Александра Маринина
Реквием (13)

Глава 12.

Журналистката се оказа рядко нахална. Тя добре се беше подготвила за интервюто с Вилданов, беше прочела огромно количество материали за него, публикувани по-рано в пресата. Личеше, че не може да понася красиви мъже и изобщо не е почитателка на творчеството на певеца, ето защо въпросите й целяха най-вече да изтипосат Игор пред читателите като глупав и простоват младеж.

— Казахте, че наред с новите песни, във вашия репертоар има и стари, но в нов вариант. Кажете — отнася ли се това и за една от най-популярните и любими ваши песни — „Реквием“?

— Да, и „Реквием“ ще изпълня в нова редакция — отговори Игор със заучената фраза и за кой ли път се учуди на прозорливостта на своя наставник. Слава сякаш бе предвидил, че непременно ще му зададат такъв въпрос, и настояваше Игор да се научи без запъване да произнася думите „нова редакция“, вместо да казва: „ще я пея по нов начин“.

— За нашите читатели ще бъде интересно да научат в какво се състои новата редакция на техния любим хит. Моля, кажете няколко думи за това.

— Създаден е нов аранжимент.

Зотов го бе накарал да научи и тази фраза.

— Защо? Защо искате песента, с която всички са свикнали и която всички са обикнали, да звучи по различен начин?

— Ами… такова…

„По дяволите! — ядосано си помисли Игор. — Хем Славка ми дърдореше нещо за това, обясняваше ми, ама съм забравил. Нещо за философската наситеност на стиховете… Но какво по-точно?“ Вилданов хвърли паникьосан поглед към Вячеслав Олегович, който, както винаги, присъстваше на интервюто. Зотов недоволно размърда вежди, но не се намеси.

— Мисля, че когато чуят новата редакция, хората ще разберат защо съм я направил — измъкна се Игор. — Не искам предварително да разгласявам тайните си.

— Сигурен ли сте, че новият аранжимент на старата песен ще хареса на вашите слушатели? Не ви ли е страх да рискувате? Та нали предишната редакция харесваше на всички, а какво ще стане с новата — не се знае.

Игор окончателно се обърка. Той самият не разбираше защо е нужно всичко това. Наистина Слава някак много убедително му доказваше, че трябва да си завоюва нови почитатели, които той наричаше „нови слоеве на аудиторията“, но дори при цялата си примитивност Игор Вилданов разбираше, че не бива да говори на журналистката за това. Не беше готов за този въпрос и веднага започна да се ядосва, че Зотов не бе предвидил такъв обрат и не бе репетирал предварително отговора с него.

Журналистката, изглежда, усети признаците за неувереност у известния певец и се вкопчи в него с мъртва хватка. Въпросите се сипеха един след друг, Игор почти не разбираше смисъла им и отговаряше напосоки, без дори да забелязва саркастичната усмивчица, която току изкривяваше устните на журналистката. Най-сетне тя го попита нещо, което той разбра и с готовност се включи в разговора.

— Знам, че вие винаги давате интервюта в присъствието на този господин. — Тя кимна към Зотов и му изпрати нежна усмивка. — Защо? Той ваш администратор ли е или прессекретар?

— Ще ми позволите ли аз да отговоря? — с добре школуван глас се намеси Зотов. — Все пак въпросът засяга лично мен.

— Разбира се — милостиво разреши журналистката и посегна за диктофона, за да го постави по-близо до Зотов.

Но Игор се вкопчи в ръката й, за да не й позволи да премести диктофона. Хайде де! Един път му зададоха въпрос, на който може да отговори сам, без подсказването на Слава! И нека Зотов знае, че Игор не е толкова безпомощен, и той има собствена мисъл и е способен на нещо.

— Не е нужно — припряно каза той, — аз ще отговоря. Нали зададохте въпроса на мен, а не на него. Вячеслав Олегович Зотов организира моите изяви и ръководи всички мои дела. Включително работи и като мой прессекретар, съставя разписанието на срещите ми с журналистите…

Игор се въодушеви от факта, че отговаря сам, и гледаше вече само към журналистката, затова не забеляза как гримаса на отвращение изкриви лицето на Зотов. Наистина само за кратък миг, почти незабелязано. Игор не забравяше, че това е последната му среща с пресата за днес, вече беше разговарял с двама журналисти, тази госпожица беше третата за последните пет часа и след като тя си тръгнеше, той щеше да може най-сетне да се отпусне и да си пийне. Слава нямаше да има нищо против, той винаги му разрешаваше да си пийне след интервютата, знаеше колко се изнервя и напряга от тях Игор. Виж, след концерт или запис не му беше нужно да пие, той работеше на сцената с упоение и радост и ако можеше, би пял не два часа, а чак до сутринта. На сцената не се уморяваше и не се напрягаше, само там беше животът му, никога не се притесняваше, както някои, дето едва не получаваха удар, преди да излязат иззад кулисите. Игор не разбираше това. От какво да го е страх? Пее хубаво, публиката го обожава, а мисълта, че може да се изложи, дори не му хрумваше. Виж, пресата беше нещо трудно. За нея трябваше да се готви, да наизустява и да осмисли някои неща — а Вилданов по принцип мразеше това. Мразеше го открай време и под всякаква форма. Ако можеше да решава сам, и думите на песните нямаше да учи — много повече му харесваше просто да тананика.

Най-сетне журналистката зададе всичките си въпроси и си тръгна. Като си даде вид на възпитан младеж и затвори вратата след нея, Игор бързо се шмугна в кухнята и извади от хладилника начената бутилка джин. Наля си половин водна чаша, гузно се озърна и я изпи. Джинът опари гърлото му и разля по хранопровода му благословена топлина.

— Слава, да ти донеса ли нещо за пийване? — извика той.

— Няма нужда — чу се откъм стаята. — На мен донеси минерална вода.

Игор извади друга бутилка, този път водка, нареди на масата буркани с мариновани краставички, миниатюрни главички лук и пълнени маслини. Браво на Лерка, хубави мезета купува, умее да избира. Подреди в чинията някакво подобие на „асорти за водка“ и вече щеше да тръгне към стаята, но се спря. Остави чинията и водката на масата и отново отвори хладилника. Разбира се, Слава ще му разреши да пийне, но именно да пийне, а не да се напие, а на Игор му се искаше да се напие. Прекалено тежки се бяха оказали за него последните две денонощия, когато бе принуден да признае за самодейността си и два дни наред да слуша Слава да му говори остри и обидни думи — какъв кретен, идиот и изрод бил Игор Вилданов. После и Лерка захвана една истерия… Разбира се, и вчера, и завчера му се искаше да „се поотпусне“, но Зотов му забрани, а в негово присъствие Игор не смееше дори да гъкне за алкохол. Естествено можеше да наруши забраната, когато Зотов си отиваше да спи, но Игор се страхуваше от поредния скандал, а ако на другия ден сутринта Слава усетеше миризма на алкохол, пак щяха да последват дълги и оскърбителни дрънканици. Наложи се да търпи, докато минат всичките тези интервюта. Затова пък сега можеше да не се страхува. Чашка водка му бе разрешена официално и покрай миризмата от тази водка можеше да се натряска здраво. Игор извади от хладилника джина и гаврътна доста направо от бутилката, след което със съжаление погледна остатъка. Трябваше да долее бутилката с вода от чешмата, иначе зоркият Зотов непременно щеше да забележи, че джинът е намалял, и то съществено, и щеше да се разкрещи. Нямаше да забележи измамата, защото самият той не пиеше и нямаше да опита съдържанието на бутилката. Само дето му беше жал да разрежда останалата в бутилката напитка, просто щеше да я развали.

Игор бързо пресуши бутилката, наля в нея вода от чешмата, завинти капачката и я върна в хладилника.

Когато влезе в стаята, се постара да не приближава до Зотов, та той да не усети миризмата. Остави чинията, водката и чашката на първата попаднала му повърхност, припряно си наля и веднага гаврътна алкохола. Ето това е, операцията премина успешно. Слава не забеляза, че Игор вече е „на градус“.

— Какво, толкова ли нямаш търпение? — неприятно се усмихна Зотов. — Не можеш дори да стигнеш до масата, а?

Игор вече бе възвърнал предишното си добродушие, а и изобщо не му влизаше в плановете да се кара със Зотов сега. Нека първо му помогне да се справи с шантажиста, а после ще видим кой без кого не може.

— Хайде стига де, Славка, какво се заяждаш? Уморих се, изнервих се, трябва да се поотпусна.

Взе чинията и седна срещу Зотов на дивана. С апетит захруска краставичка и същевременно напъха в устата си няколко маслини с червена пиперка и няколко малки луковички.

— Ти какво така, драги, защо си правиш труда да си носиш мезето и пиенето? — ласкаво попита Зотов.

— Че защо, какво има?

— Трябваше да ми наредиш да ти ги донеса.

— Ти?

От смайване Игор насмалко не се задави. Кога е било това — Зотов да му поднася пиенето и мезето? Та той чаша вода не му подава, а ако го помоли, може и да му се накара.

— Защо се чудиш толкова? Нали работя при теб като прессекретар. Ти поне проумяваш ли с тъпата си тиква какви думи произнасяш? Аз. Работя. При теб. Как посмя, гнидо мръсна, да кажеш такова нещо на журналистката?

— Е какво толкова съм казал? Казах каквото си е. Организираш ли срещите ми с журналисти? Организираш ги. Значи си прессекретар. Получаваш ли пари от мен? Получаваш. Значи работиш при мен. Какво се заяде сега? Нали не съм казал, че си ми прислуга?

— Е, благодаря ти, Игорьок, благодаря ти, бащице роден! Не ме нарече прислуга. А като си толкова самостоятелен, защо не й каза как ти бърша задника всичките тези години, как ти оправям глупостите, как те карам да учиш думи преди срещите си с журналистки като нея? А? Защо ти, господарю, не й каза всичко това? Кой ти е позволил да си отваряш устата, тъпунгер такъв? Аз казах, че ще отговоря на въпроса й и ти трябваше тутакси да млъкнеш и да се скриеш. Да замреш и да слушаш какво говорят по-възрастните. Къде тръгна да приказваш с твоя ограничен интелект?

— Защо крещиш? — внезапно се озъби Игор. Злобата у него се надигна. — Каквото си е, това й казах. — Посегна отново към бутилката, наля чашката догоре.

— Да не си посмял да пиеш! Утре сутринта трябва да репетираш, вдругиден записваме фонограмата.

— Абе я си глей работата!

Игор с един замах изля съдържанието на чашката в устата си. Замижа, почака секунда, после замези с маслини. Ха така, да знае, че не може вечно да го командва. Щото нещо се е научил да крещи по всякакъв повод, учи го как се живее, прави му забележки. Кой е той, а? Жалък администратор, който печели от неговия талант. Трийсет процента от всяка изява и от всеки запис влизат в неговия джоб. Вечно става така — един талантлив човек бачка като вол, а около него цяла тълпа лепки, които се правят на полезни и искат пари за това, хрантутници недни!

Изпитият на екс джин, разреден с водка и подправен с леки мезета, го удари в главата и започна победното си шествие по слабия мозък на Игор Вилданов, като с всяка минута отвоюваше все по-голяма и по-голяма територия. Такова нещо май му се случваше за пръв път. Игор обичаше да си пийва повечко и да „се отпуска“, но обикновено това ставаше в компания с приятели и жени. Зотов не участваше в тези вечеринки и навикът му да унижава Игор още нито веднъж не беше се сблъсквал с пиянската дързост на неговия питомец.

— И недей да ми нареждаш! Когато искам да пия, ще пия. Ей сега допивам тая бутилка и ще отворя друга! — заяви Игор, не вярвайки на собствената си храброст.

— Самостоятелен си станал, а? — присмехулно каза Зотов, дори сякаш развеселен от това неподчинение.

— Да! Самостоятелен съм! И няма какво да ми даваш акъл! Да не съм някакво хлапе? Аз печеля пари, каквито не си и сънувал, и да се благодариш, че ти давам процента, за който сме се разбрали. Да, ама кога сме се разбрали за него? Когато едва започвах да пея и никой не ме познаваше. А сега съм Вилданов, сега ме познава всяко куче в тази страна, сега получавам пари за таланта си, а ти какво общо имаш? Но аз съм честен — както сме се разбрали, така ти плащам, макар че отдавна трябваше изобщо да престана.

Отпи отново от чашата си, дори забравил да се учуди, че Зотов изобщо не реагира на тази волност. Третата чашка вече не му се услаждаше, Игор почувства, че не бива да пие повече, стига му. Напрежението от последните дни изчезна, вече не усещаше умора, но сега въпросът бе поставен принципно: или ще извоюва свободата си, или не. И началото на тази война за самостоятелност ще бъде поставено от чашките, които той нахално, без да пита никого, ще гаврътва пред очите на Зотов. Трябва веднъж завинаги да покаже кой тук е господарят.

— Аха, пий бе, пий! — спокойно каза Вячеслав Олегович. — Демонстрирай ми колко си пораснал. Защото аз нали не знам, все си мисля, че още си малък, слагам те на гърненце, тъкмо започнах да се занимавам с твоя шантажист, подготвям пресата за концерта ти. А то излиза, че си бил голямо момче, всичко знаеш и умееш да вършиш сам. Давай напред, Игор, напред с песен! Не забравяй само да развееш знаме в ръцете си. Ще попееш сам, без моя помощ, един-два месеца, а после знаеш ли какво ще стане с теб? Не знаеш, нали? Е, ще ти кажа. Ще ти дадат в ръцете барабан и палки и ще те поставят начело на колоната артисти, отиващи на майната си. Радва ли те такава перспектива?

Мисълта беше сложна, Игор не я разбра. Каква колона? Защо на майната си? И какво общо имат тук барабанът и палките? Впрочем казват, че най-добрата отбрана е нападението.

— Я недей да ме плашиш! — злобно се озъби той. — Мислиш си, че нищо не разбирам? Мислиш си, че не разбирам защо постоянно ме плашиш и оскърбяваш? Страх те е, че ще те изгоня и ще си взема друг администратор и тогава — сбогом на паричките! Тъкмо затова искаш да си мисля, че още съм малък и глупавичък и не мога да се справям без теб.

Игор се закиска. Тази мисъл му хрумна буквално сега и му се стори свежа и логична. Той дори започна да се гордее със себе си. Ах, какъв юначага е, как го наряза като кисела краставица! Сега ще го и довърши тоя Зотов, като нищо ще го довърши.

— И освен това ми завиждаш! Аз станах звезда, а ти — не, от теб, Славка, не става артист. Затова си изкарваш яда на мен, обиждаш ме на всяка втора дума. Но аз не ти обръщам внимание. Търпелив съм, отнасям се с разбиране към твоите страдания, знам колко е трудно всеки ден да те измъчва черна завист, всеки ден да ме виждаш и да знаеш, че живееш от моите пари. Стар си вече, Славка, животът ти е свършил, а моят едва започва. И ако в самото начало пълня такива големи зали, представяш ли си какво ще бъде след десетина години? Животът ми е в разгара си, а съм вече милионер. И ти искаш да се присламчиш към това богатство, да ми смъкваш паричките и да участваш във всичко. Така че заври си завистта знаеш къде и търпи моя талант, както аз търпя обидите ти. Старостта трябва да се уважава, още в училище ни учеха така. Е, и аз те уважавам заради заслугите ти пред родината.

Той се отпусна на дивана и впери в Зотов тържествуващ поглед. Ха така, нека знае, че и Игорьок не е вчерашен! И за да постави убедителна точка под тази тирада, Вилданов бавно и демонстративно изпи още една чашка. Стаята заплува пред очите му.

— Всичко ли каза, малка мръсна гнидо? — кротко се поинтересува Зотов.

— Ъхъ! — смотолеви Игор.

— Тогава почини си малко и ме чуй. Ти не бива да говориш много, защото бързо се уморяваш. Мозъкът ти е голям колкото главичка на топлийка, колкото на една пеперуда, изречеш ли три думи — и край, изтощен си. А утре имаш репетиция, така че ми трябваш отпочинал и изпълнен със сили. Почивай си, драги, почивай си, а аз през това време ще ти обясня какво представляваш. Ти, Игорьок, си пълно нищожество, не заслужаваш и една добра дума. Лайно с една дума, ако така ти е по-ясно. Какво лично твое имаш в този живот? Талант. Имаш го, не споря. Но какво представлява твоят талант? Умение с глас да предадеш чувство. Това си го имаш по природа и — дума да няма! — никой не може да ти го отнеме. Но само с талант нямаше да спечелиш и една рубла. Спомни си, спомни си с какво печелеше парите си, докато се скиташе из просторите на нашата родина. Или забрави как си лягаше с дърти жени? Защо не им пееше серенади, като си бил толкова талантлив, преди да ме срещнеш? Не си им пял, гадинке малка, защото не си умеел. Ти изобщо нищо не умееше, сричаше и пишеше с грешки. Вокалът не е само изкуство, то е работа, която изисква специално обучение и дълги тренировки като всяка една работа. И къде щеше да бъдеш сега, ако не бях те обучавал и тренирал?

Игор се посъвзе малко след поредната чашка и отново изпита потребност да се съпротивлява.

— Ха, и друг можех да си намеря! Да не би ти да си единственият учител на този свят? Хайде де, пъпът на земята…

— Друг ли? Е, ако имаше богати родители, които биха платили много пари за обучението ти, тогава — да. Тогава можеше да имаш много учители. Не е трудна работа да си намериш педагог, на когото да плащаш. Ама такъв, дето ще работи с теб безплатно, че и в дома си ще те прибере да се грижи за теб — друг път ще намериш. Дето ще къса от залъка на децата си, за да храни и теб, паразита. Дето ще се раздели с жена си, защото тя няма да иска да живее под един покрив с мръсен смрадлив скитник, който вони на псе, плюе по пода, краде цигарите и питиетата на благодетелите си и мляска с отворена уста на масата. Ти беше отвратителен, беше гадно да те доближи човек, вонеше от цял метър, но аз търпях всичко това, защото исках да те направя истински певец, исках да запазя природната ти дарба, за да не я изгубиш заедно със своя никому ненужен живот. А сега излез на улицата и ми доведи друг учител като мен.

— Що лъжеш бе! — възмути се Игор. — Не съм вонял на псе.

— Вонеше. И на псе, и на пръч, и на нужник. Спомни си колко се мъчих с теб, за да те накарам да се миеш всеки ден. Забравил си, нали? Но аз помня. И ето че те научих да пееш, да владееш гласа си, да слушаш акомпанимента.

И после какво? После започнах да избирам песни, които да са подходящи за теб, защото ти нямаш не само мозък, но и елементарен вкус, не си способен да направиш самостоятелно каквото и да било, за да звучи прилично. Ако тогава те бях пуснал на сцената, какво щеше да изпееш? Тогавашните популярни безвкусици от пиянските сборища, нали? Подбирах ти репертоар, за да не приличаш на всички останали и за да можеш в пълна степен да демонстрираш това, с което те бе надарила природата, и онова, на което те бях научил аз.

Освен това те учех на сценично поведение. Измислях и избирах сценичните ти костюми. Търсех музиканти, които ще ти акомпанират правилно. Търсех композитори, които да напишат за теб такава музика, каквато ти трябва, и им плащах от джоба си. Търсех стихове за тази музика. После ти донасях нотите и текста и те карах да ги учиш. Едва след всичко това ти излезе на сцената. Е, кой тогава си ти всъщност, Игор Вилданов?

Какво си мислиш — че си велик певец и звезда от първа величина? Ти си нищо, ти си кукла, създадена от мен, кукла, в която аз съм поставил моторчето и съм започнал да я показвам пред хората. Каквато програма съм заложил в куклата, такава изпълнява. Целият — от главата до петите — си създаден от собствените ми ръце. Тази кукла има моята вокална техника, моя стил на изпълнение, моя музикален вкус. Тя няма нищо свое, разбра ли, боклук такъв? Когато феновете ти се възхищават, когато вестниците пишат за изтънчения ти вкус и изисканата ти музикалност, не бива никога да забравяш, че това са моят вкус и моята музикалност, а не твоите. Ти, неблагодарно животно, поне веднъж сети ли се да кажеш на някого, че аз съм те научил на всичко това? Не, правиш се на велик артист и приемаш комплиментите, сякаш се отнасят за теб. А всъщност заслужаваш не комплименти, а храчка в муцуната и нищо друго.

Опитай се да пееш не онова, което аз ти казвам, и не така, както аз съм те учил, и ще видим колко души ще останат на концерта ти три минути след началото. Искаш ли да опиташ? Не искаш, нали? Тогава върви да лягаш и до сутринта да не си станал. И това, което си позволи днес, да ти е за последен път. Ще ме слушаш и ще правиш това, което ти казвам. И да не си посмял още веднъж да кажеш, че работя при теб. Да не си посмял и да си го помислиш! Аз съм твоят педагог, но от най-добри подбуди, за да ти помогна, изпълнявам функциите на твой администратор. Запомни ли, смрадливо куче такова?

Игор се канеше отново да се изрепчи, но в този момент иззвъня телефонът. Той се опита да стане, за да вдигне слушалката, но Зотов го изпревари.

— Игор го няма — каза той невъзмутимо. — Не, и утре няма да е тук. И вдругиден. Чак след две седмици. Не, за съжаление, по-рано няма да се освободи, много е зает. Всичко хубаво. — Затвори телефона и присмехулно погледна Игор. — Ти накъде протягаш ръчичка бе? Към слушалката ли? Нали знаеш, че съм ти забранил да вдигаш телефонната слушалка! Станал си нещо много смел…

Главата на Игор окончателно се размъти. Потокът от унизителни фрази, изсипали се върху отровения от алкохола мозък, пробуди у него ярост — толкова силна, каквато никога по-рано не бе изпитвал. Той скочи от дивана и тръгна към вратата.

— Къде бе? — попита Зотов, който по навик контролираше всяка негова крачка.

— В тоалетната.

Игор излезе от стаята, без да си дава ясна сметка къде отива. В главата му се въртеше само една мисъл: „Ще ти покажа аз на теб кой е господарят тук!“

* * *

И Василий Петрович Немчинов не бе допуснат при внучка си, но той не си тръгна от болницата. Настя го намери в градинката край приемната. Белокосият човек с изправен гръб и сбръчкано лице седеше на скамейката неподвижно, сякаш не усещаше студа. Тя приседна до него.

— Василий Петрович? — внимателно го повика Каменская.

Немчинов леко извърна глава към нея:

— Коя сте вие?

— Настя — неочаквано за себе си отговори тя.

И сама не разбираше защо се представи само с името си, а не, както е редно.

— Настя — повтори Немчинов. — Хубаво име, скромно, руско. Аз бях против да я кръстят Валерия. Не е наше това име, чуждо е, Господ няма да я защити.

— А какво име искахте за внучка си?

— Ана, Анютка, Анушка.

„Господ не защити и Ана“ — помисли си Настя, като си спомни миналата година и нещастната Аня Лазарева, която бе имала и добрия късмет да срещне единствения мъж в живота си, но и лошия, защото този мъж хладнокръвно я бе използвал и докарал до гибел. От Ана Лазарева мисълта й плавно я понесе към други обстоятелства от същия случай и Настя изведнъж си спомни как точно преди година по същия начин седеше на скамейка в болничен парк с един друг възрастен побелял човек. Големият мафиот Едуард Денисов преди смъртта си я помоли да изпълни последната му молба. Мина една година — и кръгът се затвори, тя отново беше в болничен парк и отново до нея седеше страдащ старец.

— Вярващ ли сте? — попита Настя.

— Зависи в какво — разсеяно отговори Немчинов. — Не вярвам в Бог, не съм възпитан така. Но във вечната мъдрост вярвам. Аз съм си виновен, надявах се тази чаша да ме подмине. Ала не, вечната мъдрост е еднаква за всички, никой не може да избяга. Какъв глупак бях — учих, учих сина си Генка, висях над главата му, карах го да чете, да превежда с речник, да учи наизуст, исках да му натъпча в главата тази мъдрост. А то… Надявах се, мислех, че като го правя за добро, ще се размине. Не се размина.

Настя трепна — мисълта, проста и лежаща на повърхността, изведнъж й се разкри толкова ясно, че тя дори се изненада защо не се бе сетила по-рано. Най-прочутата песен на Вилданов беше „Реквием“. Но нали тя беше и най-добрата песен на Генадий Немчинов, най-ярката и силна от всички, които той бе написал. Единствената песен, чийто текст бе написал самият композитор, всички останали бяха върху стихове на жена му — Светлана Немчинова. Защо именно тази песен, защо „Реквием“? Защото това му е било втълпявано от детинство и песента е била написана, когато Генадий още не е бил женен и е бил под духовната власт на баща си.

— Значи сте се надявали да се размине? — внимателно попита тя. — Не е възможно да се крие вечно, нали вие сигурно сте знаели, че рано или късно истината ще се разкрие и може да причини трагедия. Лера е научила всичко не от вас, а от чужди хора, казали са й нещо, за друго се е досетила сама, като е съпоставила фактите, и психиката й не е издържала. „Когато дойде съдията и привлече към отговорност всички скрити деяния, нищо не ще остане тайна“. Нали това гласи вечната мъдрост?

— Така е — кимна Немчинов. — Вие от милицията ли сте?

— Да.

— Пак ли ще отида в затвора?

— Не, какво говорите, разбира се, че не. За какво? За сина си и снаха си вече сте излежали присъдата, дори по-дълго, отколкото трябва.

Той помълча. Настя виждаше струйките пара от дишането му и се изненада, че не усеща студа. Впрочем така ставаше, когато тя силно се вълнуваше. Разбираше за какво я бе попитал старецът: тогава, преди десет години, той бе научил за извършвано престъпление и не бе съобщил в милицията, макар че по закон е бил длъжен. Въвличане на непълнолетни в групови сексуални развлечения не е шега работа. Тогава още е действал старият Наказателен кодекс и в него е съществувал член за укриване на престъпление, при което по него теоретично е можело да бъде осъден дори близък роднина. Едва сега, според новия кодекс, близки роднини не носят отговорност, ако не са съобщили за престъпление, но тогава… А тъй като деянието, както красиво биха се изразили учените глави, беше декриминализирано, Василий Петрович нямаше за какво да се тревожи — вече не можеше да бъде подведен под отговорност за извършено преди десет години нарушение дори при нечие най-добро желание.

— Лерочка, невинното дете! — каза изведнъж Немчинов. — Надявах се, че тя няма да пострада, та нали не е сторила нищо лошо. Забравих, че в „Реквием“ е казано: Quid sum miser tunc dicturus? Quem patronum rogaturus, cum vix justus sit securus? Впрочем вие сигурно не разбирате.

— „Но какво ще правя аз, грешният, кой покровител да умолявам за застъпничество, щом дори праведникът ще се нуждае от снизхождение?“

— Вие знаете латински?

— Малко. Учих го в университета. Но честно казано, повече знам за музиката. Василий Петрович, не искате ли да ми разкажете?

— Защо? Какъв е смисълът? Всичко вече се случи, Лерочка научи истината. Как ще живее сега? Боже мой, толкова се старах, знаех, че ме мрази и не се опитвах да се оправдая, само и само тя да не научи какви гадове, какви боклуци бяха нейните родители. Това е, историята приключи и няма смисъл да я разравяме.

— Историята не е приключила — възрази Настя. — Някъде е изплувала една от касетите и се използва като средство за шантаж. Ние трябва да знаем колкото може повече, за да намерим шантажиста.

* * *

Москва се готвеше за Нова година. От ден на ден градът изглеждаше по-празничен и весел, по витрините и по улиците поставяха елхи и окачваха гирлянди, хората пътуваха в метрото с огромни ярки пакети, в които явно имаше украшения за елха. Беше дошло време да се избират новогодишни подаръци за роднини и приятели и колкото и Настя да отлагаше този момент, най-накрая все пак се наложи да се заеме с покупките.

Изобщо не разчиташе на фантазията си, затова когато излезе от работа, първо си купи от метрото телефонна карта, та да има възможност всеки момент да звънне на мъжа си за консултация. Пропътува пет спирки, слезе на Манежния площад и без дори да забележи, влезе в огромния, току-що открит подземен търговски център. В първия момент даже не разбра къде е попаднала. Това не беше Москва, а някакъв непознат европейски град със скъпи магазини, многобройни кафенета и ресторантчета, стъклен асансьор и голям фонтан в центъра.

Настя започна планомерно да обикаля магазините и само след двайсетина минути в главата й се оформи първата група въпроси. Качи се на втория етаж, намери телефонна кабина и се обади на Алексей.

— Какво ще кажеш на всички дами да подарим дребни украшения „Сваровски“? — попита тя. — Изборът е огромен, може да се купи нещо елегантно, а може и нещо за майтап. Е, цените са наистина…

— Асенка, нали сега получих голям хонорар, така че можеш да харчиш. А какво ще подарим на мъжете?

— Още не съм стигнала до мъжките подаръци, обиколих само първия етаж. Значи митницата разрешава „Сваровски“?

— Действай! — разреши Чистяков.

На втория етаж Настя попадна на магазин с принадлежности за пушачи и си помисли, че тук може да избере разкошни пепелници, запалки и табакери за всички пушещи приятели и роднини. Ами добре, половината работа е приключена, остава да намери подаръци за непушачите и за децата, после да обсъди още веднъж всичко с Льошка, после да купи всичко набелязано — и може да си тръгва за вкъщи. А, да, трябва да избере подарък и за самия Льошка. Жалко, че не може да се посъветва с него, все пак подаръкът трябва да бъде изненада.

Наложи се да се качва до телефона още два пъти, защото не можеше и не можеше да се реши за детските подаръци. Харесваше й всичко, което виждаше, и така проблемът за избора ставаше неразрешим. „Господи — саркастично си помисли Настя, — колко хубаво беше при съветската власт! Виждаш едно-единствено свястно нещо и го грабваш бързо, защото друго няма да намериш, поне през близката половин година. Нямаш никакви проблеми с избора, каквото са пуснали по магазините — това купуваш. И не те боли главата“. Най-сетне всички подаръци бяха купени и Настя излезе на площада. От метрото тя още веднъж се обади на мъжа си.

— Льошик, придвижвам се към разположението на частта. След половин час ще бъда на „Шчолковская“. Би ли ме посрещнал? Защото мъкна ужасно тежки чанти.

— Ще те посрещне Коротков, подпали ми телефона да те търси. Доколкото разбрах, седи в колата си край метрото и те чака.

— Какво се е случило? — уплаши се тя.

— Че какво обикновено се случва покрай вас? Намерили са някакъв труп — невъзмутимо отговори Алексей.

— Чий труп?

— Не знам, Асенка, твоят приятел не ми докладва.

Тя затвори телефона, влезе в метрото през станция „Площад на революцията“ и застана на перона. Да, тук наистина беше пълно с просяци и инвалиди, просто Настя беше свикнала да не ги забелязва именно защото знаеше как стоят нещата в действителност и колко здраво всички тези ранени и нещастни хора са организирани в бригади и фирми. А за непосветения човек, особено за новопристигналия, гледката, разбира се, беше впечатляваща.

Не успя да седне във вагона, през целия път стоя права и подпряла гръб на вратата, си припомняше разказа на дядото Немчинов. Колко силно понякога се променя представата ни за човек или събитие! Немчинов й бе изглеждал опасен и опитен престъпник, стабилно обвързан с криминални среди. А какво се оказа? Нещастен старец, който бе пожертвал собствения си живот за своята единствена внучка. И няма никакво отношение към убийството на Саша Барсуков… Кой ли има обаче?

Алексей не бе сбъркал — Юра наистина чакаше Настя край метрото, тя веднага видя неговата вехта, вече издъхваща жигула.

— Какво се е случило? — попита, като отвори вратата и се качи.

— Зотов — кратко и неразбираемо отговори Коротков.

— Какво „Зотов“?

— Убит е.

— Ново двайсет! Къде?

— В апартамента на Вилданов. Игор го е заклал… Четиринайсет прободни рани. Гледката не е за хора със слаби нерви.

— Чакай, Юра, не прескачай събития. Разказвай поред!

— Та какъв ред може да има тук, Аска! В дежурната част са се обадили съседи на Вилданов. От апартамента се чувал неразбираем страховит вой, те позвънили на вратата. Игор отворил и тогава видели всичко. Самият Вилданов им заприличал на тих луд, виел като куче и обикалял около трупа. От участъка изпратили група, закарали Вилданов на „Петровка“, но той не разказал нищо свързано, само повтарял: „Вече няма да ме унижава. Вече няма да ме обижда“.

— Но си е признал убийството?

— Признал си го е. Само че нещо не ми се вярва много-много.

— Защо? — учуди се Настя. — Смяташ, че Вилданов не е способен на убийство?

— Вилданов ли? Способен е, и още как е способен. Само че къде е поводът? Къде е, питам те, поводът? Защо да убива администратора си, който му е като роден баща? Не, Ася, тук играят някакви пари, в шоубизнеса винаги се въртят големи пари, и то недекларирани, точно заради тези пари някой е убил Зотов. И според мен е напълно възможно да не е бил Вилданов. Или пък Вилданов, но не сам. Там е имало и друг човек. Слушай какво ти казвам, така е било.

Едва тогава Настя забеляза, че Коротков кара в някаква странна посока. Във всеки случай, карайки в тази посока, по никакъв начин не можеше да се стигне до нейния блок.

— Ало, шофьорчето, закъде пътуваме? — попита тя. — Съобщи дестинацията.

— Отиваме у Зотов, където в момента се провежда обиск.

— С каква цел? Какво искате да намерите там?

— Доказателства за финансови машинации в сферата на шоубизнеса, които може да са били в основата на конфликта. По-нататък по обичайната схема: който е имал мотив, той е убиецът.

— Добре де, аз за какво съм ти? Защо ме подкара нататък? Освен това следователят ще ме изгони за нула време, нали не съм от оперативния състав.

— Следователят няма да те изгони — днес е дежурен Борка Гмиря, той те обича. Спомняш ли си как ти, аз и той обискирахме жилището на Алина Вазнис без поемни лица? Друг следовател щеше да се заяде, а Борка го възприе нормално. С него се работи добре, бил е оперативен работник, така че не хаби хорските нерви напразно.

— И не спазва Наказателнопроцесуалния кодекс, както е редно да го прави добрият оперативен работник — отбеляза Настя. — Но аз пак не разбрах защо помъкна и мен натам.

— Е, Ася, стига си мъркала! Колобок ме предупреди, че ако не бъде разкрито по горещи следи, от утре сутринта убийството увисва на моя врат. А ти си ми верен и стар приятел, нима няма да ми помогнеш? Ще присъстваш на обиска, ще се поровиш в книжата, може пък да забележиш нещо, което аз не съм успял. Между другото, къде се разкарваше днес, вместо да си на работа? Половин ден не можах да те намеря по телефона.

— Запознах се с дядото Немчинов.

— Сериозно? Е, и как ти се видя? Правилни ли ти се сториха моите впечатления?

— Абсолютно. Както и моите предположения. Той още тогава, много отдавна, намерил касетите на сина си и ги изгледал. На тях бил и Игорьок. Ето защо, когато изведнъж открил, че любимата му внучка се мотае с този според него развратен и безнравствен тип, дядото едва не обезумял от ужас. Не можел нищо да й забрани, тя дори не го смятала за човек. Още по-малко можел да й каже истината. С една дума — пожар! Знаеш ли, той ми разказа нещо много любопитно. Оказа се, че родителите на Лера са записвали тези касети не за собственото си похотливо удоволствие. Имали са възложител, така да се каже, работодател, който им нареждал да организират оргиите и точно им посочвал кого да канят. Изкупувал касетите срещу много добри пари. А за да не се надуват Немчинови, предварително ги зарибил с хероин. Дозата струва пари и за тези пари Генадий и Светлана били готови да продадат и душата си, камо ли някакви си касети.

Разбира се, дядото отначало нищо не знаел, просто случайно намерил касетите, по интериора разбрал, че всичко това се върши в тяхната вила, и отишъл да поговори със сина си. До последния момент се надявал, че Генадий ще му даде нормални обяснения и поне някак ще се оправдае. А синчето му веднага се изперчило и всичко си признало, а на това отгоре разказало и за наркотиците. Дядото не е глупав човек, съобразил, че щом синът и снаха му толкова глупаво са станали зависими, значи не им остава много да живеят, но ако ги оставел да умрат от това, непременно някой щял да намери вилата с всички касети и тогава разгласяването на този ужас щяло да бъде неизбежно. Всичко щяло да излезе наяве — и оргиите, и наркотиците. Синът му щял да бъде опозорен пред цялата страна. Затова решил въпроса по свой начин.

— Глупаво — сви рамене Коротков, — можел е да измисли и нещо друго — без да убива хората и без да излежава присъда от девет години.

— Вероятно — съгласи се Настя, — но каква полза има да обсъждаме това сега? Решил е, каквото е решил, и е направил, каквото е направил. Юрка, пак изпусна завоя! Нали буквално вчера ти го показах!

— Извинявай, замислих се. Добре, ще минем, както вчера, по успоредната.

Следователят посрещна Настя с угрижено кимване.

— Здрасти, Каменская, влизай, включвай се! Как си?

— Нормално, Борис Виталиевич, благодаря. А вие как я карате тук?

— Засега нищо, минахме през спалнята, кухнята и банята с тоалетната, остават кабинетът и холът. Така че можеш да избираш.

Настя избра хола, макар да разбираше, че ако Зотов е имал документи или кореспонденция, свързани с шоубизнеса, те най-вероятно се намират именно в кабинета му. Но на нея не й беше интересна финансовата кореспонденция, беше й интересен самият Вячеслав Олегович Зотов, този добре образован и доста способен неосъществил се артист, който се бе оказал талантлив педагог. Човекът, който е виждал край себе си надареното от Бога хлапе и е страдал, задето природата е дала този талант не на него — умния и образования, а на нищожното малко чудовище. Според класическия вариант Салиери убива Моцарт. Но днес Настя Каменская се интересуваше от друг „Салиери“, който е бил покосен от ръката на гениалния си съперник. Още от вчера, от момента, когато бе видяла тук касетата с филма на Форман „Амадеус“, Настя не бе престанала да мисли за този феномен, за сложните взаимоотношения, които могат да свързват един достоен, но просто средно надарен човек, с друг — гениален, но по характер нищожество. Та нали Салиери от филма възприемаше Моцарт именно така и искрено се мъчеше да разбере какво става, защо Господ е наградил с дарбата това малко зле възпитано човече, което тича подир всяка фуста и не разбира силата на своя талант. Салиери отива в дома на Моцарт, докосва неговите вещи, диша същия въздух, който диша геният, и все се мъчи да разбере, мъчи се… и не разбира. А как е възприемал Зотов своя възпитаник Вилданов? Сега едва ли ще могат да разберат това. Макар че той е гледал филма и както личи от изтърканата кутия на касетата, гледал го е неведнъж.

Какво пък, напълно вероятно е онзи Салиери наистина да е убил онзи Моцарт. Там и тогава. А тук и сега се е случило обратното — „Моцарт“ е убил „Салиери“.

Настя отиде до секцията, където на рафта в строг ред — като книги на стелаж — стояха видеокасети. Записи на класическа музика и концерти на оперни певци, концерти на естрадни певци, игрални филми — отделно руските, отделно чуждестранните. Вячеслав Олегович е обичал реда.

Тя замислено стоеше пред рафтовете, без да знае какво иска да намери тук, и машинално прокарваше пръст по кутиите. Мадона, Майкъл Джексън, „Скорпиънс“… А това защо е тук? Групата „Трали-вали“ беше руска, касетата със записа на концерта им трябваше да стой не тук, а на другия ред, където бяха „Доктор Уотсън“ и Валерий Миладзе. Настя издърпа картонената кутия и не усети под пръстите си обичайната плътност на касетата. В следващия миг от кутията изпадна диктофон.

— Борис Виталиевич! — извика тя. — Елате тук с поемните лица!

Това беше нарушение, но Настя знаеше, че Гмиря ще пренебрегне едно толкова нищожно обстоятелство. Та нали претърсването трябва да става пред очите на поемните лица, така че после никой да не може да каже, че милиционерите сами са подхвърлили намерената улика. Но нима винаги може всичко да се предвиди? Винаги ти се иска да завършиш обиска по-бързо, затова оперативните работници търсят едновременно на няколко места и поемните лица не сварват да наблюдават всички.

— Ето! — Тя посочи падналия на пода диктофон. — Кой знае защо, Зотов го е криел между касетите.

— Или не е бил Зотов — резонно възрази Гмиря. — Може някой друг да го е поставил тук, за да получи запис на разговор. Ти май беше прав, Коротков — имало е някакви игрички тук, някакви интриги… Мусин, ела да огледаме веществено доказателство.

Експертът Мусин, когото Настя виждаше за пръв път, се наведе над диктофона.

— Да снемам ли отпечатъци? — попита той следователя. — Или ще го оглеждаме само като техника?

— Снеми. Трябва да изясним дали Зотов е пипал тази играчка. Ако не е, значи някой му я е пробутал, без той да разбере.

— Тук има надпис, Борис Виталиевич.

— Чети на глас! — изкомандва Гмиря.

— На победителя в междуинститутските състезания по ръкопашен бой Натик Айвазов, 1997 година.

— Айвазов ли? — веднага реагира Настя. — Знам това име, били са в една група с Барсуков. Научих наизуст целия списък на групата. Точно така, Натик Разманович Айвазов.

— А кой е този Барсуков? — с подозрение попита Гмиря. — Аз защо не знам?

— Едно момче, което Игор Вилданов е наел да издирва някакъв шантажист — поясни Коротков.

— И къде е сега това момче?

— Там, където е и Зотов. Убили са го.

— Така — сърдито въздъхна Гмиря, — добре се подредихме. Мусин, свършвай с отпечатъците, да видим какво има вътре.

В диктофона имаше касета.

— Добре, да я чуем. Включи диктофона, Мусин! — разпореди се следователят. — А ти, Коротков, не се размотавай, ами звъни където трябва, търси този Айвазов и го попитай на кого и защо е дал диктофона си.

Записът не беше много добър, но гласовете се чуваха отчетливо и се разбираше всяка дума, макар по всичко да личеше, че разговорът се е водил на някакво многолюдно място.

— … напоследък боледува. Просто не знам какво да правя. Лекарят трябваше да дойде днес, затова оставих Катка, най-голямата, да командва вкъщи, а тя ми ревеше, че Витя можел да отиде на басейна, а тя — не. Трябвало да седи край майка си. Може ли да се обадя?

— Обади се, няма проблем.

Настя почувства как по гърба й плъзнаха студени тръпки, сякаш пред нея бе застанал оживял покойник. Несъмнено това беше гласът на Вячеслав Олегович Зотов. Сега от диктофона се чуваше звукът на натискани бутони на телефон.

— Катюня? Как е майка ти? Дойде ли лекарят? Какво каза? Добре, ще ми разкажеш, когато си дойда. Даде ли на Витя да вечеря? Как така не се е прибрал? Трябваше да се е прибрал преди час! Добре…

— Е, как е жена ти?

— Ами Катка не е разбрала, казва, че лекарят е написал всичко на лист. Това калпаво хлапе Витя кой знае къде се е дянал, още не се е прибрал от басейна. Може ли пак да се обадя?

— Обади се.

Отново засвириха бутоните.

— Ало, Гоша, здрасти! Слушай, моят да не би да е у вас? А твоят прибра ли се от басейна? Отдавна ли? Добре, извинявай.

Пауза.

— Слава, може ли да се обадя още веднъж? Сърцето ми се свива от притеснение.

— Ама разбира се, обади се.

— Катя? Прибра ли се Витка? Не е? Добре, приготви на майка си нещо за ядене, аз скоро ще си дойда.

— Е, какво става? — Това беше отново гласът на Зотов.

— Още не се е прибрал. Трябва бързо да тръгвам за вкъщи и ако още не се е прибрал, да тичам в басейна да видя какво става. Не е ли време да се обадя?

— Хайде, върви да се обадиш.

Щракване, записът свърши. Гмиря вече бе зинал да коментира чутото, когато диктофонът отново заговори.

— Е, какво?

— Нищо. Постоянно дава заето, говори с някого. Слава, извинявай, ама трябва да търся хлапака. Хайде да му се обадя по-късно.

— Добре, обади се. И веднага се обади и на мен, кажи ми какво става, разбра ли?

— Ясно, командире. Това е, тръгвам.

Сега вече записът наистина свърши. На лентата нямаше нищо повече.

— И какво е това? — строго попита Гмиря.

— Това беше господин Зотов, който разговаряше с непознат мъж — отговори Настя.

— И какво престъпно има в това, нещо не разбирам? Жена му боледувала, синът му не се прибрал навреме от басейна. И какво после?

— Ами после, Борис Виталиевич, изниква интересният въпрос: защо неустановеният мъж е ходил да се обажда някъде, щом има подръка телефон? Най-вероятно това е бил мобилният телефон на Зотов, щом той постоянно е искал разрешение да го ползва, а всичко е ставало на улицата. На какво толкова интересно място е трябвало да се обади, щом не е можел да го направи от мобилния? И защо тази ситуация толкова е заинтересувала някого, че той е трябвало да я запише на диктофон? И как този диктофон е попаднал в жилището на Зотов?

— Твоите въпроси, Каменская, както винаги, са безброй. Само дето отговорите им са трудни. Имаш ли някакви идеи?

Настя не бе успяла да отговори, когато в стаята влезе Коротков.

— Намерих Айвазов. Каза, че е дал диктофона на Саша Барсуков да си услужи, но не знае къде го е дянал Саша.

— А за какво Барсуков е взел диктофона?

— Айвазов казва, че не знае. Приятелят му го помолил — и той му го дал, не е питал за подробности.

Гмиря недоволно мълчеше. Беше разбрал, че убийството, с което му предстоеше да се занимава, по някакъв начин е свързано с друго убийство, делото по което вече се води от друг следовател. Сега ще се започнат бюрократични маневри за обединяването на делата и предаването им на някого от двамата. И не дай си боже тази чест да се падне на него, на Гмиря. Борис Виталиевич не можеше да понася да довършва работа, започната от други хора. Но какво да се прави, той е старшият тук, той е процесуалното лице — значи ще трябва той да поеме отговорността.

— Коротков, обади се на „Петровка“, да попитат задържания Вилданов кога и при какви обстоятелства за последен път е контактувал с този ваш Барсуков. Защото, както разбирам, вие не сте го питали за това.

— Не сме имали време, Борис Виталиевич — взе да се оправдава Юрий. — Ние едва късно снощи научихме, че Барсуков се е познавал с Вилданов, между другото тъкмо Зотов ни го каза. Срещата ни с Вилданов беше уговорена за довечера, Зотов ни предупреди, че предобеда Игор ще дава интервюта на трима журналисти поред, там всичко било отдавна уговорено и било трудно да се отмени, а после той щял да ни допусне до гения. Трябваше да се обадя към седем часа тази вечер. А в шест научихме за убийството.

— Добре — удовлетворено кимна Гмиря, — върви да се обадиш, а ние през това време още ще потърсим.

Настя не взе повече участие в търсенето, изведнъж й стана безинтересно какво друго може да се намери в жилището на Зотов. Вече бяха намерили най-важното, не достигаше само някакъв дребен детайл, за да се подреди цялостната картина. И в момента Юра Коротков се опитваше да намери по телефона този дребен детайл. Ако го намери — всичко ще стане ясно. Не го ли намери — отново пълен мрак и никакви нишки към истината.

Обзе я остра болезнена тъга по оперативната работа. Тя е чужда тук, други се занимават с разкриването на убийството, нея са я повикали само като приятел и тя дори не може да отиде при следователя и да му предложи някакви свои съображения. Сега тя е никой в тази вечна война между престъпниците и детективите.

Коротков говореше по апарата, поставен в кухнята, за да не пречи на хората, които обискираха кабинета и хола. Настя отиде при него и седна насреща му, започна внимателно да слуша всяка негова дума.

— Да, с Барсуков… Кога, къде, при какви обстоятелства… Всичко подробно. Спешно е, Коля, и веднага се обади тук. Добре, ще й предам. — Затвори телефона и погледна Настя с усмивка. — Имаш много поздрави от Селуянов. Щял да се жени скоро.

— Сериозно? — зарадва се Настя. — За Валентина ли?

— За нея. Така че готви се, приятелко, купувай подарък и така нататък. Защо си толкова мрачна? Уж допреди малко си беше нормална, а сега изведнъж се вкисна.

Настя въздъхна и оправи косата си.

— Юра, искам да се върна.

— Къде да се върнеш? — навъси се Коротков.

— При вас, при Колобок.

— Е, ново двайсет! Само преди няколко дни, доколкото си спомням, ти с пламнали очи и с най-ярки краски ми обрисува прелестите на аналитичната работа. Нали ти харесваше, Ася! Какво се е случило?

— И сега ми харесва. Но си мислех, че ще мога да живея без вас и без нашата работа. А се оказа, че не мога. Просто ми се плаче.

— А-а-а, не така! — уплаши се Коротков, който не можеше да понася женски сълзи и не знаеше как да се държи с плачещи дами. — Да не си посмяла да мокриш терена. Какви са тия работи!

Настя се разсмя, олекна й, стана й топло на душата. Колко е хубаво, че на света има приятели като Юрка! С тях можеш да се държиш открито, без да се страхуваш, че ще те разберат неправилно.

— Хайде не се бой, аз просто така. Изразих се образно. Но честно казано, едва сега разбрах, че тъгувам за вас и за старата служба. Сигурно ще ми мине. Ти как мислиш?

— Ще ти мине, непременно ще ти мине! — уверено й обеща Коротков. — Първо вземи пагони на подполковник, после пак си тъгувай. Как мислиш, в тази къща дали има пепелник, или трябва като плебей да тръскам пепелта в мивката?

— Видях един в хола, иди го вземи.

— А, не, там е Борка, и без това е страшно ядосан. Разбираш ли, той обича да работи всичко отначало, а когато се окаже, че трупът, заради който са го повикали, е включен и в някаква друга комбинация, направо се вбесява. Затова не обича да работи и в следствени бригади. Добре, ще тръскаме в мивката, сега ще пуснем водичката и всичко ще бъде тип-топ. Главата ти роди ли вече някаква идея?

— Имам идея, сега отлежава — каза Настя. — Саша Барсуков все пак е изровил нещо, щом е сметнал за необходимо да следи Зотов и да записва неговите разговори с други хора. Това с телефона нещо не ми харесва. Има някакъв трик.

Известно време двамата мълчаливо пушиха, докато най-сетне се обади Селуянов. Игор Вилданов казал, че за последен път се е видял с Барсуков във вилата си. Барсуков отишъл при него, задал му някакви въпроси за видеокасетата, с която шантажирали Игор, и си тръгнал. Но много бързо се върнал и поискал номера на мобилния телефон на Вилданов. В този момент пристигнал Зотов и Игор бързо отпратил Саша, като го представил на Вячеслав Олегович като свой почитател. По това време той все още се опитвал да мине без помощта на наставника си. Игор почти не си спомнял подробности, защото точно преди връщането на Барсуков отново се обадил шантажистът, така че певецът бил нервиран. Това всъщност е всичко.

— Е, край! — каза Настя и се усмихна. — Ние с теб си свършихме работата, Юра. Пасиансът излезе. Когато си е тръгвал от Вилданов, Саша Барсуков случайно е видял това, което ние чухме от касетата. Имам предвид странната ситуация, когато човек има подръка мобилен телефон, но отива да се обажда от автомат. Вероятно е стоял много близо до автомата и е успял да види на кой номер се обажда човекът. Споходила го е гениална догадка и той се е върнал при Вилданов да я провери. Попитал го е за номера на мобилния му телефон. Вероятно двата номера са съвпаднали, но точно тогава в дома на Вилданов пристига като най-близък човек един от двамата, които той е видял при телефонната кабина. И Барсуков започва да следи Зотов. И прави този запис, когато Зотов отново се среща с мъжа, с когото Саша го е видял извън града. А по-нататък всичко е просто. Барсуков е бил явно умно, но немного опитно момче, така че Зотов и неговият помощник са усетили, че ги следят. Остава само да изясним кой го е убил — самият Вячеслав Олегович или онзи, вторият.

— Да бе, като две и две — четири! — промърмори Коротков. — Слушай, защо все пак от автомат, а? Вилданов няма идентификатор на номерата на мобилния си телефон, лично го видях. От какво са се страхували?

— Страхували са се от сметките, които Вилданов получава всеки месец. В сметката се посочва в колко часа с точност до секундата са му звънили, колко време е траял разговорът и с кой номер е осъществена връзката. И как мислиш, какво би си помислил Игор, ако беше намерил в сметката си номера на мобилния телефон на Зотов на един ред с деня и часа, в който му се е обаждал шантажистът? Макар че Зотов се опитваше да представи своя възпитаник като пълен идиот, аз мисля, че леко е преувеличавал. Дори на Игор би му стигнал умът за такава проста догадка. Знаеш ли, Юрик, най-трудно е да разобличиш лъжата, която е почти истина.

— Така си е. Зотов ни разказа почти всичко, скри само една мъничка подробност, но без тази подробност останалото изглежда съвършено невинно. И което е по-важно — всичко това е истина, дори няма за какво да се заядеш. Организирали ли са Немчинови на вилата си бардак с видеозаписи? Организирали са. Научил ли е за това бащата на Генадий? Научил е. Имало ли е касети? Вероятно е имало, но той не знае със сигурност, защото не е имал никакво отношение към това. Шантажират Игор, той наема чрез Лера хлапака Барсуков, Зотов е в пълно неведение, докато Игор, напълно отчаян, че не може да реши проблема си сам, му разказва за това. Зотов наругава Игор за глупостта му и уговаря Лера да поговори с дядо си. Хем всичко това е истина, нито дума лъжа.

Да, всичко това беше истина. С едно малко изключение. Зотов е знаел за касетите още когато родителите на Лера Немчинова са били живи. И не просто е знаел, той е бил инициатор на тяхното записване. Бил е работодател на Немчинови, зарибил ги е с наркотици и ги е карал да правят компромати за отговорни чиновници и техните съпруги. Когато дядото Немчинов убива сина си и снаха си, бизнесът секва. И ето че сега, десет години по-късно, материалите са потрябвали на някого. Вероятно на човека, който още тогава, преди десет години, е командвал Зотов. Ситуацията се е променила, хората, срещу които е бил изготвен компроматът, отново са в играта и някой иска да получи средство, с което да им дърпа конците. Или пък някой, който знае, че такива материали съществуват, иска да научи точно каква е съдбата им. Въпросът е зададен на Зотов и това изглежда като задача: научи! И информацията да е достоверна. Но истината се знае само от един човек на света — Василий Петрович Немчинов. И трябва да се намери начин въпросът да се зададе на него, но да се зададе така, че нито той, нито който и да било друг да се досети, че Зотов е имал и има дори нищожно отношение към всичко това. И този сакрален въпрос трябва да се зададе от човек, на когото Немчинов ще отговори, а няма да го изрита. И ще каже истината. Такъв човек има — внучка му Лера. Естествено самият Зотов не може да попита, защото се предполага, че той няма нищо общо с касетите, няма дори представа, че съществуват.

И тогава се замисля една проста, но безотказна комбинация. Някакъв човек започва да се обажда на Игор по телефона и да го шантажира. Това се прави с простата сметка, че слабият и безпомощен Игорьок веднага ще дотърчи да се оплаче на своя наставник, а той ще посъветва Лерочка да поговори с дядо си, при което ще намери думите и аргументите, с които да убеди опърничавото момиче. Той ще научи всичко от Игор и по този начин ще остане в сянка.

Случва се обаче нещо непредвидено. Игор решава да прояви самостоятелност и не хуква да се оплаква. Заедно с неопитната, но влюбена до уши Лера замисля една чудовищна глупост и ангажира с издирването Саша Барсуков. Зотов нервничи, не разбира защо Игор мълчи, защо не го моли за помощ. И прави рискована стъпка, като сплашва певеца с необходимостта да се ожени за Стела. Това задейства нещата — Игор му признава за шантажиста. По-нататък всичко тръгва сравнително успешно, Зотов успява да придума Лера — той е изключително умен човек и владее изкуството да бъде убедителен.

А когато при него идва Каменская да го разпитва за взаимоотношенията между бащата и сина Немчинови, Вячеслав Олегович прави всичко възможно, за да я накара да се усъмни в причините за убийството. Говори й нещо за стар семеен конфликт, като с всички сили се старае да внуши на милиционерите да се върнат към старата история и да обърнат внимание на странното поведение на дядото Немчинов. Нещо повече — когато Каменская отново отива при него с друг оперативен работник и започва да го разпитва за пръстена, той с готовност им разказва всичко, което е можел да разкаже. Надявал се е милицията да се заеме сериозно с този въпрос и да изясни съдбата на касетите. Макар и по такъв начин, но да научи това, което го интересува. Какво значение има кой пръв ще постигне резултат — Лера или милицията, стига той да има как да се отчете пред човека, който му е поставил задачата.

И всичко би могло да мине успешно. Стига новоизпеченият „Моцарт“ в един момент да не се бе разбунтувал и за да защити жалката си чест, да не бе убил своя „Салиери“.

* * *

Задачата беше обичайната за подобни случаи: да се проследят всички връзки на Зотов. И то не само настоящите, но и — което е особено важно — някогашните, отпреди десет и повече години. Работата се водеше, както обикновено — по бележници, чрез лица, присъствали на погребението. Разпитаха двете съпруги на убития, неговите колеги от Управлението по култура, колегите му от предишната му работа във филхармонията, дори състудентите му. Коля Селуянов извади късмет — наред с трудните, му се падна и една от леките задачи: да изясни кои ресторанти е посещавал покойният и да поговори с персонала. Така изплува фигурата на Николай Степанович Левченко.

Другият „късметлия“ се оказа Юра Коротков, когото пратиха в областната филхармония. Именно там му казаха, че Вячеслав Олегович си създал добри отношения с шофьора на служебната кола, която возела директора. Тези отношения, както всички знаели, се създали във връзка с помощта при обслужването и ремонта на автомобила на Зотов, който бил зле с техниката и нищо не можел да поправи сам. Никой не знаеше къде работи сега това момче, но веднага дадоха на Юра името, фамилията и домашния адрес на Сергей Иванович Белозьоров.

Не беше трудно да го намерят, той не се криеше от никого и дисциплинирано работеше в частен автосервиз. Още щом чу гласа му, Коротков мислено се прекръсти. Хубаво е все пак, че съвременната техника е достигнала до такова високо ниво — дори евтиното диктофонче е успяло да запише гласа, без да го променя.

Белозьоров се оказа упорит човек и дълго се опъва, като се преструваше, че нищо не разбира. Какво лошо има в приятелските му отношения със Зотов? Не, на никого не се е обаждал. Нищо не знае. Добре де, обаждал се е — и какво от това? Слава го помолил. Защо да не помогне на приятеля си? Не знае на кого се е обаждал, Слава му дал номера и го помолил да се обади. Веднъж. Само веднъж. Добре де, два пъти. И какво от това?

И така — до безкрай. Белозьоров отричаше до последно, детективите и следователят Олшански пъшкаха и се потяха, а между предишното „и какво от това“ и следващото „добре де“ минаваше не един час, а понякога цяла нощ или цяло денонощие. Разпитите не могат да се водят безкрайно — от единайсет вечерта до седем сутринта подследственият трябва да почива — това е свещено правило и за спазването му следят прокуратурата и комитетът по правата на човека. На детективите също е нужна почивка, освен това те се нуждаят от време за събиране на допълнителни улики, с помощта на които може да се опитат да подтикнат упорития Белозьоров към следващото „добре де“.

Най-сетне Сергей Иванович се умори.

— Ще помагате ли на жената? — отчаяно попита той. — Децата ми са още малки, не могат да се справят сами.

— Ще помагаме — с облекчение обеща Коротков.

Да, всичко ставало така, както бяха предположили Юра и Настя. Зотов не обърнал особено внимание на младото момче, което видял във вилата на Игор, но запомнил лицето му. И бил крайно изненадан, когато го забелязал близо до себе си в самия център на Москва. Хлапакът явно се криел и се стараел да не бие на очи, но го правел много неумело и несръчно.

— Слава ми го показа и ми нареди да се оправя с него. Нещо не му е харесало в него. Е, и аз проследих хлапака и го стиснах за гърлото. Младо и глупаво, веднага се издаде, че знае нещо. Сигурно искаше да се изфука пред мен. Беше късно през нощта, на улицата нямаше никого. И това е. Имаше у себе си диктофон, та го взех за всеки случай и го дадох на Слава.

— Сергей Иванович, а кой е този Левченко? — попита Юрий.

— Левченко ли? — страшно се учуди Белозьоров. — Нима и до него сте се докопали? Или питате просто така, от интерес?

Коротков се прозя и сладко се протегна.

— Моят интерес сега, Сергей Иванович, е само един — да се прибера вкъщи и да си легна, защото вие ме изтощихте като кон на мексиканско родео. След два дни е Нова година, на мен ми се падна да съм дежурен, а още нямам нито елха за сина си, нито подаръци. Така че просто от интерес аз си имам с какво да се занимавам. А служебно съм принуден да ви питам за Левченко.

— Степанич им беше шефът.

— Какъв шеф?

— Ами за компроматите, които гласяха. Той ръководеше цялото производство плюс реализирането, правеше такива пари, че нямам думи. Беше организирал няколко пункта като у Немчинови, освен това си имаше специални хора, наричаха ги бъбривци. Те се запознаваха с хора, които им посочваха, и ги провокираха да правят различни антисъветски изказвания, като през това време ги записваха. После записът се продаваше. Бяха майстори от висока класа! Щеш не щеш, ще наречеш генералния секретар мухльо и няма да забележиш. Левченко беше голям специалист по тази част, Слава ми разказваше, че Степанич се занимавал с компромати още от средата на седемдесетте години. Бардаците са се появили по-късно, когато на пазара излязоха видеокасетофоните.

— Ясно! — проточи Коротков. — Значи Левченко е бил шефът, а Зотов — старши по бардаците?

— Не е точно така. Зотов отговаряше само за Немчинови, за другите бардаци си имаше отделни отговорници.

— Ами вие? И вие ли участвахте?

— Мен Слава ме бе наел да подбирам малолетните проститутки. Не си мислете, че съм заплашвал или принуждавал някого — всичко ставаше доброволно. Ако не ти харесва — върви си, никой не те спира.

— Е, и много ли от тях си тръгваха?

— Хайде де, ще си тръгнат те! Радваха се, че така могат лесно да припечелят. Някои дори не искаха да си тръгват, когато ги освобождавах, молеха да им дадем още работа. Какво да ги прави човек, скитници бездомни, нещастни деца.

— Вие ли намерихте и Игор Вилданов?

— Че кой друг? Аз. Когато го видя у Немчинови, Слава целият се разтрепери. Хлапакът наистина беше забавен, постоянно си пееше нещо. Слава каза, че толкова талантливи деца се раждат веднъж на сто години. Каза ми да го предупредя, когато реша да освободя тази партида проститутки.

— Предупредихте ли го? — попита Юра.

— Разбира се. Два дни преди това. Слава пристигна специално, застанал да чака близо до перона и наблюдавал как се разотиват децата. Не искаше Игорьок да знае, че има нещо общо с бардака. Защото по време на тези… ами… мероприятия у Немчинови носа не си показваше там, седеше в някой килер и наблюдаваше през цепнатина на вратата, така че Игор не го беше виждал. Искаше да изглежда чистичък пред него, за да поддържа авторитета си. Пак затова и сега нещата тръгнаха на зле. Нали Слава не можеше просто така да помоли Лера да поговори с дядо си? Защото Лера не е глупаво момиче, непременно щеше да го попита — ами откъде вие, чичо Слава, знаете за касетите? Нямало е как да обясни това, така че трябваше да измисли тази сложна комбинация — някой да му каже официално за тях. Не знам обаче защо стана така — аз се обаждах, обаждах на Игор, заплашвах го, мира не му давах, но той криеше ли, криеше от Слава.

— И какво, Зотов много ли се нервираше?

— Място не си намираше. Времето тече, Левченко го припира, а работата не помръдва. Кажете, наистина ли ще пипнете Степанич? Или просто приказвате празни приказки?

— Не знам — честно си призна Коротков. — Трудно ще бъде да съберем доказателства. Ето, вие ни разказахте всичко, но Левченко ще отрича докрай, какво ще правим тогава? Поне веднъж замисляли ли сте се защо знаете за Левченко, а още сте жив? Не сте ли се замисляли? Ами защото Левченко не се страхува от вас, той знае, че нищо не може да се докаже, а за това, което може, не се полага затвор. Той не е по-глупав от мен и вас, но е сто пъти по-предпазлив. Трябва да се търсят стабилни доказателства, а са минали толкова много години… Не знам, Сергей Иванович, не знам дали ще успеем, а пък не искам да ви лъжа.

— Така си и мислех! — горчиво въздъхна Белозьоров. — Каквото беше при съветската власт, същото е и при демокрацията — хващате само дребните риби. Да тикнете мен в затвора не е трудна работа, а аз имам болна жена и две дечица. Ама я се опитайте да приберете Степанич… Само че едва ли ще поискате. А и да поискате, той ще се откупи, има толкова пари, че може да купи цялото ви министерство барабар с прокуратурата. И съда.

Коротков внезапно избухна:

— Какъвто и да е Левченко, той никого не е убивал. А вие сте отнели живота на човека и между другото не сте помислили нито за него самия, нито за семейството му. Защо тогава искате да съжалим вас? Хайде по-добре да съжалим Саша Барсуков. Не искате ли?

Лицето на Белозьоров стана затворено и отчуждено и Юра съжали, че се впусна в демагогия. Не биваше. Но беше толкова уморен…

* * *

Настя Каменская спеше, прегърнала мъжа си през врата и свряла лице в рамото му. Сънуваше странен и ярък сън. В този сън с кинематографична точност се повтаряше всичко, което й бе разказал Василий Петрович Немчинов. Тя видя как той пристига във вилата, чу го как разговаря със сина си и жена му. Синът му изгаряше от нетърпение да получи поредната си доза и не можеше да мисли за нищо, освен за хероина, затова се разяри от нищо и никакво и в яда си изкрещя в лицето на стареца страшната истина.

Тя видя как Немчинов стреляше, как падаха телата на сина му и снаха му. Видя как той обикаляше из къщата и търсеше касетите. Искаше да ги намери и унищожи, та никой друг да не научи за греховете на семейството му. Знаеше, че някъде е монтирана записваща апаратура, но нищо не разбираше от видеотехника. Затова реши да запали къщата. Каквото може да намери, ще го намери, а каквото не може — нека огънят го унищожи. Важното е да спаси семейството си от позора и да спаси Лерочка — любимата си внучка — и нейното бъдеще. Който има нещо общо, ще си мълчи — Василий Петрович добре разбираше това. Никой друг не биваше да научи.

Той напълни цял сак с видеокасети, запали къщата и навлезе дълбоко в гората. Стигна до едно блато, седна на някакъв пън и започна методично да троши касетите с камък и да ги хвърля в тресавището. Когато и последната касета бе унищожена, погледна назад към вилата си и видя дима, който се издигаше високо над боровете.

Настя видя как устните му прошепнаха:

Requiem aeternam dona eis, Domine.

Дай им, Господи, вечен покой.