Александра Маринина
Реквием (5)

Глава 4.

Зотов с досада срита тъмносинята фланелка с грозна апликация, която се търкаляше на пода насред антрето. От хола се чуваше звук на магнетофон, който възпроизвеждаше музикалния съпровод на нова песен. Игор репетираше нов „образ“.

— При теб пак е кочина! — ядосано извика Зотов, след като отвори вратата към хола. — Парцалите ти се търкалят из целия апартамент.

Игор Вилданов стоеше пред огледалото, внимателно се вглеждаше в отражението си и търсеше поза, подходяща за финалните акорди на песента. Когато чу Зотов, се извърна към него, весело се усмихна и му махна с ръка.

— Добре де, не викай, ще дойде Лерка и ще разтреби. И изобщо — здрасти! Поне да беше поздравил като начало, а не да крещиш още от прага. Донесе ли касетата?

— Донесох я — кимна Вячеслав Олегович. — Ето, да видиш как работят майсторите. Учи се, докато все още има от кого.

— О, я стига с тези нравоучения! — направи кисела физиономия Игор. — Самият аз съм майстор, нека се учат от мен.

Зотов въздъхна и мълчаливо постави касетата във видеомагнетофона. Самомнението на този хлапак бе колкото за цяла рота войници. Но и талантът му — дай боже всекиму! Ако имаше и поне малко мозък в главата, Игорьок цена нямаше да има. Защо ли природата раздава дарби толкова неразумно? За какво му е на този клиничен глупак такъв огромен талант? За какво му е такава феноменална музикалност и такъв смайващ артистизъм? Ами че в нормална обстановка той не може да върже две думи накръст и ако човек не го ръководи постоянно, не може и две крачки да направи, без да се спъне и да направи сума ти глупости. С една дума — глупак.

На екрана се появи известен американски певец. Навремето беше любимец на публиката, защото освен глас, имаше и сладка муцунка. С годините надебеля и сега тежеше най-малко сто и петдесет килограма, но не прекрати концертната си дейност, изпълненията му продължаваха да събират тълпи почитатели. Тлъстините не му позволяваха да придружава песните си с танцови стъпки и страстно размахване на ръце, той не искаше да изглежда смешен, така че се принуди принципно да промени репертоара и сценичното си поведение. Сега стоеше практически неподвижно, като подчертаваше съдържанието и емоционалната гама на песента само с изразителни движения на главата и с мимика, а само от време на време си позволяваше лек, но много точен жест с ръка. Майсторството му наистина беше огромно — във всеки случай и Зотов, и Игор разбраха абсолютно цялото съдържание на песента, макар че Игор изобщо не знаеше английски, а Вячеслав Олегович само четеше добре и не разбираше говоримата английска реч.

Вилданов изгледа без прекъсване целия половинчасов запис.

— Не, Слава, изобщо няма да мога да го направя! — огорчено проточи той, когато екранът угасна. — Защо не зарежем тази преработка? Ще пея „Реквием“, както по-рано, и тогава беше добре. Какво ще кажеш?

— Не — поклати глава Зотов, — добре беше, но остана в миналото. Не бива толкова време да използваш един и същи репертоар. Ако искаш да го запазиш, трябва периодично да преработваш. На двайсет и пет години не можеш да пееш, както си пял на осемнайсет, а на трийсет трябва да пееш не както си пял на двайсет и пет.

— Защо да не мога? — възмути се Игор. — Нали пея! Ето ме, аз съм си аз, и гласът ми си е същият. Защо се заяждаш с мен?

Зотов си наля чаша минерална вода и я изпи до дъно. Ново двайсет — пак същото отначало. Защо, защо на тоя безмозъчен тъпанар всичко трябва да му се обяснява по десет пъти, докато разбере? Не, веднага се стегна той, не бива така, трябва да бъде търпелив. Самият той доброволно се нае да мъкне това бреме, не бива да го захвърля насред пътя. В края на краищата момчето не е виновно, че няма мозък. Мозъкът е като таланта — едни го имат, други — не. Кой знае защо, прието е да се смята, че талант не се дава на всеки, но умни трябва да бъдат всички. Липсата на дарба се приема като даденост, като цвета на косата или очите, но липсата на ум — като дефект. Защо ли? Не е правилно, тъй като всичко е от природата — и талантът, и интелектът. Ако природата те е дарила с нещо, трябва да бъдеш благодарен, но ако те е лишила от друго, не бива никого да обвиняваш.

— Игорьок, с възрастта човек набира житейски опит и мъдрост. Когато чете книга на петнайсетгодишна възраст, той вижда и разбира в нея едно, а когато я препрочита на двайсет — вече друго, на трийсет — още нещо, което не е забелязал или не е разбрал по-рано. През тези години в живота му се случват някакви събития, той ги преживява и обмисля и когато се върне отново към вече прочетената книга, гледа на нея със съвсем други очи. Разбираш ли? И с песните е същото. На петнайсет години човек чува в песента едно, а стане ли по-зрял — вече чува съвсем друго. Но нали и певецът, изпълнителят на тази песен, не стои на едно място? И в неговия живот годините се трупат, случва се нещо, той страда от нещо, измъчва се. Ти си жив човек, а не записан веднъж завинаги диск, ти помъдряваш и вече трябва да пееш своите песни по различен начин. Схващаш ли?

— Не разбирам защо се заяждаш. — Игор рязко скочи от дивана, отиде до широката ниска масичка насред хола и грабна купчината афиши, оставени на нея. — А това какво е? Питам те — какво е това? Воронеж, Нижни Новгород, Астрахан, Кемерово — това нищо ли е? Аз все още пея и забележи — не пред празни зали. Имам безброй почитатели, те ме обичат, обожават ме и идват да слушат моите концерти. Какво повече искаш?

Зотов мълчаливо стана и отиде в кухнята. Там цареше същият безпорядък, както навсякъде из апартамента. Добре че Лера идва два-три пъти седмично и почиства, в противен случай след месец в жилището на гения няма да може да се направи и крачка, без да се настъпи панталон, неизмита чаша или захвърлен на пода компактдиск. По едно време Вячеслав Олегович подозираше, че Игор не е с всичкия си, защото неговият питомец изглеждаше същество, абсолютно нецивилизовано. Той не четеше книги, пишеше с грешки и не разбираше най-елементарни неща, като например простите истини, че поне от време на време трябва да мие съдовете и да окачва дрехите си в гардероба. Преди няколко години Зотов покани у Игор един познат психиатър, доведе го уж като свой приятел. Поседяха, пиха кафе, психиатърът дълго си бъбри с Игор за какво ли не, а после каза на Вячеслав, че момчето си е съвсем нормално и че не намира дори и следа от лека олигофрения или дебилност. Има едно понятие, каза той, нарича се „конституционална глупост“. Именно това се наблюдава у Игорьок. Е, и естествено — дефекти от възпитанието в ранна детска възраст, това е ясно. Хлапето не е научено от малко на ред и чистота, на учтивост и четене на книги — и ето го резултата.

Зотов бе срещнал Игор, когато той беше вече на петнайсет години — твърде късно, за да го превъзпитава. Малкият скитник, избягал от къщи на девет години и плавно редувал свободата с временни домове за непълнолетни и някакви други интернати, отдавна и напълно бе забравил родителите си, както впрочем и те бяха забравили за него с промитите си от пиянство мозъци. За сметка на това заради годините странстване Игорьок бе твърдо убеден, че най-скъпа от всичко на света е личната свобода. Тя е на първо място, на второ са парите и затова има смисъл да жертваш скъпоценната си свобода само и единствено в името на парите, но не и заради някакви си там съмнителни ценности, като образование, здравословен начин на живот и чисти дрехи. Игор остана при Зотов само защото той му обеща пари. Много пари. Наистина предупреди го, че ще трябва да се постарае, много да работи, да получи нотна грамотност и да се научи да свири на пиано — и без това засега не можеше да се занимава с пеене, трябваше да почака една-две години, докато завърши мутирането на гласа му. Разбира се, това не се хареса на Игор — прекалено много условия му поставяха. Той капризничеше, пазареше се, отказваше се, бягаше от Зотов, но в края на краищата се предаде, защото Зотов извади още един коз, този път решаващ. Това вече беше нещо сериозно и на Игор не му оставаше нищо друго, освен да признае, че настойникът му е прав. Повъздиша, повъздиша по изгубената си свобода и неохотно се захвана да учи нотите. Колко отдавна беше това…

Игор не умееше да си поставя големи цели. Не умееше и толкоз. От малък беше свикнал да се задоволява с малко: има ли къшей хляб и покрив над главата — благодари на съдбата, а за ресторанти и дворци и през ум да не ти минава. Да, обичаше парите и заради тях беше готов на определени жертви, но парите му трябваха само за едно: да осигури своята лична, бленувана и любима свобода. Не за разкош и безделие, не за власт и печеливш бизнес, а за да бъде свободен — за да спи до късно, да не ходи на работа и да си ляга с момичетата, които са му харесали, а не с онези, за които му стигат парите. В жалката си представа за свобода Игор Вилданов влагаше само такъв оскъден комплект от блага. Но откъде да има друг? Та нали и с ума, и с душата си е останал същото малко бездомно момче, каквото си беше открай време.

За сметка на това Зотов умееше да си поставя големи цели. Той разбираше, че Игор има достатъчен потенциал за постигането на тези цели, но именно потенциал, който трябва да бъде изтръгнат от дълбините на мързеливия интелект на Игорьок и умело задействан. Сега той изнася най-обикновени концерти, за които получава две, максимум три хиляди долара, а трябва да събира цели стадиони, спортни зали. За такива концерти може да се получават до двайсет хиляди. Трябват му задгранични турнета. Трябват му не хиляди, а милиони почитатели. Но за целта трябва да работи, така че като се сдобива с нови почитатели, да не губи старите. Докато Игор е толкова божествено красив, ще го обичат все нови и нови поколения подрастващи девойчета, но ако не добавя нищо към тази красота, вече порасналите девойчета ще се превърнат в омъжени жени и ще престанат да посещават концертите му. Красивият младеж с момчешкия си маниер на изпълнение вече няма да ги привлича, ще им изглежда наивен и простоват. Певецът трябва да расте заедно с тях и тогава онези, които веднъж са го обикнали, никога няма да напуснат редиците на слушателите, а в тях ще се вливат и новите поколения. Ето тогава ще дойдат и стадионите, и стотиците хиляди долари. На Игор с неговото жалко мозъче тези стотици хиляди не му трябват, но те трябват на Зотов, който получава трийсет процента от всеки концерт. Така се договориха с Игор още навремето.

Но въпросът не беше само в парите. Те са на второ място, а на първо място беше това, че Вячеслав Олегович Зотов бе заложил целия си живот, всичко, което умееше и знаеше, на Игор. Той прибра от улицата мръсния петнайсетгодишен бездомник с изписани очи и невероятна артистична дарба, измъкна го от калта, прибра го в дома си, защото съзря в него уникалния талант, таланта, от който той самият бе лишен. Зотов имаше всичко: музикално образование, изискан вкус, хубав глас и безумна, всепоглъщаща любов към пеенето. Нямаше само едно: способност да накара хората да го слушат. Той искаше да пее, беше готов да пее дни и нощи наред, но кой знае защо, не се намираха хора, готови да го слушат. Бързо им доскучаваше, не чуваха и не разбираха чувствата, които Слава Зотов влагаше във всяка изпята нота. Отначало той с негодувание си мислеше, че те са просто тъпи и лишени от музикално чувство същества. После разбра, че слушателите са си нормални, а проблемът е в самия него. Само му се струваше, че влага в песента себе си, цялата си душа. В действителност никой не усеща и не може да усети това, защото той няма дарбата да го направи доловимо. Зотов записваше пеенето си на магнетофон и внимателно го слушаше. То беше безцветно и наистина скучно, макар и изпълнено технически безупречно. Неслучайно книгата на великия Карузо „Тайните на вокалната реч“ дълги години му бе служила като учебник, който той научи наизуст, а и учителите на Слава по вокал бяха превъзходни. Те обработиха гласа му и го научиха да го владее до съвършенство, но не можаха да му дадат онази мъничка подробност, без която механизмът, наречен певец, никога няма да заработи. И не защото не умееха или не желаеха, а защото тя се дава единствено от Бог. Или я има, или я няма. Ако я има, хората плачат, когато слушат песента, а ако я няма — не чуват нито песента, нито певеца.

Малкият скитник притежаваше тази дреболия. Освен това имаше абсолютен слух, наченки на природна музикалност и здрави сливици, което позволяваше да се надява на глас, макар и не велик. Хлапакът обичаше да пее, постоянно си тананикаше и за него сякаш пеенето бе равносилно на дишането. Вярно, на петнайсет години гласът му вече пресекваше и често вместо нормална нота, от гърлото му излизаше фалцет, но това не смущаваше Зотов. Друго беше важно: дори когато Игорьок си тананикаше нещо под носа, понякога от очите на Вячеслав Олегович бликваха сълзи. Това беше важното, а всичко останало беше въпрос на техника и образование.

И Зотов даде на момчето всичко, което самият той знаеше и умееше. Влагаше в него нотната си грамотност и го посвещаваше в тайните на владеенето на гласовия апарат, караше го до изнемога да свири гами, разработвайки непослушните и несвикнали на бързи и точни движения пръсти, забраняваше му да пее силно, докато гласът му не укрепне, учеше го да тананика полугласно под собствен акомпанимент. Особено тормозеше Игор необходимостта дълго да гледа видеокасети със записи от концертни изпълнения на известни оперни певци. Той не разбираше защо трябва да гледа и слуша „тая старомодна глупост, която приличните хора отдавна вече не пеят, а още по-малко — слушат“. Губейки търпение, Зотов ден след ден му обясняваше, че трябва да се учи от майсторите, а не от занаятчиите, че от самото начало трябва да овладява умението да работи само с гласа си.

— Да стоиш практически неподвижно и същевременно да умееш да внушиш на слушателя смисъла и настроението на вокалното произведение — това е висш пилотаж и ти трябва да го владееш — казваше той. — Инак винаги ще имаш време да размахваш ръце и да тичаш по сцената. За това не се иска много акъл.

Но на Игор му харесваше именно вариантът, при който много акъл не се иска. По време на принудителните сеанси пред видеото той тайничко си подремваше или откровено се прозяваше. Негов кумир беше непрекъснато скачащият по сцената Майкъл Джексън. Зотов обаче си оставаше непреклонен.

— Ти няма да пееш като твоя любим Джексън и няма да пееш песни като неговите. Никога. Разбра ли? — строго повтаряше той. — Певци като Джексън — хиляди: и в Америка, и в Русия, и всички подскачат по сцената. Искаш да бъдеш един от тях ли? Да се изгубиш в тълпата?

Игорьок свиваше рамене, защото изобщо не разбираше какво лошо има в това и защо не бива да бъде един от тях. Е, какво като са цяла тълпа, за сметка на това компанията, им е приятна.

— Ти трябва да бъдеш уникален, единствен, само така можеш да си спечелиш слава, а значи — и пари.

Но Игор успяваше да схване едва когато Вячеслав Олегович му обясняваше всичко нагледно — с молив и лист в ръката.

— Когато си един от многото, хората не разбират защо изведнъж трябва да заобичат тебе, след като вече обичат Тюткин и Пупкин и ходят на техните концерти. Ами и ти си същият, тогава има ли значение кого ще слушат, а и, от друга страна, вече са свикнали с тях. Когато сте много, хората, на които по принцип им харесва такъв начин на изпълнение и такъв репертоар, ще се разделят между вас приблизително по равно. Колкото сте повече, толкова по-малко фенове ще се падат на всеки от вас. Следователно — по-малко хора в залата, по-малко пари за изпълненията. А когато ти си единствен, всички в нашата страна, на които харесваш, ще бъдат единствено и само твои.

Обяснения на такова ниво стигаха до Игор, друг е въпросът, че той далеч невинаги се съгласяваше с тях. Зотов проявяваше завидна упоритост, докато младежът не беше в състояние да упорства дълго. И причината далеч не беше в мекотата на характера му. Упорството изисква аргументация — като всяко отстояване на собствена позиция, а с тези неща Игор имаше проблеми. Не му достигаше изобретателност и гъвкавост на ума, за да привежда нови и нови доводи в своя полза, и в края на краищата Зотов успяваше да го „притисне“ почти при всеки спор.

И този път можеше да убеди Игор — Зотов не се съмняваше в това.

* * *

Настя трепереше от студ. Впрочем в това нямаше нищо необичайно: зиме, пролет, есен — на нея винаги й беше студено. Винаги когато температурата беше под плюс двайсет и пет градуса. Такова топлолюбиво растение беше тя. Но в тази стая наистина не беше топло, двамата служители от архива седяха с кожуси, наметнати на раменете, и постоянно се опитваха да стоплят ръцете си с помощта на чашите с горещ чай. В зданието на архива на Градското управление на вътрешните работи имаше някаква авария и всички вече трети ден се измъчваха без отопление.

Настя затвори дебелата папка с прекратеното преди много години наказателно дело, закопча зимното си яке, сложи си ръкавиците и веднага пъхна ръцете си по-надълбоко в джобовете. Беше научила всичко, което й трябваше, макар че нещата не бяха станали по-ясни.

Пръстенът, който бе видяла на ръката на Лера Немчинова, много приличаше на един пръстен, откраднат при убийство преди почти десет години. Приблизително по времето, когато бяха загинали родителите на Лера, но половин година по-късно. Въпросът беше: пръстенът същият ли е или просто много прилича на онзи? С онова убийство се бе занимавал отделът на Гордеев и Настя доста добре си спомняше обстоятелствата. Престъплението обаче бе останало неразкрито. Убитата жена беше съпруга на високопоставен служител от Министерството на финансите, трупът й бе открит във входа на кооперацията, в която тя е живеела, при първоначалните следствени действия много бързо успяха да установят, че на госпожата отдавна й е доскучало да води своя подреден и обезпечен семеен живот и тя се е отдавала на напълно невинни развлечения с млади и не толкова млади мъже.

Смазаният от мъка съпруг, след като разгледал вещите на загиналата, казал, че липсва пръстен с голям диамант, който той подарил на жена си на трийсетия й рожден ден. За съжаление не успяха да установят изцяло кръга от любовници и случайни партньори на убитата — прекалено много случайни хора имаше в него. Но липсата на скъпото бижу позволяваше да се придържат строго в рамките на версията за убийство с користни подбуди и оперативните работници, дето се казва, ровеха с носове земята, издирвайки изчезналата скъпоценност. Но минаваха седмица след седмица, а пръстенът така и никъде не изплува — нито у заподозрените, нито у прекупвачите на крадени вещи, нито в заложните къщи, нито в митницата. Той сякаш потъна вдън земя. Разбира се, спохождаха ги тайни мисли, че пръстенът изобщо не е изчезнал, а по някакви съображения е бил скрит от съпруга на убитата, така че отработиха и тази версия, но пръстенът така и не се намери. И ето че десетина години по-късно той се появи на тънкото пръстче на едно младо момиче. Или все пак не е същият, а просто подобен? В архивното дело Настя намери и снимки на потърпевшата, на които тя носеше този пръстен на ръката си, и подробни словесни описания, дадени от съпруга и роднините, и дори рисунка с молив, изпълнена по думите на хора, които бяха виждали украшението отблизо и добре го бяха запомнили. Той имаше предостатъчно индивидуални белези, включително надпис, направен от гравьор по молба на съпруга на убитата от вътрешната страна на пръстена. Трябваше й едно просто нещо: да свали пръстенчето от нежната ръчица на Лера Немчинова и внимателно да го разгледа. И то така, че тя да не забележи, инак щеше да каже на дядо си, а неговата роля в цялата тази история изобщо не бе ясна…

По пътя от архива към службата си Настя се отби в „Жажда“ да обядва, като съчета поглъщането на пържените картофки с четене на купения край метрото вестник. Изпи кафето си и бодро закрачи към сградата, в която се намираше управлението, като с известно учудване си мислеше колко се е променил животът й. Представете си, започна да обядва всеки ден, а освен това да чете вестници, което по-рано не бе правила. Настя Каменская открай време изпитваше безразличие към политиката, преболедува от нея един-единствен път — през осемдесет и девета година, по време на Първия конгрес на депутатите, и не четеше политическите новини във вестниците, но нали там имаше и много любопитни неща извън политиката!

На работното й бюро я чакаше купчина документи. Естествено — декември е, министерството подготвя равносметката за годината и в материалите трябва да има раздел за резултатите от борбата с организираната престъпност. Отначало трябва да подготви доклада за Заточни, а после да направи съкратен вариант на аналитичната справка за министъра.

Настя чертаеше поредната таблица, когато вратата се отвори и на прага застана засменият Коротков.

— Е, как са картофките? Добре ли хапна?

— Ти откъде знаеш? — учуди се тя. — Пак ли си ме дебнал?

— Не, Ванечка ми каза, че вече си благоволила да похапнеш пържени картофки с гъби и си си тръгнала.

— Ванечка ли? Кой е този Ванечка?

— Браво бе! — Коротков с едно движение придърпа стол и го яхна. — Сервитьорът. Ванечка е сервитьорът в „Жажда“, който те е обслужил днес.

Настя с недоумение впери поглед в него. Сервитьор на име Иван ли? Гледай ти, вече три месеца ходи там да обядва, а така и не намери време да научи името на сервитьора.

— Приятелко, не преставаш да ме смайваш с невниманието си към заобикалящия те живот! — каза с укор Юра. — Дори и аз вече знам, че винаги сядаш на най-отдалечената маса, до прозореца, а тази маса се обслужва при едната смяна от Иван, а при другата — от Игор. Те прекрасно те помнят и знаят, че винаги си поръчваш едно и също — пържени картофи и капучино. Като минавах оттам, се отбих и попитах посетила ли си ги днес. И Ванечка ми докладва, че преди трийсет минути си обядвала. Срамота е, приятелко! И това ми било детектив!

— Че какъв детектив съм аз, Юра! — Настя, усмихната, махна с ръка. — На мен ми дай да се занимавам с хартишки, цифри, схеми. Слушай, ти спомняш ли си делото за убийството на Соловьова?

— Кое убийство? — Коротков се замисли с набръчкано чело. — Дето стана миналата година ли?

— Не, през осемдесет и осма, месец март.

— О, къде ме търсиш! Че това е било преди сто години. Я ми припомни.

— Убита е съпругата на отговорен служител от Министерството на финансите. Изчезва пръстен с голям диамант, който така и не се намери.

— А, това ли… Спомням си нещо, но смътно. А ти какво така, пипнал те е поредният пристъп на носталгия по миналото ли?

— Страхувам се, че е по настоящето, Юрик. Вчера ходих при Лера Немчинова, представих се като заместник-началник на факултета, в който е учил Саша Барсуков, и се опитах да измъкна от момичето поне нещичко за финансовите дела на нейния ухажор. Подаръци, покупки, харчове и тем подобни.

— И как ти се видя момичето? — оживи се Коротков и се понамести по-удобно на стола. — Нали е чудесна? Толкова е искрена — направо да се чудиш. Не е възможно да не й вярва човек.

— Дори е много възможно. Юрочка, това момиче е прекрасна актриса. И то не защото има нещо за криене, а защото отдавна вече е разделила цялото човечество на хора, които й трябват, и такива, които не й трябват. Ти си мъж, и то мъж на приятна възраст — около четирийсетте, майор от милицията, ти си дяволски обаятелен, така че за нея си потенциален обект за флирт. Затова е била мила и прелестна с теб. Аз пък не съм й нужна, така че с мен беше съвсем различна.

— Я стига, Ася! — възмути се Коротков. — Какъв ти флирт! Ти да не откачи? Първо, не съм й давал и най-дребен повод и, второ, както сама каза, аз съм на около четирийсет, а тя на колко е?

— Да, но ти знаеш, че Лера не представлява интерес за теб, а тя откъде да знае?

— Но нали видя на колко съм години…

— И какво от това? Ти си знаеш, че младите момичета не са за теб, с тях ти е скучно, те все още са твърде глупави и неопитни. А Лерочка смята, че е достатъчно голяма и интересна дори за мъж на средна възраст. Впрочем не само тя мисли така, всички момичета изпадат в тази заблуда. Така че за теб тя се е постарала да изглежда прекрасна. Но не това е най-важното. Видя ли пръстена на ръката й?

— Не, не съм обърнал внимание. А имаше ли пръстен на ръката й?

— Не знам — сви рамене Настя. — Може и да не е имало, когато ти си разговарял с нея. Но вчера тя носеше пръстен. Свържи го сега с въпроса ми за убийството на Соловьова.

Коротков бавно се поклати на стола и протяжно изсвири с уста.

— Охо-о! Сигурна ли си, че е същият?

— Не, там е работата, че не съм сигурна. На пръв поглед прилича, но трябва да се огледа внимателно. Нямах повод да я помоля да свали пръстена и да ми го даде. От къде на къде?

— Така си е. Искаш аз да опитам, така ли? Или просто да го иззема официално?

— Не ми се ще. Дядото ме плаши.

— Но, Ася, той не може да има нещо общо с убийството на Соловьова, по това време вече е бил в затвора за убийството на сина си и снаха си. От какво можеш да се страхуваш?

— Не знам. — Тя въздъхна и извади цигара от пакета. — Не знам, Юрик. Този дядо Немчинов ме привлича като магнит и същевременно ме е страх да го закачам. Знаеш ли, хрумват ми най-шантави предположения.

— Например?

— Ами например че Василий Петрович наистина е свързан с организирана престъпна групировка и целенасочено е въвличал в своите дела Саша Барсуков, но тъй като това е групировка, в нея вероятно е имало човек, свързан с убийството на Соловьова и притежаващ този пръстен. При разчистването на някакви взаимни сметки този пръстен е отишъл у Немчинов, а той го е подарил на любимата си единствена внучка. Ако проявя неприкрит интерес към пръстена, дядото ще се разтревожи. А това трябва ли ни на нас?

— Естествено, че това засега не ни трябва — съгласи се Юра. — Но като те слуша човек, този дядо трябва да го пазим като писано яйце, макар че всичките ти предположения не са нищо повече от полет на фантазията. Може да се окаже, че той няма абсолютно нищо общо и същевременно — че знае нещо полезно за нас. И как смяташ да разкриеш убийството на Барсуков, ако се налага през цялото време да избягваш контакти с дядото на Лера?

— Между другото убийството на Барсуков трябва да разкриеш ти, а не аз — пошегува се тя. — Въпросът ти е насочен към грешния човек. Моята работа е да направя анализ доколко висшите учебни заведения от системата на Министерството на вътрешните работи, намиращи се в Москва, са уязвими и засегнати от престъпността. Така е формулирана задачата, която изпълнявам. Въз основа на сведенията от Москва трябва да разработя методика за събиране на информация и нейния анализ, а после същото изследване ще бъде проведено във всички учебни заведения на милицията. А убийството на Барсуков е само повод, подтик за поставянето на проблема.

Настя сладко се протегна и изключи монитора на компютъра — дано очите й си починат малко, защото вечер стават червени като на заек.

— Юра, как мислиш, дали ще е добре да изпратим при девойката Лера един красив момък?

— Не е зле, само че зависи с каква цел. За да разгледа пръстенчето ли?

— Ъхъ. Тя виждала ли е нашия Мишаня?

— Виждала го е! — въздъхна Коротков. — Кандидатурата не е подходяща.

— Дали пък да не пратим Игор Лесников? — предложи Настя.

— Не е в Москва, ще се върне след около две седмици — най-рано.

— Жалко. Кой друг от нашите е красив? Лерочка няма да се съблазни от някой грозник.

— Извинявай, приятелко — Юра разпери ръце, — не сме се подсигурили с аленделоновци. Доценко и Лесников — това е целият стратегически резерв на нашия отдел. Ами този твоят… как се казваше… е, онзи странният тип, дето търчи насам-натам със светената вода? Защо не помолиш него? На външност става — висок, строен, и физиономията му е прилична, и възрастта му е подходяща.

— Я стига! — Тя се намръщи и угаси цигарата. — Нашият Павел Михайлович никога не е бил оперативен работник. Няма да се справи.

— Всички започват с нещо, всички имат своя първи случай — философски забеляза Коротков. — Та от него не се иска нищо особено — нито стрелба, нито бягане с препятствия, нито внедряване в престъпна среда. Просто да се запознае с момичето, да й направи мили очи, да й каже някоя и друга приятна дума и под благовиден предлог да огледа пръстенчето. Нищо повече!

— Юра, той не е длъжен да го прави! — упорито възрази Настя. — Човекът работи на бюро, а не в криминалната милиция. Ако сбърка нещо, дори не може да му се търси отговорност.

Юра рязко се надигна, отхвърли стола настрана и направи няколко крачки из кабинета, като внимателно разглеждаше Каменская.

— Защо ме гледаш така? Прическата ми ли не е в ред? — пошегува се Настя.

— Абе не, гледам каква си станала.

— И каква съм станала?

— Друга. Чужда. Непозната.

— О, дори непозната?

— Станала си неприлично предпазлива. Изгубила си хазарта си, желанието да рискуваш. Какво е станало с теб, приятелко? Сякаш си друг човек. Дори ми се струва, че си понапълняла.

— С два килограма — през смях потвърди Настя, — казах ти го преди няколко дни, но ти не ми обърна внимание. Ежедневните обеди с пържени картофи не отминават безследно. Освен това по-малко се нервирам. Знаеш ли, много по-приятно е да се занимаваш с любимата аналитична работа срещу заплата, съответстваща на длъжностната ти характеристика, отколкото тайно и с личното разрешение на началството. Колкото до останалото, винаги съм си била ужасна страхливка и доста предпазлива дори за дреболии. Просто ти вече си забравил каква съм през тези три месеца, откакто не работим заедно. И между другото — не съм си загубила хазарта. Ето, дядото Немчинов мира не ми дава — мисля за него денем и нощем, постоянно си представям какво ли може да се е случило с него преди десет години. Не мога да го избия от главата си.

— Струва ми се, че правиш глупав опит да ме отклониш от истината! — рязко заяви Коротков. — Признай си: имаш ли връзка със Заточни? Затова ли си толкова спокойна и щастлива, затова ли толкова ти харесва тази идиотска щабна работа с нейните глупави и никому ненужни хартишки и затова ли престана да работиш като детектив?

— Какво?!

От изумление Настя изгуби дар слово и дори за някакъв си миг забрави, че държи в ръка канчето с вода, в което се канеше да постави бързовара. Канчето започна подозрително да се накланя и тъничка струйка вода потече по пуловера и дънките й.

— Ще подгизнеш! — ядосано подхвърли Юра и й посочи канчето.

Настя се сепна, остави канчето на бюрото и избухна в истеричен смях.

— Юр, ти не си детектив! Ти трябва да пишеш хумористични текстове, а не да ловиш убийци и насилници. На фантазията ти може да завижда Сидни Шелдън барабар с Джаки Колинс. Те пред теб ряпа да ядат.

— Докажи ми, че не съм прав, и ще се успокоя! — упорито каза той.

— Ха, как ли пък не, ще му доказвам аз на него! — Настя избърса с кърпичка сълзите си и най-сетне включи бързовара. — Това за Заточни е пълна измишльотина. Юрочка, ти поне знаеш, че Чистяков ми направи предложение, когато бяхме по на двайсет години, а аз се омъжих за него едва на трийсет и пет. Не съм му отказвала петнайсет години, за да въртя любов с други мъже след сватбата ни. Още преди това бях изразходвала целия си потенциал за страстни влюбвания. Ясно ли е?

— На „Петровка“ всички смятат, че си любовница на шефа си.

— И какво от това? Да си го мислят, щом мозъците им не стават за друго. Но ти, как можа ти да си го помислиш? Та ти ме познаваш от хиляда години. Добре, давай да изясним всичко поред. Както беше казано във филма „Ширли-мирли“, готов съм да споделя мъката ви, но точка по точка. Нямам връзка със Заточни. Точка по този въпрос. Щабната работа с хартишките изобщо не е идиотска, но това е мое лично мнение и ти имаш пълното право да не го споделяш. Недей обаче да ми натрапваш своята гледна точка. Разбрахме ли се? Сега трето — по въпроса защо съм толкова спокойна и щастлива. Да, наистина е така, но какво лошо има в това? Юрочка, когато си спомням миналата година, косата ми се изправя от ужас. Без малко не направих цял куп непоправими грешки — отначало по отношение на татко, после — на Льошка. И с огромни усилия се измъкнах от ямата, към която радостно бях повлякла сама себе си. Доброто се оценява само при сравнение с лошото, а когато човек няма с какво да сравнява, доброто се възприема като нещо, което се разбира от само себе си и постоянно се подлага на критика и хленчене. Сега всичко остана в миналото, оправих отношенията си с Льошка, хем бяхме на крачка от развод, и то само заради моята глупост. Така че сега имам пълно право да бъда щастлива. Имаш ли други въпроси?

Коротков се усмихна, протегна ръка и леко чукна Настя по носа.

— Все пак си ужасно смешна, Аска. Човек може да обича или да не обича работата на детектива, може да й бъде предан до мозъка на костите си или люто да я мрази — и едното, и другото е разбираемо. Но как може да се обичат хартишките и цифрите? Не е по силите на нормален човек да разбере това. Някакви безкрайни схеми, диаграми, проценти и не знам си още какво. Е как, кажи ми, можеш да обичаш всичко това? Ами че то е пълна мъгла и ужасяваща скука.

— За теб може да е скука, а за мен е удоволствие. Защо смяташ, че трябва да приличам на теб? Смяташ, че ти си устроен правилно, а всички, които се различават от теб, са устроени неправилно и трябва да ги променяш и превъзпитаваш, така ли? А какво ще стане, ако аз започна да мисля по същия начин? И се захвана денонощно да ти опявам колко прекрасна е аналитичната работа, колко е нужна тя за прогреса на цивилизацията и процъфтяването на човечеството, а онзи, който не разбира това, е просто посредствена и ограничена личност. Ще ти хареса ли?

— Край, край, край! — вдигна ръце Коротков. — Предавам се без бой. Сдобила си се с любопитни аргументи. Откъде? Нови познати или нови книжки?

— Павел Михайлович Дюжин, същият, когото ти смяташ за доста странен. И аз отначало не успявах да се съвзема от изумление пред неговите странности и също смятах, че е голям чешит и донякъде не е с всичкия си. Но колкото повече общувам с него, толкова по-ясно разбирам, че не е странен. Той е различен. Разбираш ли? Просто е различен. Не е като нас с теб. Но нали от негова гледна точка странни сме ние с теб, защото не разбираме и не усещаме това, което разбира и усеща той. Може да му е ужасно некомфортно на някакво конкретно място и той искрено не разбира как всички останали могат спокойно да работят и да общуват на това място, без да усещат нищо особено. Ние с теб смятаме себе си за правилни хора, а Дюжин — не. Павел пък смята обратното — и кой от нас е прав?

— Естествено, че ние с теб — засмя се Коротков, — защото сме двама, а той е един. Следователно ние сме повече и нашето мнение ще победи — това е основата на демокрацията. Ще спориш ли с мен?

— Ще споря. Хората са измислили демокрацията, когато са се организирали в общество. Измислили са я, за да управляват някак това общество. А че ние всички сме различни — това идва от природата, от възпитанието и от живота, който е изживял всеки от нас, и щем не щем, харесва ли ни това или не ни харесва — трябва да го приемем. Нищо не може да се направи срещу този факт и никаква демокрация няма да унищожи различията между хората.

— Ох, Ася, ти се отплесна нещо към философски разсъждения! — намръщи се и тежко въздъхна Коротков. — Това вече не е по моята част. Аз съм човек прост и обикновен, мисля в приземени категории и не си задавам сложни въпроси за предназначението на човечеството. Да можех да разкрия убийството на Барсуков — такива са моите главоболия. Та да се върнем към твоя правилен Дюжин. По-точно — към проблема с пръстенчето на Лерочка. Възможно ли е Саша Барсуков — чрез дядото Немчинов или по някакъв друг начин — да е бил свързан с престъпници и те да са му платили за някакви услуги точно с този пръстен, а Саша да го е подарил на своята приятелка?

— Възможно е — съгласи се Настя. — Напълно е възможно. Но тези наши разсъждения ще влязат в работа само ако пръстенът е същият, който е принадлежал на Тамара Соловьова. Ако ли не, всичките ни хипотези са въздух под налягане.

— Ами хайде тогава да изпратим твоя Дюжин на разузнаване при Лера. Трябва да изясним този въпрос веднъж завинаги, та да не си тъпчем главите с глупави версии, които може да ни отведат кой знае къде. Извикай Павел Михайлович тук, сега ще го подготвим.

Настя не се въодушеви от идеята — тя винаги изпитваше опасения при използването на непрофесионалисти за разкриване на престъпления, но с ръка на сърцето не можеше да не признае, че се бе случвало и тя да постъпва така. Кого ли само не бе викала на помощ! И мъжа си, и брат си Александър, и жена му Дашенка, и бившия престъпник с прякор Бокър, и един фотокореспондент, и един бог знае колко още хора. Смущаваше я не самата идея, а кандидатурата на Павел. Впрочем може пък обстоятелството, че той е различен от повечето хора наоколо, да изиграе своята положителна роля. Знае ли човек…

— Добре — решително каза тя, — сега ще извикам Дюжин и ще му обясним какво искаме. А към теб имам една молба. Трябва ми човекът, който напоследък се явява пред телевизионните камери заедно с Игор Вилданов.

— Вилданов ли? — недоумяващо вдигна вежди Юрий. — Кой Вилданов? Певецът ли?

— Именно — потвърди Настя. — Ще ми помогнеш ли?

— Ще ти помогна, но за какво ти е той? Защото нали знаеш, приятелко, че аз не играя на тъмно, не е това моят профил.

— Научих, че човекът, който напоследък често се появява до Вилданов, преди много години редовно е посещавал вилата на убитите съпрузи Немчинови.

— И какво от това?

— Искам да го поразпитам за дядото. Дали наистина старият обикновено не е ходел на вилата и защо е отишъл онзи единствен път, когато е застрелял сина си и снаха си.

— Ама за какво ти е това, господи?! Стари, отминали работи. Бих те разбрал, ако трябваше да разкриваме онова убийство. Но нали то е разкрито, нещо повече — дядото вече си е излежал присъдата и се е върнал.

Настя стана и мълчаливо започна да прибира книжата в сейфа. Коротков все така мълчаливо я наблюдаваше в очакване на обяснения. Обясненията щяха да дойдат — той не се съмняваше в това. През всичките години, в които двамата бяха работили рамо до рамо на „Петровка“, той никога не бе изпълнявал ролята на момче за всичко, което може да бъде пращано някъде, без да разбира защо. И самият Коротков, и другите служители от отдела признаваха, че главата на Каменская работи по някакви схеми, които само тя си разбира, и често не можеха да проследят веригата на нейните умозаключения, но Аска нито веднъж не си бе позволила нещо, което би могло да се изтълкува като „щом не разбираш, не се и мъчи — възложено ти е нещо и твоята работа е да изпълняваш“. Тя винаги обясняваше всичко — подробно, педантично, нагледно и с помощта на начертани на лист стрелички и квадратчета, обясняваше, докато човекът не започнеше да се чуди на глупостта си и как досега не се е сетил за това сам. Та то било толкова просто и очевидно!

Най-сетне всичко излишно бе прибрано от бюрото, останалите документи — разпределени по папките и грижливо подредени на купчинка. Настя критично огледа въведения ред и отново седна на мястото си.

— Юра, дядото Немчинов е една от нашите версии в делото за убийството на Барсуков. И ние трябва да знаем колкото можем повече, преди да започнем да разговаряме с него. Той може да се окаже много опитен и опасен престъпник и ако го подплашим — за нас няма да има прошка. Разбира се, най-вече за теб, защото в това дело моята роля е нищо и никаква. Има и още една подробност, която бих искала да си изясня. Василий Петрович Немчинов е бил задържан на гарата, докато е чакал влака, за да замине за Москва. В наказателното дело има план на селището — от вилата до перона на гарата са не повече от петстотин метра по хубав път. Значи със среден ход се стига за десетина минути, а ако бързаш — за още по-малко време. Но дядото е бил арестуван на перона, когато от момента на убийството са били минали почти час и половина. Искам да намеря разписанието на влаковете през онази година и да се убедя, че тогава те наистина са минавали толкова нарядко. В противен случай аз, както казват в Одеса, се интересувам да знам защо той не е заминал с първия влак и къде се е скитал цял час и половина. Всеки нормален човек би трябвало да си плюе на петите и да изчезне от местопрестъплението колкото може по-бързо.

— Това късно вечерта ли се е случило? — попита Коротков, набърчил чело. — Не знам никакви подробности по случая.

— Не, слънце мое, било е посред бял ден, по телевизията тъкмо е вървял сериалът „Седемнайсет мига от пролетта“. Освен това било е събота. Вярно, аз нямам вила, въпреки това знам, че в празнични дни влаковете се движат по-начесто, в радиус трийсет километра от Москва мотрисите минават на всеки десет-петнайсет минути. Повтарям: ще намеря разписанието и ще уточня този момент, но още отсега ми е ясно, че тук нещо не се връзва.

— Ясно — кимна Юра, — приех информацията, споделям съмненията. Хайде викай твоя екстрасенс.

— Да не си посмял да наречеш така Павел, ще се обиди! — предупреди го Настя и вдигна телефонната слушалка.