Александра Маринина
Реквием (12)

Глава 11.

Олшански затвори телефона и без да поглежда седналата встрани Настя, продължи разпита на Лера Немчинова.

— Бяхме стигнали до разказа ви как потърпевшият Барсуков неведнъж ви е правил брачни предложения, а вие отначало сте му отказвали. Нали така?

— Да — потвърди Лера.

— Кога се съгласихте да се омъжите за него?

— През ноември, в Деня на милицията. Реших да му направя подарък за празника.

— Щедър жест — коментира следователят без никакъв намек за насмешка. — И в чест на вашето съгласие…

— Да, в чест на нашия своеобразен годеж Саша ми подари този пръстен.

Настя хвърли бърз поглед към часовника. Единайсет и двайсет и пет. Интересно — дали току-що се обади Коротков? От репликите на Костя беше невъзможно да се разбере. Ако е бил Юрка, какво ли му е съобщил? Олшански не отстъпи нито на милиметър от хода на разпита и не пролича да са му съобщили нещо интересно, което коренно променя картината. Вероятно все пак е бил Коротков, който е съобщил, че дядото Немчинов е потвърдил думите на внучка си, така че няма смисъл да се променя стратегията на разговора. През първия половин час Костя се бе мъчил да получи отговор на въпроса: откъде младият Барсуков може да е имал пари за такъв скъп подарък? Ясно беше, че не е купил този пръстен от магазин, най-вероятно го бе купил от хора, затова цената не е била висока, колкото държавната, но все пак не е била и ниска. Диамантът е доста голям. Разпитите на родителите и приятелите на Барсуков не бяха изяснили нищо по този въпрос, те не знаеха момчето да е работило някъде и да е имало други източници на доходи, освен стипендията. Родителите не му бяха давали големи суми, а и той не бе им искал. Не беше вземал назаем, поне до този момент не бяха открити евентуални кредитори. Откъде са били тогава тези пари? Отговорът се натрапваше от само себе си: криминални структури са се опитвали да привлекат или вече са били привлекли момчето. Давали са му някакви задания и щедро са плащали за тях. Не е изключено между другото да са му плащали не с пари, а в натура, например с това диамантено пръстенче. Настя вече бе обмисляла такава версия и сега тя намираше своето потвърждение.

Точно в единайсет и трийсет на вратата се почука. Господин Соловьов се бе явил, за да участва в процедурата по идентифициране на пръстена.

— Ще трябва да прекъснем разговора си, Валерия Генадиевна — каза Олшански и прибра бланката с протокола в папка. — Сега ще се проведе идентифициране на пръстена и в зависимост от резултатите от него ние с вас ще продължим разговора си. Заповядайте — обърна се той към влезлия и започна да набира някакъв телефонен номер.

След известно време в кабинета дойдоха още трима души. Двама от тях бяха поканени поемни лица, а третият сложи на бюрото пред Олшански малка кутия. Константин Михайлович отвори сейфа и масивната му вратичка за няколко секунди почти изцяло скри лицето му от очите на присъстващите. Настя разбра, че сега той слага в кутията пръстена, който преди половин час е иззел от Лера. След още пет минути пет пръстена с диаманти лежаха върху освободеното от книжа огромно писалище на Олшански, а самият следовател с безцветен тон произнасяше заучената наизуст формулировка, обясняваше на присъстващите смисъла на процедурата и ги предупреждаваше за отговорността при даване на лъжливи показания.

— И тъй, Евгений Семьонович, елате до бюрото и погледнете тези бижута. Намира ли се сред тях познатият ви пръстен?

Соловьов, дебел и вече на възраст човек, с явно усилие се надигна от стола до стената и прекоси кабинета до бюрото, като забележимо провлачваше крак. Той внимателно разгледа поставените пред него пръстени. Гримаса от болка изкриви лицето му. Протегна ръка и понечи да вземе един от пръстените, но Олшански успя да го спре:

— Засега не бива нищо да пипате. Обяснявайте с думи.

— Ето онзи, вторият отляво…

— Говорите за бижу номер четири, нали? — Олшански леко докосна пръстена с крайчеца на химикалката.

— Да, за него… Това е пръстенът на Тамара.

— Тоест този пръстен прилича на онзи, който вие навремето сте подарили на съпругата си — уточни следователят. — Той има аналогичен камък и същия дизайн. Правилно ли ви разбрах?

— Да… това е нейният пръстен.

— Един момент, засега изяснихме само, че изглежда по същия начин. А за да бъдем сигурни, че пръстенът е същият, трябва да установим отличителните му белези. По какво бихте познали пръстена на вашата съпруга сред други, които изглеждат също като него? Може би има дребни дефекти, драскотини, следи от ремонт?

— На него имаше надпис. Поръчах да го гравират, защото подарих пръстена на Тамара в деня на нейната трийсетгодишнина.

— Какво пишеше на пръстена?

— На моята любима.

— Гравировката от вътрешната страна ли е или от външната?

— От вътрешната.

— Поемните лица, ако обичате, приближете се. Вземете пръстена, на който е прикрепено етикетче с номер четири, и погледнете дали от вътрешната му страна е гравирано нещо.

Първото поемно лице — трийсетинагодишна жена със строга учителска физиономия и неочаквано усмихнати устни — взе пръстена и го заразглежда.

— Има гравировка.

— Прочетете какво пише там — помоли я Олшански.

— На моята любима.

— Имам въпрос към вас, гражданино Соловьов. При какви обстоятелства престанахте да бъдете собственик на този пръстен?

— Съпругата ми беше убита, а пръстенът — откраднат. Откакто я убиха, не бях виждал пръстена.

— Кога се случи това?

— Отдавна. През осемдесет и осма година.

Известно време в кабинета цареше тишина, следователят дописваше протокола, поемните лица търпеливо чакаха да го подпишат. Настя имаше чувството, че ей сега ще умре от напрежението, което витаеше над главите на присъстващите. Соловьов седеше, прегърбен, и сякаш дори не забелязваше, че по лицето му се стичат сълзи. В неговата пълна, тромава фигура и сбръчканото, обляно в сълзи старо лице имаше толкова мъка, че беше невъзможно човек да остане равнодушен. Лера пък, напротив, сякаш се бе вкаменила. Тя не проля дори една сълза, върху лицето й бе замръзнал израз на ужас и отчаяние.

Най-сетне всички си тръгнаха; освен следователя, в кабинета останаха само Лера Немчинова и Настя.

— И тъй, Валерия Генадиевна, да продължим — каза Олшански, отново извадил бланките за протокола от разпита. — Александра Василиевна, исках да ви освободя, и без това ви отнех прекалено много време, но нали виждате какво се оказа? Оказа се, че вашият студент е подарил на годеницата си пръстен от труп, така че ще ви помоля да останете и да се върнем към въпроса откъде студентите от вашия институт, бъдещи милиционери, се сдобиват с такива странни предмети.

— Добре, ще почакам — с лицемерно покорство отвърна Настя, вътрешно зарадвана, че Олшански не сбърка и не я нарече Анастасия Павловна.

— Значи, Валерия Генадиевна, какво имаме налице? — започна следователят. — Имаме подарък със странен произход…

Настя се напрегна. Костя рязко бе сменил стила на разговора. Преди идентифицирането той употребяваше сухи служебни фрази, дълги и скучни, без да си позволява нито една дума, която би могло да бъде изтълкувана като фриволност или лековат тон. А сега изведнъж заговори по съвсем друг начин, майтапеше се и сякаш всеки момент щеше да започне по навик да грубиянства. Какво се бе случило? Защо се промени? Та нали резултатът от идентифицирането не беше неочакван за него: и той, и Настя бяха почти стопроцентово сигурни, че Соловьов ще познае пръстена. Така и стана. Значи идентифицирането не бе донесло на Олшански никаква нова информация. Но беше съвършено очевидно, че той има такава информация, иначе не би сменил тона на разговора. Костя имаше нещо наум, явно искаше да изобличи в нещо момичето, но в какво? Нима все пак преди малко се бе обадил Коротков и му бе съобщил нещо интересно?

— Как ще ми обясните факта, че вашият годеник е притежавал пръстен, отнет от убита жена?

— Не знам — равнодушно отговори Лера и стана ясно, че смята да се оттегли в глуха отбрана: нищо не знам, нищо не съм подозирала, никой нищо не ми е казвал.

— Спомнете си, моля, колкото може по-подробно как и при какви обстоятелства Барсуков ви поднесе подаръка и какво ви каза при това. Колкото може по-подробно — натърти следователят. — За мен са важни всякакви подробности. Къде се случи, кога, в колко часа, кой друг присъстваше и така нататък.

Лера започна да разказва и едва тогава Настя схвана какво става. Стар, но ефективен похват. Олшански иска да „спипа“ момичето в подробностите, в дребните подробности, които тя ще започне да измисля набързо. Малко вероятно е да е измислила предварително цялата история до най-дребния детайл и да я е научила наизуст, по-скоро това ще бъде експромпт, в който Лера ще се оплете сама. И всичко това означава само едно: Олшански знае, че нещата са станали другояче. И иска да уличи Лера в лъжа, и то толкова сложна лъжа, че тя вече няма да може да се измъкне и ще бъде принудена да каже истината. Следователно дядото Немчинов е казал, че пръстенът не е бил подарен от Барсуков. Впрочем може и да е обратното — Олшански да вярва на Лера и да смята, че е излъгал дядо й, а не тя, и именно затова да се старае да получи колкото може повече подробности, та да има за какво да си поговори после с Василий Петрович. Много любопитно!

Лера разказва дълго, като постепенно се успокояваше и се увличаше в собственото си повествование. Олшански от време на време задаваше уточняващи въпроси, питаше за подробности. Лера отговаряше, но Настя забеляза, че момичето започва да се обърква. Знайно е — един лъжец трябва да има добра памет и постоянно да я тренира. Очевидно Валерия не бе свикнала някой да я улавя в противоречия и поради това всяка минута правеше нови и нови грешки.

— Извинете, не успях да запиша, повторете, моля, какво си поръчахте в заведението, когато отидохте там с Барсуков. Жулиен от гъби, овнешки шишчета… и какво друго…

— И хайвер.

— Червен или черен?

— Черен.

— Аха, добре. Впрочем не, почакайте, май ми бяхте казали, че жулиенът е бил от пиле.

— Не, от гъби — отговори Лера.

А Настя много добре си спомняше, че първоначално жулиенът беше от пиле, а шишчетата само преди пет минути бяха определени като свински. Хайверът също някак бързо почерня, след като Лера бе казала, че е бил червен. Момичето се бе уморило от собствените си лъжи и вече не обръщаше внимание на дреболиите, за които, кой знае защо, се заяждаше Константин Михайлович.

— Как ви се стори — Барсуков ходил ли е и преди в същото заведение?

— Не знам, не ми каза.

— Ами спомнете си как той разговаряше със сервитьора, как преглеждаше менюто. Винаги може да се разбере дали един човек е за пръв път на дадено място, или го посещава редовно.

И Лера отново се задълбаваше в подробности, и отново се оплиташе в тях. Най-сетне Олшански реши, че е време да сложи край на този цирк.

— Вижте какво, Валерия Генадиевна — каза той уморено и отмести настрана поредния лист от протокола, — хайде престанете да ме лъжете. Александър Барсуков не ви е подарявал никакъв пръстен и между вас не е имало никакъв трогателен годеж в заведение в Деня на милицията. Вие измислихте всичко това тук, пред очите ми. И го измислихте несръчно и неумело. Хайде да започнем отначало. Откъде имате пръстена?

— Подари ми го моят годеник Барсуков — твърдо отговори Лера. — И не разбирам какво искате от мен.

— Искам истината, нищо повече. С Барсуков сте се запознали през август тази година — вие ми го казахте. Нали ми го казахте или така ми се е сторило?

— Казах ви го, защото е истина. Действително се запознахме през август.

— И не сте се срещали никога преди това?

— Никога.

— А откъде тогава имате този пръстен?

— Вече сто пъти ви казах: подари ми го Саша! Какво повече искате?!

— Как е възможно, Валерия Генадиевна! — Изумлението, изиграно от Олшански, беше толкова искрено, че в първия момент дори Настя повярва в него. — Как е възможно Саша да ви е подарил пръстена, щом сте се запознали с него едва през август и преди това никога не сте се срещали, а към момента на запознаването ви с Барсуков вие най-малко от година сте носели на пръста си този пръстен! Какво си мислите — че не разбирам календара и не знам имената на месеците ли?

Бузите на момичето пламнаха, ръцете й, поставени върху бюрото, затрепериха.

— Не е вярно. Кой ви каза такава глупост?

— Хора, които са виждали този пръстен на ръката ви. Много хора, не може всички те да грешат.

— Какви хора? Какви си ги измисляте?

— Ваши състуденти, ваши преподаватели. Пръстенът е голям, скъп, бие на очи, много хора са го забелязвали. Носели сте го от септември миналата година, точно от времето, когато сте постъпили в института. Подарили са ви го по случай приемането ви там, така ли? Кажете ми името на човека, който ви е направил този подарък.

— Не е ваша работа.

— Не, моя е.

— Не, не е ваша. Това е мой личен живот и не съм длъжна пред никого да се отчитам за него. Какво, нямам ли право да имам почитател, който ми прави подаръци?

— Имате, Валерия Генадиевна, имате. Но този ваш почитател е замесен в убийството на Тамара Соловьова и това вече е моя работа. Е, кой е?

— Той не е убиец. Оставете го на мира.

— Тогава откъде е взел пръстена?

— Купил го е.

— От кого?

— Ами не знам. Сигурно от магазина. Има ли значение?

— Драга моя, крадени бижута не се продават по магазините, а ако са ви казали именно това, значи са ви излъгали. С една дума вие продължавате да лъжете и се опитвате да прикриете убиец. Лъгахте ме цели два часа и търпението ми се изчерпа. Или веднага ми казвате името на дарителя, или аз подписвам постановление да бъдете задържана.

— За какво?! — уплаши се Лера. — Нищо не съм направила! Нямате право да ме задържате.

— Така ли мислите? — присви очи Олшански. — Имам, и то пълно право. У вас е намерен пръстен, откраднат от място, където е извършено убийство, вие отказвате да ми кажете името на човека, който ви го е подарил, следователно знаете, че той е замесен в това убийство и не искате да го издадете. Това се нарича укривателство и отказ от даване на показания, а в този случай е предвидена наказателна отговорност. Виждате ли колко е просто? Вие сигурно сте свикнали с мисълта, че на красиво момиче като вас не може да се случат никакви неприятности, защото никой не може да ви устои. Но съм принуден да ви разочаровам — сега случаят не е такъв. Наказателният кодекс не обръща внимание на красотата. Така че избирайте — или името, или килията. Кое ви харесва повече?

— Той не е убиец — упорито повтори Лера.

— Добре — с неочаквана лекота се съгласи следователят, — готов съм да ви повярвам. Но ще трябва да ми го докажете. Хайде да опитаме да не назоваваме името му, щом толкова не искате да го направите, но трябва да бъдете убедителна и да ми докажете, че този човек няма никакво отношение към убийството на Тамара Соловьова. И така, слушам ви внимателно.

Лера потиснато мълчеше. Явно не бе очаквала такъв обрат и не знаеше какво да каже.

— Слушам ви, слушам ви — нетърпеливо повтори Константин Михайлович. — Започвайте.

— Но аз не знам… не знам как да го докажа — измънка тя, без да го поглежда.

— Да започнем от най-лесното. Убийството на Тамара Соловьова е било извършено на осемнайсети март осемдесет и осма година. Къде се е намирал по това време вашият познат, който ви е подарил пръстена?

— Откъде да знам? Тогава не сме се познавали. Та това се е случило преди близо десет години.

— Но щом той ви е близък, би трябвало да знаете поне някои неща от живота му, преди да се запознаете! — възрази Олшански. — Например може да ви е разказвал, че в края на осемдесетте години изобщо не е бил нито в Русия, нито в Москва, защото е работел в чужбина. Или пък, отново като пример, точно тогава е бил в затвора и не е бил в състояние да извърши убийството. Припомнете си всичко, което знаете.

— Разбира се! — Лицето на Лера просветна. — Разбрах за какво говорите. Не може да е убил никого, защото тогава е бил още дете. Сега е на двайсет и пет години, значи тогава е бил на петнайсет или шестнайсет. Виждате ли, не е убиец!

— Все още нищо не виждам, домовете за малолетни престъпници са препълнени с непълнолетни убийци, така че възрастта в случая не е аргумент. Виж, ако е бил на седем-осем години, бих се съгласил с вас. А шестнайсет години е солидна възраст. Между другото къде е живял като малък, в Москва ли? Или може би изобщо не е московчанин? Кои са родителите му, къде се намират сега?

— Той… — Лера се посмути. — Той е сирак.

— Значи е израснал в детски дом или в интернат?

— Не, той… Мисля, че го е отгледал негов роднина. Или приятел на родителите му. Не си спомням точно.

— В Москва ли са живеели?

— Да.

— Ето, виждате ли. Ако бяха живели в Магадан, щях да ви повярвам. Потърсете още аргументи, Валерия Генадиевна, ако искате да ме убедите. Виждате, че се отнасям с уважение към чувствата ви и разбирам, че една млада жена далеч невинаги може да назове името на своя любим, особено ако той е женен и е видна личност. Прав ли съм?

— Не е женен! — рязко отговори Лера. — Откъде ви хрумна?

— Е, мило момиче — картинно разпери ръце Олшански, — тогава преставам да ви разбирам. Аз тук се церемоня с вас, старая се да щадя младостта ви, да бъда деликатен, изслушвам несръчните ви лъжи, вместо да си върша работата. Край, стига толкова, вече злоупотребявате с доброто ми отношение към вас! Или до пет минути ми казвате името на този човек, или ви задържам.

Настя разбра, че Олшански просто протака разговора. Той би могъл да остане строг и суров, да притисне Лера и тя отдавна щеше да му каже всичко, което трябва. Разбира се, той я разработваше по всички правила на професионалното изкуство, но момичето изобщо не си струваше тези усилия, беше слабо и неопитно, така че никак нямаше да е трудно той да го накара да каже името. Костя явно чакаше нещо. Но какво? Дали пък не очакваше да му се обади Коротков и да му даде някакви нови сведения?

Тя едва бе довършила мисълта си, когато иззвъня телефонът на бюрото на следователя. Олшански вдигна слушалката.

— Така ли? Да. Да. О, даже така? Добре. Свободен си.

Той затвори телефона, свали очилата си, замислено ги повъртя в ръцете си и отново ги сложи.

— Валерия Генадиевна, откога се познавате с Игор Вилданов?

Лера страшно пребледня, устните й се затресоха толкова силно, че сякаш никога вече не би могла да произнесе и една разбираема дума.

— Повтарям въпроса си: кога се запознахте с Игор Вилданов?

— Откъде знаете… — почти прошепна Лера.

— Има ли значение откъде? Знам и толкоз. Е, кога се запознахте?

— Отдавна.

— По-точно? — настойчиво каза Олшански.

— Преди три години.

— Пак ли ме лъжете?

— Не! — почти извика момичето и повтори малко по-спокойно: — Не, истината ви казвам. Беше преди три години.

— Той ли ви подари пръстена?

Лера ниско наведе глава, така че дългите вълнисти коси напълно скриха лицето й.

— Да, той.

— Кога?

— Ами… както вие предположихте. Миналата година, по случай приемането ми в института.

— Близки ли са отношенията ви?

— Да…

— И сте знаели, че пръстенът е краден?

— Не! Честна дума! — Лера заговори разпалено и развълнувано. — Не съм знаела. И съм сигурна, че и Игор не знае. Той не е убивал никого, не е способен да убие, той е добър и кротък човек, няма врагове. Та Игор е бил съвсем малък…

— Валерия Генадиевна — строго каза Олшански, — преди три години вие сте били на петнайсет и сте смятали, че сте достатъчно голяма, за да влезете в близки отношения с двайсет и две годишен младеж. Така че не ме баламосвайте. Къде се е намирал и какво е правел Вилданов през осемдесет и осма година?

— Живеел е у чичо Слава. Чичо Слава го е отгледал.

— Фамилното име на чичо Слава?

— Зотов. Вячеслав Олегович Зотов.

— Какъв се пада Зотов на Вилданов? Роднина ли му е?

— Никакъв не му е. Игор е бил бездомен сирак, скитал е. Чичо Слава чул как пее и разбрал, че Игор е много талантлив. Прибрал го в дома си, станал негов опекун и му преподавал вокално майсторство.

— Зотов познавал ли се е с вашите родители?

— Откъде знаете?

— Валерия Генадиевна, не ме карайте да повтарям въпросите си. Не се намирате на вечеринка у приятелка, а в кабинета на следовател.

Лера дълбоко си пое дъх и за миг го задържа. Това беше проверен начин да възпреш сълзите си, самата Настя често го използваше. За миг й стана жал за момичето.

— Да, чичо Слава Зотов е бил приятел на родителите ми.

— А после се оказа, че е опекун на вашия любовник?

Въпросът беше формулиран грубо и праволинейно, но всъщност правилно. Настя разбра какво има предвид Олшански. Не бяха ли множко съвпаденията? Впрочем в живота се случват и по-странни истории… Въпросът обаче беше чисто риторичен и не изискваше отговор, така че Константин Михайлович продължи:

— При какви обстоятелства се запознахте с Вилданов? Зотов ли ви запозна?

— Не, какво говорите, аз сама… Сама отидох при Игор. Харесваше ми как пее и исках да се запозная с него. Едва когато отидох, видях чичо Слава. Не знаех, че той има някакво отношение към Игор. Слушайте, моля ви… Не подозирайте Игор в убийство, той никого не е убивал, знам го със сигурност. Той не може да убие, на мравката път прави.

— Не ме убедихте. На много момичета харесва един или друг певец, но далеч не всички отиват в дома му да се запознават с него. На много от тях това дори през ум не им минава. Вие не просто сте харесвали пеенето му. Бяхте ли влюбена в него?

Гласът на Лера отново се сниши до едва различим шепот:

— Да.

— Откога?

— Какво „откога“? — попита тя.

— Кога се влюбихте във Вилданов?

— Когато го видях за пръв път по телевизията. Преди три години.

— Ясно. Сега ще ви обясня какво обуславя въпросите ми и ние с вас заедно ще опитаме да установим какво се е случило в действителност. Чии портрети сте рисували като малка?

Лера стана моравочервена. От гневната и уплашена бледнина не остана и следа, сега бузите й пламтяха от руменината на срама.

— Не е ваша работа. Мога да рисувам когото си искам.

— Правилно. Вилданов ли рисувахте?

Момичето впери в него изненадани очи, забравило за смущението и неудобството.

— Не, та аз не съм го познавала като малка. Просто рисувах… смятайте, че е било мечта. Прекрасния принц.

— Вашият принц необикновено много прилича на Игор Вилданов. Толкова много прилича, че дори бенките им се намират на едно и също място. Това не ви ли смущава?

— Бенките ли? Но аз не… не разбирам.

— Какво има тук за разбиране, момиче? Прекрасният принц, когото постоянно сте рисували още от осемгодишна възраст, има лицето на истинския жив Игор Вилданов с всичките му особености. И тъй като ние с вас сме хора здравомислещи и не вярваме в отвъдни сили, обяснението за този факт може да бъде само едно: вие сте виждали някъде този юноша и той ви е направил толкова силно впечатление, че образът му се е запечатал в душата ви завинаги. Влюбили сте се в него още когато сте били малко момиченце. А когато сте срещнали вече големия Игор и сте познали в него своята мечта — ето тогава сте отишли при него да се запознаете. Само че отдавна сте били забравили за онази първа среща, когато сте били съвсем малка. Защото навярно и представа си нямате откъде се е появил в главата ви образът на прекрасния принц? Или знаете и отново се преструвате?

Лера мълчеше и гледаше Олшански със страх и недоверие. Настя мислено аплодираше Коротков. Браво на него, за толкова кратко време е успял да разприказва дядото на Лера дотолкова, че той му е показал албумите с рисунките на внучка си! Обаче Костя — и Костя е страхотен, мигом е уловил информацията и успя да оплете от нея цяла история. Ясно е, че малката Лера може да е виждала Игор, защото щом го е отглеждал Зотов, а Зотов е бил приятел на родителите й, Вячеслав Олегович може просто да е завел възпитаника си на гости у приятелите си. Още повече че момчето е имало музикален талант, а бащата на Лера е бил известен композитор. И изобщо — нали са били приятели… Странното е друго: ако наистина е станало така, защо Зотов никога не е споменавал за това пред Лера? Какво по-естествено от фразата: „Лерочка, не си ли спомняш Игор? Идвали сме ви на гости, когато беше малка“. Но Зотов очевидно не е произнесъл тази вълшебна фраза и Лера напълно искрено е била в пълно неведение за някогашната им среща и е смятала, че за пръв път е видяла Вилданов преди три години, по телевизията.

Но защо Зотов е премълчал? Нещо тук не се връзва и Костя също го усеща, затова тропа на различни врати в опит да налучка правилния път. Кой знае защо, Зотов не е казал на Лера, че е виждала Игор в детството си, а, от друга страна, у Игор се е озовал пръстенът, откраднат при убийството на Тамара Соловьова. И Олшански, тормозейки Лера със своите нетактични въпроси, се опитва да улови нишката, която би свързала тези две обстоятелства. А може би той се мъчи напразно и между тези обстоятелства няма никаква връзка? Просто съществуват всяко за себе си и имат свой самостоятелен живот.

Лерочка обаче е жестоко момиче. Разбира се, тя знае откъде Игор Вилданов се е сдобил с пръстена на убитата Тамара Соловьова, но иска на всяка цена да скрие тази история, иначе защо беше нужно да стоварва всичко на клетия Барсуков, когото вече няма начин да попитат. При това толкова силно й се искаше да изведе от играта Игор, че лъжеше вдъхновено и забравяйки всичко на света, дори онова, което съвсем наскоро е говорила пред самия Олшански по време на първите разпити, и пред Настя — Александра Василиевна: че не е вземала насериозно ухажването на Барсуков и го е смятала за хлапе. Но каква истина иска да скрие? Нима Вилданов наистина има отношение към убийството на Соловьова? Ще се вдигне голям скандал, ако се наложи да арестуват естрадната звезда за убийство с почти десетгодишна давност, и то извършено, когато е бил малолетен.

И тогава стана нещо неочаквано. От моравочервена Лера отново стана бледа, и то не просто бледа, а бяла като тебешир. Тя впери в Олшански невиждащи очи и произнесе една неразбираема фраза:

— Това не може да бъде… това не може да бъде… ще полудея, ако това е истина… Боже господи, какъв позор!

Олюля се на стола и започна да се свлича към пода. Настя се втурна към нея, но не успя да я подхване и Лера Немчинова тромаво и грозно падна до бюрото на следователя.

— Припадък — констатира Настя, след като повдигна клепачите й. — Викайте лекар!

* * *

— Да, втасахме я! — с въздишка каза Коротков, завивайки от проспект „Мир“ към Садовое колцо.

Настя оклюмано мълчеше. След като свестиха Лера, лекарите от „Бърза помощ“ я закараха в болница, в кризисното отделение. Установи се, че е получила силен психогенен шок. Тя не говореше с никого, а лекарите забраниха да я тревожат с каквито и да било въпроси. Но ситуацията се бе изострила и трябваше веднага да съберат информация за Игор Вилданов, за неговите юношески години и за злополучния пръстен. Телефоните на Вилданов мълчаха — и домашният, и мобилният, за сметка на това успяха веднага да намерят по телефона Зотов, който ужасно се притесни от заболяването на Лера, предложи да го посетят вечерта и изрази готовност да отговори на всякакви въпроси на служителите на милицията.

И ето че сега, след като ходиха в болницата, Настя и Юрий пътуваха към дома на Вячеслав Олегович.

— Разкажи по-подробно за дядото — помоли тя. — Как изглежда, как говори, как се държи.

— Речта му се лее! — патетично възкликна Юра. — Но ако говорим сериозно, по говора му изобщо не личи, че е прекарал девет години зад решетките. Нали знаеш, има един такъв тип висококвалифицирани работници, в чиито глави още от малки някой е вложил правилна мисъл: всеки труд е достоен за уважение и почит, стига да се полага от сърце, умно и вдъхновено, и обстоятелството, че в графата „социално положение“ пише „работник“ изобщо не означава, че той има право да бъде полуграмотен и зле възпитан. Навремето съм срещал такива хора, наистина не бяха твърде много, но пък сега, колкото и да е странно, те са много повече.

— Това е резултат от краха на старата идеология — засмя се Настя. — По-рано у нас уважавахме само онези, които ЦК разрешаваше или нареждаше да уважаваме. Като например космонавтите, актьорите, големите учени, партийните шефове. Наредено беше да се уважават и работниците, но това се правеше толкова неискрено, че никого не успявахме да измамим. А сега мислим само за пари. Ако трудът ти позволява да печелиш добре и достойно да издържаш семейството си, вече никой не се интересува какъв е този труд — физически или интелектуален. Да си професор, академик, лауреат днес не означава нищо, ако си на държавна заплата, за сметка на това бригадите работници, които правят висококачествени ремонти, се радват на всеобщо уважение и печелят много прилично. И ето че бивши работници на интелектуалния труд и служители от сферата на изкуството се втурнаха да овладяват работнически професии. Като си поговориш с такива, имаш чувството, че си бил на светски прием. Стасов например неотдавна ремонтира новия си апартамент, та при него бригадирът беше професионален музикант, а техническият ръководител — професионален художник. Работеха като зверове, апартаментът стана като кукличка, а той понякога ходеше след работа при тях просто да си побъбрят и ми казваше, че отдавна не е изпитвал такова удоволствие от общуването всъщност с почти непознати хора.

— Е, ами бандитите и мутрите? — възрази Юрий. — Нали и те са подхванали престъпна дейност, защото днес всеки труд е почетен, стига да носи пари.

— Е, това са двете страни на един медал. Винаги е така — щом един процес води след себе си добри последствия, и негативното се появява тутакси. Неслучайно американците казват, че престъпността е цената, която обществото плаща за демокрацията. За всичко се плаща или както казва баща ми, няма безплатни хамбургери. Ти между другото уж ми разказваше за дядото, а пък ме провокира да си говорим на политико-философски теми. Хайде върни се на грешната земя.

— Ами проверявам те — нахално заяви той. — Нали сега си крупен аналитик, така че заеми се с обобщения, покажи и на мен — скромния оперативен работяга — нивото на мисленето си.

— Направо ли искаш да ти го покажа? — без заобикалки попита Настя.

— Е, добре де, добре, не се ядосвай, будалкам се! — бързо отговори Юра. — Та значи — дядото. Дядото, дядото, дядото… — замислено повтаряше той, без да сваля очи от пътя, търсейки местенце, в което би могъл да се провре между колите, за да се престрои преди завоя. — А, та така де. Дядото на Лера Немчинова е просто страхотен. Може да се каже — забележителен дядо. Ако оставим настрана емоциите, можем да твърдим, че безумно се страхува за единствената си внучка, при което източникът на този страх не се крие в нещо конкретно, а един вид витае във въздуха. Нали знаеш как някои родители се страхуват да не „изпуснат“ детето си. Уж още нищо особено не е направило, учи се добре, не пие, не пуши, не се събира с лоши компании, но те постоянно се страхуват, че това може да се случи. Та и дядото Немчинов е такъв. Според неговите представи Лера е нормално добро момиче, около нея не се въртят подозрителни личности, но той живее в постоянен страх, че нещо ще й се случи. Не в смисъл че може да й падне тухла на главата или да я блъсне кола, а в смисъл да тръгне по лош път. Какви основания има за такива страхове — не разбрах, но те определено го измъчват. Дядото я дебне, подслушва я и се рови във вещите й. И което е най-странното — сам ми каза всичко това.

— Какво странно има? Защо да не ти го каже?

— Аз за нищо на света не бих казал такова нещо на чужд човек. Бих умрял, но не бих го казал. Хайде помисли сама — как така изведнъж ще си признаеш, че подслушваш близък човек?

— Е, ти не би го казал, а той го е казал. Защо вечно съдиш по себе си? Той е просто друг човек. Животът му е бил друг, характерът му е друг, мисленето му е различно от твоето.

— Интересно — а ти самата би ли казала такова нещо?

— Аз ли? — Настя се замисли. — Не знам. Аз не бих дебнала никога, това — първо. Тоест за да го направя, са ми нужни много солидни основания, много сериозни причини. Но ако са налице такива причини, значи имам проблем, който ме безпокои толкова силно, че съм готова на всичко. Готова съм да пренебрегна собственото си самолюбие, само и само да реша този проблем. И в този случай, разбира се, бих си признала, стига да се надявам, че ще помогне. Това — второ.

— Не теоретизирай, Ася, по-добре ми дай пример. Защото с пример нещата стават по-нагледни.

— Добре, ще ти дам. Аз например подозирам, че моят любим съпруг е чуждестранен шпионин. Не, по-добре другояче. Знам, че около съпруга ми се въртят някакви хора, които ми изглеждат подозрителни. Имам чувството, че искат да го въвлекат в нещо лошо или може да поискат да го направят — например в шпионаж. Аз естествено разговарям с него за това и той, точно толкова естествено, ме праща на майната си с всички мои подозрения и достъпно ми обяснява, че това са много добри и прилични във всяко отношение хора и аз нямам право да си мисля лоши неща за тях, а ако мисля такива неща, значи съм пълна идиотка. Неговите думи не ме убеждават, аз продължавам да мисля в това направление, защото ми се струва, че съпругът ми е заслепен и изобщо е прекалено доверчив. Но тъй като той продължава да общува с тези хора, аз ставам пределно внимателна към всичко — дебна, подслушвам и се ровя във вещите му, за да забележа веднага признаците на евентуална зависимост. Все още нищо не се случва, не намирам у съпруга си никакви подозрителни листчета или неизвестно откъде взели се пари. Но съм нащрек. Искам да успея навреме да го спра, ако нещо такова започне да се проявява.

И ето че по скръбния си път срещам човек от милицията. Не, защо от милицията? Нали бях решила да подозирам съпруга си в шпионаж — значи срещам човек от Федералната служба за безопасност. Давам си сметка, че той, за разлика от мен, е професионалист по шпионските работи, има достъп до нужната информация и притежава най-разнообразни знания, умения и навици, каквито не притежавам аз. А съпругът ми все още не е извършил нищо лошо, така че не е заплашен от подвеждане под отговорност. Ето защо аз с удоволствие ще споделя с този човек от ФСБ своите опасения с надеждата, че той ще обърне внимание на хората, които толкова не ми харесват, и ако с тях нещо не е наред, ще вземе съответните мерки, преди те да са въвлекли горкия ми съпруг в нещо лошо. И ако трябва, ще си призная пред него, че съм дебнала и подслушвала. Да, ще си призная какво ли не, само и само да не се случи някоя беля! Тук, разбира се, не става дума за мен, защото поради своя характер аз не бих могла да се омъжа за човек, когото да се налага да следя и да водя за ръчичка. В случая говоря от името на абстрактна съпруга, която обаче има съвсем конкретни проблеми. Та такава е схемата, изразена с пример, слънце мое незалязващо. Стори ли ти се убедителна?

— Напълно. Ако следваме твоята логика, излиза, че дядото Немчинов се е опитвал да ни предаде Вилданов. Не току-така ми показа албумите с рисунки, не току-така ми каза, че Лера често говорела по телефона с някой си Игор… Юношата на рисунките страшно прилича на известния певец, когото гледаме по телевизията. Той е искал ние да знаем за приятелството й с Вилданов. Излиза, че дядото очаква нещо лошо в тази посока, така ли?

— Така излиза — съгласи се Настя, — ако правилно си го разбрал. Но ако дядото е по-умен, отколкото дори ние с теб можем да предположим, не е изключено да е замислил някаква сложна игра. А ние още не знаем каква е тя. Ама ти къде караш? Трябваше да завиеш тук.

— Е, извинявай. Трябваше да ме предупредиш по-рано, та аз не съм ходил у Зотов.

— Нищо, ще минем по успоредната.

По всичко личеше, че Зотов се е прибрал буквално няколко минути преди те да дойдат. Мокрият от снега кожух висеше в антрето, а на пода имаше пресни следи от обувки.

— А къде е изчезнал господин Вилданов? — попита Юрий, докато сваляше якето си. — Днес не можахме да го намерим по нито един от телефоните му. Да не би да е заминал някъде?

— Вкъщи си е — кратко отговори Зотов. — Забраних му да вдига телефона. Скоро му предстои голям концерт, трябва много да репетира, а Игор още не е намерил време дори да научи текстовете на новите си песни. Принуден съм да му вися над главата, сякаш е малко дете, и да го карам да си учи уроците.

— Но за милицията, надявам се, ще направи изключение? Ние непременно трябва да се срещнем с него.

— Разбира се.

Зотов не попита какво се е случило и за какво служителите на милицията смятат да разговарят с Игор. Това накара Настя да се замисли. Какво, нима Вячеслав Олегович никак не се тревожи за своя питомец?

Разположиха се в същата стая, в която съвсем неотдавна, тоест вчера, Зотов бе разговарял с Настя. Тук нищо не се бе променило, беше все така чисто и разтребено, нито едно излишно листче не се търкаляше на широката маса. Единственото изключение беше видеомагнетофонът: миналия път до него имаше касета с някакъв концерт, а днес Настя видя позната картинка — филма „Амадеус“. Създаваше се впечатление, че домакинът практически не живее тук, а идва само да пренощува, като преди лягане гледа някой филм или концерт.

— Сигурно прекарвате много време с вашия възпитаник — каза тя.

— Много. Особено преди концерти. Принуден съм да бъда до него по цели дни. Защото не съм само администратор, но и педагог на Игор, и концертмайстор. Многоръкият Шива. Та за какво искахте да разговаряте с мен? Пак ли за убийството на Немчинови?

— Не — отговори Коротков, — днес, ако нямате нищо против, ще си поговорим за господин Вилданов.

— Нямам нищо против — обаятелно се усмихна Зотов. — Питайте. Какво ви интересува?

— Интересува ни един скъп подарък, който Игор е направил на приятелката си миналата година. Досещате ли се за какво става дума?

— Досещам се. Говорите за пръстена, който Игор подари на Лерочка. Знаех, че рано или късно това ще се случи.

— Какво именно ще се случи? — бързо попита Коротков.

— Някой ще попита за пръстена и Игор ще трябва да обяснява откъде го е взел. Предупреждавах го, но той никога не ме слуша и върши очевидни глупости.

— И откъде е взел Вилданов този пръстен? На улицата ли го е намерил? Получил го е в пратка от анонимен почитател?

— Подарък му е.

— Разбира се — кимна Коротков. — Така и предполагах. Подарък от любимата жена, нали?

Зотов се разсмя, без да му е весело, отиде до секцията, извади бутилка минерална вода и три чаши, сложи ги на масата пред гостите.

— О, не, той беше подарък от любяща, но далеч не любима жена. Впрочем трудно е да я наречем и любяща — тя беше лесно увличаща се жена, капризна, разглезена и разпусната. Тамара обичаше само себе си и своите удоволствия, но умееше да бъде благодарна на онези, които й доставяха тези удоволствия. Игор й хареса и тя му подари пръстена.

— Тамара ли? — попита Настя, не вярвайки на ушите си.

— Ами да, Тамара Соловьова.

— Вие познавахте ли се?

— Донякъде. Беше приятелка на Света Немчинова и няколко пъти съм я виждал на вилата им.

— И кога подари пръстена на Вилданов? — недоверчиво попита Юрий.

Настя си помисли, че предстои да чуят поредната измислена история. Че Зотов сега ще каже, че Тамара Соловьова и Игор са имали страстна връзка, която е завършила малко преди запознанството на Вилданов с Лера. Сигурно той не знае, че Соловьова е убита. Но защо да лъже тогава? Ако не знае за убийството, значи няма основания да прикрива Игор. Или Вилданов е извършил и нещо друго?

— Беше отдавна. Тамара вече почти десет години не е между живите. Убиха я. Подари пръстена на Игор около половин година преди смъртта си.

— Извинявайте, обаче… — възмути се Коротков, оскърбен до дъното на душата си, задето се опитваха да го измамят толкова елементарно — … преди десет години Вилданов е бил на петнайсет години, а Тамара Соловьова — на четирийсет и три. Давате ли си сметка какво говорите?

— Да. Ще трябва да кажа за Игор немного приятни неща, но разбирам, че става дума за убийство и за пръстен на убита жена, попаднал у Игор. Затова е по-добре да кажа истината.

Те слушаха със затаен дъх. Историята си я биваше! Някъде в Подмосковието съществувал нелегален бардак, където за преситени, сексуално извратени граждани водели малолетни, които искали да припечелят бързо и без много усилия. Бардак, в който няколко пъти бил ходил и Игор Вилданов — днешната естрадна звезда. Някъде в Подмосковието се намирала и вилата на Немчинови, където те били убити. И вече някъде на трето място се състояла някогашната мимолетна среща на осемгодишната Лера с Игор. Не бяха ли множко тези места в родното Подмосковие? Дали не ставаше дума за едно? А сега — и този шантаж. Съдържателите на бардака са правели видеозаписи на оргиите, които организирали, и някой е намерил касета, на която са били записани сексуални игри с участието на младичкия Игорьок Вилданов.

— Кажете — внезапно попита Настя, — а вашите приятели Немчинови имаха ли някакво отношение към това?

Зотов ги гледаше тъжно и бавно отпиваше на малки глътки минерална вода от красивата чаша.

— За съжаление — имаха. Много съжалявам, че се налага да говоря за това, бих предпочел да запазя светлата памет на Генадий и Светлана. И аз го научих съвсем наскоро и смятах, че ще бъде по-добре да си остане тайна.

— Как научихте за това?

— Лерочка носи в портмонето си снимката на своите родители. Веднъж вадеше пари в присъствието на Игор и той видя снимките. А после ми каза, че това са били същите хора — стопаните на вилата, в която ги закарвали, за да развличат гостите. Тогава категорично му забраних да говори за това пред Лерочка. Не бива момичето да знае каква е била младостта на любимия й. А още по-малко — да научи тези ужасни неща за покойните си родители. Когато Игор ми каза, че го шантажират с видеозаписа и искат в замяна други касети, разбрах, че Гена и Света са се занимавали и с това. Но как можех да обясня на Лерочка истината за нейните родители? Започнах да я придумвам да поговори с дядо си, надявах се той да й каже. На него тя ще повярва. За нея би било непоносимо да чуе такова нещо от мен. Пък и не бих могъл да й го кажа. Просто не съм в състояние. Сигурно това е признак за слабост, но има неща, които не съм способен да направя. Опитвах се да я пощадя. Нима не съм бил прав?

— Абсолютно сте прав — увери го Настя. — Но как е възможно вие, толкова близък приятел на семейство Немчинови, да не сте знаели нищо за заниманията им във вилата? Нали сте ходели там едва ли не през ден?

— Е, не бива да приемате думите ми толкова буквално. Случвало се е дълго да не се виждаме. И после — били са сбирки, организирани спонтанно. Събират се гости, пийват си доста, хапват, отпускат се, развличат се с децата — и толкоз. Разотиват се. И пак всичко е тихо и прилично. Игор ми разказа, че ги карали там в почивните дни, а аз почти не съм ходил у Немчинови в почивните дни. Имах си собствена вила и трябваше да се занимавам с нея, достроявах нещо, обзавеждах, работех в градината, водех там жена си и децата.

— Вячеслав Олегович, буквално вчера ви питах не се ли досещате защо Василий Петрович Немчинов е убил сина си и снаха си. Не мислите ли, че беше уместно да ми разкажете тези неща вчера?

— Не — рязко отговори Зотов, — не мисля! Вчера ние с вас говорехме за бащата на Генадий, който си е излежал присъдата. И аз нямах намерение заради вашето лично любопитство да разгласявам позора на моите покойни приятели. Но днес става дума за Игор, той може да бъде заподозрян и обвинен в убийство, което не е извършил и към което няма ни най-малко отношение. Става дума за кариерата и доброто име на Игор и в името на това може да се пожертва нещо.

— Толкова много ли означава за вас Игор? — попита Настя.

— Вложил съм в него всичко, което зная и умея — каза простичко Зотов. — Учих го на нотна грамотност и на основи на вокалната реч, опитвах се да превърна малкия скитник в цивилизован човек, обличах го и го хранех. Единственото, което не успях да постигна, беше да го накарам да завърши поне гимназия. Две години повтаря осми клас, а в девети не пожела да учи. Не му стига умът. Но певец го направих. Създадох го със собствените си ръце, той е мое творение. Нима мога да допусна около името му да се разрази скандал, за който той няма никаква вина? Игор е същество абсолютно безпомощно, не е в състояние да се защити и може да направи някоя глупост, затова реших, че ще е по-добре да ви кажа истината. Той определено не е достатъчно умен, за да се справи сам — щеше да се опита да скрие историята на познанството си с Тамара от напълно разбираемо чувство на срам, а в резултат щеше да се оплете, да трупа лъжа върху лъжа и така само щеше да затвърди вашите подозрения. После, разбира се, всичко щеше да се изясни, но през това време можеше да избухне скандал, а току-виж — стигнало се и до съд.

Вече на тръгване Настя изведнъж попита:

— Вячеслав Олегович, а защо вчера не ми казахте, че Игор поддържа близки отношения с дъщерята на вашите приятели?

— Не сте ме питали за това. Вие изобщо не ме попитахте за Лерочка.

— А ако бях ви попитала, щяхте ли да ми кажете?

Зотов помисли секунда.

— Не. Нямаше да ви кажа, ако въпросът не беше поставен така сериозно, както днес.

— Защо?

— Защо да вредя на репутацията на момичето? Любовта й към Игор не я украсява, както впрочем и която и да е друга жена.

— Но защо? — настойчиво попита тя.

— Защото Игор е чудовище. Жестоко и примитивно животно, глупаво, похотливо и ограничено. Любовта към него не прави чест на никого.

— Ами вие? Вие толкова го пазите, грижите се за него. Нима вие не го обичате?

Зотов погледна Настя някак странно.

— Аз обичам и уважавам своя труд и никога не изоставям започнатото по средата. Това е всичко.

В колата Настя дълго мълча, като въртеше безцелно запалката в ръцете си. Коротков изчака известно време, но после все пак не издържа — не можеше да понася дългото мълчание, а когато шофираше, потребността му да води разговор се изостряше особено много.

— За какво се замисли, приятелко?

— За стария Немчинов.

— И какво мислиш за него?

— Мисля си защо ли след убийството не се е качил на първия влак.

— И защо според теб? Хайде говори, каква е тази нова мода — да мислиш мълчешката! Започвай да мислиш на глас!

— Криел е касетите. Или ги е унищожавал. Взел ги е от вилата и ги е отнесъл някъде. И докато не е направил това, което е искал, не е тръгнал за града. Дядото е научил с какво се занимават на вилата синът и снаха му, отишъл е и ги е убил. А на следствието е казал, че са се напили и са се изпокарали. За него е била непоносима мисълта този позор да се разкрие. И сега е ясно защо толкова се страхува за внучка си.

— Защо?

— Защото веднъж е изпуснал сина си.