Александра Маринина
Реквием (3)

Глава 2.

Сред многото плюсове в нейната нова работа имаше един съществен минус. Майор Каменская сега нямаше пълномощия да вика в кабинета си хората, с които трябваше да си поговори. Можеха да ги викат следователите, да ги канят — оперативните работници, а тя вече три месеца беше, дето се казва, никоя. Щом някой човек ти трябва, искаш да му зададеш един-два въпроса — ще имаш добрината да се уговориш с него предварително, а после да се облечеш, да слезеш от третия етаж, да се качиш в метрото и да отидеш където трябва. Лично. Бори се с мързела, забрави за болния си гръб. Свърши твоят сладък живот. Мина времето, когато беше „оперативен работник от «Петровка»“ и само това беше достатъчно, та хората да разбират, че имаш право да им задаваш въпроси. Днес си главен експерт-консултант в информационно-аналитична служба и нямаш никакви права, само и единствено задължения.

Настя Каменская понасяше спокойно задълженията си, липсата на права обаче периодично я дразнеше. Днес например беше принудена да се затътри един господ знае колко далеч, за да се срещне според предварителната уговорка с човек, чиито показания, внесени в протокола и подшити в делото с десетгодишна давност за убийството на съпрузите Немчинови, бяха пробудили у нея леко недоумение. При което тя никак не беше сигурна, че това недоумение има някакво основание. Свидетелят можеше да е казал нещата абсолютно другояче, просто следователят, когато е пишел протокола, да е формулирал думите му точно по този начин. Дали си струва проверката? Да изгуби половин ден за път дотам и обратно, за да зададе един нищо и никакъв въпрос и да не получи интересен отговор… Утешаваше я само слабата надежда, че въпросът може да не се окаже чак толкова глупав.

Човекът, на когото Настя се канеше да зададе въпроса си, в момента беше в отпуск и се намираше в почивна станция в Подмосковието. Бяха си уговорили среща в един часа следобед, но тъй като идваше тук за пръв път, Настя не успя правилно да пресметне времето и се озова в почивната станция много по-рано — в дванайсет и петнайсет. И най-лошите предположения, които обикновено се сбъдват, не изневериха на себе си и вратата на стаята, чийто номер тя си бе записала на листче, се оказа заключена. Настя седна във вестибюла на втория етаж и докато чакаше човекът да се прибере, отвори книгата, която си бе взела да чете във влака. Книгата беше скучна, пълна с неумели напъни за хумор, но Настя добросъвестно местеше поглед по редовете, защото отдавна знаеше: щом книгата се купува, значи са се намерили хора, според които в нея има нещо интересно и привлекателно. И защо и тя да не опита да намери това интересно и привлекателно нещо?

Когато в един без петнайсет във вестибюла се появи мъж в спортен костюм и със ски в ръцете, Настя нито за секунда не се усъмни, че това е той — Александър Владимирович Белкин. Тя никога не го бе виждала, нито дори на снимка, само си бе уговорила среща с него по телефона, но по гласа и маниера му на говорене си бе създала именно такава представа: здрав, спортен тип, стегнат. В протокола от разпита преди десет години беше казано, че е военен летец. Интересно — с какво ли се занимава сега? По всичко личи, че не се е разплул от мързел, едва ли се занимава с бизнес.

— Александър Владимирович? — тихо го извика тя.

Мъжът със ските се извърна към нея и погледна часовника си. Строгото му лице с ясни едри черти, покрито с капчици пот, изразяваше недоволство.

— Анастасия Павловна? До уговорения час има още петнайсет минути.

— Извинете, не пресметнах добре времето си и дойдох малко по-рано.

— Аз пък смятах след ски бягането да взема душ, преди да дойдете.

— Разбира се — побърза да каже тя. — Тук ли да ви почакам?

Белкин омекна, неговите твърдо очертани устни трепнаха в усмивка.

— Заповядайте в стаята ми.

Дори не дочака отговор, просто се обърна и бързо тръгна по дългия коридор към своята врата. Настя пъхна книгата в чантата си и го последва.

Белкин живееше в двустаен апартамент. Едната стая изпълняваше ролята на хол — мека мебел, телевизор, а другата очевидно беше спалня. Белкин остави Настя в хола, влезе в банята и точно в един часа отново се появи пред нея, този път по дънки и тънък вълнен пуловер, с грижливо сресана, мокра след душа коса.

— Слушам ви внимателно — каза той и седна във фотьойла срещу нея.

— Александър Владимирович, въпросът ми може да ви се стори странен, защото е свързан с отдавнашни събития. Имам предвид убийството на вашите съседи по вила Немчинови.

— Ясно. И какъв е въпросът?

— Бихте ли могли да си припомните и да ми разкажете какво се случи там?

— Извинете… — Върху лицето на Белкин отново се изписа недоволство, този път смесено с напрегнатост. — … но нали казахте, че работите в Министерството на вътрешните работи. Така ли е?

— Така е. Мога да ви представя удостоверението си.

— Ако обичате — сухо каза той и протегна ръка.

Прочете внимателно удостоверението, сравни снимката с оригинала и върна документа на Настя.

— Не разбирам смисъла на вашите въпроси. Щом работите в Министерството на вътрешните работи, сигурно имате достъп до наказателното дело. В него всичко е написано. Какво ново искате да чуете от мен?

— В делото пише, че тогава именно вие сте извикали милиция.

— Да, аз я извиках.

— Защо?

— Защото чух изстрели, а след малко видях, че от прозорците на съседната вила излиза пушек. Свързах едното с другото и получих повода да се обадя в милицията. Това учудва ли ви?

— Не, не… — усмихна се Настя. — Исках да ви попитам защо не сте извикали милиция веднага щом сте чули изстрелите. Защо е трябвало да чакате, докато е избухнал пожарът?

— Защото в изстрелите нямаше нищо особено. В нашето вилно селище ги чуваме по три пъти на час. Всеки има ловджийска пушка, наблизо има голяма поляна, на която сме направили нещо като стрелбище — хората пробват пушки, тренират. И освен това наблизо има резерват, а точно тогава беше разгарът на сезона. Изстрелите не бяха повод. Виж, изстрели, съчетани с пожар, беше вече друга работа. Отговорих ли на въпроса ви?

Да, той отговори на въпроса й, но това не беше въпросът, който всъщност интересуваше Настя. Не биваше обаче да го задава направо, към сложния момент трябва да се стигне постепенно.

— Милицията бързо ли дойде?

— Доста бързо — кимна Белкин. — След около пет минути. Там, при нас, всичко е наблизо.

— Спомнете си какво казахте на милиционерите, когато те дойдоха.

— Казах им, че у съседите беше дошъл на гости някакъв мъж. Милиционерите попитаха как е изглеждал той. Дадох им описание.

— И какво стана после?

— След известно време ме помолиха да отида в участъка, да огледам петима мъже и да кажа сред тях ли е човекът, когото бях видял в съседната вила. И аз го идентифицирах.

— И това ли беше всичко?

— Това беше.

Да, изглежда, всичко е било именно така. В протокола за идентифицирането пишеше: „Свидетелят А. В. Белкин посочи задържания В. П. Немчинов като човека, когото е видял малко преди произшествието заедно със загиналите свои съседи“. Странно. Много странно.

— Александър Владимирович, от колко години притежавате вашата вила?

— От осемдесет и втора.

— Вие ли я построихте?

— Не, купих я, вече построена. Продадоха ми я наследниците на някакъв професор. Спешно им трябваха пари, емигрираха в Канада, успях да я купя на сносна цена.

— Добре ли познавахте съседите си Немчинови?

— Не особено. Разбира се, когато сме на вилата, постоянно се виждаме, така че и аз ги познавах по физиономия, и те мен. Но нищо повече. Не ми идваха на гости, а и не ме канеха у тях.

— А какво знаехте за тях? Освен имената им, разбира се.

— Практически нищо, освен че Генадий беше известен композитор на песни. Но това го знаеше цялото селище. Всички млади момичета тичаха при него да му искат автографи.

Настя се сепна. Известен композитор ли? Охо! Да не би да е същият Немчинов, който… Разбира се, трябва да е той. Тогава, през осемдесет и седма година, още не беше прието да се разгласяват публично неприятни тайни за известни личности. Много известни хора се самоубиваха, умираха от свръхдоза наркотик или от алкохолизъм, а вестниците уклончиво съобщаваха: загинал трагично, скоропостижно починал… За композитора Генадий Немчинов също писаха доста пестеливо: напусна ни в разцвета на творческите си сили. Тъй като убийството е било извършено във вилата, със случая се бяха занимавали не градските, а областните органи на реда, така че тогава Настя не бе научила никакви подробности. Беше чула само, че май са го убили — и толкоз.

— А вилата на Немчинови чия собственост беше? На композитора или на Василий Петрович?

Ето тук Настя започна атаката. Тихомълком, коварно, като все още не беше съвсем наясно какво иска да постигне. Но това дяволско несъответствие мира не й даваше. Веждите на Белкин леко се повдигнаха — явно не я разбираше.

— На Василий Петрович ли? Кой е той?

— Немчинов старши, бащата на Генадий. Забравили сте как се казва ли?

— Никога не съм знаел. Аз познавах само Генадий и Света, е, разбира се, и момиченцето — Лерочка. Тя беше съвсем малка.

— Александър Владимирович — напрегнато каза Настя, — това е много важно, така че ще ви помоля да бъдете колкото може по-точен. Когато видяхте в съседния двор домакините и техния гост, знаехте ли, че този човек е бащата на Генадий Немчинов?

— Нямах представа.

— И не сте го виждали никога преди това?

— Съвсем определено — не. Не бях го виждал.

— Можете ли да бъдете сигурен в това?

— Анастасия Павловна, аз имам добра зрителна памет. И зрението ми е прекрасно между другото. Не искам излишно да ви напомням какъв съм по професия.

— Не съм забравила — отвърна Настя, — били сте военен летец.

— Тогава сигурно разбирате, че на очите ми може да се разчита. Немчинови живееха във вилата си целогодишно, тя е голяма и отопляема къща. Моята къща не е така добре пригодена за зимния период, но аз всяка неделя ходех и продължавам да ходя там да карам ски. А през топлия сезон живея във вилата постоянно. И ако поне веднъж бях виждал този човек, определено щях да го запомня.

Да, ето това беше онази несвързаност, която бе направила впечатление на Настя. Когато четеше материалите по делото, тя веднага обърна внимание на факта, че съседът — Александър Владимирович Белкин — е говорел не за Василий Петрович Немчинов, баща на стопанина на вилата, а за мъж на около петдесет и пет години, със здраво телосложение, доста побелял и с тежка походка, за мъж, облечен с тъмни панталони, тъмночервен пуловер с две бели ивици на гърба и на гърдите. Немчинов е бил задържан по особените белези — по описанието на именно този тъмночервен пуловер с бели ивици.

— Вие добре ли разгледахте лицето му тогава? — попита тя.

— Разбира се. Запомних и гласа му. Бях разговарял с него.

— За какво?

— Той искаше да полее цветята, взе лейка и започна да търси вода. Генадий и жена му в този момент бяха в къщата, а аз — до оградата, подрязвах храста френско грозде. Гледам, гостът обикаля двора с лейката в ръка и се чуди нещо. Забеляза ме, поздрави и попита откъде тук вземат вода. Показах му къде е помпата на Генадий. Той напълни лейката и започна да полива цветята. После влезе в къщата.

— И после?

— Какво после? После — нищо. Съседите си бяха у тях, и аз се прибрах. Седнах на дивана да погледам телевизия, точно тогава повтаряха „Седемнайсет мига от пролетта“ през деня и аз не исках да пропусна нито една серия. Когато чух изстрелите, не обърнах внимание. Всичко останало вече ви казах.

— Александър Владимирович, тогава, преди десет години, някой задавал ли ви е въпросите, които ви зададох аз?

— Не. И между другото не разбирам защо ми ги задавате. Та нали убиецът беше заловен, беше същият човек, когото аз видях във вилата на Немчинови. Какво неясно може да има тук?

— Нищо — въздъхна Настя. — Още повече че Немчинов е признал, че е извършил убийството — и пред следствието, и пред съда.

— Тогава защо си губите времето с това?

— Искате да попитате защо отнемам от вашето време?

— Е, и така може да се каже — позасмя се Белкин. — Или смятате, че щом един човек е в отпуск, времето няма значение за него?

— Не, не смятам така. Александър Владимирович, не ви ли се стори странно, че бащата на стопанина на вилата не знае къде е помпата?

— Не, не ми се стори. — Белкин започваше да се дразни и това си пролича много явно. — Аз виждах този човек за пръв път, за мен той беше просто гост, така че ми се стори напълно естествено да не знае нещо. Не разбирам накъде биете. Смятате, че съм дал недобросъвестни показания, така ли?

Настя весело се разсмя. Най-сетне бе схванала защо се ядосва Белкин. Ама разбира се, тя поставя въпросите си така, че може да се създаде впечатление, че проверява думите му и не му вярва.

— Моля да ме извините — меко каза тя. — Не исках да си помислите такова нещо. Друго ме вълнува. Ето, вилата е принадлежала не на Генадий, а на баща му — Василий Петрович. Вие сте били съседи в продължение на пет години и през тези години нито веднъж не сте виждали истинския собственик. А когато този истински собственик изведнъж се е появил, се е разбрало, че той не знае дори къде в двора има артезиански кладенец. Тоест той наистина никога не е ходил там. И аз си задавам въпроса: защо?

— Въпросът наистина е интересен, но не го адресирате правилно. Вече ви казах, че с моите съседи по вила бяхме само на „добър ден“ и „довиждане“, понякога си услужвахме взаимно с някой и друг инструмент — нищо повече. А защо бащата на Генадий не е идвал на вилата — това не мога да знам. Не съм посветен в техните семейни работи.

Гласът на Белкин беше все така сух, но раздразнението изчезна. На Настя дори й се стори, че той започна да я поглежда с интерес. Или поне с любопитство. Тя хвърли поглед на часовника си и стана.

— Сигурно трябва да тръгвате за обяд. Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Белкин я погледна насмешливо и изведнъж рязко произнесе:

— Седнете, майор! Още не сме свършили.

Настя се смая от почуда и послушно се върна във фотьойла. Белкин мълчеше и я разглеждаше като буболечка под микроскоп и под този поглед на нея й стана малко неприятно.

— Добре се справихте с мен — насилено се пошегува тя, опитвайки да се отърси от неудобството. — Издадохте команда и аз покорно я изпълних, макар че, общо взето, не съм ви подчинена. Свикнала съм през петнайсетте години служба в органите.

— Толкова отдавна ли работите в органите?

— Да, получих пагони веднага след университета. А вие?

— Моят трудов стаж е повече от календарните години на живота ми. Времето на участие в бойни действия се брои като една година за три. Не се отклонявайте от темата. Защо сте се заинтересували сега от един толкова отдавнашен случай?

— Без особена причина — сви рамене Настя. — Миналото лято Василий Петрович Немчинов се е върнал от местата за лишаване от свобода и тъй като сега живее в Москва, искам да имам приблизителна представа какво мога да очаквам от него. Взех делото от архива, зачетох го и попаднах на вашите показания. Затова дойдох да уточня впечатленията си. Съгласете се, не може да се подминава фактът, че един човек с години не отива на вилата си, макар че синът му, снаха му и внучка му живеят там постоянно, и не щеш ли — пристига той там, пие водка със сина си и жена му, а после грабва пушката и убива сътрапезниците си. Между другото Генадий и Светлана обичаха ли гуляите?

— За гуляите не мога нищо да кажа, но че гости им идваха често — да, идваха. И пиеха много — това също знам определено. Няма нищо изненадващо във факта, че Генадий е пил водка с жена си и баща си. А ако ви смущава обстоятелството, че баща му е дошъл на вилата за пръв път от много години — може да са имали някакъв повод. Например семеен празник.

— Семейните празници се отбелязват всяка година, но въпреки това вие нито веднъж не сте виждали Немчинов старши — упорито възрази Настя. — Защо са се събрали на вилата именно тогава? Какъв толкова особен повод може да са имали?

— Ами попитайте бащата, нали казахте, че сега бил в Москва. Защо разпитвате мен?

— Не сте прав, господин полковник — усмихна се Настя. — Не ви разпитвам. Исках да си тръгна, защото ви бях попитала за всичко, което ме интересуваше. Но вие не ме пуснахте. Така че сега е ваш ред да си признаете: защо? Защо ме задържахте?

— Чакам — кратко отговори Белкин. Той с лекота стана от ниския фотьойл, разходи се из стаята, постоя няколко секунди до прозореца, после се обърна към Настя, подпрян на перваза. — Искам да проверя умеете ли да слушате и чакам да ми зададете един въпрос. Но по поведението ви личи, че няма да дочакам.

Настя внезапно се ядоса. Какво си позволява този полковник? Да, воювал е, да, летец е, участник в бойни действия, има много награди, но нима това му дава право да се съмнява в професионализма на други хора, които вършат не толкова героична работа? Ако умееш да бягаш добре, нима имаш право да смяташ хората, които не бягат, а скачат, за пълни нищожества, дори и онези, които скачат по-добре, отколкото ти бягаш? Настя направи усилие и се постара да стане от креслото — ако не толкова изящно, както го направи Белкин, то поне без да демонстрира тромавостта си.

— Няма да го дочакате — спокойно каза тя. — Но не защото не искам да ви задам този въпрос. А само защото вие ясно ми показахте, че не се интересувате от чужди семейни тайни и едва ли ще искате да отговорите на моя въпрос.

— Задайте въпроса си и аз ще ви отговоря. Наистина е време да свършваме, инак рискувам да остана без обяд.

Настя дълбоко си пое дъх — като преди скок във вода. Не можеше да понася да я изпитват, но за съжаление далеч невинаги умееше да избягва такива ситуации. Ето че и сега се накисна поради своята непредпазливост, позволи на този полковник да надделее в разговора, така че ще трябва да доказва своята професионална състоятелност. Не се съмняваше, че Белкин има предвид същото, което и тя. Той каза — и не просто каза, а подчерта, — че притежава прекрасна зрителна памет. Значи си спомня много от хората, които неведнъж са гостували във вилата на Немчинови, макар че са минали толкова години. Може би някой от тези хора знае отговора на въпроса й? Самият Василий Петрович естествено също го знае, но ако не е смятал за нужно да го крие, то непременно щеше да се появи в материалите по наказателното дело. В протоколите от неговите разпити непременно щеше да се мерне поне един-единствен път: „Този ден заедно със сина ми отидохме на вилата, макар че преди това не бях ходил там, защото…“ Но нищо подобно не се мерна. Отишъл — и толкоз, а дали е ходил там по-рано — това не интересува никого, защото то няма никакво отношение непосредствено към убийството. Следователно безполезно е да пита Немчинов старши. Тогава не е казал и сега няма да каже. Немчинови младши не са между живите. Лера Немчинова е била тогава осемгодишно дете, така че е безсмислено да я пита. Виж, има смисъл да поразпита приятелите на семейство Немчинови. И то именно онези приятели, които често са ходили на тяхната вила и може да знаят ходил ли е там бащата, а ако не е ходил — защо.

— Можете ли да ми назовете имена? — попита Настя, като бързо прескочи всички предварителни звена в мислите си.

— За съжаление знам само едно. Научих го съвсем наскоро. Виждал съм този човек много пъти у Немчинови, затова добре го помня. И когато той се появи на екрана на телевизора, нямах и секунда колебание. Той беше.

— Името! — настойчиво повтори Настя. — Обещахте да ми го кажете.

— Не запомних името. Участваше в предаване за Игор Вилданов. Има един такъв известен певец, може би сте го чували?

— Чувала съм. В качеството на какъв участваше в предаването този човек?

— Разказваше за Вилданов. Колко много се трудел, как репетирал, колко отговорно се отнасял към своето творчество и така нататък. Стори ми се, че този човек му е нещо като личен мениджър. Мисля, че при артистите такъв човек се нарича импресарио. Край, Анастасия Павловна, времето ни вече свърши. След десет минути ще затворят стола.

Те излязоха от апартамента заедно, Белкин тръгна по стълбището към третия етаж, където се намираше столът, а Настя излезе навън и се запъти към гарата. Надеждата й да стигне до гарата с автобус не се оправда — ако можеше да вярва на разписанието, един автобус бе тръгнал преди няколко минути, а следващият трябваше да тръгне чак след час и половина. Беше глупаво да чака, а и доста студено.

Измина трите километра, които деляха почивната станция от гарата, за четирийсет минути, като не преставаше да се чуди на себе си. Я колко хубаво било да се ходи пеша — чистият студен въздух прочиства белите ти дробове, мислите ти се подреждат. И защо толкова я мързи да се разхожда? По-рано, когато още работеше на „Петровка“, Заточни редовно я измъкваше на ранни утринни разходки в Измайловския парк и на нея всеки път ужасно не й се ходеше, а после винаги се радваше, че е отишла. През последните три месеца нито веднъж не бяха се разхождали заедно и това беше естествено. Когато работеха в различни служби, беше едно, а когато станаха началник и подчинена — съвсем друго. Служебната етика не позволява. Пък и не е необходимо — и без това всеки ден се виждат в службата, всичко, което трябва, могат да обсъдят в кабинетите си.

Все пак любопитно семейство са тези Немчинови. Известният композитор е окупирал просторната топла вила, построена от баща му, приемал е там гости, правил е шумни гуляи. А скромния си баща е държал по-надалеч. Срамувал ли се е от него? Сигурно. Често се случва така: децата се издигат, заобикалят се със солидни познати и се правят, че изобщо нямат родители, защото не искат да представят пред своето изискано обкръжение онези, които имат. Не им подхождат, видите ли, старците. Нито образованието им образование, нито обноските им обноски, пък и външният им вид доста посредствен…

Тази простичка история обаче не се връзва много с образа на Василий Петрович Немчинов. Какво да кажем например за неговата безупречна и грамотна писмена реч без нито една правописна и синтактична грешка? Ами за нормалния руски език след шест години пребиваване в затвора? Немчинов никак не прилича на полуграмотен и задръстен селянин, макар че няма висше образование, макар че през целия си живот до арестуването му е бил работник… да, но работник с най-висока квалификация. Ами безбройните благодарности за преизпълнената норма и примерно поведение в затвора? Значи човекът умее да се контролира и безпрекословно да спазва правилата, дори тези правила да не му допадат. Трудно е да се повярва, че такъв човек не би могъл да се държи нормално в общество, ако иска. Настя си припомни снимките, които бе видяла в наказателното дело. Дори с обръсната глава и мрачен, Василий Петрович Немчинов не приличаше на недодялан селянин, от когото известният музикант би могъл да се срамува.

Настя стигна до един кръстопът и спря за миг. От това място можеше да се стигне до гарата по два пътя: или по същия, или през гората. По пътя беше по-спокойно, но по-далеч, а през гората — по-близо, само че малко страшничко. Впрочем от какво да се страхува? Посред бял ден, около два и половина следобед. Тя решително пое към гората.

И само след две минути с удовлетворение отбеляза, че е направила правилния избор. В гората беше тихо и невероятно красиво. Главата й категорично отказваше да мисли за някогашното убийство, както впрочем и за неотдавнашното. Господи, защо, защо целият й живот е пълен с трупове, смърт, нечии сълзи, нечия омраза? Ето, хората си живеят по съвсем друг начин. Цветарите например… Или лесничеите в резерватите. Работят с прекрасен материал, не в смисъл хубав, а в смисъл красив. И около тях не съществува никаква омраза. Никаква злоба.

Не за това трябва да мисли, не за това. Какви са тия сълзи и сополи? Трябва да мисли как да изпълни задачата, поставена от Заточни. И тази задача между другото далеч не се състои в изравяне на причините, поради които Василий Петрович Немчинов навремето не е ходил на собствената си вила. Задачата беше да изясни дали освободеният от затвора Немчинов не се е опитал да въвлече в престъпни връзки младия милиционер, студента от ведомствения институт при Министерството на вътрешните работи Саша Барсуков, и ако се е опитал, дали това е единичен случай или само едно от звената в цяла система за проникване на криминални структури в милицията. Само това трябва да я интересува, а не някакви си там сантиментални истории по повод на сложните отношения между баща и син. Не бил ходел, видите ли, на вилата! И какво от това? Ето, и родителите на Настя имат вила — и каква полза? Настя е ходила там само веднъж, тогава това беше жест на учтивост. Просто преди седем години отиде да види новата придобивка на родителите си. Никакви примамки не могат да я закарат на вилата, тя е градско чедо, не изпитва влечение към природата. На нея й дай да има вряла вода, кафе и непременно телефон подръка. По възможност — и компютър. И да няма никакви комари и тем подобни очарователни хапещи кръволоци. С една дума — мястото й е в собствената й гарсониера на Шчолковское шосе. Удобно и уютно.

Ето, мислите й пак се понесоха нанякъде. Не, горската тишина и заснежените дървета определено не помагат на конструктивното мислене. И тъй, какво трябва да прави? Първо: да се срещне с Лера Немчинова и да си поговори с нея по-подробно за взаимоотношенията на Барсуков с дядо й. Второ: да се срещне с Василий Петрович, да се запознае с него и да се опита да си състави поне приблизителна хипотеза. Трето: по-плътно да се заеме с института, в който е учил Барсуков. Максим Заточни вече й каза имената на студентите, които биха могли да знаят за Барсуков повече от него. С тях сега работи Юра Коротков, той трябва да разкрие убийството. А Настя ще се включи малко по-късно, когато постихне първоначалното голямо тичане покрай разследването.

И все пак защо Немчинов старши не е ходел на своята вила, не е ходел, а после изведнъж отишъл и убил сина си и снаха си? Истинско безумие, с досада си помисли Настя. Защо ли й хрумват все различни глупости? Какво значение има това? Никакво. Той не е ходел на вилата преди петнайсет години, а Саша Барсуков бе убит миналата седмица. Между другото би било любопитно да научим дали Василий Петрович ходи на вилата си сега. Вилата си стои, никъде не е избягала, след пожара е била възстановена и не е продадена. Очевидно Немчинов все така не ходи там, иначе полковник Белкин непременно щеше да й каже това. Какво пък, нищо чудно — едва ли някой би искал да се връща на място, където, изпаднал в пиянско безумие, е убил двама души. И то не чужди хора, не случайни другари по чашка, а родителите на своята единствена внучка.

„Стига вече, Анастасия! — каза си тя сърдито. — Тоя Немчинов сякаш те е омагьосал. Дори не си го виждала, а не можеш да мислиш за нищо друго, освен за него. Престани вече…“

Пред нея се показа перонът и Настя с учудване разбра, че е стигнала до гарата.

* * *

И досега се разтреперваше, когато приближаваше към неговия дом. За пръв път бе дошла тук преди три години, още петнайсетгодишна ученичка, сополанка. Не беше трудно да научи адреса — всеки прочут певец има фенове, които знаят за него всичко, като се започне с адреса и се свърши с любимия му цвят презервативи. И Лера му беше фенка, но не като другите. Поне така смяташе тя. За всички други Игор Вилданов беше прочут и само заради това заслужаваше преклонение. За нея фактът, че е известен, нямаше значение. Значение имаше само едно: той пееше песните на нейния баща и така все едно продължаваше неговия отдавна прекъснат живот. Имаше и още едно обстоятелство, което Лера не обичаше да признава, но не можеше и да го забрави. Вилданов беше не просто красив, той беше прекрасният принц от нейните момински сънища. Беше буквално същият първи и единствен в живота й бленуван любим. Тя дори бе рисувала негови портрети, истината е, че не ги показваше на никого, но ги бе рисувала и когато беше на девет, на десет, на дванайсет, на четиринайсет. А на петнайсет изведнъж видя Игор по телевизията и се смая от приликата на измисления и мечтан образ с този жив и напълно осезаем човек.

Но тогава още мисълта да отиде при него не я бе споходила. Това й хрумна след два месеца, когато Лера чу как Вилданов изпълнява една от най-хубавите песни на баща й — „Реквием“. От този момент тя нямаше никакви колебания. Имаше само огромно желание да бъде до него, имаше и право на това — нали беше дъщеря на композитора Немчинов, чиито песни пееше Игор.

След като научи адреса, Лера смело тръгна към дома на певеца. Ха, как ли пък не — да я пуснат при него! Фенки като нея не ги пускат и на пушечен изстрел разстояние от кумирите им, именно затова те обикновено дежурят навън, край входа, в очакване обектът на тяхното обожание да се появи поне за три секунди, които са му нужни за петте крачки от вратата до колата. През тези три секунди може да успеят да го видят не само отблизо, но и да вдишат аромата на неговата тоалетна вода, да докоснат ръкава на якето му и да уловят неговия разсеян и уморен поглед, а пък ако случайно извадят голям късмет — да получат и автограф. Тогава край входа се въртяха петнайсетина възторжени хлапачки. Когато забелязаха неуверено приближаващата непозната, хлапачките впиха в нея напрегнати очички: как иначе — непозната конкурентка! Защото колкото повече народ се тъпче край вратата, толкова по-малък е шансът, първо, да се приближат до кумира си, когато той благоволи да се покаже, и, второ, той да ги забележи. Но Лера навреме се сети да направи надменна физиономия, запристъпва по-уверено и влезе във входа, сякаш така трябваше, сякаш не бе тръгнала да търси Вилданов, а съвсем друг човек. Но не успя да стигне до асансьора. В преддверието седеше някакъв портиер или пък бодигард — едър як мъжага с празен поглед. Мъжагата прекрасно си знаеше работата и моментално реагира на появата на младото момиче.

— Кого търсиш, девойче? — попита той с неочаквано висок глас.

Това небрежно „девойче“ я ядоса. Какво девойче му е тя? Онези глупачки, дето се блъскат край входа, са девойчета, дори не девойчета, а мацки. А тя е съвсем друго нещо.

— Търся Вилданов — хладно отговори тя, като се стараеше да скрие внезапно обзелия я страх.

— Той ли те покани? — продължи разпита тънкогласото мъжище.

— Да — излъга тя и веднага се засрами от собствената си глупост. Какъв смисъл имаше да лъже, след като той може да провери всяка нейна дума? Ето, и телефонът е точно до него.

— Ами ако му звънна и го попитам, какво ще стане? — присмехулно попита бодигардът.

Лера събра повечко въздух в гърдите си и каза:

— Ще му кажете, че е дошла дъщерята на композитора Немчинов.

Мъжагата изхъмка, но погледът му вече не беше така празен, в очите му се мерна нещо като любопитство. Уж неохотно, той вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Вячеслав Олегович? Дежурният е. Тук едно момиче търси Игор, казва, че е дъщерята на композитора… как беше…

— Немчинов — веднага му подсказа Лера. — Генадий Немчинов.

— Генадий Немчинов — послушно повтори след нея мъжагата. — Не знам, сега ще попитам. Как се казваш? — обърна се той към Лера.

— Валерия Немчинова.

— Валерия — каза онзи в слушалката. — Аха, добре.

Дежурният затвори телефона и няколко мига разглежда Лера скептично и същевременно с известен интерес.

— Качвай се — процеди най-сетне той. — На шестия етаж.

— Кой апартамент?

— Ще ти отворят.

Тя се качи с асансьора на шестия етаж и когато автоматичните врати се отвориха, веднага видя един мъж, застанал с лице към нея. В първия момент не го позна.

— Лерочка? — развълнувано каза мъжът и тя веднага позна гласа му.

— Чичо Слава!

Ама разбира се, та това беше чичо Слава, приятелят на баща й! Лера не го бе виждала от седем години, откак родителите й загинаха, но когато бяха още живи, и три дни не минаваха, без чичо Слава да им дойде на гости. Виж ти как се обърнаха нещата! Ако знаеше, че чичо Слава е толкова близък с Игор Вилданов, отдавна щеше да се е запознала със своя прекрасен принц. Във всеки случай не сега, а още преди два месеца, когато го видя за пръв път и разбра: „Той е!“ Беше загубила цели два месеца! Два месеца, по-точно — шейсет и осем дни по двайсет и четири часа в денонощие тя бе мечтала за срещата с Него и бе градила планове, кой от кой по-невероятни, как да се запознае с Него и да привлече вниманието Му.

Отблизо Вилданов се оказа още по-хубав, отколкото по телевизията. Неговата обаятелна усмивка и тихият му нежен глас окончателно покориха Лера. Много се страхуваше, че прочутият певец ще се държи с нея надменно и високомерно, но нищо подобно не се случи. Само чичо Слава разваляше всичко. „Лерочка, мъничката ми…“ Разговаряше с нея като с дете. А тя вече не беше дете, беше голямо самостоятелно момиче — на петнайсет години. На нейната възраст Жулиета се е омъжила. И Игор като чичо Слава гледаше на нея като на дете, а не като на млада жена.

И ето, вече станаха три години, откакто тя постоянно беше около Игор. Не, живееше си естествено вкъщи. Нито старата леля Зина, нито омразният й дядо подозираха, че момичето се познава със звездата на родната естрада, и то не просто се познава, а редовно му гостува. По два-три пъти седмично. Отначало, през първите две години, просто тихичко седеше в някой ъгъл и наблюдаваше своето божество, тичаше до магазина, вареше и поднасяше кафе, разговаряше с чичо Слава, вдигаше телефонната слушалка, когато Игор излизаше или заминаваше за някъде и я молеше да „дебне“ дали няма да го потърси някой много нужен човек. Сутрин след бурни купони миеше съдовете (на самите купони, то се знае, не я канеха), изпълняваше някои дребни поръчки на Игор. Мълчаливо преглъщаше сълзите си, когато срещаше момичетата, с които Игор спеше. Мълчаливо търпеше неговото снизходително „коте“ и не разбираше как може да не вижда, че тя го обича и че е най-хубавата на света, във всеки случай — по-хубава от уличниците, с които той си ляга. Тя е необикновена и сигурно на Игор просто му трябва време, за да го разбере. Лера търпеливо чакаше и дочака своя час. Преди година това най-сетне се случи. Тя беше още ученичка в единайсети клас, когато най-сетне стана любовница на Игор Вилданов.

Чичо Слава изпадна в ужас. Разбира се, той пръв научи за това, защото имаше ключове и от апартамента на Игор в града, и от вилата му и можеше да влиза там по всяко време. И веднъж дойде точно когато Лера и Игор седяха в пълната с пяна вана.

— Абе ти да не си откачил? — дълго крещя чичо Слава. — Ами че тя е непълнолетна! Ще те съдят!

— Не се пали — лениво отвърна Игор, като повдигна огромна снежнобяла шапка от пяна и я нахлупи на главата на Лера, — сега законите са по-хуманни. На седемнайсет е, след шестнайсет вече не е малолетна и може да се чука с когото си ще. Разбира се, ако го прави доброволно. Доброволно го правиш, нали, коте?

Лера го гледаше с грейнали от щастие очи и примираше от възторг. Да, тя не е като всички. Я колко такива „всички“ са тръгнали по петите на Игор, дебнат го на всеки ъгъл, а той забеляза и доближи до себе си единствено нея.

Щастието й обаче беше безметежно само през първата седмица. Защото след десетина дни отново се появиха другите мадами. Освен това Игор ходеше на гастроли и какво си позволяваше там — тя можеше само да се досеща. Да не говорим, че и през ум не му минаваше да даде на Лера ключове от апартамента си и категорично й забраняваше да идва там без негово разрешение. Трябваше първо да му се обади и да попита може ли да отиде. И далеч невинаги чуваше в отговор заветното може.

Въпреки това тя го обичаше и му беше предана като куче. Гледаше го възторжено отдолу нагоре. Понасяше всичко. Всичко търпеше. Защото знаеше: другите мадами не се задържат при него повече от месец, а с нея Игор е вече цяла година. Значи тя не е като всички. Тя е нещо по-специално. И само това й беше достатъчно, за да бъде щастлива.

А после дойде бедата. И стана така, че само тя — Лера — можеше да помогне на Игор. Отначало й се стори, че всичко е много просто. Трябва само да попита дядо си и не просто да го попита, а да настоява той да й отговори. Но в следващия момент се оказа, че тя вече не може да разговаря с дядо си така, както й бе нужно. Между дядото и внучката бе израснала стена от отчуждение, която внучката сама старателно бе издигала и укрепвала всеки ден. Сега дядото не смееше и да гъкне, да не говорим за въпроси от типа: „Къде беше?“, „Къде отиваш?“ и „Как си с учението?“ Те едва ли разменяха по една-две думи на ден. Обикновено дядото плахо питаше:

— Лерочка, за вечеря картофи ли да ти изпържа или да сваря макарони?

На което Лера грубо отговаряше:

— Няма значение.

С това тяхното общуване се изчерпваше. Как сега да му зададе въпрос? Как да каже: „Дядо, кажи ми, моля ти се…“ Не, невъзможно. Тя никога няма да се обърне към него ласкаво и никога няма да каже „моля ти се“. Той е неин враг вовеки веков и издигнатата от Лера стена се крепи само на нейното мълчание, грубост и твърдост, а ако направи отстъпка и пробие дупка в тази стена, цялата конструкция много скоро ще рухне и омразният, отвратителен дядка окончателно ще й се качи на главата. Не, не и не!

И Лера реши да се обърне към своя ухажор Саша Барсуков, който от известно време се опитваше да я сваля. Саша все още учи, но е бъдещ оперативен работник, ще работи в криминалната милиция, още отсега има чин редник от милицията. Нищо, че е само във втори курс, сигурно вече са го научили на едно друго. Вярно, наложи се да легне с него, днес не се намират безкористни ухажори.

Но Саша Барсуков загина, така и без нищо да научи. Тя трябваше да предприеме нещо, да направи нещо, за да помогне на Игор. Но как?