Александра Маринина
Реквием (6)

Глава 5.

Зотов обичаше да обядва в скъпи ресторанти, и то именно да обядва, а не да вечеря. Денем винаги имаше малко хора и това му даваше усещането за изисканост и привилегированост, което винаги изчезваше, когато наоколо имаше много посетители. Каква ти привилегия, ако тя е достъпна за толкова голям брой хора? Обикновено Зотов вечеряше вкъщи, а за обяд предпочиташе да ходи в луксозния „Англетер“ или в друг ресторант от същата категория.

Вече приближил ъгловото здание на „Лубянка“, той бързо огледа паркираните коли и видя тъмнозеления сааб. Левченко вече беше тук, беше се домъкнал по-рано, ей, няма търпение тоя човек! Бяха се разбрали за два часа, а сега е само без двайсет. Зотов ядосано смъкна от ръцете си тънките „шофьорски“ ръкавици и ядосано запокити невинните късчета кожа на пътническата седалка. Тоя кучи син Левченко цял живот закъсняваше за срещи, и то не защото не умееше да бъде точен, а защото обичаше да го чакат. Фактът, че беше пристигнал почти половин час по-рано от уговореното време, говореше, че въпросът, по който щяха да си говорят днес, за него е по-важен от всичко на света, по-важен дори от собствената му значимост. Зотов би дал какво ли не, само и само днес да почака познатия си четирийсет минути, та дори и час. Нямаше какво да отговори на Левченко, все още нямаше.

Той заключи колата и с бавна крачка се запъти към ресторанта. Елегантният портиер, който изпълняваше ролята и на гардеробиер, с любезна усмивка пое от Зотов разкошното кожено палто „Версаче“, което той си бе купил от Париж и което внимателно оглеждаше всеки ден за евентуално петънце или миниатюрна дупчица. Най-важното е да се улови процесът навреме, смяташе Зотов, най-важното е навреме да се реагира, вместо да се чака, защото после дупчицата може да се разрасне до размерите на юмрук.

Разбира се, Левченко бе седнал на маса, която изобщо не харесваше на Зотов, а на това отгоре седеше и с гръб към стената. Зотов имаше една-единствена възможност — да седне с гръб към залата. Кучи син и това си е! Та те вече три пъти през последните месеци бяха обядвали тук и всеки път Зотов идваше пръв и заемаше една и съща маса. Освен това и трите пъти намираше повод да спомене, че това е любимото му място, малко встрани от другите, в ъгъла, така че и двамата събеседници имат възможност да седят с гръб към стената и същевременно да виждат цялата зала. Това беше важно за Зотов, много важно — той мразеше да седи с гръб към вратата, а още по-малко — към просторната зала, защото това го изнервяше и му навяваше смътна тревога. Разбира се, Левченко бе чул тези негови думи, защото днес се бе домъкнал по-рано и бе избрал такова място, на което Зотов да се почувства съвсем зле. „Ама наистина е глупав! — ядосано си помисли Вячеслав Олегович, докато крачеше с грейнала на лицето усмивка към Левченко. — Ако искаш някой да направи нещо за теб, накарай го да те обича и той ще даде всичко от себе си. А ти ме караш да нервнича, сякаш ако съм нервен, работата ще ни спори повече. Няма да спори. Тя изобщо няма да помръдне от мъртвата си точка“.

— Днес сте подранили — каза Зотов вместо поздрав, като положи усилие раздразнението му да не проличи. — Извинете, че ви накарах да чакате, бях сигурен, че ще пристигна пръв на срещата.

— Няма проблем — снизходително отговори Левченко. — Сядайте.

„Ето, вечно става така! — с омраза си помисли Зотов. — Дойдох двайсет минути по-рано, а съм принуден да се оправдавам като хлапе, направило беля. Господи, Левченко, как да се отърва от теб? Няма начин, явно няма никакъв начин, затънал съм до уши. Утешава ме само фактът, че и ти газиш в същите лайна“.

По установена дългогодишна традиция деловите разговори помежду им не започваха, преди сервитьорът да вземе поръчката им. Днес обаче Левченко беше решил да наруши всички възможни и невъзможни правила, към които самият той бе приучил партньорите си. Първо бе пристигнал без закъснение, а сега започваше и разговора веднага, без предисловия.

— С какво ще ме зарадвате, Славочка? Кога мога да очаквам материала?

— Нямам с какво да ви зарадвам, Николай Степанович! — въздъхна Зотов. — Гаф след гаф, не успявам да свърша нищо. Честно казано, изчерпах всички свои възможности да науча нещо за съдбата на материала. Наистина съжалявам, че трябва да ви го кажа, но мисля, че няма да се справя. Не можете ли да решите вашия проблем по някакъв друг начин?

Очите на Левченко засвяткаха изпод рунтавите вежди и той се намръщи. Зотов го достраша от собствената му смелост. Никога, ама никога през всичките тези години, откакто се познаваха, той не бе дръзвал да разговаря така с всемогъщия Николай Степанович. От самото начало нещата помежду им бяха поставени така, че Левченко формулираше задачата, а Зотов правеше възможното и невъзможното, за да я изпълни. И я изпълняваше. За което получаваше благодарност както с думи, така и в твърде веществена, поддаваща се на преброяване форма. Истината е, че тяхното сътрудничество, започнало преди много години и работещо безпроблемно, напоследък беше позанемарено. Може би Зотов вече не ставаше за задачите на Левченко или самите задачи се бяха променили и затова той ги възлагаше на други изпълнители? Известно време Вячеслав Олегович дори се радваше на илюзията, че Левченко вече не принадлежи към този свят. Можеше например да е умрял или да му се е случило нещо лошо. Ала нищо лошо не се бе случило на Николай Степанович и ето че той отново се появи и пожела Зотов да му намери един материал, който му трябвал за някакви политически интриги.

— Вие съжалявате, че трябва да ми кажете това, Славочка, а аз съжалявам, като чувам, че парите, които съм влагал във вас, са отишли на вятъра. Да не би да сте забравили…

Той беше принуден да замълчи, защото при тях дойде сервитьорът с бележник и химикалка в ръка. Зотов поръча набързо, без да поглежда менюто, защото знаеше наизуст какво пише там. Левченко пък, както обикновено, дълго се мота, прелиствайки страниците и до безкрай уточнявайки нещо със сервитьора. Най-сетне останаха сами и Николай Степанович продължи тирадата си точно от думата, на която бе спрял. Това беше друга негова особеност: никой и нищо не можеше да го накара да забрави мисълта или фразата си.

— … как дойдохте при мен млад, беден и глупав и помолихте да ви взема на работа? Нищо не умеехте, дори да пеете, макар че дълги години бяхте се учили при добри учители. Аз намерих възможност да ви използвам, и то така, че да получавате добра заплата. Учих ви да работите и да печелите, въведох ви в среди на хора, благодарение на които и тогава живеехте нашироко, и сега имате възможност да пробутвате навсякъде своето бездарно протеже Вилданов. И как ми благодарите? Какво чувам от вас? Жалки, безпомощни приказки, че много съжалявате, но не можете да свършите някаква си работа. Такива приказки не ми допадат, драги. За разговорите с мен трябва внимателно да преразгледате речника си, така че повече да не чувам тези думички. Сега на въпроса. Поставят ми кратки срокове, така че и аз поставям такива на вас. За ваш късмет, ситуацията не е пожарна, едва преди три дни правителствената криза изглеждаше неизбежна и ако се бе разразила, материалът щеше да е нужен спешно, но този път всичко се размина. Моите аналитици смятат, че сега ще настъпи затишие до пролетта. Така че имате време, но не много, не се отпускайте. Обичам да разполагам с оръжието предварително и се старая да не отлагам нищо за последната минута. Разбрахте ли ме, Славочка?

— Разбрах ви — колкото можеше по-тихо произнесе Зотов, за да не позволи да проличат омразата и злобата му. — Ще направя всичко възможно.

Донесоха им предястията и известно време те мълчаливо поглъщаха изисканите деликатеси.

— За вас се говорят интересни неща — отново подзе Николай Степанович, докато ловко откъсваше със специална ножица щипките и опашката на огромен омар. — В течение ли сте, Славочка?

— Какво се говори?

— За вас и за вашето момче, с което не се разделяте нито за миг. Вярно ли е?

Зотов се отврати от тези думи, но направи усилие да не допусне лицето му да се изкриви в кисела физиономия. Какво ли разбира този мръсен хитър дядка?! За него съществуват само два вида близост между хората: секс и делово партньорство. Ако двама мъже не са партньори в бизнеса, но прекарват много време заедно, значи става дума за секс и никакви други варианти не се допускат. Приятелство, привързаност, уважение — всичко това е недостъпно за разбиранията на Николай Степанович Левченко. И е безсмислено да му обяснява човек. Но не може и да не му отговори.

— Това са глупости — с престорено равнодушие каза Зотов. — Ние наистина се виждаме ежедневно, понякога прекарваме заедно по цели дни от сутрин до вечер, понякога се срещаме само за половин час — това зависи от графика на неговите репетиции, концерта, записи и делови срещи. Колкото е нужно според графика, толкова време прекарвам с Игор. Да не говорим, че просто се занимавам с него като педагог и го правя още от детството му, а това вие прекрасно знаете. Много добре знаете също, че в сексуално отношение аз обичам жените, а не мъжете. Отговорих ли на въпроса ви?

— Славочка! — Левченко гадно се закиска и му се закани шеговито със стиснатата в ръката си ножица. — Аз знам и друго. Когато сте започнали да се занимавате с това младо дарование, сте имали някаква съпруга. И къде е тя сега? Нещо повече — после сте се оженили отново, но и втората ви съпруга се е изгубила някъде в мъглата. Жените си отиват, момчето остава. Съгласете се, че картинката е красноречива. Между другото, приятелче, как са децата ви? Или сте ги пропъдили от живота си заедно с очарователната ви съпруга?

— Децата са добре, благодаря — сдържано отговори Вячеслав Олегович.

— Бяха едни прелестни ангелчета. — Левченко най-сетне довърши гигантския омар и грижливо избърса пръстите си със салфетката. — Малко ви завиждах, защото моите синове — уви! — не ми носят много радост. Дори когато бяха на съвсем крехка възраст, си имах само неприятности с тях. Постоянно ги измъквах от районните управления, след като правеха разни лудории. А когато пораснаха… Впрочем още не се знае какво ще излезе от вашите ангелчета. На колко е голямата ви дъщеря? Доколкото си спомням, вече трябва да е на петнайсет, нали?

— Напролет ще навърши шестнайсет — сдържано кимна Зотов.

— А момчето?

— Той е на единайсет.

— Гледайте да не го изпуснете! — назидателно изрече Николай Степанович. — Опасна възраст е, всичко може да се случи. Ама какво ли ви говоря, сякаш не го знаете.

Думите прозвучаха за Зотов като плесница, нанесена с омазана в нечистотии длан. Интересно — дали той изобщо може да разговаря за нещо с Левченко, без да изпитва отвращение и погнуса? Уж темата беше неутрална — децата, обаче не, и тук гадното старче се изхитри да каже нещо, от което Зотов изтръпна.

Като цяло обядът премина доста мирно, Левченко не го притискаше и не го заплашваше, но впрочем ще бъде справедливо да кажем, че той никога не бе го и правил. Беше абсолютно сигурен, че никой не би посмял да не му се подчини, а ако някой не свърши възложената му работа, това става не поради нахалство или безстрашие, а само поради нехайство и разсеяност. Е, напомняше, посмъмряше такива хора, но нищо повече. И което е най-неприятното — Левченко беше прав. Наистина никой не смееше да не му се подчини.

Накрая, когато им поднесоха кафето, Зотов все пак попита:

— Николай Степанович, настоявате ли материалът да бъде именно този или ще ви задоволи всякакъв, с чиято помощ може да се постигне същата цел?

Левченко недоверчиво го измери с поглед изпод рошавите си вежди и промърмори:

— Ще ме задоволи всякакъв материал, стига да има същия ефект. Не съм предполагал, Славочка, че разполагате с толкова обширни възможности и връзки, че да ме снабдявате с разнообразни материали. Приятно ме изненадахте. Значи уроците ми отпреди толкова много години не са отишли на вятъра. Дерзайте, нежен и любвеобилен мой приятелю, търсете и ми носете по нещо в човчицата си. Ще приема всичко. Но първо искам да знам къде се намира ОНЗИ материал и какво е станало с него, защото пари могат да се печелят не само чрез използване на материали, но и чрез тяхното неизползване. Много заможни люде днес биха платили добре за едно сигурно сведение, че някой материал вече не съществува на този свят. Колкото до другите материали — защо не, проявявайте инициатива, работете. Давам ви благословията си. Доволен ли сте?

— В известен смисъл. Щом не съм ограничен от строги рамки, надявам се да мога да ви помогна.

Левченко бавно постави върху чинийката миниатюрната чашка и с усилие измъкна дебелия си пръст от малкото гравирано отверстие на изящната й дръжка. Очите му бяха престанали да святкат, сякаш пред лицето му някой бе поставил матов екран, неутрализиращ блясъка.

— Славочка, не бива да се самозалъгвате — каза той с неприятна усмивка. — Не бива да се надявате, че ще съумеете да ми помогнете. Аз ви помогнах навремето, и то неведнъж и сериозно, а сега вие просто ми връщате дълга. И не си задавайте глупавия въпрос ще можете ли да го направите. Просто не бива да забравяте, че сте длъжен. Това е то. Длъжен сте да правите каквото ви нареждам. Благодаря ви, драги, обядът беше възхитителен.

Той с лекота, въпреки разплутата си фигура, се надигна от масата и тръгна през залата към изхода. Зотов се обърна след него и с недоволство констатира, че се държи като малко, направило беля хлапе, което се е загледало в смъмрилия го чичко с надеждата той сега да се усмихне и приветливо да му махне с ръка — сиреч всичко е наред, белите са забравени, продължаваме напред. Но Левченко излезе, без да се извърне.

* * *

Лера Немчинова лежеше на дивана в своята стая и слушаше записи на Игор Вилданов, когато звънна телефонът. Тя припряно грабна слушалката. Ами ако е Игор?

Наистина беше той.

— Здрасти, коте! Всичко наред ли е?

— Разбира се! — щастливо се усмихна тя. — А ти добре ли си?

— При мен е абсолютна кочина — весело й съобщи Игор. — Ела, трябва да разтребиш, довечера ще имам гости.

— Разбира се — повтори Лера, — ей сега идвам.

— Значи така — гласът му стана делови, — след десет минути излизам, ти ще дойдеш, ще разтребиш тук. И купи там нещо, за да има с какво да нахраня гостите. Мезета, салатки, е, ти си знаеш. Това е, коте, чао, вече трябва да тръгвам.

— Чакай! — бързо възкликна момичето. — Ами ключове? Защото аз нямам ключове за апартамента, а пък ти нали сега излизаш…

— А, да, забравих. Но не мога да те чакам, имам си работа. Обади се на цербера Славка и се разбери с него, става ли, коте? Страстно те целувам.

Лера свали топлата пижама, с която ходеше вкъщи, и започна да се облича. Вярно, може да не се впряга много, докато избира тоалет, нали я поканиха не на среща, а да разтребва. Игор няма да си е вкъщи, вероятно няма да се прибере скоро и няма да е сам, не я покани на купона дори в качеството на прислуга, така че и по-обикновени дрешки ще свършат работа. Дънки и пуловер например. Може дори да не се гримира. Да, но ако… ако той вземе, че прескочи до вкъщи или се обади по телефона, докато тя разтребва жилището му, и я помоли да остане, за да му помогне за посрещането на гостите? Трябва да бъде във форма, за Игор тя трябва винаги да бъде привлекателна и съблазнителна.

Лера извади от гардероба тесен кожен панталон и яркочервена копринена туника, която се завързваше на корема, като оставяше оголена ивичка кожа на талията. Знаеше, че нейният любим харесва такива дрехи. Съчетание от червено и черно, леко заголено тяло, тънък плат, обгръщащ високата гръд. Не е срамно и да се появи така пред гостите. Вярно, няма да е много удобно да разтребва в този вид, но може да свали всичко това и да облече някоя стара фланелка от гардероба на Игор.

Лера грижливо се гримира и излезе в антрето, за да си обуе ботушите. И точно тогава от своята стая изпълзя омразният дядка.

— Скоро ли ще се прибереш? — попита той.

— Не е твоя работа! — тръсна момичето и продължи да вдига ципа на ботуша.

— Питам те заради обяда… Вкъщи ли ще обядваш?

— Не.

— А за вечеря ще се прибереш ли?

— Не знам.

— Поне се обади, за да знам за кога да приготвя вечерята.

— Ще видим… — неопределено отговори тя, облече кожухчето си, грабна чантата и затръшна вратата.

Валеше ситен мокър сняг и Лера веднага съжали, че не бе погледнала през прозореца, преди да излезе. Трябваше да си вземе очилата — сега всичкият грим ще се разтече от снега. За такива случаи Лера имаше специално поръчани очила с леко затъмнени стъкла без диоптър. Но пък няма да се връща я… Дядката пак ще й се лепне: защо се върна, какво се случи… И изобщо не е хубаво да се връща — няма да й върви. Наистина казват, че тази поличба не се задейства, ако се погледнеш в огледалото, когато се върнеш. Но въпреки това тя няма да рискува.

Реши да купи продуктите в своя квартал. Веднъж, преди половин година, занесе на Игор мезета от магазина близо до своя блок. Тогава той пак чакаше гости и й възложи тази подготвителна работа. Всички много харесаха салатата от омари, коктейла от скариди и грузинското ястие, никой не повярва, че са закупени готови, а не са дело на опитна домакиня. Игор също похвали храната и оттогава всеки път, когато той я молеше да купи продукти, Лера отиваше в този магазин и после мъкнеше тежките торби през целия град. Страхуваше се да хване такси, защото напоследък много се говореше за безгрижни пътници, които лоши шофьори откарвали в закътани места, ограбвали ги, изнасилвали ги, та дори ги убивали.

Тя старателно обходи огромния универсален магазин, събирайки в кошницата си всичко необходимо. Плати, взе от касиерката няколко големи торби и като се отдалечи от касата, нареди покупките в тях. Естествено получи се тежък багаж: пет торби, три в едната ръка и две — в другата. Е, нищо, свикнала е, все някак ще ги занесе. Важното е да не изгуби касовите бележки. Когато й дава парите, похарчени за продуктите, Игор ще провери всичко до последната копейка. Не защото е скъперник, не. Игор е много щедър и добър, просто не може да понася да го мамят и да му вземат повече пари. Винаги проверява и касовите бележки, и сметките. Парите не му се свидят, но никога не дава повече, отколкото е нужно.

Лера вече беше изминала половината път до най-близката станция на метрото, когато чу:

— Госпожице, ще ми отделите ли няколко минути?

Пред нея бе застанал привлекателен младеж с бележник и химикалка в ръката. Висок, синеок, със сериозно лице. Няколко минути? Защо не, може да остави торбите на тротоара и да си почине малко, защото пръстите й вече съвсем изтръпнаха. Няма никаква опасност, дванайсет часът по обяд е и улицата е оживена.

— Слушам ви, кажете — с приятна усмивка отговори Лера.

— Трябва да ви задам само един въпрос, но той може да ви се стори толкова странен и дори плашещ, че е нужно предварително да ви обясня нещо.

„Ето на — с внезапен ужас си помисли тя, — така си и знаех. Странен и плашещ въпрос. Сигурно е някакъв маниак и сега ще ме попита какво е отношението ми към груповия секс или садомазохизма. Но нищо, я колко хора има наоколо, все някак ще се измъкна“.

— Провеждам изследване за влиянието на различни видове излъчвания върху човека — продължи междувременно синеокият. — Отдавна е установено, че различни геометрични конфигурации правят различни излъчвания. Чували ли сте нещо за това?

— Не — поклати глава Лера, която вече се бе поуспокоила.

— А че навремето е било прието на скрина да се поставят седем слончета, подредени по ръст? Смятало се е, че носят щастие.

— Разбира се — разсмя се тя, — това е ужасна еснафщина. Мисля, че сега никой не го прави. Било е модерно във времената на дантелените салфетчици.

— Права сте — кимна синеокият, — днес хората не го правят, а би трябвало. Учените са установили, че такава конфигурация от слончета има излъчване и това излъчване се разпространява на голямо разстояние. При това изобщо не е задължително да се подреждат именно слончета. За целта са подходящи всякакви фигурки, а ако нямате такива, може да се направят просто контури от обикновена тел. Важното е да се спазва основното правило: фигурките се подреждат в една редица по височина, тоест според увеличаването на размерите им, и те трябва да бъдат три, пет, седем, девет или повече от тринайсет. Интересно ли ви е?

Дали й е интересно ли? Господи, и още как! Този красив синеок младеж, изглежда, знае нещо особено и ако тя, Лера, го научи, ще може да помогне на Игор. Ще може да го направи щастлив, да му даде късмет и ако успее самата тя да се превърне за своя кумир в талисман за щастие и късмет, той никога няма да се раздели с нея.

Момичето с готовност кимна.

— Продължавайте, моля, всичко това е много любопитно.

— Е, добре, та значи при изследванията се е изяснило, че много от емблемите на различни религиозни и политически движения имат излъчване. Например звездите на Соломон и Давид, католическият и православният кръст. Те имат излъчване, което е насочено перпендикулярно на тяхната плоскост. Тоест човек, който носи кръст или звезда или просто ги гледа, изпитва върху себе си въздействието на излъчването, макар че много рядко се срещат хора, които реално усещат това. Човек трябва да бъде особено чувствителен, а такива личности не се срещат често на земята. Но ако ние не усещаме нещо, това не означава, че то не съществува. Разбирате ли?

— Разбирам — отново кимна Лера. — А какъв плашещ въпрос искахте да ми зададете?

— Ето, вече почти стигнахме до него.

Те стояха насред тротоара и явно пречеха на многобройните минувачи, които бързаха за метрото. Синеокият се огледа.

— Защо не се отдръпнем? — предложи той. — Страхувам се, че тук може и да ви блъснат.

Без да дочака съгласието й, той леко подхвана оставените на тротоара обемисти торби, отнесе ги на три крачки встрани и ги подпря до стената на някаква сграда. Лера послушно го последва.

— Очаквам въпроса ви — напомни му тя.

— Съществуват данни, че и свастиката има излъчване. И то особено излъчване — от лицевата си страна излъчва отрицателно, а от обратната — положително. Човек, който носи тази значка, облъчва себе си положително, а всички останали — отрицателно. Тези данни все още не са окончателно потвърдени с емпиричен материал, така че всъщност аз събирам именно такъв материал.

— Защо? За какво ви е нужно това?

— Защото моята баба и още четирима членове на моето семейство са били изгорени в Освиенцим. Разбира се, тогава аз още не съм бил роден, но това не ми е безразлично. И искам да разбера в какво се състои притегателната, магнетичната сила на фашизма.

— Аз не се занимавам с политика! — бързо изрече Лера и се наведе да вземе торбите си.

Колко жалко! Мислеше си, че този синеок мъж ще даде в ръцете й ключа към пълното и безвъзвратно спечелване на Игор, а той се занимавал с някаква тъпа политика. Добре де, слава богу, че поне не е сексуален маниак.

— Това не е политика, мило момиче, това е чиста наука. Аз не изучавам политически движения, занимавам се само с проблемите на излъчването. И после — още дори не съм ви задал основния си въпрос, а вие вече си тръгвате…

„Сега ще ми поиска телефонния номер или ще ми предложи да вечеряме заедно днес — с досада си помисли тя. — Пълно разочарование“.

— Добре, задайте го — вяло каза Лера. — Задайте своя въпрос.

Синеокият помълча няколко секунди, после на един дъх изтърси:

— Като малка рисували ли сте свастика?

Тя цялата се изчерви, бузите й пламнаха. Много отчетливо си спомни как, когато беше деветгодишна, нарисува свастика на черната училищна дъска. Незнайно защо, ужасно й се прииска да го направи и го направи. Учителката извика в училището леля Зина, после леля Зина дълго провежда с Лера възпитателна работа — обясняваше й колко много мъка е причинил на хората фашизмът, свали от рафта тежките томове на „Нюрнбергският процес“ и дълго й показва снимки на обесени и разстреляни хора. Масовите екзекуции ужасиха момичето, по-рано тя не бе имала и понятие от тези неща. Но най-лошото беше друго: дори след тези разкази пак й се искаше да рисува свастика, не можеше да надвие себе си. И рисуваше. Само се стараеше никой да не вижда изпълненията й. Вземе тебешира, издебне момент, когато в класната стая няма никого, нарисува я и веднага я изтрие с гъбата. Огледа се крадешком, пак нарисува свастика и моментално я изтрие. Срамуваше се, но не можеше да надвие себе си, защото изпитваше чувство на някакъв необясним възторг и същевременно ужас, когато рисуваше. След известно време това мина, започна лятната ваканция и цели три месеца тя нямаше подръка дъска и тебешир. Лера се опитваше да рисува свастика на лист хартия, но чувството на възторг и удовлетворение не я спохождаше, така че заряза тази работа, а до септември и самото приятно усещане някак се притъпи. Момичето повече не се върна към това странно занимание.

— Вие мълчите — констатира синеокият, — значи моят въпрос попадна в целта. Сега ви е неудобно и не знаете как да ми отговорите. Не се смущавайте, огромен брой от децата и юношите са имали такива периоди. И аз самият рисувах свастика, когато бях на дванайсет или тринайсет години. И изпитвах от това просто неземна радост, макар че почти нищо не знаех за самия фашизъм. Малко от книгите, малко от филмите, но на тази възраст човек трудно разбира чуждата мъка. Вие по стените на входовете ли рисувахте или по оградите?

— На дъската в класната стая — тихо призна Лера. — А вие?

— Аз пък във входа. Опитвали ли сте да рисувате на хартия?

Тя трепна. Ама тоя да не е ясновидец? Как можа да се сети?

— Опитвала съм.

— Е, и? Не ви ли хареса?

— Слушайте, вие откъде…

— Но това само потвърждава теорията! — Той весело се усмихна. — И аз минах през опити да рисувам в тетрадката, но нищо не излезе. Усещането не беше същото. И знаете ли защо? Излъчването е в посока, перпендикулярна на плоскостта на линиите. Вече ви говорих за това, но сигурно не сте ме разбрали. Когато рисувате на вертикална повърхност — на стена, ограда, на класната дъска, — излъчването идва към вас и вие сте подложена на неговото въздействие. Ако пък рисувате в тетрадка, поставена на масата, тоест на хоризонтална плоскост, излъчването отива нагоре и надолу и вие не го приемате. Замислете се само: днес в Москва е трудно да намерите сграда, където стените на входа или кабината на асансьора да не са „разкрасени“ със свастики. И така е било винаги, откакто се помня. Глупаво е да си го обясняваме с обстоятелството, че у нас има толкова много последователи на фашистката идеология, още повече че това се прави от деца и юноши, а не от зрели хора. Значи трябва да има някакво друго обяснение. Съгласна ли сте с мен?

Лера мълчаливо кимна — беше го слушала като омагьосана. Разбираше всичко, което й говореше той, защото самата тя го бе преживяла. Нима напразно се бе срамувала и нейните детски постъпки са имали такова интересно обяснение? Направо да полудееш!

— Същевременно тази теория обяснява и факта, че хората, които са носили на гърдите си свастика, са изпитвали чувство на психологически комфорт, а онези, които не са носили, общувайки с човек със свастика, са изпитвали разни негативни емоции, в частност — необясним страх. Нали вече споменах за особеностите на свастиката: тя излъчва отрицателни вълни от лицевата страна, тоест от онази, която е обърната към събеседника, и положителни — към онзи, който я носи. Та ето, събирам материал, обикалям улиците и питам различни хора дали като деца са рисували свастики, а ако имат деца — дали те рисуват и как си го обясняват.

— А питате ли самите деца?

— Разбира се. Извинете, че ви забавих, сигурно бързате. Но като компенсация за времето, което ви загубих, бих искал да ви направя един подарък.

— Подарък ли? — учудено и недоверчиво попита Лера. — Ще ми подарите брошура за излъчването или ще ми купите цветя?

— Защо, та това е банално! — разсмя се синеокият. — Цветя и брошури се подаряват на обикновени момичета, а вие сте необикновена и можете да очаквате съвсем специален подарък.

— Откъде пък направихте извода, че съм необикновена? — попита тя, като се стараеше да не се издаде, че е поласкана.

— Ами аз, уверявам ви, съм от онази малобройна категория хора, които притежават особена чувствителност към излъчванията и някои други неща. Разбира се, не съм екстрасенс — няма да ви лъжа, но нещо близко до това. И усещам, че вашето излъчване не е като на другите хора. Вие сте много особена, не приличате абсолютно на никого. Казвали ли са ви го?

Не, това синеоко момче определено й харесва. Цял живот Лера беше принудена сама да подчертава своята необикновеност, за да привлече вниманието на хората, които й харесваха и на които искаше да направи впечатление. А този красив строен младеж веднага разбра, че тя не е като всички. Реши да пофлиртува, още повече че все още беше обяд, а гостите щяха да дойдат у Игор, както обикновено, не по-рано от десет вечерта. Сто пъти ще успее да разтреби апартамента му, да приготви храната и да я сервира на масата. Ако успее да очарова този изследовател, току-виж — той й помогнал да занесе торбите.

— Случвало се е да ми казват, че съм особена, но аз не вярвах. А вие какво необикновено виждате у мен?

— Аз не виждам, а усещам — поправи я събеседникът й. — Вие цялата сте необикновена. Всичко във вас е необикновено — като се започне от името и се стигне до съдбата ви. Сигурен съм, че имате рядко, немного разпространено име. И съдбата ви е съвсем необикновена. Страхувам се да не предизвикам беда, но ми се струва, че животът ви е пълен с трагедии. Прав ли съм?

* * *

Изглежда, действаше правилно, момичето не бързаше да се отърве от него, макар че бе тръгнало с торбите си към метрото, тоест трябваше да пътува за някъде. Беше успял да я заинтригува.

— Името ми е Валерия — каза тя. — Това име наистина не се среща често, тук сте прав. А колкото до съдбата ми, родителите ми бяха убити, когато бях на осем години, а съвсем наскоро убиха годеника ми. Изглежда, над мен тегне някакво родово проклятие, защото загиват всички хора, които обичам. — Гласът й трепна, очите й се напълниха със сълзи.

— Ако искате, можем да опитаме да направим нещо по този въпрос — предложи Дюжин. — Аз се казвам Павел и ако имате време, хайде да поговорим за вашата съдба по-подробно. Ако пък бързате, просто ще ви направя обещания подарък и няма да ви отнемам повече време.

Лера погледна часовника и се усмихна:

— Ами май имам малко време. Можем да си поговорим с вас, само че да не е прекалено дълго, защото днес ми предстои още много работа.

Павел прибра бележника и химикалката и вдигна многобройните й торби, вътрешно изумен как това момиче успя да извърти нещата. Сякаш не тя има интерес от него, а той от нея и тя просто милостиво му прави услуга, като отделя малко от скъпоценното си време. Вероятно такъв талант притежават всички красавици.

След няколко минути двамата вече седяха в малката зала на уютен бар. Музиката като че ли звучеше прекалено силно, но това дори беше в полза на Павел: можеше напълно оправдано да седи по-близо до новата си позната, почти докосвайки с глава разкошната й коса. Дотук всичко беше лесно, той умееше да се запознава с момичета, да поддържа разговор — също, но нали задачата му не беше само да се запознае с Лера Немчинова. Трябваше да я накара да свали пръстена и да му го покаже, за да може той да види има ли от вътрешната му страна надпис. Впрочем вече беше измислил как да го направи. Най-важното беше да не изгуби интереса й към проблема за излъчванията.

Пиеха кафе и Лера му разказваше за нещастната си съдба. Разказът й направи впечатление на Дюжин, но той не забравяше главната цел, заради която бе организирано това запознанство.

— Аз не мога да променя живота ви — каквото се е случило, вече се е случило — каза Павел, — но мога да опитам да ви дам съвет.

— Какъв съвет?

— Вие носите пръстена си неправилно. Трябва да го носите по друг начин и тогава животът ви ще стане по-лек.

— Как така? — учуди се Лера. — Защо? Какво общо има тук пръстенът?

— Вижте сега — започна да й обяснява Дюжин, — пръстенът е затворен контур, той има силно излъчване. Ако контурът има издатина или някаква тежест, насочена надолу, тази издатина излъчва винаги отрицателна енергия и това е много лошо за здравето и изобщо за емоционалния живот на човека, който носи такава конструкция. А когато издатината или тежестта са насочени нагоре, излъчването винаги е положително. На вашия пръстен камъкът е разположен не в центъра на обкова, според замисъла на бижутера той представлява цвете, издигащо се нагоре над самия пръстен. Но защо вие го носите с камъка надолу?

— Не знам — сви рамене момичето. — Така повече ми харесва.

— Но не е правилно. Сега ще ви покажа за какво става дума.

Той извади от джоба си парче медна тел и малко руло изолационна лента. Изви телта така, че да се получи примка с две дръжчици. После отвори бележника си, откъсна лист, а от листа — две тънки лентички.

— Имате ли кибрит? — обърна се той към Лера.

— Не, не пуша.

— Аз — също, но сега ни трябва кибрит. Ще отида да потърся.

Той отиде до бара и след минута се върна с кутийка кибрит.

— Какво правите? Поне ми обяснете, за да разбирам какво става — помоли Лера.

— Правя примковиден индикатор на излъчването. Ето я самата примка, направих я от парче медна тел. Може да се използва стоманена тел или алуминиева — няма значение. Сега трябва да заредим индикатора с допинг, а за целта ни е нужен фосфор от кибритени клечки. Ето, натривам тези тънки лентички с фосфор, виждате ли? После намотавам лентичките около дръжчиците на индикатора и отгоре навивам изолирбанд.

— Защо?

— За да изолирам ръцете си от излъчването. Нали ви казах, че съм много чувствителен и ако държа индикатора с незащитени пръсти, ще поема цялото измервано излъчване. Ще ми се завие свят и изобщо ще се почувствам зле. Ето, готово. Свалете пръстена, ако обичате.

Лера послушно свали пръстена и му го подаде.

— Сега гледайте. Ако излъчването е положително, индикаторът ще се наклони към мен, тоест към човека, който го държи. Ако пък е отрицателно — тогава ще се наклони към пръстена.

Лера внимателно наблюдаваше манипулациите му, но по красивото й личице все още беше изписано недоверие.

— Виждате ли? Когато камъкът сочи нагоре, пръстенът излъчва положително, а когато е насочен надолу — отрицателно.

— Нещо не ми се вярва — поклати глава тя. — Ами ако е просто фокус? Може вие да завъртате този индикатор накъдето искате.

— Моля! — Павел с готовност й подаде самоделното приборче. — Опитайте сама. Само не забравяйте, че когато правите опита над пръстена с камък, насочен нагоре, трябва да гледате горната точка на примката, а когато камъкът е насочен надолу — да гледате настрани.

— Накъде да гледам?

— Няма значение накъде, стига само да не гледате индикатора.

— Защо?

— Сложно е, Валерия, ще ми трябват няколко часа, за да ви го обясня. Просто ми повярвайте. Има определени правила за измерване на положителните и отрицателните излъчвания.

Момичето повтори експеримента и недоверието, изписано на лицето й, отстъпи място на някакво объркване.

— Нищо не разбирам, той наистина се накланя в различни посоки — каза тя, като разглеждаше недоумяващо индикатора. — Значи смятате, че трябва да нося пръстена с камъка нагоре?

— Непременно! — твърдо отговори Дюжин. — Това, разбира се, няма да опази от нещастия вашите близки, но лично вие ще бъдете по-здрава и по-уверена в себе си, повече ще се радвате на живота. Между другото обърнете внимание: мъжете, които постоянно носят костюми и ризи с вратовръзки, са по-болнави и много по-нервни от онези, които не носят вратовръзки и се обличат по-разчупено. Просто се вгледайте в хората, които познавате, и ще разберете, че съм прав.

— Но защо? — отново съвсем по детски попита Лера.

— Защото завързаната вратовръзка не е нищо друго, освен затворен контур с тежест, насочена надолу.

— Да, наистина — промърмори тя с широко отворени очи. — Разкажете ми още нещо за това.

Павел се разсмя от сърце — толкова непосредствени и естествени бяха реакциите на това момиче, което само преди половин час се стараеше да изглежда като голяма и зряла жена.

— Добре, ще ви кажа още нещо. Когато човек събира заедно и повдига нагоре дланите си, образуват се положителни излъчватели. Защото и това е затворен контур с издатина, насочена нагоре. Хайде опитайте.

Лера послушно събра длани.

— И после какво?

— После — нищо, започвате да четете молитви. Та това е традиционната молитвена поза на католиците и мюсюлманите.

— Ау, наистина… Виж ти, не бях подозирала, че вашата теория има толкова потвърждения.

— Това не е моя теория, с проблема за излъчванията са се занимавали и се занимават огромен брой учени. А аз съм просто дилетант-любител, интересува ме предимно свастиката. Впрочем вярно е, че и аз знам доста за тези излъчвания. Е, а сега — обещаният подарък. Вземете тази рисунка.

Дюжин отново отвори бележника си, откъсна още един лист от него и започна да рисува прост орнамент, състоящ се от взаимно перпендикулярни линии.

— Какво е това?

— Древногръцки меандър. Такива орнаменти са били използвани в украсата на помещенията. Тази рисунка излъчва перпендикулярно на плоскостта, в която е разположена. Ако направите от този орнамент бордюр на стените, можете да покриете с хоризонтално излъчване цялата стая. Ще се получи нещо като чадър, който ще защити стаята от биопатогенните ивици. В такава стая има много по-малка вероятност да бъдете в лошо настроение или да се чувствате зле.

Лера взе листа, повъртя го в ръцете си.

— И какво да правя с това?

— Каквото искате. Но ви съветвам да опитате да го използвате в помещение, в което най-често изпадате в конфликтни ситуации. Помислете добре, спомнете си дали се карате с близките си и къде най-често се случва това. Или на кое място в апартамента ви най-често ви боли глава, пада ви настроението… Ако искате, предложете го на приятели да опитат и те. С една дума — направих ви подарък, разкрих ви малка, но много важна тайна, а какво ще правите с нея — решавате сама.

Той плати и помогна на Лера да се облече.

— Но закъде сте тръгнали с такива торби? — съчувствено попита Дюжин, като погледна тежкия й багаж. — Далече ли?

— Далече.

— Сама ли ще ги помъкнете или искате да ви помогна?

— Е, само до метрото — разреши Лера. — По-нататък ще продължа сама.

— Дали да не ви хванем такси?

— Не, ще пътувам с метрото — повтори тя.

— Както искате.

Дюжин взе торбите, изпитвайки облекчение, задето момичето не го помоли да я изпрати до крайната й цел. Това никак не се вписваше в плановете му, защото той искаше колкото може по-скоро да се върне в службата си или поне да се обади на Каменская по телефона, за да й съобщи, че усилията му не са отишли напразно. От вътрешната страна на пръстена с големия диамант бяха гравирани думите: На моята любима.