Александра Маринина
Реквием (11)

Глава 10.

Зотов търпеливо чакаше Лера най-сетне да се успокой и да престане да плаче.

— Да вървим в хола! — ядосано каза той. — Трябва да седнем и внимателно да обсъдим нещата. И запомни, рожбо, ако искаш да помогнеш на Игор, трябва да слушаш не него, а мен. Мислиш, че не разбирам какво е отношението ти към мен ли? За теб единственият, който те интересува, е твоят ненагледен Игорьок, а всичко, което ти пречи да бъдеш край него, те дразни. Е, имай предвид обаче: Игор е същество абсолютно безпомощно и безмозъчно и макар че ти е неприятно да чуваш това, все пак не бива да го забравяш. Той не може да си помогне сам и ако искаш да му бъдеш полезна, ще трябва да слушаш какво ти казвам аз. Аз, а не той. Разбра ли ме сега?

Лера мълчаливо кимна и избърса сълзите си с напарфюмирана кърпичка. Грижливо положеният в салона за красота грим бе унищожен, но какво значение имаше това сега, когато нещата се подредиха така!

Игор се търкаляше на дивана в хола, мрачната му физиономия почти нищо не изразяваше. Когато видя момичето, той дори не стана, само вяло махна с ръка.

— Здрасти!

— Стани, изрод такъв! — рязко каза Зотов. — В стаята влезе жена. Докога ще те уча?

— Ами че това е Лерка! — учудено простодушно възрази Игор. — Тя е наш човек.

— Стани, казах! — повтори Вячеслав Олегович. — Иди да се измиеш и се върни тук!

Певецът послушно се смъкна от дивана, загърна халата, с който се разхождаше от сутринта, и се затътри към банята. Върна се, леко освежен.

— Значи така — започна Зотов, обръщайки се към Лера, — доколкото разбрах от Игор, става дума за някакви касети, които са били във вилата на твоите родители. Имаш ли представа за какво става дума?

— Не — поклати глава Лера, — нямам никаква представа.

— Знаеш ли — замислено продължи Вячеслав Олегович, — цял ден мислих за това, което ми разказа Игорьок, и ми хрумна следното. Сред приятелите на баща ти имаше чуждестранни журналисти — двама или трима, вече не си спомням точно. Вие и двамата тогава сте били твърде малки, така че не сте разбирали какво се случва в страната. След смъртта на Брежнев… знаете ли поне кой е Брежнев?

— Разбира се — отговори Лера.

Игор само кимна, впрочем не съвсем уверено.

— Та значи след смъртта на Брежнев се започна времето на разобличенията, отначало много внимателни, после, след смъртта на двамата следващи генерални секретари — все по-активни. И чуждестранните журналисти, а особено чуждите разузнавания, много се интересуваха от това. Втурнаха се да търсят компрометиращи материали, и то не само за високопоставени чиновници, които бяха на предна линия, а за всички наред. Не изключвам твоите родители, Лерочка, да са помагали на своите приятели журналисти. Разбира се, не са събирали информация, те не са го и умеели, а и нямаха такива интереси — бяха хора на изкуството. Но е напълно възможно да са предоставили вилата си за различни срещи и за съхраняване на такива материали, ако между журналистите, разузнавачите и контраразузнавачите е избухвала конкурентна борба. Разбираш ли за какво говоря?

Лера обърна внимание, че Зотов говореше само на нея, а Игор сякаш не участваше в разговора, макар да седеше до тях. При това Вячеслав Олегович й говореше ласкаво, сякаш не беше й се карал грубо само преди минути в кухнята. Естествено тя разбираше за какво й говори чичо Слава. Лера Немчинова беше начетено момиче, а и в книгите пишеше доста за подобни конфликти.

— Ако у твоите родители са били съхранявани касети с такива материали, ясно е, че те са били нужни на някого. Оттогава минаха десет години, но интересът към информация е още жив. Помислих си следното: дядо ти е убил твоите родители. Разбирам, Лерочка, за теб това е голяма трагедия и ти не можеш да простиш на дядо си. А мислила ли си някога, че дядо ти е убил не само твоя баща? Та той е убил собствения си син. И за да го направи, трябва да е имал сериозни основания. Бих те посъветвал да помислиш върху това.

— Не е имал никакви основания! — прекъсна го Лера. — Просто се е напил и е грабнал пушката. Животно, гадина! Мразя го!

Зотов вдигна ръка, сякаш искаше да я спре.

— Не всичко е толкова просто, моето момиче. Аз не вярвам, че твоят дядо е могъл банално да се напие и да изпозастреля сътрапезниците си. Тази история минава добре в милицията, но не и пред близките, които добре са познавали семейството. Твоят дядо беше човек спокоен и уравновесен, у него нямаше никаква агресивност. Той много обичаше баща ти. И между другото — почти не пиеше. Какво може да се е случило, та той да направи това, което е направил? Нима никога не си го питала?

— Не. Защо да го питам? Убил е родителите ми, оставил ме е сираче на осем години. Тъй че какъв е смисълът да си говорим за това? Няма да върна родителите си! — с горчивина в гласа отговори Лера.

— Така е — съгласи се Зотов, — но само отчасти. Лерочка, твоите родители не са сред живите, дядо ти е единственият ти близък роднина на този свят. Живееш заедно с него, под един покрив. Нима не ти се иска да разбереш какво се е случило тогава? Знам, че не обичаш дядо си, че го мразиш с цялото си сърце, но, дете мое, така не бива да се живее. Не бива да мразим човека заради постъпка, която не знаем защо е извършил. Да не говорим пък че трябва и да умеем да прощаваме на хората.

— Нима може да се прости такова нещо? — развика се Лера. — На вас ви е лесно да говорите, вашите родители не са били убити! Я да взема да ги убия утре, пък после ще видя как ще ми простите. Как ви се обърна езикът…

— Стига! — прекъсна я Зотов. — Престани с тази истерия. Няма оправдание за убийството, но това не означава, че не трябва да се опитваме да научим истината. Между другото ти, драга моя, до днес си кроила планове как да се отървете от шантажиста. Какво, на курорт ли си смятала да го пратиш, та да не се обажда повече на нашия чудесен Игорьок? Просто си искала да го убиеш.

— Ха, хубаво сравнение! — тръсна тя. — Искала съм да убия един шантажист, а дядо ми е убил собствения си син, оставил ме е сираче.

— Ами ако вашият шантажист има пет деца? Нали и тях щяхте да оставите сираци? Много хитро разсъждавате, гълъбчета! Значи вие можете да убивате, а никой друг не може. Как се нарича това, а? Двоен морал, нали? Не просто двоен — престъпен!

— Той е шантажист, самият той е престъпник! — не отстъпваше Лера. — А моите родители никого не са шантажирали.

— И откъде знаеш? — присви очи Зотов.

— Ако бяха направили нещо лошо и дядо ги е убил заради това, той щеше да го каже пред съда, за да се оправдае. Но не го е казал, нали? Нищо не е казал. Значи не е имало какво да каже. Напил се е и ги е застрелял, дъртият боклук. Ето това е!

Лера победоносно изгледа Зотов. Нека се опита да възрази срещу желязната й логика. Боже, седнал да сравнява татко й и майка й с някакъв мръсен шантажист! Тя се стараеше да говори колкото може по-високо и уверено, за да заглуши неизвестно откъде взелото се гласче, което започна да й нашепва нещо. Нещо неприятно, опасно и будещо страх.

— И отново си права — кой знае защо, кротко се съгласи Зотов. — Дядо, ти не е казал нищо подобно нито пред следствието, нито пред съда. Но не забравяй, че е ставало дума за неговия син. За неговия единствен син, бащата на единствената му внучка. Сина му вече го няма, но остава неговата репутация и между другото продължава да живее едно малко момиченце. Как ще се чувства това момиченце в бъдеще, ако всички, включително и тя самата, знаят, че баща й е извършил нещо престъпно? Дядо ти може да е знаел някаква ужасна истина за родителите ти, но да я е скрил, да е поел вината изцяло върху себе си, за да облекчи именно твоя живот, Лера. За теб се е погрижил. За теб е мислел, затова е отишъл в затвора не за три години, а за цели девет. Жертвал се е в името на твоя бъдещ живот. Не искаш ли да помислиш за това, а после да поговориш с дядо си?

— Ама вие откъде сте толкова сигурен, че истината е такава? Измислили сте си тая глупост и сам сте повярвали в нея! — възмути се тя. — Всичко, което ми наприказвахте тук, просто не е възможно. Не е човек, който ще се жертва. И изобщо това е ужасно глупаво. Ако е бил загрижен за мен и за моя живот, нямаше да ме остави сираче. Това е. И няма какво повече да го обсъждаме. Пълни глупости!

Появилото се вътрешно гласче обаче ставаше все по-силно. Наистина Лера никога не бе мислила за своята трагедия така, както й я поднесе сега чичо Слава. Но нали не може да е вярно! Не може! Нейните родители са най-прекрасните, най-талантливите, най-добрите и най-красивите хора, те просто не може да са направили нещо, заради което е трябвало дядо й да ги убие, че и да се страхува за репутацията им. Тоя отвратителен Зотов си измисля всичко.

Погледна косо Игор в очакване той да се включи в разговора и да каже нещо, което би накарало Зотов да престане да се гаври с паметта на майка й и баща й. Защо не я защитава? Защо не й помогне в този труден момент? Та нали тя му се притичва на помощ веднага щом той я помоли.

Но Игор мълчеше и не я гледаше. Съсредоточено изучаваше ноктите на ръцете си и на Лера й се стори, че избягва да срещне очите й.

— А искаш ли да ти кажа какво си мислиш сега? — прекъсна мълчанието Зотов. — Мислиш си, че твоите родители са били най-прекрасните на света. Отгатнах ли?

На Лера й стана неприятно, задето този човек, който никак не й беше симпатичен, толкова лесно бе прочел мислите й.

— Е, и какво? — каза тя предизвикателно. — Какво следва от това?

— Ами следва, че е напълно вероятно аз да съм прав. Дядо ти да е искал твоите родители завинаги да останат в паметта ти като най-добрите, най-прекрасните хора на света. И затова да е скрил някаква истина.

Момичето завъртя глава, сякаш да отърси от себе си натрапчив кошмар. Не й се искаше да слуша нито думите на чичо Слава, нито собствения си вътрешен глас. Тези думи и този глас й пречеха, те разрушаваха света, който тя с такива усилия бе създавала през всичките тези десет години, който бе вече изградила и който грижливо пазеше.

— Ако не ги беше убил, нямаше да има нужда и да крие нищо. Сам си противоречите.

— Ни най-малко. Може да ги е убил в момент, когато лошото, което са сторили, е заплашвало всеки момент да излезе наяве. Тогава е щял да се вдигне скандал, родителите ти да влязат в затвора и така са щели да пострадат и тяхната репутация, и твоят живот. Съгласи се, много по-удобно е да бъдеш сирак, чиито родители са станали невинни жертви, отколкото дъщеря на престъпници.

Това вече Лера не можеше да понесе. Абе как смее той да й говори така? Как смее да говори такива чудовищни неща за любимите й родители? Негодник, мерзавец! Циничен мерзавец! „По-удобно е да бъдеш сирак“. Да знаеше той какво е да останеш сирак на осем години…

— Веднага млъкнете! — кресна тя с цяло гърло и скочи от мястото си. — Да не сте посмели да ми говорите така! Нямате право и да мислите така! Защо защитавате дядо ми? Кой ви е позволил да мърсите паметта на родителите ми? — Обърна се към Игор и го хвана за ръката. — Игор, защо мълчиш? Този… говори такива неща, а ти мълчиш, сякаш нищо не се е случило. Какво, да не би да си съгласен с него? И ти ли мислиш, че моите родители са били престъпници, а дядо ми е ангел с крилца? Хайде, кажи нещо!

Вилданов неохотно вдигна глава, като откъсна поглед от ръцете си.

— Ами, Лерка… не знам… един дявол знае как е било всичко… Може пък Слава да е прав.

— Ах, така значи! Браво бе! Значи нека всички ме заливат с кал, а ти няма да си мръднеш и пръста.

— Ех и ти сега… — вяло запротестира Игор. — Кой те залива с кал? Нали става дума не за теб, а за родителите ти. И изобщо Слава не значи всички.

— Така ли? Ами това, че цяла Москва говори, че си имаш малолетна прислужница, грозничка и глупавичка, която ти работи не за пари, а срещу ласки — за това какво ще кажеш? Така е, защото на всички свои приятели и уличници ме представяш като прислуга, точно от теб из града са тръгнали тези приказки. А помисли ли как ще се почувствам аз, когато чуя това? Така да бъде! Наеми прислужница и й нареди да ти търси разни наемни убийци и шантажисти и някакви идиотски касети! Наеми си, наеми си, а аз ще погледам колко успешно ще действате. Особено пък, ако не й плащаш.

Цялата обида, натрупала се у нея, изведнъж се изплиска навън и в гнева си Лера започна да говори дори това, което не бе смятала да говори. Игор отново впери очи в ноктите си, а Зотов местеше учуден и недоволен поглед от нея към питомеца си и обратно.

— За какво става дума, Игор? — строго попита той. — Истината ли казва Лера?

— Я стига и вие, какво сте се захванали с мен! Имаме голям проблем, а вие се занимавате с глупости! — неохотно отвърна Вилданов.

— Той е прав — твърдо каза Зотов. — Прав е, Лерочка. Да оставим настрана нашите лични обиди и амбиции, по-късно ще се оправяме с тях. Сега трябва да решим въпроса с касетите, които иска шантажистът, а всичко останало да оставим за по-късно. До концерта остават две седмици, имам уговорки с няколко издания, утре и вдругиден Игор ще трябва да дава интервюта, за да напомни за себе си и да подгрее интереса преди голямата изява. Концертът ще се състои, не може да се отмени, ще бъде неправилно. И Игор трябва да излезе на сцената спокойно и без каквито и да било опасения. През останалите две седмици той трябва добре да се подготви, много да репетира и да престане да пие. Значи нашата задача с теб, Лерочка, е да му осигурим всичко това. Ето такава ще бъде нашата реална помощ, а не търсенето на шантажисти и килъри. Разбра ли ме, момиче? Ти трябва да се стегнеш и да поговориш с дядо си. Във вашата вила е имало някакви касети и е напълно възможно дядо ти да знае какви са били тези касети и къде са сега. Трябва да погледнеш истината в очите и да разбереш, че разговорът с дядо ти е неизбежен, ако искаш да помогнеш и на Игор, и на себе си.

— Аз не се нуждая от помощ — презрително тръсна Лера. — За Игор обаче ще направя всичко, което е по силите ми.

— Не се самозалъгвай, Лерочка! — Гласът на Зотов от твърд стана ласкав. — Та ти си разумно момиче, разсъждаваш добре, не като този кретен. Не може да не си мислила за това, за което ти говорих днес. Никога няма да повярвам, че умен човек като теб не е могъл да схване нещо толкова просто. Сигурен съм, че си обмисляла всичко това, и то неведнъж, и в душата ти отдавна са се загнездили съмнения. Друг е въпросът, че си ги пропъждала, защото са ти били неприятни и ти е било по-лесно да смяташ, че само дядо ти е виновен за всичките ти нещастия. Аз не твърдя категорично, че съм прав, защото това са само мои догадки. Но винаги когато се съмнява в нещо, човек трябва да отиде докрай и да научи истината, иначе няма да може да уважава сам себе си.

Лера разбра, че Зотов я е притиснал до стената. Той я нарече умен човек, който може да разсъждава, и да заяви сега, че подобни мисли никога не са я спохождали и подобни съмнения никога не са я измъчвали би означавало да признае, че е просто глупава. Но съмнения наистина нямаше! В нейната хубава главица подобни мисли никога не бяха се прокрадвали — дори за секунда. Чичо Слава обаче смята, че тя не може да не е мислила за тези неща, а и говореше толкова убедително. И макар Лера да бе твърдо убедена, че той не е прав, трябваше да се съгласи с него, иначе той щеше да я изкара пълна глупачка пред Игор. Но ако се съгласи с едно, би означавало да продължи и да се съгласи и с друго. А именно — че трябва да говори с дядо си. А на нея никак не й се искаше да говори с омразния дядка. Тя дори не можеше да си представи как би го направила, как би престъпила чертата, която сама бе прокарала между него и себе си.

— Така е, коте, поговори с дядо си — най-сетне се обади Игор по собствена инициатива. — Попитай го за касетите. Ще поговориш, нали?

— Ще поговори — уверено каза Зотов. — Нашата Лера не е глупачка като теб, тъпако, и разбира, че няма как да избегне това. И не е нужно да го избягва, трябвало е да го направи много отдавна. Отношенията между хората, дори най-сложните и объркани отношения, трябва да се изясняват веднага, без това да се отлага дълги години. Нали така, Лерочка?

— Добре — тихо каза тя, — ще поговоря с него.

— Обещаваш ли? — зарадвано подскочи Вилданов. — Наистина ли ще поговориш? Кога? Хайде попитай го още днес, щом се прибереш. И току-виж, утре сме наясно с всичко. Нали става, коте?

— Млъквай! — с леден тон го прекъсна Вячеслав Олегович и му хвърли изпепеляващ поглед. — Много си припрян, когато става дума друг да ти върши работата. Да не мислиш, че е толкова лесно да управляваш чувствата си? Човек трябва да събере мислите си, да намери в себе си морални сили. Трябва да изчака подходящия момент за такъв труден разговор. Но ти ще се справиш, нали, Лерочка? Ще се справиш, сигурен съм. Ти си необикновено стабилен и силен човек, дори сред възрастни, очукани от живота мъже не съм срещал личност като теб. Предстои ти да направиш най-трудната в психологическо отношение стъпка, но аз съм твърдо уверен, че ще я направиш.

— Ще я направя — обеща Лера с толкова тих глас, че сама не можа да се чуе.

Когато вратата на жилището се затвори зад нея, Зотов с бързи крачки отиде при Игор и със силен удар го събори на дивана.

— Чуй ме добре, олигофрен такъв! — яростно изсъска той. — От утре нататък ще я носиш на ръце, ясно ли е? И престани да влачиш тук смрадливите си уличници и полупияните си приятелчета. Докато ситуацията не се оправи, Лера трябва да бъде единствения човек, когото ще виждам около теб. Бъди нежен, ласкав, обещай й всичко, дори женитба, но я накарай да направи всичко за теб. Защото да се издирва шантажистът и да се наема убиец е абсолютна глупост, която не е нужно дори да обсъждаме. Единственият път е дядо й, а само тя може да говори с дядо си. Само на нея този дъртак ще каже истината, всички останали ще прати на майната им и ще каже, че няма представа за никакви касети.

— А ако не каже и на нея? — плахо попита Игор и непохватно се обърна на дивана в опит да заеме по-подходяща поза.

— На нея ще каже! — твърдо заяви Зотов. — Тепърва има да живее с нея и не му е безразлично какво е отношението й. Ако има дори и най-малка възможност да се оправдае пред единствената си внучка, той непременно ще я използва. Тя ще му намекне, че е готова да приеме страшната истина за родителите си и е готова да прости на дядо си — тогава той всичко ще й каже.

— А ако той нищо не знае за някакви касети? Какво ще правим тогава?

— Е, когато се разбере, че той не знае нищо, тогава ще му мислим. Но съм сигурен, че знае. Не току-така е застрелял сина си и снаха си. Имало е някаква причина, и то сериозна причина.

— Откъде знаеш?

— Знам да броя до две. Бях близък приятел на Гена и Света Немчинови, често се виждахме. Но никога нищо не съм чувал за касети. Значи са имали тайна от мен. Добре, както и да е. Да допуснем сега, че старецът не ги е убил заради касетите, а поради някакъв семеен конфликт. Но конфликтите, поради които един човек посяга на живота на друг, и то не просто на друг човек, а на родния си син — е, такива конфликти не се пораждат отведнъж, от нищото, за две минути. Така не става, Игорьок, повярвай ми. Значи конфликтът е бил стар, натежал от годините. Но аз никога нищо не съм чувал за него нито от Генка, нито от жена му. Излиза, че моят близък приятел е имал цели две тайни, които грижливо е пазел дори от мен. Нещо не ми се вярва. Една тайна — както и да е, но две — това е малко вероятно, като се има предвид колко близки бяхме. Значи тайната все пак е била една, една-единствена. Имало е някакви касети и именно заради тях старият Немчинов е извършил убийството. Впрочем това е прекалено сложно за теб, мозъкът ти не е способен да разбере такива разсъждения. По-добре си лягай.

— Защо винаги ме унижаваш? — жално захленчи Игор. — Вечно ме наричаш какъв ли не…

— Ами какво трябва да правя? Да ти се възхищавам ли, глупако? Да ти пея дитирамби, да хваля неземната ти красота и небесния ти талант? За тази работа си имаш почитатели. А аз винаги съм ти казвал истината и ще ти я казвам, колкото и да ти е неприятно. Ако ми беше казал веднага, че ти се обажда шантажист, още същия ден щях да си поговоря с Лера и сега всичко щеше да е наред. Ти щеше спокойно да се готвиш за концерта, щяхме да се занимаваме с организирането на бракосъчетанието ти със Стела. А ти направи така, че всичко може да рухне всеки миг, глупако! Аз с такива усилия се опитвах да поддържам интереса на журналистите към теб, постоянно им пусках информация, че се готвиш да излезеш пред публиката с нов имидж и нов репертоар, търсех за теб композитори и хубави текстове, репетирах с теб денем и нощем — и какъв е резултатът? Страхуваш се да излезеш на сцената, защото проблемът още не е разрешен, а шантажистът те заплашва, че ще те изложи пред много широка публика. Доста си блъсках главата как да развивам кариерата ти и намерих за теб най-печелившия вариант — със Стела, макар че един бог знае какво ми струваше това. И какво излезе? Ти не можеш да се ожениш за нея, защото докато проблемът не е решен, нямаш право да рискуваш. Но да знаеш, че докато ти чакаш как ще свърши всичко, Стела няма да чака теб. Ще си намери друг съпруг и ще започне да го рекламира — също млад, красив и не без музикални способности, само че, за разлика от теб, той ще има поне малко мозък. Човешки, а не маймунски. Така че недей да хленчиш и да се жалваш — от мен получаваш само това, което заслужаваш.

Зотов рязко се обърна и излезе от стаята. След две минути отново надникна, вече напълно облечен.

— Лягай си сега. И да не си посмял да пиеш! Утре ще дойда рано и започваме да работим. Ако не си във форма, ще те убия!

* * *

Следователят от градската прокуратура Константин Михайлович Олшански беше един от хората, които искрено съжаляваха за напускането на Настя Каменская. Навремето отношенията им бяха, меко казано, напрегнати: Олшански просто не забелязваше жената — оперативен работник и по навик я нагрубяваше, както нагрубяваше извънредно много хора. Настя пък, която не понасяше грубости, избягваше следователя, а когато не успяваше, опитваше се в отговор на грубиянщината да му се противопоставя и сама се намразваше за това. С времето всичко се оправи, Константин Михайлович открито призна, че Настя има остър ум и съобразителност и й обясни, че не грубиянства, а това е неговият начин да прави комплименти. Това беше форма на извинение, която Настя прие с радост и без уговорки, защото знаеше, че Олшански е професионалист от най-висока класа. От този момент съвместната им работа се превърна за тях във взаимно удоволствие, от което и двамата се лишиха след преместването на Настя на новата, аналитична работа. Ето защо, когато видя Каменская в кабинета си, следователят не можа да сдържи радостта си.

— О, кой ни е дошъл на гости! — весело се развика той, когато тя влезе в кабинета. — Върна ли се, Каменская?

— При вас — винаги! — усмихна се тя в отговор. — Лично вас никога няма да ви напусна, докато съм жива. Пак имате нови очила. Не се ли уморихте да тичате подир модата?

Олшански свали очилата с красиви модерни рамки, недоумяващо ги огледа, мигайки с безпомощните си без тях очи, и ги върна на мястото им.

— Каква ти мода, не говори глупости! — Той махна виновно с ръка. — Една съседка ни беше дошла на гости с тригодишното си хлапе, а аз в този печален момент се бях отпуснал във ваната след поредното денонощно дежурство. Очилата си бях оставил на дивана, заедно с вестника, който четях преди това. И така — гледах си аз кефа във ваната, а през това време хлапето си е гледало кефа, чупейки очилата ми. На жена ми и съседката им тръгнала приказката и се радвали, че хлапето не плаче. Че защо да плаче, милото, когато в ръчичките му била паднала такава разкошна играчка, и то със стъкълца, през които целият свят се вижда различно. С една дума същия ден бях принуден да се разхождам със старите рамки, е, с онези, нали ги помниш, дето са целите лепени. Моята Нина ме погледа погледа, поклати глава и тръгна да ми купува нови очила. Върна се ето с тези. Защо, наистина ли са модерни?

— Супер! — увери го Настя. — Последен писък на модата. Няма по-модерни. А чай ще ми налеете ли, та да си спомним добрите стари времена?

— Е, сестро, будалкаш ме нещо — укорително поклати глава Константин Михайлович, — щом ще си спомняме добрите стари времена, аз не съм забравил, че пиеш кафе, а не чай. Реши да ме провериш ли? И не ме гледай с невинни очички, няма да ме измамиш. И без това знам защо си дошла. Не е от непреходна любов към мен, а от любов към изкуството. От пръстенчето се интересуваш, нали?

— Интересувам се. Но от вас — повече.

Олшански се разсмя, святкайки с равните си бели зъби, а Настя за кой ли вече път се зачуди как този обективно привлекателен мъж успява вечно да изглежда чорлав и неспретнат.

— Няма да ме преметнеш, Каменская, няма да ме преметнеш, не се поддавам на такива фокуси. По-добре ми кажи с какво толкова те привлича това пръстенче. И през ум да не ти минава да ме лъжеш — доколкото си спомням, още преди пет години съм те предупредил, че от следовател информация не се крие.

— Първо, не са пет, а четири — поправи го Настя, — и второ, от вас не може да крие информация оперативният работник, а аз вече не съм оперативен работник. Аз съм лице с неопределен длъжностен статут, вярно, без права, но и без задължения. Така че не се опитвайте да ме плашите.

— Нима са само четири? — учуди се той. — На мен пък ми се струваха пет.

— Убийството на Вика Ерьомина, деветдесет и трета година — напомни му Настя. — Тогава за пръв път работихме заедно с вас, бяха ме включили в групата на мястото на Володя Ларцев, а вие всячески се съпротивлявахте и никак не ме искахте.

— Е, да, да, така беше. Точно така. Та какво казваше за пръстенчето? Хайде говори по-бързо, извикал съм това момиче — Немчинова — за единайсет и половина, а за дванайсет и трийсет — Соловьов, съпруга на убитата жена, от която е бил откраднат пръстенът. Ще организираме идентифициране. — Погледна часовника си. — Давам ти двайсет минути за откровения. Ще ти стигнат ли?

Като се стараеше да бъде лаконична, Настя разказа за подозренията си във връзка с Василий Петрович Немчинов и неговото отношение към въпросната история с пръстена.

— Константин Михайлович, Лера твърди, че Барсуков й е подарил пръстена. Ако това е истина, възниква въпросът: а откъде го е взел той? Пръстенът е страшно скъп, свързан е с дело за убийство, дълго време се води при нас като откраднат, но никъде не е изплувал — нито при прекупвачите на злато, нито в заложните къщи, нито при спекулантите. Просто никъде. Сякаш бе потънал вдън земя. И изведнъж се появява у младо момче, което е в контакт с неотдавна освободен от затвора човек. Споделяте ли подозренията ми?

— Напълно — съгласи се следователят. — И какво искаш да направя лично за теб?

— Да поразпитате Лера Немчинова по-подробно за отношенията между Барсуков и дядо й. Струва ми се, че тя крие нещо по този въпрос. Техните контакти би трябвало да са по-близки, отколкото момичето се опитва да ни ги представи. Поразпитайте я хубавичко, става ли?

— Ха, ти ли ще ме учиш!

Олшански театрално вдигна ръце към тавана, сякаш призоваваше небесните сили за свидетели на това непочтително отношение към неговата особа. При това ръкавът на сакото му се посмъкна и разкри снежнобелия маншет на риза, на който точно до копчето се мъдреше прясно петънце от синя химикалка. Това беше нелечимо — Константин Михайлович някак си успяваше моментално да омачка и да зацапа дрехите си, току-що грижливо изпрани и с обич изгладени от жена му Нина.

— Не, само погледнете тази нахалница! — продължи той. — Ти какво си въобразяваш, Каменская? Мислиш ли, че по-зле от теб знам какво и как трябва да правя? Аз те питам какво мога да направя лично за теб. А какво трябва да правя за случая, който в момента разследвам — това знам сто пъти по-добре от тебе.

Беше си, наистина — в доста смекчена форма, същото грубиянство, от което навремето Настя толкова се страхуваше, но сега грубоватите думи не можеха да я засегнат. Сега разбираше, че Олшански просто се шегува, може би малко непохватно и своеобразно, но не е злонамерен.

— А вие не ме плашете, аз си знам, че ме обичате — каза тя весело. — Лично за мен можете да направите само едно: да споделите резултатите от разговора си с Лера Немчинова. Ще ги споделите ли?

— Да бе, да — промърмори той с усмивка, — теб ще те уплаши някой, нали после жив няма да остане.

— Един успя — каза тя, — и дори на два пъти. Спомняте ли си трогателния филателист Арсен, който на два пъти ме напада? Първия път беше между другото именно при случая с Вика Ерьомина, когато за пръв път се срещнахме с вас.

— Обаче как свърши всичко? Умря в ръцете ти, горкият.

— Е, не е лъжа. Та какво ще кажете, Константин Михайлович? Ще споделите ли впечатленията си? Съгласявайте се по-бързо, след пет минути Немчинова ще дойде, а не бива да ме вижда, защото аз разговарях с нея като служителка на института.

— Е, голяма работа! Не мога ли да извикам служител от института, където е учил човекът, чието убийство разследвам? Ти, драга, май си изгубила оперативните си умения и хитрости.

Сърцето на Настя радостно потръпна — стори й се, че следователят й предлага да остане и да присъства при разпита на Лера. Разбира се, няма да може да се намесва в хода на разпита и да задава въпроси, но ще има възможност да чуе всичко с ушите си и да наблюдава с очите си реакциите на момичето при един или друг обрат в разговора. А и това беше важно.

— Но името ми е съвсем друго, казвам се Александра Василиевна. Нали няма да забравите?

Олшански изведнъж се умълча и впери поглед в прозореца, сякаш съвсем бе забравил за присъствието на Настя.

— Нали няма да забравите? — настойчиво повтори тя, уплашена, че той може да се откаже.

— А? — Олшански се сепна и с недоумение погледна Настя, сякаш не можеше да си спомни коя е и защо се намира тук. — Къде е сега Коротков?

— Не знам! — учуди се Настя. — Можем да се обадим и да попитаме.

Следователят отново погледна часовника си. Лицето му стана сериозно и делово.

— Намери го веднага! — нареди той, сякаш Настя все още беше оперативен работник и работеше под негово ръководство. — Да тича много бързо при дядото Немчинов и да го попита за пръстена. За резултатите да ми докладва веднага. Бързо, бързо, отговорът на дядото ми трябва, докато внучка му е още в кабинета ми. Хайде мърдай де, Каменская!

— А после може ли да се върна тук?

— Може. Хайде тичай!

Настя изскочи от кабинета и се втурна към секретарката на следствения отдел, която имаше добро отношение към нея и винаги й разрешаваше да ползва телефона.

* * *

Новата неочаквана задача на Олшански Юра Коротков получи точно в момента, когато целият личен състав на отдела по борба с тежките насилствени престъпления се занимаваше с важна и отговорна работа. Графиците на денонощните дежурства се съставяха предварително и вече отдавна беше известно, че в новогодишната нощ това голямо щастие ще споходи Игор Лесников. Но тази сутрин бе дошло неприятното съобщение, че Лесников, който беше в командировка, е бил ранен и със сигурност няма да излезе от болницата до Нова година. Трябваше да му се намери заместник, а тъй като до празника оставаха броени дни, всички имаха собствени планове и семейни задължения, така че доброволци не се намериха. В такива случаи се теглеше жребий и в момента оперативните работници се занимаваха точно с това. Необходимият брой листчета бяха приготвени, на едно от тях с молив бе драснато кръстче, но процедурата се оказа прекъсната от предателското поведение на Коля Селуянов, който би престанал да уважава себе си, ако не би използвал случая да си направи майтап. Беше се изхитрил да смени листчето с кръста с друго, същото наглед, но съвършено чисто. Всички бързо и делово изтеглиха жребия си от нечия фуражка, разгънаха ги и радостно завъздишаха. И само след минута се разбра, че радостно въздишат всички без изключение. А това не можеше да бъде. Започна се разпит и се наложи всички да представят листчетата си. И ги представиха. Честно ги представиха.

— Коля, пак ли с твоите номера? — страховито попита Коротков. — Признай си, мизернико!

— Че какво, аз не ги и крия — веднага си призна Селуянов. — Нали трябва хапчето да се подслади, инак цял ден щяхте да ходите нацупени. Добре де, хайде отново да теглим.

Наново преброиха листчетата и ги пуснаха във фуражката. Точно в този момент Каменская позвъни на техния телефон.

— Аз тегля без ред — развика се Коротков — поради производствена необходимост!

Той грабна първото попаднало му листче, което за негов късмет се оказа празно, радостно извика: „Не го нацелих!“, грабна якето и шапката си и хукна към вратата. В тази секунда над главите на всички се разнесе негодуващ рев:

— Селуянов, какво си направил пак, подлецо?

Оказа се, че неуморимият Николай, въпреки грижливия надзор на колегите си, все пак бе успял да пъхне във фуражката цели три листчета с драснати на тях кръстчета. Предстоеше всичко да започне отначало, но Коротков вече не можеше да чака — времето го притискаше.

— Колка, тегли от мое име — помоли той вече от вратата. — Ако се падне на мен, нямам претенции.

Коротков извади и друг късмет — наплашени от вчерашната поледица, автолюбителите днес бяха предпочели да се придвижват с метрото. Колите по пътищата не бяха много и той успя да стигне до дома на Немчинови много бързо.

Василий Петрович го посрещна спокойно, дори дружелюбно. Нямаше време за дълги разговори и Коротков направо хвана бика за рогата.

— Василий Петрович, разкрихме неочаквани обстоятелства. Оказа се, че Саша Барсуков е подарил на внучка ви много скъп пръстен. Да си спомняте кога е станало това и по какъв случай? Може да го е направил като подарък за рождения й ден или по случай Осми март?

Отговорът на Немчинов беше изненадващ. Коротков бе готов да чуе каквото и да е, само не това.

— За пръстена с диаманта ли говорите?

— Да, за него.

— Във формата на цветче с листенца? — кой знае защо, уточни Немчинов.

— Да-да, именно за този пръстен ви питам — нетърпеливо отговори Коротков.

— Не й го е подарил Саша.

— Тоест… как така?

— Много просто. Подарил й го е някой друг. Не знам кой, но определено не е Саша.

— Защо сте толкова сигурен?

— Саша започна да идва у нас преди по-малко от два месеца. А Лера носи този пръстен почти от година. Горе-долу след като аз се върнах в Москва, се появи и той…

— О, така значи…

Юра погледна часовника си. Единайсет нула пет. Аска му беше казала крайния срок — единайсет и половина. До единайсет и половина на всяка цена трябваше да се обади на Олшански и да му съобщи какво е казал за пръстена дядото на Лера. Имаше още време, можеше да не бърза.

— Ще ми позволите ли да седна? — учтиво попита той.

— Разбира се, разбира се. Може би ще пийнете чай?

— С удоволствие.

Немчинов излезе от стаята, а Юра се огледа и си избра място по-близо до вратата, но с гръб към стената. Знае ли го човек този дядо, ами ако Аска се окаже права и той наистина е опасен? По-добре да не рискува, не знае какво може да направи старецът.

В очакване на обещания чай майор Коротков опитваше да се съсредоточи върху предстоящия разговор. Ето така става винаги: дебнеш един човек, гледаш да не го подплашиш, грижливо подготвяш комбинация, която би ти позволила да се доближиш до опасния обект, без с нищо да издаваш подозренията си, губиш сума ти време и сили, а после изниква „производствена необходимост“ — и хукваш към него презглава, забравяйки предварително подготвените фрази и без дори да успееш по време на краткия разговор добре да се вгледаш в човека. Е, щом се е случило така, трябва да се постарае да огледа този дядо колкото може по-внимателно.

Първото му впечатление беше изненадващо неизразително. Як снажен мъж, чиято възраст личеше само от бръчките и бялата коса, а на осанката и лекотата на движенията му можеха да завидят и някои младежи. Малко хора след девет години затвор успяваха да запазят такава форма — Коротков го знаеше със сигурност. Очите на Немчинов не щъкат, той гледа открито и прямо, но нали това може да бъде доказателство не за честност, а за високо актьорско майсторство, с каквото са надарени много престъпни босове. Не отбягва разговора, не се оправдава с бързане за някъде, за да отпрати по-скоро нахалния оперативен работник — напротив, дори му предложи чай. Какво значи това? Липса на зли помисли или прекрасно самообладание и увереност в собствените сили? Налага се да види тая работа. А за целта Коротков трябва да седи тук, докато домакинът не го изгони, и да подхване дълъг задушевен разговор. Само да не забрави да звънне навреме на Олшански.

Немчинов донесе чая, захар и кутия бонбони.

— Заповядайте, вземете си.

Седна до масата срещу госта, наля му чай в красива порцеланова чаша.

— Знаете ли, на мен от самото начало не ми хареса, че някой е подарил на Лерочка толкова скъпа вещ — каза той. — Тя беше само на седемнайсет години. Не съм вчерашен, разбирам, че такива подаръци не се правят просто така. Това ме притесни.

— И казахте ли й го?

— Опитах — горчиво се усмихна Немчинов. — Но къде ти ще разговаря тя с мен? Предполагам, че нашата история ви е известна, така че би трябвало да разбирате всичко.

— Разбирам — кимна Коротков. — А не я ли попитахте откъде има пръстена?

— Попитах я. Избърбори нещо, че някакъв ухажор й го е подарил и че изобщо не е моя работа. Не е много разговорлива с мен. Нямам право да настоявам.

— Василий Петрович, а все пак защо сте убеден, че пръстенът не е подарен от Барсуков? Да, той е започнал да идва у вас отскоро, но те може да са се познавали отдавна.

— Извинете, как ви беше името?… Юрий Викторович, аз рядко разговарям с Лерочка, но имам уши. Тя е единствената ми внучка, тя е всичко, което имам на тази земя, и не мога да бъда равнодушен към случващото се с нея. Да, тя нищо не ми казва. И аз съм принуден да подслушвам. Срамувам се, когато го казвам на вас, а и изобщо е срамно да се подслушва, срамно е и дето се ровя в нейните вещи и книги, но го правя, защото ме е страх да не изтърва момента, след който вече нищо няма да може да се поправи. Та веднъж, когато Саша беше у нас, ги чух да се карат. Саша искаше Лерочка да му отиде на гости, а тя отказваше. И той каза: „С теб сме заедно вече цял месец, аз идвам у вас почти всеки ден, родителите ми искат да се запознаят с момичето, което обичам“. Това беше съвсем наскоро, малко преди да го убият. Освен това чух как обсъждаха запознаването си. Научих, че са се запознали в края на август и Саша се опитвал да ухажва Лерочка, но тя го отбягвала. И едва след известно време приела неговото ухажване. Разбирате ли? Запознали са се едва през август тази година, а тя носи пръстена от есента на миналата. Това много ме безпокоеше. Но какво мога аз? — Той разпери ръце. — Само да подслушвам и да дебна.

Коротков се почуди на правилния, почти литературен език, който говореше доскорошният затворник. А и Аска му беше споменавала нещо за това… Наистина странен дядо. Юра застана малко нащрек поради факта че той така се разкрива пред непознат човек, разказа му дори неща, от които самият той се срамува. Спектакъл, съчинен, за да пробуди съчувствие? Напълно е възможно. Значи човекът не само прекрасно се владее и е уверен в силите си, не само е превъзходен актьор, но и добър психолог. Такъв наистина може да се окаже опасен, и то доста.

Изведнъж му стана неуютно.

— Може ли да използвам телефона?

— Разбира се.

Немчинов му посочи с кимване телефонния апарат и деликатно излезе от стаята. Докато набираше номера, Коротков очакваше да чуе в слушалката звука от вдигането на слушалката на дериват. Но не чу нищо такова. От кухнята се чуваше шум от течаща вода, дрънчаха капаци на тенджери или тигани. Василий Петрович не проявяваше никакъв видим интерес към телефонния разговор на госта си.

— Константин Михайлович, Коротков е — каза Юра полугласно, когато Олшански вдигна слушалката. — Не съм ли закъснял със съобщението?

— Казвай!

— Дядото е сигурен, че пръстенът не е подарък от Барсуков. С Барсуков Лера се е познавала от август тази година, а носи пръстена от миналия септември. Така поне твърди Немчинов.

— Някакви подробности?

— Засега няма.

Олшански затвори, без да се сбогува и без да благодари, което впрочем беше нещо обичайно за него.