Александра Маринина
Реквием (7)

Глава 6.

— И какво ще правим по-нататък? — попита Юра Коротков, като премести поглед от Настя към Дюжин.

— Ще се опитаме да научим откъде Лера има този пръстен — въздъхна Настя.

— Ха, хубава работа! — възмути се той. — И как смяташ да го направиш, бих искал да знам? Не можем да закачаме дядото, внучката — също, защото тя може да разкаже на дядо си за наглите въпроси на лошите чичковци от милицията…

— Колеги — включи се в обсъждането Дюжин, — а дали не прекалявате? Лера е чудесно момиче, не вярвам да е в течение на престъпните дела на дядо си. Освен това й се е случило голямо нещастие и тя толкова се измъчва…

— Така ли, и за какво нещастие говорите? — намръщи се Настя.

— Първо са били убити родителите й, после — годеникът. Тя дори не може да говори без сълзи за това.

Коротков се изкашля, а Настя не се сдържа и ехидно се разсмя.

— Паша, и ти си се вързал. Родителите й са били убити преди десет години, всеки нормален човек отдавна вече се е съвзел от тази травма и е престанал да плаче. А пък за убития годеник е било чиста лъжа.

— Защо, не е ли убит? — страшно се изненада капитанът. — Нима ме е излъгала? Но защо?

— Убит е, убит е — весело каза Коротков. — Само че не й е бил годеник, просто я е ухажвал и вероятно от време на време тя го е допускала до тялото си. Лера не благоволи дори да дойде на погребението, а в разговор с Аска е заявила, че не е вземала момчето на сериозно дори като ухажор.

— Но защо тогава… — повтори недоумяващо Дюжин. — И сълзите й бяха толкова естествени.

— Паша, това момиче е свикнало цял живот да спекулира със своята трагедия. „Ах, вие не разбирате колко е ужасно да загубиш родителите си, и то да загинат от ръката на собствения ти дядо, а на всичко отгоре сега да живееш под един покрив с този отвратителен дядо. Ах, никой не ме разбира, никой не ме цени, а аз съм толкова необикновена и специална, дори не ме заслужавате, та вие не сте преживели мъка като моята“. Горе-долу така разсъждава тя — спокойно обясни Настя. — Лера Немчинова е добро момиче — никой не спори с това, напълно вероятно е да има добро сърце и да не е подла, но при все това спекулира по навик. И не иска да разбере, че вече са минали десет години и нейните опити да изглежда убита от мъка са просто смешни. Тя грижливо превръща себе си в трагична и неразбрана личност. А и смъртта на Барсуков се случва съвсем навреме — какъв късмет, може да използва и това, може да казва, че е загинал годеникът й и да пусне една светла моминска сълза.

Дюжин я погледна осъждащо.

— Слушай, Каменская, ти си невероятно цинична. Не е възможно всичко да е било така, както казваш. Защо във всички хора виждаш само лошото? Защо веднага започваш да ги подозираш в неискреност?

Настя погледна колегата си с интерес. Точно от Павел не бе очаквала трепетна нравственост — той й изглеждаше съвсем обикновен човек.

— Знаеш ли, Пашенка, по-добре е в началото да очакваш от хората нещо лошо, а после да се радваш, че те са се оказали по-добри, отколкото си мислил, вместо веднага да им се доверяваш и после да се ядосваш — примирително се намеси Коротков. — Смятай това за наша детективска професионална деформация. Не си прав да критикуваш Аска — тя не е цинична, а рационална. Значи така, скъпи мои, докато вие тук се ровите в съмненията си, аз внасям предложение и моля да не го подлагате на обсъждане.

— Какво е предложението? — веднага попита Дюжин.

Коротков не отговори, а Настя замислено каза:

— Струва ми се, че си прав, Юра. И без това нямаме друг изход, щом вече сме решили да бъдем максимално предпазливи по отношение на дядото Немчинов.

— Но какво е предложението? — нетърпеливо повтори капитанът. — За какво говорите?

Коротков театрално разпери ръце и направи клоунска физиономия.

— За предложението. Нали казах, че то се внася, а не се обсъжда. Така че въпросът е приключен.

— Но аз…

— Върви си, Паша — тихо каза Настя, — това вече не е наша работа. Ние не разкриваме престъпления. Ние с теб сега сме книжни плъхове. Юра си знае работата.

Дюжин си тръгна, обидено нацупен. На Настя й беше неудобно. Според нея ситуацията не беше много красива. Когато Павел им трябваше, привлякоха го към работата, изпратиха го да изпълнява задача, а сега се правят на загадъчни, отстраняват го от обсъждане. Всеки на негово място би се обидил.

— Е де, какво се оклюма? — избухна Коротков. — Обидихме твоя Пашенка, нали? Голяма работа, много пък бил нежен! Ами че той след пет минути ще докладва на хубавата Лера за всички наши съмнения и после какво ще правим с теб?

— Защо смяташ, че ще й докладва?

— Ами защото е хлътнал до уши — то си личи от пръв поглед! И за него тя сега е слънчев лъч и е събрала в себе си всички възможни и невъзможни добродетели. Между другото женен ли е?

— Не знам — сви рамене Настя. — Има ли значение?

— Напълно е възможно. Щом се е влюбил…

— Ама по какво съдиш?!

Коротков премести стола си към нейното бюро, хвана ръцете на Настя, целуна пръстите.

— Скъпа моя, винаги съм знаел, че те обожавам, но никога не можех да разбера защо. И ето, сега най-сетне разбрах.

Тя омекна и топло му се усмихна.

— Е, защо?

— Защото си светица. В най-прекия смисъл на тази дума. У всеки човек виждаш на първо място личността, ума и характера, а че този човек има и полови белези, се сещаш, когато видиш коя тоалетна ползва — мъжката или женската. Това е прекрасно качество и аз искрено те обичам именно заради него. Ти не умееш да флиртуваш и не разбираш, когато другите го правят. И именно затова не умееш да забелязваш признаците на влюбеност, които просто ще избодат очите на опитен човек.

— А опитният човек, разбира се, си ти? — подкачи го Настя.

— И аз в това число, и по-голямата част от населението на нашата планета. Дюжин се е влюбил в Лера Немчинова и ако ти не си го забелязала, просто ми повярвай.

— Добре — съгласи се тя, — ще ти повярвам. И в отговор на твоята небивала искреност ще ти кажа, че умея да флиртувам, и още как, а фактът, че до днес така и не си забелязал това, говори само, че умея много добре да се прикривам.

— Сериозно?

— Абсолютно. Между другото какво става с моята молба?

— Намерих твоя човек. — Коротков бръкна в портфейла си и извади квадратно зелено листче. — Дръж, тук са името, адресът и телефоните. А какво ще получа в замяна?

— Кафе с виенски кифли, безкористен мой друже. Става ли?

— И още как!

* * *

Вячеслав Олегович Зотов се готвеше за делова вечеря. Разговорът не обещаваше нищо приятно и Зотов го отлагаше вече две седмици, като отказваше срещата под различни благовидни предлози. И щеше да продължава да отказва, ако не беше Левченко. Притисна го до стената и сега се налагаше той да форсира събитията.

Предстоеше му да се срещне с жена и докато пътуваше към уговореното място, Зотов се опитваше предварително да състави схемата на разговора и да определи дали да бъде очарователен, сексапилен, или обратното — строг и затворен. „Добре де — помисли си, влизайки в охраняемия паркинг, — ще реша на място“.

Един поглед към Инга му беше достатъчен, за да разбере: строгостта и затвореността днес няма да минат. Дамата, с която на Зотов предстоеше да вечеря, беше облечена в дълга вечерна рокля с дълбоко деколте и излъчваше аромат на скъп парфюм. Още не бе продумала, а той вече чуваше: Хайде, бъди добричък, нека се разберем, нали разбираш, че изгодата ще бъде взаимна. Е, щом трябва, ще бъда добричък, ще се разберем.

Инга му подаде за целувка добре поддържаната си ръка и Зотов забеляза превъзходните изумруди, украсяващи гривната и пръстена. Не мизерства Ингуша, браво на нея, сама се справя с всичко. Интересно — какъв ли щеше да е животът й, ако Зотов навремето се бе оженил за нея? Тогава нещата вървяха именно натам…

— Здравей, мили! — произнесе тя с красивия си дълбок глас, в който си личеше певицата. — Най-сетне се срещнахме. Дори бях започнала да си мисля, че ме отбягваш.

Той докосна с устни нежната ръка и вдиша познатия аромат на кожата й. Господи, колко я обичаше някога! И къде, по дяволите, изчезва всичко? Чувствата си отиват, спомените се губят, дори желанията отлитат. А колко се бе измъчвал, колко бе страдал заради нея, не бе спал по цели нощи…

— Изглеждаш страхотно! — искрено каза Зотов. — И ако не те отбягвах, скъпа, щях да направя безброй глупости и да проваля и кариерата ти, и семейния ти живот. Кой поред е сегашният ти съпруг? Четвърти, мисля.

— Пети. — Тя се разсмя леко дрезгаво и елегантно седна на стола, който й бе предложен от любезния сервитьор. — Не следиш събитията.

— Искаш да биеш рекорда на Лиз Тейлър ли?

— О, какво говориш, не мога да се сравнявам с нея! Моите съпрузи никога няма да бъдат по-млади от мен, знаеш, че нямам влечение към хлапаците. А ти, доколкото ми е известно, след втория развод вече не си се женил, нали?

— Уви! — шеговито въздъхна той. — Дори още не съм се развел. Просто се разделихме, но не сме оформяли развода си.

— Защо така?

— Не е станало нужда. Ако се наложи, ще го оформим законно. Аз съм зает, жена ми постоянно пътува, в началото трудно можехме да намерим време да отидем заедно в гражданското, а сега вече някак свикнахме.

— Това не е правилно, както биха казали англичаните. Юридическата страна на всеки въпрос е приоритет. Колко е часът? — внезапно попита Инга.

Зотов погледна часовника си, учуден от въпроса й. Може би чака още някого за вечеря? Лошо е, че не му каза предварително, значи не разчита на лесна победа и подготвя тежка артилерия.

— Осем без двайсет. Чакаш ли някого?

— Не. — Инга се усмихна, показвайки прекрасните си зъби. — В осем тук започва онова, което те наричат жива музика. Ще бъде безвкусно и оглушително, но ще ни позволи да си поговорим на деликатни теми. А засега ми разкажи за себе си.

До осем двамата си бъбриха непринудено, припомняха си общи познати и младостта си. Точно в осем часа на подиума излязоха музиканти и с делови вид се заприготвяха, а в осем и две гръмна толкова оглушителна музика, че Зотов вече не чуваше не само Инга, но и себе си. Ресторантът беше пълен, масите бяха доста близо една до друга, така че би било глупаво и неблагоразумно да си говорят на деликатни теми, повишавайки глас. Вячеслав Олегович стана и подаде ръка на Инга. Отидоха на дансинга.

Инга веднага пристъпи към въпроса. Положила красивите си ръце на раменете на партньора си и почти притиснала буза до неговата, тя каза:

— Слава, възложиха ми да ти предложа договор.

— Кой ти го възложи? Кого представляваш днес? — попита той, макар предварително да знаеше отговора.

— Ох, мили, днес представлявам много хора, като всеки ден. Нали знаеш, моята специалност е да водя преговори по деликатни въпроси от името на лица, които не могат да водят такива преговори. Всеки ден работя за двама-трима доверители. Но на тази наша романтична вечеря говоря от името на Стела. Разбираш ли за какво ще стане дума?

— Тази дъртофелница иска да получи нов съпруг, нали? — полуутвърдително попита Зотов.

— Досетлив си, мили. С една малка поправка: тя не е дърта. Още няма петдесет, а изглежда направо разкошно, никой не й дава повече от четирийсет и две.

— Има ли значение колко й дават, след като цялата страна знае на колко е в действителност. Поколението на трийсетгодишните прекрасно си спомня, че тя пееше още когато те са били в бебешката люлка и това означава, че не може да бъде на двайсет и пет.

— Не е и нужно — тихо се разсмя Инга и се притисна към Зотов. — Нека всички знаят, че е на петдесет, но същевременно всички ще знаят, че въпреки своите петдесет години, Стела е толкова хубава, умна, красива, сексуална и талантлива, че в нея безумно се е влюбил двайсет и пет годишен красив певец. Това ще пробуди интереса към нея, защото от две години тя не дава концерти.

— Да, така е — съгласи се Зотов. — Стела е безумно талантлива жена, трудно бих оспорил това. Но вече омръзна на всички. След тези трийсет години непрекъснати изяви…

— Точно така, скъпи — изгука Инга. — Имиджът й трябва да се освежи. И за това й е необходим млад съпруг, далеч по-млад от нея. Но не просто някой млад Ромео, а личност популярна и известна. Стела не иска да дава повод да се говори, че някой млад нехранимайко се е оженил за застаряващата звезда, за да пипне парите й. Младият красавец също трябва да бъде звезда. Разбира се, не от величината на самата моя доверителка.

— Но защо? — попита Зотов, като се престори на наивен.

Схемата му беше добре позната — доколкото знаеше, бяха я използвали неведнъж в Холивуд, пък и тук, в Москва, вече имаше няколко случая. Да даде Игор на тази ненаситна кучка! Само преди два дни той рязко би отговорил: „За нищо на света!“ Да, но така беше преди два дни, а днес…

— Защото Стела трябва да има резерв за своята дейност. За какво й е звезда, която вече не се нуждае от популяризиране?

— Тогава кажи го по-точно: за какво е твоята Стела на певец, който не се нуждае от популяризиране? Какво може да му даде тя, след като той и така си има всичко?

— Умничкият ми! — Устните на Инга леко докоснаха ухото му. — Колко е приятно да се работи с теб! Е, какво ще кажеш, да преминем ли вече към финансовата страна на договора?

Танцът свърши и Зотов и дамата му се върнаха на своята маса. Сега ще пийнат малко, ще хапнат по нещо, а после отново ще излязат на дансинга. Трябва да се обсъдят още много въпроси.

* * *

Веселбата беше в разгара си. Както обикновено, Игор нахлу в апартамента с цялата си компания към десет часа вечерта и по силните гласове Лера безпогрешно разбра, че всички вече са пили някъде, и то доста. До тяхното идване тя бе въвела идеален ред в жилището, беше приготвила мезетата и напитките и търпеливо бе чакала с тайната надежда, че поне този път Игор ще я покани да участва в купона. Това би означавало да я представи пред приятелите си като своя приятелка. Досега това не се беше случвало, но може би… някой ден.

Тя седеше в хола с подредена прическа, ярко гримирана, с изопнатите си кожени панталони и предизвикателната алена блузка и чакаше. Но чудото не се случи и този път. Още от прага Игор се развика:

— Лерка, тук ли си?

Тя изхвърча като тапа в антрето и се постара да се усмихне на гостите колкото може по-лъчезарно. Винаги се бе надявала някой от младите мъже да каже:

— Каква красавица си имал, Игорьок! Защо си крил от нас такова съкровище?

И Игор да отговори:

— Това е моята Лера, запознайте се. Лера, посрещай гостите, нали си домакинята тук!

Но това все не се случваше. Лера изтичваше в антрето и се усмихваше, а Игор й даваше бутилките, които носеше — и толкоз. Мъжете, които идваха тук за пръв път, обикновено забелязваха красивото момиче и го оглеждаха оценяващо, на което Игор реагираше така:

— Не я зяпай, тя е още малка. Помага ми в домакинството.

От втория път нататък преставаха да я забелязват. Е, щом е малка, добре, да не са се свършили големите?

— На, дръж! — Игор й подаде чанта с бутилки. — Нареди ги засега в хладилника. Валечка, котенце мое, хайде събличай се.

Лера разбра, че Игор е довел поредната си любовница, и бързо изгледа изпод вежди съперницата. Вярно, красива е, но нима тя, Лера, е по-грозна? И лицето на другата е някак глуповата, и изобщо е неприятна. Но кога ще свърши всичко това? Кога той ще се вразуми и ще разбере, че на света няма по-добра от Лера?

Тя взе бутилките и се потътри към кухнята. И изведнъж почувства колко е уморена. Първо тича по магазините, после се мъкна през целия град с тежките торби, после чисти до стерилен блясък този огромен апартамент. Сега ще трябва да обслужва гостите до късно, а утре трябва да стане по тъмно и да тича в института.

Напъха бутилките в хладилника и започна да нарежда на подноса вече приготвените чинии с мезета, но внезапно остави подноса на масата, седна на една табуретка и се разплака.

— Лерка! — разнесе се гласът на Игор. — Хайде сервирай!

Тя се разплака още по-горчиво. Трупаните с години обида и мъка, които Лера не просто търпеше, а пропъждаше, като гледаше да не ги забелязва, най-неочаквано се изляха в сълзи, и то в най-неподходящия момент — точно когато Игор имаше гости.

— Ей! — отново се разнесе гласът му. — Хайде де, какво става? Народът огладня! Сервирай бързо!

Лера мигом скочи и се втурна към мивката. Ще трябва да се прости с грима. Ама каква глупачка е само! Намери време да реве. Тя трябва да бъде очарователна и любезна, само тогава ще има право да се надява на благосклонността на своето божество. Всички емоции — вкъщи, само вкъщи, там може да плаче, да се отчайва, да се ядосва, да чупи чинии. Това само ще е от полза и за отношенията й с дядката. Тук обаче трябва да се владее, инак рискува да загуби Игор завинаги.

— Това пък какво значи?

Тя стреснато се обърна и видя Игор. Заради шума от водата не бе чула как той е влязъл в кухнята.

— Извинявай — замънка Лера виновно, — нещо ми влезе в окото, потекоха ми сълзи. Аз ей сега, минутка само. Бързо ще избърша лицето си и ще донеса нещата.

— Хайде по-живичко, неудобно е, хората чакат. Сервирай масата и си върви, че е късно вече.

— Още е десет — опита се да протестира тя, макар да знаеше прекрасно, че е безполезно.

Винаги ставаше така: напазарувай, почисти, сервирай и се омитай, а утре ще дойдеш да измиеш чиниите и да разтребиш апартамента след гостите. Всеки път я отпращаше да се прибира, нито веднъж не я покани за през нощта. И Лера разбираше, че през нощта с него ще остане някой друг. По-точно — друга.

— Късно е — студено повтори Игор, — до вас ще пътуваш цял час. Не е редно младо момиче толкова късно да обикаля улиците.

Нито веднъж не й извика такси, и то не защото беше стиснат, а просто не се сещаше. От къде на къде? Да е доволна, че изобщо й разрешават да идва. А щом не й харесва да се прибира късно, да не идва — Игор спокойно може да мине без нея.

А, не, стига! Докато се нуждаеше от него, тя беше покорна и изпълняваше всичките му заповеди. Сега обаче той се нуждае от нея и тя вече няма да му се подчинява безпрекословно.

— Иска ми се да остана и да си поговоря с теб — решително каза Лера и отхвърли от челото си кичура къдрава коса.

— Че за какво ще си говорим? Намери ли?…

— Още не, но трябва да обсъдим нещо.

В очите на Игор се мерна неприятно пламъче. Изглежда, че напразно се надяваше — няма да успее. Не е толкова глупав, та да може да го измами с помощта на такава примитивна примамка.

— Почакай ме тук малко, аз ще занеса това — каза той, решително взе отрупания с чинии поднос с мезетата и тръгна към хола.

Върна се след десетина минути и Лера веднага разбра, че е успял да си пийне още. Очите му блестяха, на лицето му грееше усмивка.

— Хайде ела!

Игор я хвана за ръка и я поведе към спалнята. Спалнята на Вилданов беше просторна, с огромен креват, покрит с красива кувертюра. Всеки път, когато разтребваше, Лера дълго седеше на този креват, галеше кувертюрата и възглавниците и мечтаеше как ще заспива и ще се събужда тук, ще лежи, притисната до рамото на своя обожаван кумир, на принца от детските си сънища. Колкото и да е странно, въпреки че спеше с нея вече цяла година, той никога не правеше любов с нея в спалнята. Правеха го навсякъде — в хола, на пода, на фотьойла, на кожените дивани, в банята, в стаята, която Игор наричаше кабинет, но в която всъщност имаше огледала и кабинетен роял и в която той репетираше, дори в кухнята. Но никога — в спалнята. А толкова й се искаше! Лера имаше чувството, че да правят любов на кревата в спалнята би означавало почти съпружество, във всеки случай би било признак и символ за нещо официално и дълготрайно. Но Игор, който очевидно усещаше, че тя мисли именно така, отбягваше секса в спалнята.

След като заведе момичето в спалнята, Игор плътно затвори вратата и опря гръб на нея.

— Хайде казвай каквото имаше да ми казваш.

Лера припряно извади от джоба си листчето, което днес й бе дал един случаен познат.

— Вземи, това трябва да помогне.

— Какво е това?

Игор разгъна сгънатото на четири листче от бележник и недоумяващо се вгледа в орнамента от прави, взаимно перпендикулярни линии.

— Каква е тази глупост? Откъде я домъкна? От някоя знахарка ли?

— Ти не разбираш — разпалено заговори Лера, — това е древногръцки меандър. Ако се нанесе на стените, тази рисунка ще предпазва от вредно излъчване.

— И какво от това?

— Е как какво… — смути се тя. — Всичко трябва да потръгне добре. Ще ти бъде по-лесно да пееш, няма да имаш неприятности…

— Абе я ми се махай от главата! — избухна той. — Как така няма да имам неприятности, като вече имам! А ти, вместо да ми помагаш, се занимаваш с разни глупости. Направила ли си нещо полезно за мен? Хайде кажи де, направила ли си? Не, нищо не си направила. Е, тогава недей да знаеш много. Хайде махай се оттук, че гостите ме чакат!

Лера не очакваше такова избухване. Защо разговаря така с нея? Нима Игор не вижда, не разбира, че тя се старае с всички сили? И нима е виновна, че още не може да се справи със задачата? Очите й отново се напълниха със сълзи, момичето трескаво ги преглътна и дълбоко въздъхна. Игор не обича тя да плаче, харесва му, когато приятелката му е весела и безгрижна.

— Игор, защо не искаш да поговориш с чичо Слава? Струва ми се, че напразно се инатиш. Чичо Слава е умен, има връзки и изобщо… Той би могъл да измисли нещо. Струва ми се…

— Струвало й се! — отново избухна Вилданов. — Когато започнат да ти се струват разни работи, прекръсти се. Слава и без това следи всяка моя крачка, ръководи целия ми живот, сякаш съм сляпо коте. Стига, писна ми! Ако тичам при него да му искам съвети по всеки повод, той съвсем ще си въобрази, че е бог знае какво, тогава вече и до тоалетната няма да мога да отида без негово разрешение, разбра ли? Само това чака, за да ме стисне за гърлото и да ме яхне. Ще си клати краката и ще вика: „Дий!“. Ти това ли искаш?

Лера не знаеше дали иска това, но всъщност й беше все едно дали чичо Слава Зотов ръководи Игор или не. За нея беше важно само едно: Игор да бъде с нея, да я обича и да прекарват заедно колкото може повече време. Всичко останало й беше безразлично. Тя не разбираше тъпото упорство на Игор, който категорично отказваше да се посъветва със своя учител, с човека, който всъщност му бе заменил и бащата, и майката, бе го приютил, бе го хранил, поил, възпитавал, учил. Лера се досещаше, че Игор се опитва да се бори за своята самостоятелност и да докаже, че може да решава проблемите си без помощта на вездесъщия Зотов. Но също така смяташе — впрочем съвсем разумно, — че за самостоятелност човек може и трябва да се бори не в ущърб на всичко останало и определено не в момент, когато в името на самолюбието на карта са поставени кариера и репутация.

— Разбира се, щом не искаш — тихо каза тя. — Аз ще се постарая, Игорьок, честна дума, но още не знам как. Не знам какво да правя. Нали видя, направих каквото можах, доведох ти Сашка, но моя ли е вината, че го убиха…

— Намери друг Сашка — раздразнено отвърна певецът — или направи нещо сама, знам ли как! Старай се, коте, старай се и не забравяй, че това е и в твой интерес. Ако аз не давам концерти, няма да капят авторските от татенцето ти и тогава с какво ще живееш? Със стипендията ли? Ами че ти отдавна си забравила как се живее с една стипендия. Или разчиташ на мен да те издържам?

— Но какви ги говориш? — уплашено отвърна момичето. — Не ми трябват парите ти, не се тревожи, няма да бъда бреме за теб.

— Добре. — Вилданов се успокои и отново възвърна доброто си настроение. — Аз няма да се тревожа, но тогава се тревожи ти, коте. Действай, прави нещо, защото докато тази гадост се размине, аз не мога да изляза на сцената, разбра ли? Трябва да го намериш и да запушиш устата му, така че да не я отвори никога повече.

Лепна й една формална целувка, но Лера беше щастлива и доволна и от това, макар да знаеше, че когато си тръгне, Игор ще се забавлява с хубавата кукличка Валечка.

Вагонът на метрото беше полупразен, Лера седна в един ъгъл, притвори очи и отново потъна в тъжните си мисли: как да помогне на Игор?

* * *

Когато минаваше по коридора покрай кабинета на Заточни, Настя за миг спря, нерешително погледна дръжката на вратата, но все пак продължи пътя си. На връщане обаче се реши и влезе.

— Иван Алексеевич, хрумна ми една хипотеза, която бих искала да проверя.

Генералът я погледна бързо, като явно неохотно се откъсна от документите, с които работеше.

— Какъв е проблемът?

— Трябва още веднъж да си поговоря с вашия син.

— Анастасия, за това не ви е нужно моето разрешение. Престанете да се държите като дете и работете.

— Значи може да се видя с него?

— Разбира се. У нас ли искате да дойдете?

— Както кажете.

Иван Алексеевич остави химикалката, с която подчертаваше нещо в книжата, и се разсмя.

— Непоправима сте. Защо постоянно искате разрешение от мен? Не сте ли в състояние да вземате решения самостоятелно?

— Вие сте началникът — лаконично отговори тя. — Както кажете вие, така ще стане.

— И какво, дори да не съм прав, вие ще постъпите, както аз ви кажа, така ли? — иронично се поинтересува Иван Алексеевич.

— Разбира се. Нали вие сте началник и аз съм длъжна да изпълнявам заповедите ви.

Заточни стана и се разходи из кабинета, после отиде до Настя и леко докосна рамото й.

— Седнете, Анастасия. Между хората не бива да има недомлъвки, ако те искат да запазят взаимното си уважение. Какво се е случило?

— Нищо. — Тя послушно седна на стола до масата за съвещания. — Засега нищо. А аз не искам да се случи нещо. Вие ме помолихте да бъда максимално предпазлива и деликатна, защото проблемът може да засегне сина ви, така че сметнах, че е по-добре да поискам вашето разрешение да говоря с него.

— Презастраховане — позасмя се генералът. — Впрочем аз ви познавам от достатъчно дълго време, за да не се учудвам на това. Предпазливостта никога не пречи и никога не е излишна. Лошото при вас е друго. Защо още не можете да пораснете, а? Вече сте на трийсет и седем години, а се държите като стажантка, която идва направо от института и се страхува да не изглежда глупава. Имате зад гърба си приличен стаж, след три месеца — дай боже! — ще станете подполковник, за вас из министерството се носят легенди, а вие все още се страхувате да не сбъркате нещо и да предизвикате недоволството на началството. Кога ще свърши всичко това?

Настя въздъхна и погледна ръцете си. „Време е да си оправя маникюра — помисли си изведнъж съвсем не на място, — лакът на ноктите ми се е олющил, ходя като някоя повлекана“.

— Сигурно никога — отговори тя. — Въпрос на характер. Ето, вие казвате, че за мен се носят легенди, а аз не вярвам. Тоест знам, че наистина се носят и дори са ми ги разказвали, но не мога и не мога да повярвам, че те се отнасят за мен. Не мога да повярвам, че за мен се говори, че наистина съм измислила нещо гениално или съм разгадала нещо по фантастичен начин. Все ми се струва, че става дума за друг човек. Никога не забравям колко пъти съм грешила.

— Трябва да не забравяте не това, а колко пъти се опитвахме да ви примамим тук от отдела на Гордеев. Кой ще примамва служител, от когото няма полза, а? Защо смятате другите за по-глупави от вас?

— Не ги смятам за по-глупави — усмихна се Настя. — Тъкмо напротив — смятам ги за по-умни. Именно затова се страхувам да не изглеждам глупава.

Заточни осъдително поклати глава и неговата слънчева усмивка не можа да измами Настя. Тя ясно виждаше, че началникът е недоволен.

— Разбирам, това не ви харесва — оклюмано каза тя. — Но аз съм такава, каквато съм, и вие прекрасно го знаехте, когато ме канехте на работа при вас. Съжалявате ли вече?

— Никога. Ще ви превъзпитавам.

— Недейте — примоли се Настя, — вече съм старичка за педагогически експерименти.

— Ето виждате ли, спомнихте си за възрастта си. Ту сте малка, ту сте старичка. Добре, я по-добре кажете какво сте измислили.

Настя с облекчение си пое дъх. Ето на, възпитателните мерки приключиха, а да се говори за работа е много по-приятно.

— Разбирате ли — подзе тя, — рисковано е да изпращат в нашите вузове свои момчета и момичета. Та нали дори още на тези години да е отявлен гад, абитуриентът далеч не е задължително да остане такъв след четири години, когато го пратят на работа в милицията. Четири години за млад човек са ужасно много време, той може да стане съвсем различен. Къде е гаранцията, че през тези четири години младежът няма да се промени? Ето защо мисля, че ако се практикува ранно внедряване, трябва да се прави само в крайно редки случаи. Има друг начин, по-ефективен и сигурен.

— Какъв е този начин?

Иван Алексеевич отново се върна на мястото си. Правилно, лириката свърши, започва работата.

— Трябва да се вербуват момчета например от втори курс нагоре, да се издирват такива, които са лакоми за лесни пари и не са особено благоразумни, и да се улавят в престъпните мрежи чрез компромата. Разбирате ли?

Заточни потърка слепоочията си с дългите си сухи пръсти и кимна.

— Продължавайте, слушам ви внимателно.

— Така, по-нататък. Кой може най-добре да знае кои момчета стават за тази работа? Кой се радва на доверието на студентите? Кой може да направи така, че едно момче в учебно време да се занимава неизвестно с какво? Отговорът е примитивно прост: курсовите офицери. Специално проучих откъде ги вземат и се оказа, че огромното мнозинство идват не от милицията, а от армията. Съкратени, останали без жилища, обидени на армията, която им е отнела най-хубавите години от младостта и не им е дала нищо в замяна. Катастрофално се нуждаят от пари, защото пенсията — ако изобщо я имат — е малка, а те са още доста млади, за да се задоволят с излежаване у дома. Курсовите офицери, особено дошлите от армията, са най-слабото звено. Отначало зарибяват тях, а после те, на свой ред, вербуват студенти. И тогава студентът, дори при завършването на института да се е опомнил и да е решил да живее честно, вече няма къде да се дене, станал е съучастник, и то неведнъж, а много пъти, макар и в дребни работи. Аз знам как може това да се провери на ниво статистика, но за да не си губя времето напразно, ми се иска да си поговоря със сина ви, за да уточня хипотезата си.

— Смятате, че той може да знае тези неща?

— Не знам. Но не смятам да го питам за тях. Ако не знае, значи не знае, а ако знае, въпросите ми ще го поставят в неприятно положение. Да топиш колегите си, нали разбирате… не е приятно.

Заточни помълча известно време, после отново кимна.

— Добре, Анастасия, елате у нас довечера в осем, хем ще вечеряме заедно. Това ли беше?

— Да.

— Тогава вървете. Не, един момент. — Той вдигна ръка, сякаш искаше да спре Настя. — Още един въпрос. Какво става с убийството на студента? Вашите приятели имат ли напредък?

Настя поклати отрицателно глава.

— Не. Нещата не помръдват. Но има възможност да стигнем до дядото Немчинов, по този въпрос работим в момента.

— Защо се забавихте толкова? Той избягал ли е?

— Не, нищо подобно, вкъщи си е. Но аз се страхувам от него.

— О, дори се страхувате? И защо?

— Не знам. — Настя се позасмя и тръгна към вратата. — Внушава ми някакъв свещен ужас. Страхувам се да не го подплаша, дори заразих с този страх и Юра Коротков.

— И Дюжин също — засмя се генералът. — Не е хубаво това, Анастасия.

— Ах, ах! — саркастично проточи тя. — Павел Михайлович вече е успял да ме натопи? Това не е хубаво.

— Съгласен съм. Можете да не ми искате разрешение, но все пак трябва да ми докладвате. Разбрахме ли се?

— Извинете — измънка Настя и се изсули от кабинета.

Ах, Дюжин, ах, гад такава! Не е в състояние да си държи езика зад зъбите ли? Разбира се, Настя не беше направила нищо забранено, като го прати да се запознае с Лера Немчинова. Това беше приятелска молба, а не заповед, не стана нужда да придумва Павел, той с удоволствие се зае да изпълни задачата — и на самия него му беше любопитно да опита как се правят тези неща. А после се е върнал и е хукнал право при началството.

Първата мисъл на Настя беше веднага да отиде при Дюжин и да му каже всичко, което мисли за него. Крачейки по коридора, тя вече почти бе стигнала до кабинета, в който работеше капитанът, когато изведнъж се стресна. Защо е нужно? Какво ще му каже? Че е постъпил неправилно ли? Но защо да не е правилно? Кой е казал, че той не е бивало да го прави? Павел е постъпил, както е сметнал за нужно, тоест от негова гледна точка е постъпил абсолютно правилно и няма никакво значение какво мисли по този повод неговата наставничка Каменская. Неговият характер е такъв, нейният е друг и тогава какъв е смисълът да изразява претенциите си към него? Дюжин има не по-малко основания да я упрекне, че тя самата не е докладвала на Заточни.

След като се улови в тези мисли, Настя се разсмя и почти се затича към своя кабинет. Не, наистина мисълта, че всички хора са различни, ни дарява безброй весели минути. Особено когато улавяш самия себе си в навика да преценяваш другите според собствените си мерки. Изключително полезна мисъл. Може да се каже — крайно плодотворна.

* * *

Тази вечер Настя се прибра късно — вечерята у Заточни се проточи и сега й предстоеше да измине неколкостотин метра от автобусната спирка до блока през неосветените пусти дворове. Тя винаги се бе страхувала от тази част от пътя, особено след като веднъж насмалко не я убиха тук. Би могла да се обади на Льошка от метрото и да го помоли да я посрещне, но не й се искаше да безпокои мъжа си. „Ей, ама аз съм била много притеснителна!“ — помисли си с усмивка.

Цялата вечер Настя разпитва Максим Заточни за съществуващите в института порядки, за ролята, която играят курсовите офицери, и как трябва да постъпи един студент, който иска да отсъства от лекции без уважителна причина. Тя не зададе на момчето нито един подъл въпрос, за чийто отговор той би трябвало да „натопи“ свои състуденти или курсовото началство, но и без това от разказа му си пролича, че Максим нищо не знае. В определен смисъл това потвърждаваше изградената от нея хипотеза: онези не посягат на отличници, защото отличниците виждат цел пред себе си и планомерно работят, за да я постигнат, шансовете да ги накарат да кривнат от правия път са малко. Един отличник, особено ако той е бил такъв и в училище, иска да постигне нещо, например, след като си получи дипломата, да остане в института и да напише дисертация, а после да се занимава с преподаване. Или — като вариант — да получи солидни знания в областта на икономиката, гражданското и финансовото право, после да поработи известно време в милицията, докато надхвърли възрастта за казарма, и накрая да напусне милиционерските редици, за да стане юрист в голяма фирма, където в сравнение с милицията плащат направо милиони. Или пък — като още един вариант — да специализира международно право и чужди езици и след завършването да получи престижна работа в бюрото на Интерпол или в Управлението по международни връзки в министерството. Причините един студент да се стреми към отличен успех може да бъдат и други, но при всяко положение едно е ясно: той вижда пред себе си цел, устремил се е към нея и едва ли би пожертвал тази цел за разни глупости.

Да бъдеш отличник във висше учебно заведение не е лесно — дисциплините са много и толкова различни, че е невъзможно да получаваш отлични оценки по всички, без да полагаш усилия, като разчиташ само на съобразителността и ерудицията си. Трябва да учиш много, като понякога се лишаваш от приятни неща, като дискотеки, срещи с приятели и приятелки и дори от обикновена почивка. Така че ако един човек съумява да се лишава от всичко това дълго време, безсмислено е да правиш опити да го тласнеш към глупави постъпки, които после ще му завържат ръцете и всички усилия, които е полагал, за да бъде отличник, ще отидат на вятъра. Чиста загуба на време — нищо няма да излезе.

Виж, тройкаджиите са съвсем друго нещо. Особено онези от тях, които са влезли да учат в милиционерския институт не по призвание, а от други съображения. За да избегнат казармата например. На някои изобщо им е все едно къде ще учат — те учат там, където родителите им са успели да ги уредят. Не са малко и онези, които избират институт, който е по-близо до дома им, за да не губят време за път рано сутрин. Обучението в милиционерския институт е безплатно, стипендията е пет пъти по-голяма, отколкото в цивилните — нима е лошо! И не е нужно да учат пет години, а само четири. А дипломата, която получават, е същата като от университета.

И кой най-добре познава студентите? Разбира се — курсовият офицер. За тях той е и надзирател, и контрольор, и роден баща. Може да те освободи от лекции. Може да ти разреши да отсъстваш от сутрешната зарядка. Може да не забележи, че си закъснял. А може и да не те освободи, да не ти разреши, да не си затвори очите за твоя простъпка, па макар и най-дребната. Всички студенти са зависими от курсовите офицери. И курсовите офицери използват това, и то някои съвсем безсрамно, а за други пък всички знаят, че без бутилка при тях не се влиза по повод на какъвто и да било рапорт, не се отправя никаква молба, дори и най-незначителна, дори в рапорта да молиш да те освободят от лекции за един ден по напълно уважителна причина.

Студентите не са слепи, те прекрасно виждат, че за едни отсъствието от лекции или друго някакво нарушение моментално води след себе си мъмрене, докато други нарушават дисциплината и реда систематично — и нищо не им се случва. В някои случаи те си обясняват това с влиятелните родители на недисциплинирания студент, а в други… Досещат се, че той е под крилото на курсовия офицер.

Максим бе извадил късмет, не се оплакваше от своите курсови офицери, но би било справедливо да се отбележи, че не им бе давал и повод да се заяждат с него. Отличник по всички предмети, дисциплиниран, стегнат, учтив. Ето защо в дългия разговор с Настя той не й даде в ръцете нито един факт — просто не знаеше такъв, но за сметка на това й разказа много неща, които й изясниха каква информация трябва да търси, къде да я търси и към кого има смисъл да се обърне, за да я получи. Целта на разговора й със сина на генерала се състоеше именно в това.

Обмисляйки наново всичко чуто преди малко, Настя не забеляза как бе стигнала до своя вход.

След тъмната тиха улица жилището й я заля с изобилие от светлина и водопад от звуци и миризми. Тя винаги се чудеше на способността на мъжа си да работи при включен телевизор, който буквално гърмеше — самата Настя не понасяше и най-незначителния шум и моментално се дразнеше, когато над ухото й нещо забръмчеше. Виж, Чистяков невъзмутимо седеше с гръб към вратата и работеше на компютъра, като едновременно слушаше нощната емисия новини по НТВ. И светът да се преобърнеше, професорът по математика гледаше всички емисии новини (или пък ги слушаше — според случая) по всички канали. По едно време Настя се опитваше да разбере за какво му е нужно това, но после заряза тази работа. В края на краищата — всеки с вкуса си, както казват, информационните потребности на различните хора са различни. Тя например не слуша никакви новини — и си живее нормално. От една страна, засега е жива и здрава и никаква катастрофа не се случва, а, от друга — нали Льошка не се опитва да разбере защо тя не се интересува от новините!

— Льош! — извика тя с цяло гърло от антрето в опит да надвика телевизионния водещ. — Някой може да влезе с взлом и да изнесе целия апартамент заедно с тебе, а ти няма да чуеш. Намали малко звука, ако обичаш.

Звукът на телевизора веднага утихна, а след миг в антрето излезе и Алексей. Като гледаше умореното му лице и рано посребрените коси, Настя изведнъж си спомни думите на Заточни: „Вие все още смятате, че сте малка“. Генералът, разбира се, е почти прав — отдавна й е време да престане да смята себе си за младичък, неопитен милиционер. След три години ще навърши четирийсет, а навършиш ли четирийсет — това вече се нарича „пето десетилетие“. Те са връстници с Чистяков, навремето седяха на един чин, а ето че Льошка вече е почти побелял и от известно време носи очила. Започна да развива далекогледство, а това, както е известно, е признак за напреднала възраст.

— Вечеря ли? — попита тя, докато си събуваше ботушите.

— Е, аз не съм като теб — позасмя се съпругът й. — Ти си, която не можеш да ядеш, когато си сама вкъщи. Но мога да те нахраня, ако искаш.

— Не, благодаря, нахраниха ме. Какви са последните новини?

— Какви новини може да имат скромните професори? Краят на учебната година наближава, научни отчети, както обикновено. Вие, борците срещу организираната престъпност, всеки ден се радвате на пресни трупове и пресни новини.

— Подиграваш се, а?

Настя влезе в хола, седна на дивана и с наслада протегна крака. Господи, колко е хубаво вкъщи! Вярно, отдавна е време жилището да се ремонтира, макар и отгоре-отгоре, козметично. По-рано нямаха пари за това, но сега Льошка започна да печели добре, но все не намират време да се захванат. И двамата работят по цял ден, а обикновено — и по празници. Но въпреки всичко малката гарсониера в покрайнините на Москва винаги е била и е най-топлото и радостно място за Анастасия Каменская.

— Льош — неочаквано попита тя, — как мислиш, ние с тебе стари ли сме или млади?

Чистяков си свали очилата и избухна в смях.

— За теб е полезно да ходиш на гости у генерали, Асенка! В чудесната ти главица се раждат философски въпроси. Какво ти е хрумнало пък сега?

— Не, кажи ми — упорито повтори тя, — стари ли сме или млади?

— Не ме провокирай да говоря комплименти. Жената винаги си остава млада, ако се чувства такава. Това ли искаш да чуеш?

— Не, не, Льошка, искам обективна оценка. Ето, гледам те и виждам посребрелите ти коси, бръчиците, спомням си колко учебници си написал и колко твои ученици са защитили дисертации и разбирам, че ти вероятно си мъж на средна възраст. Но нали аз съм ти връстница, по-млада съм само с половин година, а в службата се чувствам като първокласничка. Постоянно се страхувам, че ще сбъркам нещо, че началството ще ми се скара, и дори когато съм сигурна, че знам нещо по-добре от когото и да било, пак не мога да отстоявам мнението си, защото хората наоколо са по-стари и по-опитни. Имам пиетет към чуждата възраст, стаж и чин. И Колобок винаги ми казваше, че е време да порасна, да стана голямо момиче, и Иван ми го повтори днес. Нали не е възможно и двамата да грешат? Значи аз наистина се държа някак неадекватно според техните представи. А на мен ми се струва, че всичко е нормално, че аз наистина още съм млад специалист и трябва да слушам по-възрастните.

— Ясно! — кимна Алексей. — И каква е моята задача в тази ситуация? Какво искаш да направя?

— Както винаги — въздъхна тя с усмивка, — искам да вкараш мислите ми в правилния път. Ти си единственият авторитет за мен, теб те слушам като покорна овца, понеже признавам безспорното превъзходство на могъщия ти интелект над моя хилав женски мозък.

— Тогава да вървим да пием чай.

Чистяков й подаде ръка, за да й помогне да стане. Настя скочи рязко, прегърна мъжа си през шията и притисна буза до рамото му.

— Льош, кога за последен път ти казах, че те обичам?

Той нежно я погали по гърба и косата.

— Не си спомням. Сигурно е било отдавна, а може би никога. Пристъп на нежност ли получи?

— Аха.

— Много любопитно. Аз с моята математическа точност отдавна съм забелязал, че ставаш особено нежна след неформални срещи с твоя любим генерал. И ако бях патологично ревнив, щях да си направя тъжния извод, че ми изневеряваш и всеки път след такава среща те обзема комплекс за вина.

Настя вдигна глава и го целуна по бузата.

— А ти не си патологично ревнив, така ли?

— Не, в рамките на нормалното.

— А нормалното колко е? — лукаво се поинтересува тя.

— Нормалното означава, че безспорно ще ми бъде неприятно, ако те заваря в леглото с друг мъж. Този ужасяващ факт, който нагледно би свидетелствал за твоята невярност, няма да ме остави равнодушен. Но докато това не се е случило, нямам основания да предполагам, че не си ми вярна. Как умея да формулирам, а? Хайде, хайде, че ми се пие чай.

Алексей запари пресен чай и Настя с удоволствие отпи голяма глътка от горещата ароматна напитка.

— Щом си ревнив в рамките на нормалното — тъй да бъде, ще ти кажа истината. Иван е просто невероятен мъж. Рядко умен човек. Усмивката му просто подлудява. Умее да бъде нежен, обаятелен и сексуален. И всеки път, когато се сблъсквам с този джентълменски комплект, поднесен в една чиния, аз си мисля, че ако тебе те нямаше в живота ми, щях да се влюбя до уши в Заточни и щях да пренеса това светло чувство през целия си объркан живот.

— Следователно аз ти преча?

— Разбира се. — Тя се разсмя. — Защото за всичките двайсет и две години, откакто се познаваме, ти ме накара да те обикна толкова силно, че никакво друго чувство към друг мъж просто няма къде да се свре у мен. Цялата ми душа е изцяло изпълнена с теб, не е останало нито едно свободно кътче. Не, сериозно, всеки път, когато се улавям, че се възхищавам на Иван, аз неволно започвам да ви сравнявам и веднага разбирам, че все пак ти си по-добър във всяко отношение. Той е великолепен, а ти въпреки всичко си повече от него, разбираш ли? И тази мисъл ме радва. Започвам ясно да разбирам какъв съпруг имам и каква съм глупачка, та периодично забравям за това, че ме обзема пристъп на любов към теб. И това не е никакъв комплекс за вина, а обикновена проява на потиснати от работата емоции. Е, а аз добре ли формулирам?

— Прекрасно. Личи си моята школа. Да ти налея ли още чай?

— В никакъв случай! Искаш сутринта да стана, подпухнала като от махмурлук ли?

— Е, голяма работа! Или сутринта имаш отговорна среща? — попита Чистяков и си наля още чай.

— Е, може и да не е толкова отговорна, но е среща. Трябва да изглеждам прилично.

— И кой е щастливецът?

— Някаква голяма клечка от шоубизнеса. Ти наясно ли си със съвременната естрада?

— Не повече от теб. Но тъй като все пак по-често гледам телевизия, поназнайвам нещичко.

— Чувал ли си за певеца Игор Вилданов?

— Разбира се. Той е един от малкото, които човек на моята възраст може да слуша. Не скача по сцената, не тресе дългите си коси, не крещи и не мънка под носа си. Поне има глас, за разлика от много други, а и вкусът му е безупречен.

— Вкусът ли? — учуди се Настя. — Той в какво се изразява?

— В репертоара. Песните му са мелодични, красиви и те, за разлика от по-голямата част от съвременната музика, имат нормален човешки текст, съставен в съвсем прилични рими. Него ли смяташ да озариш със светлината на своето детективско внимание?

— Ами, нищо подобно! — плесна с ръце Настя. — За какво ми е той? Интересува ме единствено неговият администратор.

— О, най-сетне управлението по борба с организираната престъпност се добра до шоубизнеса! — удовлетворено каза професорът по математика, разбърквайки захарта с лъжичка. — Абе вие нямате ли си друга работа? По-добре да разработвате онези, дето злоупотребяват с бюджетни средства, вместо с тези пари да плащат заплатите на миньори и учители. Истинска опасност за държавата са гладните бунтове, а не забогателите администратори, нима не ви е ясно? Ася, аз изобщо не разбирам защо си смени работата. В криминалната милиция поне знаеше със сигурност какво правиш и защо го правиш. Щом има труп, трябва непременно да се намери убиецът, който и да е той, защото никой не бива да лишава от живот друг човек. В такава постановка задачата ми е ясна. А с какво се занимава твоята кантора — това не го разбирам и не съм единственият. Никой не го разбира, включително и ти самата. Прав ли съм?

— Почти си прав. Организираната престъпност като такава всъщност се състои от множество отделни действия, с които с успех може да се занимават и криминалната милиция, и нашите колеги икономисти, и данъчната полиция, и митничарите. Хората, които се занимават с борба срещу организираната престъпност, постоянно са принудени да влизат в спорове с разследването и с други служби, защото не е ясно кой с какво трябва да се занимава. И постоянно взаимно се пречкаме в краката си. Но това не е приказка за лека нощ, Льош, време е да спим, а проблемът е сложен и този разговор е твърде дълъг.

— Съгласен съм. — Чистяков гаврътна чашата с чай и я остави в чинийката. — Излиза, че съм прав. Но защо „почти“?

— Ами защото ние не се занимаваме с шоубизнеса. Трябва ми един конкретен човек, който преди много години е бил чест гост на едно семейство. Та той съвсем случайно се оказа администратор на известен певец, а можеше да бъде шлосер или военен.

Алексей, който вече се беше запътил за стаята, при последните й думи отново седна на стола. Внимателно погледна жена си и се намръщи.

— Един момент, нещо не разбрах за какво става дума. Ти ме уверяваше, че си отишла при Заточни, за да се занимаваш с любимата си аналитична работа и в качеството на безплатно приложение към това удоволствие да получиш и чин подполковник. Работата ти е книжна, а не оперативна. Нали не бъркам?

— Дотук не бъркаш. А какво те смущава?

— Но защо тогава изведнъж се интересуваш от някакво семейство, чийто чест гост преди много години е бил някакъв музикален деец?

— Помагам на колегите! — сви рамене Настя и се усмихна. — Нещо най-обикновено. Те се занимават с труп и има заподозрян, но заподозреният е толкова мъгляв и неясен, че е добре да научим какъв е бил преди много години, така че е напълно възможно администраторът на Вилданов да ми разкаже за това. И толкоз. Ти от какво се уплаши, Льошик? Кълна ти се, няма да има никаква стрелба и изобщо никакъв риск за живота ми.

— Пак го усукваш, както винаги! — недоволно промърмори Алексей. — Добре, да си лягаме, човек и без това не може да измъкне истината от теб.