямам никакви претенции.

— Това ми харесва — внезапно се обади третият служител, който досега не беше участвал в разговора, — мадам няма никакви претенции. А за какво вие, уважаема, можете изобщо да претендирате в тази ситуация? Не е нужно да ни правите услуги — ние между другото заловихме крадеца, който ви е обрал, а можехме и да не го заловим. На вас ви се иска по-скоро да си тръгнете оттук, имате си работа, бързате, обаче представете си за миг, че крадецът беше избягал с вашата чантичка. Тогава щяхте да стоите с часове и денонощия пред вратите на разни кабинети, докато си възстановите откраднатите документи. Знаете ли какви са опашките в паспортния отдел? А пък със спестовните книжки щяхте да се мотаете и с месеци, защото банката не ви е милицията.

— Укроти топката, Витя — каза успокояващо Владимир, — не атакувай момичето. Прояви снизходителност, тя наистина доста е преживяла днес. А на вас, Валерия Генадиевна, ще кажа ето какво. Ние, разбира се, можем всичко да напишем в протокола, включително и лъжата, че имуществото ви не струва и пукната пара, а в портмонето ви е имало две копейки. И тъй като отнетото няма никаква цена, крадецът може да бъде освободен, понеже деянието му не е от голямо значение. Все едно е откраднал кутийка кибрит. И утре този симпатяга отново ще излезе на работа. Като гледам, вие не сте се уплашили много от загубата — очевидно парите в чантичката не са ви последните и няма да останете без къшей хляб. Но какво ще стане, ако следващата жертва се окаже пенсионерка, на която след обира няма да й остане и една рубла? Не ви ли е жал за нея? Разбира се, може да ми възразите, че този крадец не е единственият в цяла Москва, че из града сноват десетки хиляди като него — и ще бъдете права. И без него има кой да обере пенсионерката. Но ако всички се отнасяме така към престъпниците, ще стане невъзможно да се излиза по улиците. Така де, какъв е смисълът изобщо да се ловят престъпници, след като и без това не е възможно всички да бъдат изловени? Нека обират, нека насилват, нека убиват. Не ви ли смущават подобни разсъждения?

Подобни разсъждения не смущаваха Лера, нейният егоизъм не беше способен на обобщения, но въпреки това й стана неудобно — сякаш я уличаваха в нещо срамно. Владимир говореше обективно верни неща и не беше прилично да не се съгласи с него. Нали не можеше да им обясни, че техните „обективно верни правила“ важат за самите тях, за обикновените и с нищо незабележими хора, но не важат и не могат да имат никакво отношение към нея — Лера Немчинова, която е особена и не прилича на никого.

— Извинете — смотолеви тя, — наистина съм много уморена. Прав сте, пръстенът е скъп, той е златен и с диамант.

— Колко струва?

— Ами… не знам.

— Как така не знаете?

— Подарък ми е.

— Тогава ще трябва да попитаме човека, който ви го е подарил. Разберете — стойността трябва да бъде установена точно. Може би човекът, който ви е направил този подарък, е запазил касовата бележка или сертификата на пръстена. В краен случай той може да ни каже откъде го е купил и ние ще отправим запитване към този бижутериен магазин и ще получим официална справка за стойността му.

Лера мълчеше, преплела пръстите на ръцете си върху коленете и загледана в пода. Да каже, че пръстенът е останал от майка й? Може, но какво ще обясни за надписа? Разбира се, може баща й да е подарил пръстена на майка й, оттам и обяснението за надписа, но тогава тези милиционери ще отидат при дядо й и ще го попитат дали от покупката на пръстена не е останала касова бележка, а дядо й ще им каже, че майка й не е имала никакъв пръстен с диамант. Не, това няма да свърши работа.

— Няма как да попитате този човек — най-сетне каза тя.

— Защо?

— Той почина.

— Кога?

— Не беше отдавна. Преди около две седмици. Убиха го.

— Ваш годеник ли беше?

— Ами… да. Защо? — предизвикателно попита тя и вдигна очи.

— Не, нищо — сви рамене Саша. — Ако обичате, кажете ни името и адреса му.

— За какво ви са?

— Ще поговорим с негови роднини, ще ги помолим да потърсят сред вещите му касовата бележка за този пръстен.

— Името му е Александър Барсуков.

— Така, Барсуков… — повтори Саша и си го записа. — Къде живееше?

Лера се запъна — не знаеше адреса. Барсуков винаги идваше у тях, а тя не бе ходила в дома му нито веднъж, макар че той я бе канил. Но тя не искаше да отиде, не й трябваха нито родителите му, нито той самият. Трябваше й слуга, предан и готов на всичко, а човек не ходи на гости у слугите си.

— Не знам точния адрес, някъде в района на „Коломенская“.

— Ах, какво поколение расте само! — отново се обади третият служител, чието име Лера не знаеше. — Момчето се смята за годеник, прави такива подаръци, а годеницата дори не знае адреса му. Пак добре, че не е забравила името му.

— Е, стига и ти! — Владимир отново се опита да я защити и Лера изпита към него нещо като благодарност. — Няма нищо страшно, ще намерим адреса. Казвате, че годеникът ви е бил убит?

Лера мълчаливо кимна.

— А беше ли възбудено наказателно дело?

— Да.

— Може би знаете името на следователя? Той със сигурност ви е разпитвал.

— Казва се Олшански.

— А, Костя значи?! — кой знае защо, радостно възкликна Владимир. — Костя Олшански? От градската прокуратура?

— Струва ми се, че да… — неуверено отговори Лера. Тя много добре си спомняше фамилното име и че прокуратурата, където я бяха викали, беше именно градската, но за собственото име на прокурора не беше сигурна.

— Е, тогава е лесно. Ще се обадим на Костя и той ще ни каже адреса на Барсуков. Няма проблеми.

„Има проблеми — мрачно си мислеше Лера, като си припомняше разговора в милицията по пътя към метрото. — И още какви проблеми. Само ако знаеха… Нима омразният дядка беше прав, когато ме предупреждаваше, че пръстенът ще ми донесе нещастие? Не, не може да бъде, не е възможно, дядката не можеше да е прав, защото е гад и убиец, а гадовете и убийците никога не са прави“.