Александра Маринина
Реквием (10)

Глава 9.

Настя Каменская рядко ходеше у родителите си. Те живееха в другия край на Москва, а тя нямаше много свободно време. Но откакто генерал Заточни й възложи да проучи обстановката в милиционерските висши учебни заведения в града, Настя ги посещаваше вече трети път. Вторият й баща — Леонид Петрович — беше изключително ценен източник на информация, защото преподаваше, както е известно, именно в един от тези вузове. Нещо повече — той запозна Настя със свои колеги от други институти и те на драго сърце споделяха с нея знанията си, като я посвещаваха в невидимите за външно око сложни взаимоотношения в тези институти. След като прекара в такива разговори доста часове, тя получи много по-добра представа как може да се влезе в института, как може да се получи оценка на изпит, заради какво човек може да бъде изключен и как това може да се избегне, какво се случва по време на наряд денем и особено нощем, какви са отношенията между студентите и офицерите в случаите, когато към института има общежитие, както и когато няма такова. Откъде се вземат извънбюджетните средства и за какво се харчат, на какъв принцип се избират организации за извършване на строителство и ремонт на здания и помещения. С една дума — Настя научи много любопитни неща.

Идеята да събира информация не чрез студентите, а чрез служителите в институтите, се оказа правилна. Студентът е зает човек, млад и все още недостатъчно умен, той много-много не се оглежда наоколо, защото е зает предимно със своите лични проблеми и не разбира, че не може да ги реши, като се затваря в себе си. Той не умее да обобщава и анализира онова, което вижда и чува, дори да вижда и чува твърде много неща. Докато зрелият човек често се оглежда именно наоколо, защото отдавна е разбрал, че практически решаването на който и да е проблем много зависи от това в каква среда, в какъв свят живее той, по какви правила и закономерности съществува този свят. Зрелите хора много по-добре от младите разбират необходимостта да се приспособяваш към съществуващия ред, именно затова и изучават този ред, докато на младите е присъщо да смятат себе си и своите потребности за център на вселената, около който трябва да се върти всичко останало.

От огромното количество получена информация Настя извлече двайсетина различни хипотези, измисли начини да провери всяка от тях и състави съответните анкети, така че сега в трите московски милиционерски института други служители на управлението събираха необходимите сведения, запълвайки дебелите книжки на анкетите. Вероятно ще мине не един месец, докато всички тези анкети бъдат запълнени. После служителите ще ги предадат в изчислителния център, където всички сведения от анкетите ще се прехвърлят на магнитен носител. После Настя ще състави таблици-задания за програмистите, където ще посочи какви връзки най-много я интересуват. И чак след това на нейното бюро ще се появят огромни километрични рула с разпечатки, от които ще личи как отговорите на въпрос №18 се свързват с отговорите на въпросите с номера 6, 10 и 13. Ще мине първият етап на анализа, след което ще последва още едно задание, после отново анализ и пак задание. Тази работа Настя обичаше най-много от всичко на света, беше готова да се взира в таблиците за връзки денем и нощем, не се страхуваше от цифрите и умееше да разговаря с тях и да ги кара да й разказват разни интересни неща, при което понякога вършеше това по-добре, отколкото оперативният работник разговаря със свидетел. Но това предстоеше да бъде направено след известно време…

А днес тя отиде у родителите си не за делови разговори, а за да се види с роднини, пристигнали от малък провинциален градец. Те редовно се чуваха по телефона, но не се бяха виждали дълги години, толкова отдавна, че племенниците на Настя, които тя не бе виждала никога в живота си, вече бяха пораснали. И макар че Настя предпочиташе да прекарва свободното си от работа време вкъщи, а не обичаше да ходи по гости, този път с неочаквано за себе си удоволствие се завтече у родителите си.

— Боже мой, Лариса, кога успя да пораснеш толкова?! — изуми се тя, когато видя в антрето на апартамента им високото, снажно чернокосо момиче, дъщерята на братовчед й.

— Нали знаеш, чуждите деца растат бързо — каза тя и прегърна Настя, която се падаше леля на това голямо момиче.

Майката на Настя — Надежда Ростиславовна, — въпреки дългоочакваното пристигане на сестра си, не отстъпи от отдавна установения обичай да направи на дъщеря си инспекторска проверка.

— Пак ходиш без шапка! — с упрек каза тя, наблюдавайки как се съблича Настя. — Накрая ще си докараш менингит. Като малко дете си!

— Мамо, цял живот ходя без шапка и нито веднъж не съм се разболяла.

— Един ден ще се разболееш! — авторитетно заяви майка й. — Господи, с какъв грозен пуловер ходиш на работа! Не те ли е срам? Всички хора ходят с прилични костюми, да беше си сложила поличка, блузка и сако — щеше да изглеждаш прекрасно. Обаче не, вечно си с тези пуловери и стари дънки.

— Мамо! — В такива случаи Настя проявяваше огромно търпение, макар този разговор да се повтаряше всеки път в продължение на повече от десет години, а по-точно — петнайсет, тоест точно толкова време, колкото Настя работеше в милицията след завършването на университета. — Този пуловер не е грозен, а е супермодерен и струва луди пари. Подари ми го Льошка за Деня на милицията. Просто ти си свикнала да носиш костюми и да се обличаш елегантно, а всичко, което се различава от това, ти изглежда грозно. Отвори кой да е каталог и ще видиш в зимната колекция точно такива пуловери. Колкото до дънките, те не са стари, купени са само преди три месеца. Ако нося костюми, ще трябва да си слагам тънък чорапогащник и тогава определено ще настина и ще се разболея. Нали не искаш да настивам и да се разболявам?

— Обядвала ли си днес? — строго попита майка й, преминавайки към следващата интересуваща я тема.

— Обядвах.

— Какво яде?

— Мамо — примоли се Настя, — моля ти се, не забравяй на колко съм години. Скоро ще навърша четирийсет, а ти ме разпитваш всеки път, сякаш съм първокласничка.

Надежда Ростиславовна се разсмя и потупа дъщеря си по бузата.

— На каквато и възраст да си, аз винаги ще бъда с двайсет години по-голяма. И освен това никой и нищо — дори твоята преклонна възраст — не може да отмени факта, че съм ти майка. И ти, Настюша, ще трябва да се съобразяваш с това, точно както ще трябва да се съобразяваш със старческото ми слабоумие, ако то ме споходи някой ден.

— Защо, имаме ли основания да се опасяваме? — весело се поинтересува Настя. — Задават ли се някакви симптоми?

— Ами питай баща си, той ще ти каже. Буквално вчера имах страхотно изпълнение, баща ти половин час се кикоти, не можеше да се спре.

Настя влезе в хола, където около сервираната маса седяха Леонид Петрович и гостите: сестрата на майка й — Вера Ростиславовна — и нейните внуци — петнайсетгодишният Юра и осемнайсетгодишната Лариса. През първите десет минути те ахкаха и охкаха, докато се разглеждаха взаимно, прегръщаха се, обсъждаха въпроса на кого от родителите приличат децата и се ядосваха, задето се виждат толкова престъпно рядко.

— Льоня, разкажи на дъщеря ни каква е майка й — каза Надежда Ростиславовна, внасяйки в стаята огромен поднос с домашни пирожки. — Да не се радва много-много, като си мисли, че щом съм професор, не може да не съм умна.

Леонид Петрович притежаваше завидна артистична дарба, така че разказаната история накара всички да се превиват от смях. А историята наистина беше забавна. Преди един месец родителите на Настя си купили нов радиотелефон, и то именно модела, който категорично не харесвал на Надежда Ростиславовна, но за който също толкова категорично настоявал вторият баща на Настя. Вчера, по-точно вечерта, Надежда Ростиславовна, седнала в мекия фотьойл пред телевизора, решила да звънне на някаква приятелка. След като няколко пъти набрала номера, тя раздразнено заявила на мъжа си, че не е бивало да го слуша и да се съгласи да купят този модел, защото не бил минал и месец, а телефонът вече бил повреден. Не издавал никакъв сигнал. Леонид Петрович дошъл да види какво има и открил, че скъпоценната му съпруга се опитва да се свърже с приятелката си чрез дистанционното на телевизора.

— Това е обикновена професорска разсеяност — коментира Настя, след като се насмя на воля, — и моят Льошка страда от нея. Започне ли нов месец, той непременно започва да бърка вторника с втора дата или петъка с пета.

След половин час, вече отдала дължимото на изкусните гозби на майка си, Настя взе цигарите си и тръгна към кухнята.

— Може ли да дойда с вас? — плахо попита Лариса.

— Разбира се! — учуди се Настя. — Не е нужно да питаш. Между другото защо ми говориш на ви! Толкова стара ли ти изглеждам?

— Извинявай. — Усмивката на Лариса беше изумителна. — Просто се срещаме за пръв път, та се страхувах да не се обидиш, ако ти заговоря веднага на ти.

Седнаха една срещу друга до кухненската маса.

— Не пушиш ли? — попита Настя.

— Не — отново се усмихна Лариса. — В нашия курс почти всички момичета пушат, а аз все още не се предавам.

— Заради принципа ли?

— Не знам. Просто не пуша. Не ми се иска.

— А защо очите ти са тъжни? Сигурно си уморена от пътя?

Лариса помълча, като въртеше замислено в ръка чаената лъжичка, оформяйки някакви орнаменти по повърхността на масата.

— Вие сте съвсем различни — най-сетне каза тя.

— Кои ние?

— Вие, московчаните. Животът ви е различен. И самите вие сте различни.

— И какъв е нашият живот?

— Ярък, шумен, интересен. И страшен. Аз не бих могла да живея тук. Нали знаеш, никога не бях идвала в Москва, бях я виждала само по телевизията, е, и в книги бях чела за нея, бяха ми разказвали… И винаги съм имала чувството, че да живееш в Москва е най-голямото щастие. Който е успял да заживее тук, е имал късмет, а всички останали трябва да се стремят към това. Магазини, ресторанти, широки улици, чуждестранни коли — като във филм за Европа.

— Така е — съгласи се Настя. — Защо тогава ти се вижда страшна?

— Вие сте чужди. Чужди сте си един на друг. И у вас има нещо неправилно.

— Какво е то?

— Всичко. Вечно се суетите, бързате, всеки е делови и угрижен за нещо. А не виждате най-важното край себе си.

На Настя й стана интересно. Виж ти, не беше подозирала, че има такава племенница.

— И кое е най-важното? Какво трябва да виждаме?

— Себе си, предполагам — отново се усмихна Лариса, — и хората наоколо. Ти знаеш ли например че вуйчо Льоня и леля Надя имат съсед наркоман?

— Не-е! — изненадано проточи Настя. — За пръв път чувам, нищо не са ми казвали.

— Точно така, не са ти казвали, защото и те не знаят.

— Тогава откъде го знаеш ти?

— Видях го — простичко каза Лариса. — Излизаше от апартамента си и аз го погледнах. Ако твоите родители поне веднъж го бяха погледнали внимателно, и те щяха да разберат. Изобщо не проумявам как можете да живеете толкова спокойно. Докато пътувахме от гарата насам, наблюдавах минувачите — ами че всеки пети от тях се боцка, ако не и друго. После вуйчо Льоня ни разходи с Юрка из Москва и аз отново внимателно наблюдавах хората наоколо. Знам как изглеждат онези, които си бият хероин, и когато ходя из вашия град, ми става страшно. Нима не разбирате какво става? Или друго. Докато вървяхме от перона към площада, където вуйчо Льоня беше оставил колата си, и после в метрото, когато се разхождахме, видях много просяци. Молеха за милостиня. Инвалиди, сакати, старци. Исках да дам пари на един, но вуйчо Льоня ми забрани, а после, вече в колата, ми обясни, че от всички московски просяци може би само половин процент са истински, а останалите са организирани в бригади и са превърнали просията в бизнес. И не са никакви инвалиди, всички белези по лицата им са нарисувани, а припадъците, от които уж страдат, са просто актьорска игра. Разбира се, сред тях има истински безкраки или безръки хора, но и те работят за организацията, а не молят за хлебец лично за себе си. Общо взето, не умират от глад. Отначало не повярвах, но вуйчо Льоня ми каза, че това е истина, защото самият той е милиционер и го знае със сигурност. Настя, в коя нормална глава може да се побере това? Защото хората им дават пари, значи им вярват, а излиза, че тези професионални просяци злоупотребяват с човешкото добросърдечие, със способността на хората да съчувстват на ближния си и да го жалят. В малкия град това е невъзможно. Там никой никога не може да те измами така.

— Може би — съгласи се Настя, — но е така далеч не защото в малкия град хората са по-честни и почтени. Просто в малкия град всички се познават поне по физиономия и е трудно да се престориш на беден инвалид, без да се опасяваш, че ще те познаят съседи или хора, които прекрасно знаят какъв си в действителност. Виж, в Москва, където всеки ден се намират тринайсет-петнайсет милиона души, вероятността да срещнеш познат е доста малка. Това е въпрос не на морал, Ларочка, а на математика.

Лариса отново се умълча, този път орнаментите, които чертаеше, бяха по-сложни и засукани.

— Не биваше да идвам тук — каза тя притеснено.

— Но защо? Какво лошо има в това, че си дошла?

— Разбираш ли — аз имах надежда. Макар и глупава, макар и детинска, но надежда, че съществува място, където всичко е хубаво. Просто е прекрасно. Защото какъв е животът в нашия град? Няма работа, всички, които могат, чоплят градинките си, за да преживяват някак. Разбира се, в магазините има всичко, което ти душа иска, дори вносни стоки, но нали нямаш пари, за да си ги купиш, защото почти на целия град заплатите или се бавят, или изобщо не се плащат. Градът съществува покрай завода, над половината от жителите работят в този завод, така че когато заводът няма с какво да изплати заплатите, цялото население усеща това по джоба си. А щом няма доходи, няма и данъци, няма с какво да се издържа градът, учителите и лекарите стоят без заплати, улиците са ужасяващи — да можеше да ги видиш, Настя! През лятото не можеш да минеш без гумени ботуши, а за сандали направо забрави. Но нали хората искат да бъдат красиви! Тази проклета сиромашия е изтормозила всички, къщите овехтяват, хората станаха мрачни и злобни. Но аз винаги съм знаела, че съществува Москва, че има място, където за всеки ще се намери работа — този прекрасен голям град, чист и красив. И ако усетя, че повече не издържам в моето провинциално кътче, ще хукна насам, при леля Надя и вуйчо Льоня, те ще ме приютят на първо време, аз ще успея бързо да си намеря работа и да си стъпя на краката. Това беше надежда, единствената моя надежда и тя ме крепеше. Тя ми помагаше да търпя, разбираш ли? Може би никога нямаше да се реша да дойда в Москва, може би щях да кукувам чак до смъртта си в моята провинция, но нали човек се нуждае от надежда, той не може да живее без нея. А сега видях Москва със собствените си очи и разбрах, че нямам никаква надежда. Аз просто няма да мога да живея тук.

Устните й потрепериха, една предателска сълзица се търкулна по нежната буза. Настя ласкаво погали племенницата си по главата.

— Е, недей да драматизираш толкова, нали ние живеем тук — и сме още живи. И ти ще можеш, ако поискаш.

— Ти нищо не разбра! — разпалено възкликна момичето. — Разбира се, че ще мога да живея тук, аз ще мога да живея къде ли не, ако ще и в свинарник, щом се налага. Но не искам да живея тук, не искам! Не искам да живея по вашите правила, според които у всеки човек трябва да подозираш измамник, според които не можеш никого да съжалиш искрено без риск, че ще те ограбят и после ще ти се подиграват. Не искам да живея сред наркомани и бандити, сред мошеници и аферисти. И ако някой ми каже: „Детето ми умря, помогни ми да събера пари за погребение“, аз ще сваля и последната дреха от себе си и ще я дам, защото няма по-голяма мъка от смъртта на дете. Ще го направя искрено и от все сърце ще ми е мъчно за нещастната майка и ще се постарая поне малко да облекча страданията й. Но ще знам със сигурност, че никой няма да се подиграе с искреността ми. А тук, при вас, около гарата е пълно с жени, които носят табелки: „Детето ми умря, помогнете за погребението“, и вуйчо Льоня казва, че това е измама. Никой не е умрял, а и тези жени са в организацията. И ако аз дам пари на такава, ще се окажа измамена. Вашият чудовищен град е лишил хората от правото на нормални чувства. Цялата ваша Москва е една измама, огромна измама. Това не е град и няма хора в него, а илюзия за някакъв живот, но всъщност всички вие сте се превърнали в движещи се механизми, лишени от нормални човешки преживявания. Аз не искам да живея така. Макар и в нищета и кал, макар и без работа и пари, но искам да бъда истинска, а не механична кукла.

Изведнъж Лариса се разрида толкова горчиво и отчаяно, че и самата Настя едва не се разплака. Тя прегърна момичето и започна ласкаво да го гали по раменете и гърба, за да го успокои. Разбира се, нейните разсъждения и впечатления са повлияни от младежкия максимализъм — като види две-три негативни явления, тя вече е готова да ги припише на цялото население на огромния мегаполис, да направи генерални изводи и да превърне всичко това в малка трагедия, но всъщност… всъщност… За някои неща тя изобщо не греши. Просто Настя не очакваше, че една младичка провинциалистка ще съумее да види Москва именно с такива очи. Колко много се различава това момиче от Лера Немчинова! И двете са по на осемнайсет, но са толкова различни.

— Я, какви са тези работи? — чу се строгият глас на втория й баща. — Защо са тези сълзи? Кой кого е наскърбил?

— Е, просто леки момински страдания — лицемерно отвърна Настя. — С нас, момичетата, се случват такива неща.

— А-а — проточи разбиращо Леонид Петрович, — добре тогава. Настася, ела на телефона, твоят Коротков те търси.

— Между другото можеше да ми донесеш новата слушалчица — забеляза Настя на излизане от кухнята, — защото нали си имате радиотелефон! Само ме разкарваш, клетата аз.

— Върви, върви — подвикна след нея вторият й баща, — за теб е полезно да се движиш.

„Интересно — как се е сетил Коротков, че съм у родителите си? — разтревожено си помисли тя. — Нима се е обадил вкъщи и Льоша му е казал? По моите сметки Чистяков вече трябваше да е тук, а не да си седи вкъщи. Може би се е случило нещо?“

— Ася, докладвам ти сведенията от фронта — шеговито рапортува Юра в слушалката.

Тя подкрепи шегата:

— Добре, докладвай, слушам те, майор Коротков!

— Успешно извършихме кражбата, разиграхме всичко като по ноти. Девойката Лера ни обясни, че въпросното бижу с диаманта й било подарено не от кого да е, а от потърпевшия Александър Барсуков.

— Е, слава богу! — облекчено въздъхна Настя. — Сега нещата се поизясняват. Докладва ли това на Олшански?

— Ама естествено! Първо на него. Тъй като той води делото за убийството на Барсуков, много му е удобно да покани девойката Лера на разговор, официално да изземе пръстенчето и да го представи на съпруга на убитата преди десет години дама. И най-важното — сега можем с чиста съвест и спокойно да разговаряме с дядото, с когото ти ужасно наплаши всички ни. В смисъл, нали, че вашата внучка носи на пръста си „изцапано“ пръстенче и се вижда с лоши момчета, които й подаряват такива пръстенчета. И къде, нали, гледа по-старото поколение? И дали сред нейните познати няма и други подозрителни личности?

— Да — съгласи се Настя, — и най-важното: имаме възможност да ограничим интереса си стриктно към Барсуков и Лера, като по никакъв начин не показваме, че зад всичко виждаме и дядото. Юра, а ти как научи къде трябва да ме търсиш? У нас ли се обади?

— Защо, не биваше ли? — отговори той с въпрос на въпроса й. — Струва ми се, че винаги си ни го позволявала.

— Значи Чистяков си е вкъщи?

— Страхувам се, че вече не е, улових го на вратата. Поне така ми каза. Не ме разсейвай, Аска, и без това трудно мисля, а ти ме прекъсваш.

— Извинявай. Какво искаше да кажеш?

— Исках да кажа, че Барсуков, както излиза, все пак е бил свързан с криминални среди, щом е получил отнякъде този пръстен.

— Така излиза.

Настя разговаряше с Коротков в спалнята на родителите си, където бе отишла със слушалката, но когато приключи разговора, забеляза, че вратата на стаята е отворена и на прага стои племенникът й. Очите на момчето възторжено блестяха.

— А ти с кого говореше? — попита той шепнешком.

— Защо шепнеш? — учуди се тя. — Хайде говори нормално.

Юра се покашля и Настя, развеселена, схвана, че той толкова се е развълнувал от чутото, та гласът му е пресекнал.

— Ти ловиш престъпници, нали? — каза Юра с нормален глас.

— Вече не. По-рано ловях, да. Казвали ли са ти, че не е хубаво да подслушваш?

— Стана случайно. Дойдох да взема подаръка за теб, сакът е тук. Настя, а за какво говореше преди малко? За някакъв дядо ли? Престъпник ли е?

— Не е престъпник. Просто дядо. Разбира се, любопитството не е порок…

— Но е голяма свинщина! — унило завърши племенникът й популярната детска поговорка. — Вече не съм малък, обаче никой не иска да ми разказва интересни неща.

— Слушай, не бива да се обиждаш — съвсем сериозно му каза Настя. — Ако преди малко бях говорила за престъпници, и на възрастен не бих казала. Хайде помисли сам: как може да се преследва например крадец или убиец, ако разказваме за това на всички наред! Съгласен ли си?

Момчето кимна. Лицето му моментално просветна — нали току-що го бяха поставили на едно и също стъпало с възрастните!

— А сега ми дай подаръка.

Юра бръкна в големия сак, който стоеше в ъгъла на спалнята — между гардероба и балконската врата, и взе малка кутийка.

— Заповядай.

Настя отвори кутийката и извади от меката обвивка от цигарена хартия изящно звънче от нежнолюляково стъкло. Тя разтърси играчката и из стаята се разнесе тих мек звън.

— Каква прелест! Благодаря ти, мили.

— Направи го един мой приятел, аз го помолих, специално за теб! — гордо съобщи Юра. — Той учи за стъклар в областния център.

— Благодаря — топло повтори Настя.

Чистяков пристигна след около четирийсет минути, запъхтян и чорлав.

— По пътищата е такава поледица, та не рискувах да пътувам с колата — съобщи той, докато се събличаше. — От метрото дотук поне пет пъти се подхлъзнах, за малко да падна.

— Мисля, че все пак си падал — забеляза Настя, оглеждайки с подозрение палтото му.

— Е, един път не се брои.

— Защо се забави толкова? Случило ли се е нещо? — попита тя.

— Ами един аспирант опря ножа в гърлото ми — да съм му прегледал статията, която утре щял да предава за сборника. И така го молих, и инак, обяснявах му, че отивам на гости, че не бива да закъснявам, но нали не мога да го изгоня, след като вече е дошъл! В края на краищата закъснявах не за самолет, а просто за гости. И тъй, къде са племенниците? С кого трябва да се запознавам?

На роднините, особено на младото поколение, професор Чистяков направи изключително силно впечатление. Те още не бяха виждали такива учени. Образът на един професор за тях все още бе свързан с книжно-филмовия образ на сериозен възрастен човек с очила, благородно посивяла коса и по възможност — с брада, с бавни движения и преизпълнен с важност и достойнство. Отчасти този образ бе укрепила в представите им и Надежда Ростиславовна Каменская, която винаги, дори в семейно домашна обстановка, биваше строго елегантна. Докато Чистяков, въпреки че носеше очила и беше доста побелял, изглеждаше в техните очи като непохватен и чорлав хлапак. Той на драго сърце се разсмиваше на техните простодушни шеги, разказваше смешни истории за чуждестранни учени, сипеше комплименти по адрес на ярката брюнетка Лариса, като я караше да се изчервява, ловко ухажваше съседките си по маса — тъща си и сестра й — и изобщо се оказа душата на компанията. Настя му беше благодарна за тази дружелюбност — всички престанаха да й обръщат внимание и тя можеше да помълчи или тихо да си поприказва с втория си баща.

— За какво те търсеше Коротков? Да не би отново да работите заедно? — попита полугласно Леонид Петрович.

— Случайно — да. Иван ми възложи да се поровя в едно убийство, което според него има пряко отношение към моята аналитична работа. Така че ето, ровим се с Коротков.

— Имаш предвид ситуацията в нашите висши учебни заведения ли?

— Ами да. Просто не съм ти казвала, за да не те обърквам. Онова убийство на студента.

— Тъгуваш ли по оперативната работа?

— И да, и не. Обичам аналитичната работа, нали знаеш! Но естествено тъгувам за колегите, и за Колобок също. Ако можех да работя с тях, но да се занимавам с чисто аналитична работа, не бих могла и да мечтая за нещо повече. Но няма начин нещата да се организират по този начин.

— Е, така е, няма безплатни хамбургери — философски отбеляза вторият й баща.

— Какво общо имат тук хамбургерите? — не го разбра Настя.

— Така се превежда на английски нашият израз „за всичко се плаща“. Ти какво така, дете, съвсем ли забрави английския?

Настя се разсмя.

— Какво говориш, татко, английският си ми е наред, просто не успях да превключа. Говорехме си за работата ми и не щеш ли — хамбургери.

* * *

Когато Лера излезе от милицията и позвъни у Игор, отново й се обади чичо Слава.

— Заповядай, Лерочка — каза той, — много си ни необходима.

Гласът му беше някак чужд и угрижен и Лера доста се уплаши. Какво може да се е случило? Защо Игор не вдига слушалката лично? Може би се е разболял или му се е случило нещастие? Във всеки случай Игор си е вкъщи, а не в болницата — това е очевидно, иначе чичо Слава нямаше да каже „ти си НИ необходима“.

Тя дори помисли, въпреки своите принципи и опасения, дали да не хване такси, за да отиде по-бързо, но тази вечер заради поледицата колите се влачеха едва-едва и задръствания ставаха на най-неочаквани места, дори там, където никога не бяха се случвали. „С метрото ще стане по-бързо“ — каза си момичето и бързо пое към станция „Фрунзенская“.

Отвори й вездесъщият чичо Слава.

— А къде е Игор? — още от прага попита Лера. — Добре ли е?

— С него всичко е наред — строго отговори Зотов — и ти не може да не знаеш това. Възмутен съм от твоята позиция. Хайде Игор — както и да е, глупак е, няма какво да го виним, обаче ти, ти! Ти си разумен човек, защо нищо не си ми казала? Въвлякла си в тази работа чужд човек, някакво момче, в резултат на което то е загинало, а проблемът си е останал нерешен. Още в началото си била длъжна да съобразиш, че твоите силици няма да са достатъчни и веднага да се обърнеш към мен. Постъпила си като закоравяла егоистка и трябва да се засрамиш.

— Не съм егоистка! — възмути се Лера, която през последните десет години никой не бе посмял и дори не се бе опитвал да критикува. — Егоистите мислят само за себе си и не помагат на другите, а аз исках да помогна на Игор. Направих всичко възможно, за да му помогна. Дори се сближих с Барсуков, макар че ми беше неприятен… нямам думи колко неприятен ми беше. Защо ме наричате егоистка?

От гнева устните й побеляха, очите засвяткаха, още миг — и тя сякаш щеше да се нахвърли върху Зотов с юмруци.

Зотов я хвана за рамото и я повлече към кухнята, без дори да я остави да си съблече кожуха. Плътно затвори вратата и заговори с напрегнат от злост глас:

— Защо си егоистка ли? Именно защото мислиш само за себе си. Искаш да бъдеш най-добрата и единствената за Игор, затова вместо да му дадеш добрия съвет да се обърне към мен, си се захванала да му помагаш сама. Мислиш, че не разбирам защо ли? Защото искаш той да ти бъде благодарен до края на живота си, искаш по този начин да го привържеш към себе си и изобщо не мислиш как ще бъде по-добре за него. За Игор щеше да бъде по-добре, ако той веднага, още начаса след обаждането на онзи шантажист, ми беше казал всичко. Аз имам връзки, възможности, пари, опит и в края на краищата щях да му подскажа какво да направи и как да го направи. Сега вече проблемът нямаше да съществува. След две седмици той има голям концерт, а го е страх да излезе на сцената, защото този шантажист толкова го е наплашил. Игор трябва да репетира, да подготвя нов репертоар, но от страх и името си е забравил. Е, след всичко това смяташ, че не си егоистка?

Лера се разплака. Прекалено голямо беше напрежението, натрупано днес, за да могат нервите й да издържат и това. Преди няколко седмици Игор й бе разказал, че по телефона му се е обадил непознат мъж и е започнал да го шантажира. Отначало Лера нищо не можа да разбере — Игор беше толкова уплашен, толкова нервен, че говореше несвързано и объркано. А когато най-сетне възвърна способността си да говори що-годе последователно, разказа на Лера една наистина сърцераздирателна история.

Във времената на своето детство и юношество като безпризорен скитник петнайсетгодишният Игорьок срещнал на перона на една крайградска гаричка някакъв добре облечен чичко. Чичкото му дал пари за храна и му предложил да припечели нещичко. Начинът на печелене на пари наистина се сторил на Игорьок малко странен, но напълно познат. Той бил едро момче, въпреки полугладното си съществуване, бил се метнал на баща си — бивш баскетболист, на горната му устна вече добре се очертавали мустаци, така че в компаниите на бездомните скитници неведнъж бил опитвал радостите на секса. Партньорки му били безпътни скитащи момичета като него. А сега му предложили да прави същото, но с по-зрели лелки. Впрочем какво значение има, помислил си той тогава, щом плащат — добре! А дали ще е лелка или младо момиче — разликата не е голяма, те всички са устроени еднакво. Трябвало да живее извън града, на някаква вехта виличка, заедно с още четири момчета и момичета, които били наети със същата цел. Чичкото благодетел идвал да ги взема веднъж или два пъти седмично, натоварвал двама-трима на колата си и ги откарвал на някаква друга вила, където всички вече били на градус. Децата си вършели работата и после благополучно ги откарвали обратно. Режимът във виличката бил свободен, никой не ги пазел, лапачка имало колкото щеш, дори пиячка — спи, разхождай се, яж и си гледай здравето. От самото начало всички били предупредени, че работата е временна, казана им била сумата, която можели реално да заработят с труда си, както и че след приключването на договора всички могат да се чувстват свободни, а ако на някого не му харесва — моля, прав ти път, никого не държат насила. Това напълно задоволявало малките скитници. От една страна, никой не посягал на скъпоценната им свобода, нямало ключалки и огради, можели да си тръгнат всеки момент. От друга страна, можели временно да си отспят, да си починат, да се наядат до насита и да припечелят за бъдещия си скитнически живот, от който нито един от тях не мислел да се отказва. Те гледали на неочаквано намерената работа като на възможност доста приятно да прекарат известно време, да си починат и да съберат сили.

Игор изпълнявал задълженията си честно, не било трудно, защото сексуалността му се била пробудила рано, а възрастните лелки, в чиито легла го вкарвали, много го харесвали, защото бил страхотно красив. Но всичко хубаво свършва бързо, свършил и срокът на неговия договор. Чичкото благодетел веднъж дошъл във виличката и радостно съобщил, че е време компанията да се омита оттук и да освободи помещението. Компанията естествено се омела със смях и викове, стискайки през дрехите толкова приятно спечелените парички.

До близката гаричка вървели заедно, а после компанията се разпръснала. Всички имали различни интереси. Някои искали да отидат в Москва, други в Петербург, едно от хлапетата заявило, че мечтае да стигне до Северно море, друго пък, обратното — поемало на юг, искало да се погрее на слънчице. Две дванайсетинагодишни момиченца твърдо решили да не мърдат от някоя московска гара, според тях московските гари били прекрасно място за живот и работа. Те вече имали опит в гаровия живот, всъщност именно там ги бил намерил чичкото благодетел.

Всеки хванал влака отделно от другите — горчивият опит ги бил научил да не се движат на групи. Никой няма да обърне внимание на две момиченца, прибиращи се от вилата, на подозрителна група от пет зле облечени хлапета с нагли муцунки обаче — непременно. Току-виж, някой извика транспортната милиция, пътниците са си такива.

Игор останал последен. Кой знае защо, много му се дощяло да се почувства свободен и голям, а за тази цел трябвало да се отърве от компанията и да поседи сам на някоя пейка, отпивайки вино направо от бутилката и пушейки цигарка. Пиячка и цигари си имал — взел ги бил от виличката, защо да оставя хубавата стока кой знае на кого. И така си седял на една пейка близо до перона, пиел си евтиното вино, предвидливо прелято още на виличката в бутилка от гроздов сок. Игор добре си спомнял осемдесет и пета и осемдесет и шеста година, когато било опасно момче да пие алкохол. Ченгетата се интересували дори не толкова от проблема за детската безпризорност, колкото от необходимостта да изпълняват указа за борба срещу пиянството. Е, вече нещата се били поуспокоили, но пак било по-добре да не си търси белята.

Била ранна есен, толкова нежна и невъзможно красива, толкова тъмнозлатиста, та Игор изведнъж се почувствал толкова добре, че не забелязал как започнал да си припява. Впрочем той изобщо никога не забелязвал това — за него да пее било все едно да диша.

— Ти какво бе, да не си откачил? — чул той глас досами себе си.

Игор се огледал и видял един добре облечен чичка, който наблюдавал момчето слисано и с укор. Младият бездомник огледал непознатия с опитни очи и оценил по достойнство дрехите му, които за сиромашката осемдесет и седма година били повече от изискани. С една дума — стилен бил човекът, явно нямал нищо общо с гадните ченгета.

— Що пък да съм откачил? — отвърнал той не особено учтиво. — Какво искаш, чичка?

— Защо пушиш, малък грознико? — попитал непознатият почти гальовно. — Имаш такъв глас, а погубваш гласните си струни. Ами че ти си седнал на златна жила и със собствените си ръце я унищожаваш. Имаш ли мозък или…

Казаното озадачило Игор. Първо, никой никога не го бил наричал грозник, напротив, всички се възхищавали на красивото му лице и големите му изразителни очи. Момичетата му завиждали най-много за дългите, извити мигли. И второ, чичката, независимо от своя стилен вид и солидната си — според разбиранията на Игор — възраст, говорел на прост и разбираем език. „Странен тип! — помислил си той. — И какво се е лепнал за мен? Да не е педеруга? Само това ми липсваше“. Веднага си затананикал друга песничка, която бил чувал много пъти по радиото, когато бил съвсем малък: „Само това ми липсваше…“

Непознатият приседнал до него на пейката, но въпреки опасенията на Игорьок, не се опитал да се доближи повечко до момчето. Просто седнал — и толкоз.

— Изпей нещо членоразделно! — дори не помолил, а му наредил той и Игор с изумление разбрал, че не може да му откаже.

— Какво например? — с готовност попитал той.

— Знаеш ли някой романс?

— Романс… „Утро мъгливо“ става ли?

— Става! — разрешил непознатият.

— А какво ще получа срещу това? — Игор вече се бил отпуснал и си бил върнал предишната нахакана независимост.

— А ти какво искаш?

— Пари, какво друго! — изтърсило момчето.

— Колко?

— Ами… десетачка — казал той, изстинал от собствената си наглост.

Десет рубли през осемдесет и седма година били огромна сума, с тях можело да се купят две бутилки хубава водка по четири рубли и дванайсет копейки, а с останалите рубла и седемдесет и шест — почти половин кило шунка или кило варена наденица. Ако пък вземел по-евтина водка, щели да останат и за консерви от типа на „Цаца в доматен сос“ или „Закуската на туриста“.

Непознатият мълчаливо извадил от портфейла си червената банкнота и я сложил на скамейката помежду двама им.

— Пей. Само без да крещиш.

— „Утро мъгливо, утро тъй сиво…“ — развикал се Игор, като гледал да пее по-силно. Все пак парите били много, трябвало да ги отработи.

— Казах — не крещи! — прекъснал го стилният чичка. — Доброто пеене не е силното, а хубавото.

Игор не разбрал нищо от тази загадъчна фраза, но запял романса от началото, вече полугласно. Все чакал непознатият да го спре, но той го дослушал до края. После помълчал, като кимал на някакви свои мисли.

— Имаш ли родители? — най-сетне попитал той.

— Нямам — излъгал Игор. — Сирак съм.

— Клет сирак — позасмял се онзи. — Сигурно си избягал от къщи?

Скитникът мрачно мълчал. Ето това е, мислел си, всичко започна толкова добре — песни, банкнотата от десет рубли е тук, примамлива една, обаче пак приказки за родители и бягства, ей сега ще започне да ме възпитава. Ще ми предлага да се прибера вкъщи и да се заема с образованието си. Ха, голямата радост!

— Ясно! — констатирал непознатият. — Ти какво, решил си цял живот да скитосваш или имаш планове за бъдещето?

— Нямам планове — озъбил се Игор. — Какво си се лепнал за мен?

Чул се шум от приближаващ влак и той ловко грабнал оставената на скамейката банкнота и бързо станал.

— Ето, моят влак идва, трябва да се кача.

Непознатият обаче го хванал здраво за ръкава на якето.

— Сядай! — изкомандвал той. — И не се дърпай. Първо ще си поговорим, после ще пътуваш. Ако поискаш, разбира се.

Така се състояло запознанството на Игор Вилданов с Вячеслав Олегович Зотов. И ето че сега, когато младият певец беше почти в зенита на славата си, по телефона му се обадил някакъв тип и казал:

— Имам една касета, на която се забавляваш с жени. Представяш ли си какво удоволствие ще изпитат твоите фенове, когато научат с какво си си вадил хляба на младини, а? Журналистите ще ти се нахвърлят — ясно е като две и две четири. И конкурентите ти от естрадата ще бъдат щастливи да те изядат с парцалите. Така че помисли си, звездичке.

— Колко искате? — веднага, без да се замисля, попитал Игор.

Имал пари и бил готов да плати за касетата колкото му кажат, разбира се — в рамките на разумното.

— Няма да е толкова лесно! — отсякъл непознатият. — Не ми трябват пари. Трябват ми другите касети.

— Какви други? — не разбрал Игор.

— Които са били в дома на Немчинови, когато са ги убили. Намериш ли тези касети, ще получиш своето нетленно изображение. Не ги ли намериш — сърди се на себе си. Ще те изложа насред концерта.

— Откъде да ги взема? — отчаяно се развикал Игор.

— Ами питай твоята мацка, тя да ти подскаже къде са касетите, които са били скрити в тяхната вила.

— Но тя е била съвсем малка, когато са убили родителите й. Откъде ще знае?

— Тогава да попита своето деденце. Щото той не е бил дете, когато е убил сина си и снаха си. С една дума, звездичке — действай, а аз ще ти се обаждам от време на време. Не намериш ли касетите — в кръв и сълзи ще се давиш, обещавам ти го.

… Първата мисъл на Вилданов тогава беше, както обикновено, да се втурне при Зотов. През всичките години, откакто бяха заедно, винаги ставаше така. Зотов решаваше всички проблеми, колкото и големи да бяха, и буквално водеше своя питомец за ръчичка, та да не се препъне в житейските трудности. Игор не беше в състояние да вземе дори най-просто решение — толкова беше свикнал да разчита на наставника си. Но този път нещо се разбунтува в него. Дали беше самолюбието (което е напълно уважителна причина), дали някаква глупава нафуканост (което е достойно за най-остра критика), но кой знае защо, той не пожела да посвети Зотов в своите затруднения. И въпросът не беше в свенливостта, не, нищо подобно — Вячеслав Олегович прекрасно знаеше за вилните развлечения на Игор, знаеше за тях от самото начало, защото му ги бе разказал самият Игор. Двайсет и пет годишният Игор Вилданов най-сетне искаше да опита да реши проблемите си самостоятелно, за да се освободи от опеката на Зотов и от своята зависимост. Зотов постоянно унижаваше Игор, натякваше му грешки и несъвършенства, наричаше го идиот, кретен и малък грозник. Впрочем за Игор, чието културно ниво бе замряло още когато за пръв път бе избягал от къщи, тези думи звучаха напълно нормално, самият той постоянно ги употребяваше в разговори с други хора. Но Зотов непрекъснато повтаряше на Игор, че е пълно нищожество, слабак и глупак. И певецът реши да се опита да действа със собствени сили, да реши внезапно възникналия неприятен проблем, а същевременно да докаже на самия себе си и на Зотов, че и той има ум в главата, че може едно друго и вече не се нуждае от постоянната опека на наставника си. Освен това ужасно му се свидеха парите, които плащаше на Вячеслав Олегович, така че Игор не би имал нищо против да се отърве от него изобщо. Можеше да харчи пари без сметка за своите удоволствия, но да ги дава просто така — според неговите представи, — без да получава нищо в замяна, Вилданов не обичаше. Но за да се отърве от Зотов, трябваше да докаже своята самостоятелност.

Първата му работа беше да се обърне към Лера. Тя никога не бе чувала за касетите и нямаше представа за какво става дума. Вариантът „да попита дядо си“ беше отхвърлен веднага. Момичето дълго се опитва да обясни на любимия си, че не може да разговаря с човека, когото мрази от цялата си душа, камо ли да му задава въпроси и да иска отговори. Игор не я разбираше, за него подобни фини психологически нюанси бяха прекалено сложни, затова се опита да настоява. Но колкото и да беше странно, Лера остана непреклонна.

— Ако започна да му говоря, ще ми се качи на главата. Не мога да го допусна, та той е убиецът на родителите ми! — повтаряше тя, умолително вперила очи в очите на Игор. — Трябва да измислим друг начин да научим нещо за тези касети.

— Ами измисли тогава! — зъбеше се като дете Игор, който веднага започваше да мисли трудно, ако нещо не се получеше от първия път.

Лера мисли няколко дни. И накрая измисли.

— Слушай — каза тя, седнала на коленете на своя кумир пред камината в красивата вила, — какво ще кажеш да намерим този шантажист и да го убием?

— Какво?! — От изненада Игор изблъска момичето от коленете си и скочи от дивана. — Какви ги приказваш? Как така да го убием? Искаш да прекараш живота си в затвора ли?

— Защо пък в затвора? — усмихна се Лера. — Нямам намерение да влизам в затвора. Трябва да измислим как да го намерим. После ще наемем човек и той ще го убие — това е всичко. Чела съм много криминални романи за шантажи и знам със сигурност, че човекът, който шантажира някого, крие това от всички. И никой дори не подозира, че между него и човека, когото той шантажира, има някаква връзка. А пък ако между теб и шантажиста стои и наемен убиец — тогава изобщо не могат да му хванат края. Разбираш ли?

Игор помисли малко и му се стори, че в думите на Лера има логика. Той целуна приятелката си и поощрително я потупа по гърба.

— Ами как ще търсим този тип? — попита, приемайки предложеното решение на проблема.

— Трябва да намерим някого, който знае как се прави това — делово отговори Лера. — Вече съм измислила всичко. Имам един познат — учи в институт, където подготвят милиционери, оперативни работници. Отдавна ме сваля, но не съм го поощрявала. Може сега да го направя и да го помоля да помогне.

— Безплатно ли? — ухили се Вилданов. — Или заради черните ти очи?

— Е, не бъди толкова циничен, Игорьок. Ти си опитал всичко още от малък, а Сашка е нормално момче. Ако му намекна, че след време ще получи доста, ще даде всичко от себе си.

Игор „разреши“, без много да се замисля как неговата предана приятелка смята да „поощри“ своя млад почитател милиционера. Така в решаването на проблема бе включен редникът от милицията, второкурсникът Александър Барсуков. Той май бе напипал нещо, бе уловил някаква нишка, но точно в този момент го убиха. Всичко трябваше да започне отначало. Но Лера нямаше други познати милиционери и денем и нощем си блъскаше главата какво друго може да направи, за да помогне на Игор. А времето си минаваше. Шантажистът се обаждаше на всеки два-три дни и ехидно питаше как върви търсенето. И денят на големия концерт необратимо наближаваше.