Александра Маринина
Реквием (4)

Глава 3.

Настя Каменская отдавна не бе имала такова добро настроение. И интересното бе не толкова, че то беше добро, а че беше стабилно добро. Тоест не се разваляше през час и половина — два, а си оставаше добро ден след ден. Хем нямаше никакви особени причини за радост — просто душевното й състояние беше такова. Немалък принос за поддържането на жизнения й тонус имаше новият й колега — Павел Михайлович Дюжин.

Според представите на Настя Павел беше абсолютно неправилен човек, в смисъл че никак не приличаше на съществуващия в главата й образ на сериозен служител от кадровия апарат. Настя наричаше хора като Дюжин „обикновен като паметник“. Или „като курабия“. Още в първия ден от познанството им капитанът я попита:

— Слушай, вярно ли е, че баща ти преподава в катедрата по оперативно-издирвателна дейност?

— Не родният, а вторият ми баща — сдържано го поправи Настя. — Защо?

— Трябва да помогнем на едно момче, през зимната сесия ще държи изпит точно при твоя роднина.

Тази простота направо слиса Настя. Нито веднъж през всичките години, откак бе започнала работа, никой не бе посмял да се обърне към нея с подобна молба, въпреки че на „Петровка“ имаше повече от достатъчно хора, които учеха в учебното заведение, където преподаваше Леонид Петрович. Един път, първия, се оказа достатъчен, та опитите да се намери протекция да престанат завинаги. Онзи първи път опит за това направи началникът на един от отделите, ходатайстваше за сина си. Тогава тя отговори кратко и отчетливо:

— Няма да стане. Ако вашето момче не знае основния предмет от милиционерската наука, самият вие трябва да се засрамите. Седнете и му помогнете в ученето. Ако не можете — изпратете сина си при мен, ще го подготвя за изпита. Но няма да моля за протекция.

Онзи началник се обиди и започна да разправя из цялото управление каква кучка била тази Каменская. Неприятно беше, но пък урокът бе усвоен солидно. Никой повече не се опита да ходатайства за изпита по този начин.

Капитан Дюжин обаче не беше работил на „Петровка“, не познаваше добре Настя и колегите й и не беше присъствал на онзи печален урок. Ето защо бе сметнал, че ще е напълно нормално да ходатайства за приятеля си.

— Защо, твоето приятелче да не е глупак? — ядосано попита тя. — Не е ли в състояние да се подготви за изпита?

— Абе няма време — впусна се в обяснения Дюжин. — Ами че той учи вечерно, работи като вол. Кога да учи?

— Нали е мъж. Да се напъне и да учи.

— Е, не може и това е. Много са натоварени, няма нито една свободна минута.

— И въпреки това отговорът ми е не! — твърдо повтори Настя.

— Ама защо?

По лицето на капитана бе изписано неподправено изумление, сякаш бе очаквал всичко друго, но не и отказ. Личеше, че е бил готов да изслуша уточняващи въпроси, например за името на приятеля си, номера на групата и датата на изпита, както и да чуе условия във вид на парична сума или някакъв комплект услуги, с една дума Павел Михайлович Дюжин явно бе очаквал какво ли не, само не и това категорично не без каквито и да било обяснения и оправдания.

— Ами така! — сви рамене Каменская. — Не — и толкоз! Никога не съм го правила, няма да го направя и сега.

— А защо не си го правила? — с искрено любопитство попита Павел. — Да не би да си в лоши отношения с втория си баща?

Настя остана буквално като гръмната от тази наглост. Познават се само от един ден, а той не само започва с ходатайства, ами се рови и в семейния й живот.

— Обяснявам, Паша, щом сам не разбираш — спокойно каза тя. — Срамно е човек да не знае материала по основна дисциплина. Това е неприлично. Човек, който смята професионално да се бори с престъпността, няма право да не знае предмета, наречен „оперативно-издирвателна дейност“. Впрочем той е длъжен да знае не по-зле и материала по всички останали предмети. Знаеш ли по какво се различава един детектив от лекар или инженер? Инженерът или лекарят имат пълно право да не знаят подробности за въстанието на Спартак или датата на първото заседание на Генералните щати — това няма да повлияе на способността им правилно да поставят диагнози и да назначават лечение, нито на стабилността на конструкциите. А детективът трябва да умее да се впише във всякаква среда, трябва да бъде способен да поддържа разговор с всякакъв събеседник и да извоюва неговото предразположение. Ние никога не знаем кого ще се наложи да накараме да „пее“ утре: философ, историк, бездомник, писател, музикант, ядрен физик или свещеник. Ето защо, дори моят втори баща да преподаваше културология или история на религиите, аз пак не бих ходатайствала за някого пред него. Имаш ли други въпроси?

— Имам — весело отговори Дюжин. Настя не долови в гласа му дори намек, че се е засегнал. — А ти самата знаеш ли за тези Генерални щати или високите ти изисквания се отнасят само за другите?

— Генералните щати са провели първото си заседание през 1302 година. Да ти кажа ли и за Спартак или не е необходимо?

— Разбрах! — моментално реагира Павел. — Край на въпросите. Значи не се навиваш да ходатайстваш за изпити. А каква полза може да има човек от теб?

— В какъв смисъл? — не разбра Настя.

— В смисъл на твоите възможности. Може би имаш връзки в медицински среди или в някакви посолства, по-специално в отделите за визи?

Настя избухна в смях. Простотата и праволинейността на капитан Дюжин внезапно престанаха да я ядосват, защото бяха толкова непосредствени и открити, че беше невъзможно да му се сърди човек.

— Паша, от мен не можеш да имаш никаква полза — каза тя, усмихната. — Такава съм си — смотана. Така че — извинявай.

— Ей че го каза и ти! — уверено заяви той. — Не може да бъде. Всеки човек има връзки и познанства, друг е въпросът, че много хора не ги ценят, защото самите те не ги използват. Имаш ли съпруг?

— Тази сутрин май имах — пошегува се Настя.

— Какво работи?

— Математик е.

— Ето виждаш ли, значи може да помогне с частни уроци за малки тъпанарчета.

— Пашенка, моят съпруг не се занимава с частни уроци, има си безброй други грижи.

— Нищо, когато му потрябват пари, ще започне да се занимава. За втория ти баща вече разбрах. А какво ще кажеш за майка си?

— Майка ми е лингвист, специалистка е по разработване на методики за изучаване на чужди езици.

— И тя е потенциален частен учител — удовлетворено кимна Дюжин. — А ти какво ми разправяше? Имаш ли брат или сестра?

— Нямам кръвни.

— Ами братовчеди?

— Имам природен брат, син на баща ми от втория му брак.

— Той какво работи?

— Банкер е.

— О! И след това ми говориш, че…

— Стига, Паша, млъквай! — засмя се Настя. — Казах ти за близките си далеч не за да си правиш разни изводи. Просто ти, като всеки нормален кадровик, страдаш от жажда за информация, иска ти се да научиш за мен повече, а нямаш достъп до личното ми досие. Аз интелигентно ти се притекох на помощ и ти дадох известна информация, за да не се изнервяш. Така че от мен можеш да имаш само един вид полза: ще се опитам да ти покажа основите на аналитичната работа. Иначе аз съм напълно безполезен човек.

— Добре — с лекота се съгласи капитанът, — тогава да вървим да ме учиш.

Този разговор се проведе в кабинета, обитаван от Дюжин. Тъй като освен самия капитан, там работеха още трима служители, процесът на съвместната работа естествено трябваше да протича в кабинета на Настя: на нея — като главен експерт-консултант — й се полагаше отделно помещение. И тогава капитан Дюжин смая Настя още повече. Просто я срази, и то къде-къде по-радикално, отколкото със своята прозрачна непосредственост и простодушие.

Още когато престъпи прага на кабинета й, Павел потрепери като от студ, няколко пъти рязко вдиша през носа си, после се обърна към вратата.

— Сега се връщам! — каза и изскочи в коридора.

Върна се след няколко минути. Влезе, плътно затвори вратата, потърси с поглед ключовете, които стърчаха от вътрешната страна на вратата, и заключи.

— Защо? — попита Настя, на която тази постъпка никак не се хареса, защото я караше да предполага най-неприятни и ненужни неща: съвместно пийване в чест на запознанството им.

— Почакай — ще видиш.

Павел извади от джоба си тънка черковна свещ и кутийка кибрит. Едва лумнал, пламъкът се залюшка в различни посоки, свещта започна да попуква и да пуши.

— Така и предполагах — поклати глава той. — Тук, при теб, е лошо. Виждаш ли как пуши свещта? Полето тук не е добро.

— А къде е добро? — насмешливо попита Настя, наблюдавайки този неразбираем за нея спектакъл.

— Там, където пламъкът е спокоен и по форма прилича на обърната капка. Но ти не се тревожи, това може да се оправи. Имаш ли светена вода?

— Какво?!

— Ясно. Необразован човек си ти, Настя. А ми разправяш: оперативният работник трябва всичко да знае и да умее да поддържа разговор на каквато и да е тема. Само те бива да говориш, а не познаваш основни неща от нормалния живот.

— Слушай, Павел, ако обичаш, престани да правиш тук циркове! — ядосано каза тя. — Имаме да вършим работа.

— Твоята работа никъде няма да избяга. А между другото е много вредно да се работи в такава атмосфера. Изобщо не разбирам как главата ти може да мисли в тази стая. Трябва да се вземат спешни мерки.

— Какви например?

— Преди всичко — да се напръскат всички ъгли със светена вода. После да разнесем свещта из цялото помещение и да изчакаме пламъкът да изгори всичкото зло, което се е натрупало тук. А ако това не помогне, ще трябва да ти донеса една рамчица. Имай предвид, докато свещта не престане да пуши и пламъкът не се успокои, аз отказвам и няма да работя тук.

— Сега ме чуй добре, Дюжин! — процеди Настя. — Нямам светена вода и няма да обикалям стаята със свещ в ръка. Не е нужно да носиш никакви рамчици. Всеки човек има право на собствени бръмбари в главата и аз не мога да ти отнема това право. Но имай добрината да не се опитваш да преселиш тези бръмбари в моята глава. Имам си достатъчно свои.

— Но нали свещта пуши! — упорито възрази Павел. — Това не е случайно. Тя не бива да пуши. И пламъкът е неспокоен.

— Тук става течение.

— Не става течение — прозорецът е затворен, а вратата е заключена.

— Значи восъкът не е достатъчно чист.

— Но в другото помещение тя не пушеше и пламъкът й беше спокоен. Восъкът няма нищо общо. Не, само погледни, просто погледни какво става! И пука! Може би си злобна?

— Аз ли?

От изненада Настя се обърка и дори забрави, че смяташе да включи бързовара, за да направи кафе.

— Ти, ти. Може би самото помещение е нормално, а твоята злоба създава такова поле.

— Е, край, точка! — избухна тя. — До гуша ми дойде! Веднага угаси тази свещ и започваме да работим.

— Ама моля ти се…

Гласът на капитана изведнъж стана жален и много сериозен. Той стоеше пред нея, строен и стегнат в зелено-кафявата си униформа (защото беше капитан не от милицията, а от вътрешната служба), с тъжни очи и със свещ в ръката. Видът му беше абсолютно идиотски, но на Настя, кой знае защо, не й беше смешно. Сигурно от яд.

— Ти може да не вярваш, това си е твоя работа — тихо каза Дюжин. — Но ми позволи да направя това, което смятам за необходимо. Иначе няма да мога да работя в това помещение.

Неочаквано ядът й мина, дори — неизвестно защо — й дожаля за Павел.

— Добре, прави каквото щеш — махна с ръка Настя. — Само че тихо, без да ми пречиш.

Тя си наля голяма чаша кафе и се задълбочи в съставянето на работната програма, която смяташе до вечерта да докладва на Заточни. Дюжин излизаше някъде, връщаше се, обикаляше из стаята ту със свещта, ту с някакво шишенце, от което пръскаше вода по ъглите. Навън бързо се мръкваше и единствената фраза, която Настя произнесе през цялото време, беше:

— Запали лампата, ако обичаш.

Мина още известно време и най-сетне Дюжин възвести:

— Готово. Сега може да се живее. Виж колко спокоен е пламъкът. Свещта не пуши и не пука.

Настя вдигна глава и погледна свещта. Пламъкът наистина беше спокоен, приличаше на обърната капка. За това сигурно имаше някакво обяснение, но сега най-много я интересуваше работата, която й бе възложил Заточни. Тя не се сърдеше на капитана, но пък, кой знае защо, й се отщя да му обяснява смисъла на задачата. Може и да е прекрасен младеж, но, както се казва, добър човек не е професия.

— Вече минава пет — каза тя на Дюжин и отново се зарови в своите схеми, — хайде да започнем утре.

— Добре! — на драго сърце я подкрепи Павел и веднага си тръгна.

Вечерта, когато докладваше на Заточни програмата, тя все пак събра смелост и попита:

— Иван Алексеевич, сигурен ли сте, че Дюжин има ум в главата?

— Защо питате? Да не би да ви се видя глупав?

— Още не знам — призна Настя, — засега не съм проверявала съобразителността му. Но в главата му има страшно много бръмбари. Някакви полета, аура, свещи, светена вода… Днес търпях, но утре може и да избухна. Не се ли опасявате от това?

Заточни се усмихна, облегна се назад във фотьойла и с познатия лек жест потърка с пръсти слепоочията си.

— Ще трябва да търпите това и в бъдеще, Анастасия. Описаха ми Дюжин като умно момче, но ме предупредиха, че си има и особености.

— О, така значи!

— Не се тревожете, не е луд. Психиката му си е наред. Просто по природа е много чувствителен към разни полета — това ми обясниха лекарите. Защото аз се консултирах с тях, преди да го назнача. Има такива хора и те между другото никак не са малко. Просто твърде остро чувстват полетата. Нали сме чували, че е по-добре човек да спи в строго определено положение: с главата на север или на запад — вече не си спомням накъде. Повечето от нас спят прекрасно там, където си стои леглото, и не обръщат внимание на всичките тези тънкости. Но има и хора, които не могат да спят, ако положението на леглото е неправилно. С една дума, Анастасия, постарайте се да не обръщате внимание на странностите на нашия капитан. Вашата задача е да го научите на аналитична работа. Виж, ако се окаже, че той няма способности за това, тогава ще мислим какво да правим с него.

Не би могло да се каже, че това дори до известна степен успокои Настя. Лесно му е на Заточни да говори: не е луд човекът, а на останалото не обръщайте внимание. С това „останало“ ще трябва всеки ден да си има работа тя, а не генералът. И да търпи, и да се примирява. И най-важното — да не се ядосва и да не се дразни.

Но въпреки очакванията, странностите на капитан Дюжин не ядосваха Настя. Макар тези странности да бяха доста, Павел напълно я обезоръжаваше със своята откритост и весело настроение. Нещо повече — тя искрено се изненада, когато се вгледа в себе си и внезапно откри, че подсъзнателно се опитва да си припомни всичко, което някога е чувала или чела за биополетата и за хората, особено чувствителни към тях. Разбира се, в главата й нямаше никакви систематизирани знания, защото Настя никога не се бе интересувала специално от този проблем, но от дълбините на паметта й току изплуваха някакви биопатогенни зони и ивици, които „са проява на една единна субстанция, която пронизва цялата Вселена“. Макар и не без усилия, тя дори успя да си спомни заглавието на книгата, където пишеше за тези неща — „Космосът и здравето“. Книгата й бе попаднала случайно и Настя разсеяно бе я прелиствала около четирийсет минути веднъж, докато чакаше някого. Пак там пишеше и за някакви Г-образни индикатори, и за мрежите на Къри, и за още много неща, които тогава й се бяха сторили ненужни, безинтересни и неподкрепени с доказателства. Сега обаче, докато наблюдаваше Павел, тя все повече се убеждаваше, че не е възможно хората, които се интересуват от тези неща, всички поголовно да бъдат пълни идиоти; а ако тя, грубата материалистка, смята тяхната наука за шарлатания, може причината да не е в науката, която не й харесва, а в самата нея, в нейното незнание, в нейния тесногръд начин на мислене?

Настя още от малка (естествено под влиянието на майка си и на втория си баща) стабилно бе усвоила една проста истина: ако тя не знае нещо, това далеч не означава, че „това нещо“ не съществува и не е възможно да съществува. Ето защо винаги я досмешаваше и дори малко се ядосваше, когато се случваше да чуе от някого нещо от рода на:

— Това е невъзможно. Аз нищо не съм чувал за тези неща.

Подобни аргументи й приличаха на прочутата Чехова фраза: „Това не може да бъде, защото то никога не може да бъде“. Тя добре си спомняше презрителното недоумение на следователя, на когото бе предала материалите относно групата на Сауляк. Сауляк и неговите хора бяха използвали методите на невролингвистичното програмиране, изпълнявайки поръчки на високопоставени служители, които искали да премахнат свои политически конкуренти. Следователят никога не беше чувал за този метод, сметна материалите, събрани от Настя, за пълна измишльотина и веднага й го заяви. А когато се разрази скандалът с лекаря от Новосибирск, който за своите неблаговидни цели покрай други методи бе използвал и този, Генералната прокуратура включи в състава на оперативната група, занимаваща се с този случай, и недоверчивия следовател. Настя и досега с усмивка си представяше физиономията, която сигурно бе изкривила строгото му лице. Самата тя преди сблъсъка със Сауляк не бе чувала за невролингвистичното програмиране. Е, и какво от това? Обърна се към специалисти и си изясни всичко. Оказа се, че с този проблем се занимават дори в научноизследователския институт към Министерството на вътрешните работи на Русия. И в това нямаше никаква псевдонаучна фантастика.

Така че след като си каза, че незнанието не е аргумент, Настя започна да приема абсолютно спокойно огромния интерес на Павел Михайлович Дюжин към биопатогенните зони. И причината за нейното добро настроение далеч не се криеше в това, макар че първият тласък естествено дойде от капитана. Тя изведнъж разбра една толкова проста истина, че да те е срам да я споменаваш. Всички знаят тази истина. Но я знаят някак обективно, абстрактно, сякаш отстрани, без да я прилагат към себе си и без да я пречупват през собственото си съзнание. А истината се оказа изключително проста: хората са различни. И макар че едва ли ще се намери човек, който би оспорил това, много малко са на света хората, които се ръководят от тази истина. Някак си се получава, че всички признават идеята, но почти никой не я следва. А нали ако човек допусне тази истина до сърцето си и я направи част от своя мироглед, тогава моментално се променя цялото му възприятие за заобикалящата го действителност. И много неща стават не само разбираеми до пълна прозрачност, но и смешни. Именно тези смешни неща толкова развеселяваха и забавляваха Анастасия Каменская, че настроението й постоянно бе приповдигнато.

Въпреки опасенията й, Павел Дюжин се оказа човек способен и макар да не даваше никакви собствени идеи, поне разбираше онова, което му обясняваше Настя. Разбираше го с лекота, почти винаги от половин дума, и работата с него й доставяше удоволствие. Както става обикновено, частната задача да изясни дали синът на генерал Заточни е интересен обект за престъпниците бързо се превърна в обширна програма за изследване на „чистотата“ на милиционерските висши учебни заведения в Москва. А тези заведения бяха три, без да се брои академията. Така че й предстоеше огромна и трудна работа. От една страна — студентите: кои са те, чии деца и племенници са, кой ги е изпратил да учат там, какви са резултатите от психологическото им тестуване и ако резултатите са били незадоволителни, а човекът въпреки това учи… И така нататък. От друга страна — преподавателите. От трета — финансово-стопанската дейност на висшето учебно заведение. Особено внимание трябва да се отдели на извънбюджетните средства. Откъде се вземат, кои са спонсорите. От кои фирми се закупуват продуктите за столовете, оборудването за компютърните зали, техническите средства. Направленията бяха безброй и беше ясно, че само двамата — Настя и храбрият капитан Дюжин — не могат да свършат почти нищо. Но и не такава беше задачата им. Беше им възложено да съставят разгърната програма, която други служители щяха да изпълняват. Но резултатите от тяхната работа все пак трябваше да обобщават и да анализират Настя и Павел.

— А това какво е? — питаше Павел, като гледаше как Настя бързо набира на компютъра някакъв текст, напомнящ анкета.

— Това е помощен материал за хората, които ще събират информацията — търпеливо обясняваше тя. — За да не им се налага да помнят всички въпроси, на които трябва да получат отговори, при проучването на досиетата на учащите се те ще попълват анкета. Много е удобно. И за нас после ще бъде по-лесно да анализираме. Ще въведем данните в компютъра, той ще сортира и ще преброи всичко, а ние ще получим нагледна картинка.

— Я дай да видя.

Настя върна текста към началото и се поотмести, та Дюжин да може да вижда екрана. Павел бързо прегледа номерираните точки, посегна към мишката и посочи със стрелката една от цифрите.

— Аз бих добавил тук и юридическата история на фирмата. Защото за нас са важни не само имената на организациите, в които работят родителите на студентите, но и откъде са се взели. Разните му там сливания, разделяния, преименувания, дъщерни фирми…

— Прав си — кимна Настя, — разумно е. Имаш ли някакви други съображения?

— Други съображения нямам, останаха ми само въпроси.

— Ами задай ги.

Павел питаше, тя отговаряше подробно, без да се дразни, защото разбираше, че трябва да го обучава. Дай боже всекиму ученици като Дюжин, грехота е да се оплаква — той не само умееше да разсъждава организирано, но му беше и интересно онова, което правеха. Само да не бяха тези негови странности…

На това място Настя всеки път се усмихваше и се възпираше от критики. Какво толкова я притесняват неговите странности? Да не би да й пречат да работи? Не. Или са несъвместими с офицерското му звание? Също не. Господи, колко дълбоко се набиват в главата определени стереотипи: един офицер от милицията трябва да бъде еталон на нормалността. Ама кой я е измислил тази нормалност? За норма се смята най-разпространената характеристика, а онова, което е по-малко разпространено — за не съвсем нормално, но кой е казал, че всяко отклонение от нормата е нещо лошо? Според „нормата“ светлокосите хора трябва да имат сини или сиви очи, по-рядко се срещат зелени, още по-рядко — кафяви, но кой би дръзнал да каже, че блондинка с кафяви очи е нещо грозно? Практиката показва, че именно блондинките с кафяви очи са най-ефектни и се радват на голям успех сред мъжете. А пък, видите ли, не били „в нормата“…

И всеки път на същото това място Павел напрегнато я питаше:

— Е, защо се смееш сега? Глупости ли говоря? Изглеждам ти като глупак, а?

— Ама моля ти се, нищо подобно, Паша — бързаше да отговори тя. — Просто се усмихвам на мислите си. В добро настроение съм.

* * *

Коротков разпита дядото Немчинов още в първите дни след убийството на Саша Барсуков, но не се зарови надълбоко. Беше съгласен с Настя: ако дядото е замесен в убийството на ухажора на внучката му, не бива да го плашат. Докато не усеща опасност, старият Немчинов няма да се опита да избяга.

Настя реши да посети Лера Немчинова по време, когато Василий Петрович не си е вкъщи. Трябваше да види с очите си какво представлява това момиче, а после да помисли как да действа с дядо му.

Измисли си простичка, но практически „непробиваема“ легенда. Настя знаеше, че в института, където беше учил Барсуков, заместник-началник на един от факултетите е жена. И реши да се представи именно за нея. Дори Александър да е споменавал пред момичето за нея, нейна снимка определено не й е показвал, а пък на евентуално описание — висока блондинка, наближаваща четирийсетте — Настя отговаряше напълно. Само трябваше да промени името си, защото бе възможно Саша да е споменавал името на заместник-началничката.

Жилището на Немчинови блестеше от чистота и незнайно защо, това никак не й хареса. Макар че какво лошо има в чистотата? След две минути Настя разбра: в тази стерилност няма уют. Сякаш тук живееха хора, всеки от които си бе поставил за свръхзадача да не оставя нито едно боклуче след себе си, за да не дава на другия повод за забележки. Ред по принуда — ето точното определение.

— Колко е чисто и разтребено у вас! — каза тя, влизайки в хола. — Ти ли си толкова добра домакиня?

Лера не отговори. Мълчаливо гледаше Настя с красиво гримираните си очи и в тези очи Настя не видя нито страдание (все пак бе загинал неин близък човек), нито тъга, нито озлобление. В тях нямаше нищо, може би само капчица раздразнение се плискаше и потъваше в дълбоката синева.

— Казвам се Александра Василиевна, заместник-началник съм на факултета, където учеше Саша Барсуков. Може ли да ти задам няколко въпроса?

— За какво? — хладно попита Лера. — Вече няколко пъти ме разпитваха, дори ходих при следователя.

— Разпитвали са те във връзка с убийството, а аз имам други въпроси.

— Нищо не знам — бързо отговори момичето. — Всичко, което знаех, вече го разказах, няма да чуете нищо ново.

— Чакай — спря я Настя, — исках да те питам за друго. В своята учебна група Саша е отговарял за закупуването на учебници и пособия. Колегите му са давали пари и той е купувал учебниците за всички. Два дни преди гибелта си Саша е събирал пари за двутомния учебник по наказателно право. По шейсет хиляди от човек. Саша не е успял да купи учебниците, но в милицията ми казаха, че у него не са били намерени пари. Тоест, разбира се — имал е някакви, но вероятно са били негови собствени. Двеста или триста хиляди. А за учебниците той е събрал почти два милиона. Да знаеш случайно къде са тези пари?

— Вие какво, да не мислите, че съм ги откраднала? — избухна Лера. — Може би си мислите, че аз съм убила Саша? Ами да, убих го, за да му взема парите. Хайде, викайте следователя или когото там трябва в такива случаи. Как смеете!

— Стоп, стоп! — Настя вдигна ръка в примирителен жест. — Никой в нищо не те обвинява, но тъй като сте били приятели със Саша и сте се виждали почти всеки ден, може би знаеш къде е дянал тези пари. Може да е купил подарък — например на теб или на някого друг. Може да ги е изгубил или да ги е проиграл. Но във всеки случай аз съм сигурна, че би ти казал за това. Хайде спомни си, много те моля.

Момичето ядосано се врътна, но само след няколко секунди се овладя. Сега отново гледаше Настя спокойно и хладно.

— Не знам нищо за никакви пари — каза тя. — Саша не ми е правил подаръци.

— Как? Дори цветя ли не ти е подарявал?

— Не.

— Защо?

— Той никога не ми подаряваше цветя.

— А бонбони? Козметика? Може би дискове или касети?

— Не. Не беше по тази част. Дори не мога да си го представя. — Лера леко се усмихна. — Саша да ми донесе подарък! Та той беше още същинско дете. Не умееше да ухажва като хората.

— По-малък ли беше от теб? — попита Настя.

— По-голям с една година.

Ясно, помисли си Настя. Това момиче смята себе си за ужасно пораснало и опитно, а Саша Барсуков в сравнение с нея е бил просто сополанко. Е, и защо, пита се в задачката, му е била приятелка? Може да се допусне, че едно момиче е решило да влезе в подобни отношения от отчаяние. Като няма риба, дето се казва… Би могло да е така, ако Лера беше грозничка. Но тя е хубава и е трудно да повярва човек, че са й липсвали почитатели. Сигурно се редят на опашка за радостта да им се усмихне. За какво тогава й е дотрябвал Саша Барсуков, който е бил „същинско дете“ и не е умеел „да ухажва като хората“? Но едва ли беше уместно да задълбочава в тази посока, макар че много й се искаше. Тя беше Александра Василиевна, подполковник от милицията, и бе дошла да пита за студентските пари, събрани за учебници. Само за това трябваше да си говорят.

— Лера, спомни си, моля те, дали Саша не ти е казвал, че някой негов приятел има рожден ден или пък друг празник.

— Не ми е казвал — веднага отговори Лера, без да се замисли нито за секунда.

— Но ти дори не се опита да си спомниш — каза Настя. — Разбирам, искаш по-бързо да те оставя на мира, но не съм дошла при теб за развлечение. Момчетата са дали парите, за тях това са много пари и те трябва да знаят ще си получат ли учебниците в края на краищата или парите са изгубени окончателно и трябва отново да ги събират.

Лера помълча малко, загледана в прозореца.

— Нямам какво да си спомням. Саша никога не ми е говорил за приятелите и колегите си. Изобщо не ми е говорил. Никога. Стана ли ви ясно?

— Господи, ама защо се ядосваш? — Настя реши да си поиграе на кудкудякаща квачка. — Какво толкова особено те попитах? Когато едно момче излиза с момиче, напълно естествено е да си говорят за близки, приятели, роднини. За какво друго да си говорят?

— А вие естествено си мислите, че нямат за какво друго да си говорят, нали? — презрително подхвърли Лера. — Че момичето и момчето нямат нито душа, нито сърце, нито вкусове, нито интереси. Те могат да си говорят само за хората, които ги заобикалят. Вие, старите хора, смятате, че само вие сте умни, а по-младите от вас изобщо нямат мозък.

Настя едва сдържа усмивката си. Момичето лесно се хвана на такава простичка провокация. Изглежда, има комплекси на тема младост, по-точно — че хората, които са й интересни, я смятат за малка. Естествено тя вече е голяма и иска да се отнасят към нея като към такава. А незнайно защо те не я вземат насериозно. Да, но при такава постановка на въпроса тя определено не е имала какво да прави в компанията на този толкова незрял Саша Барсуков. Може би изпитва влечение към по-възрастни мъже, но тези мъже най-вероятно не ценят нейната зрелост и оттам идва нейното толкова лесно пламващо раздразнение. Интересно момиче… Не бива да бъде строга към нея, все пак е преживяла страшна трагедия, когато е загубила едновременно двамата си родители, а и дядо си. Дядо си, който е виновен за нейните нещастия, който е престанал да бъде любимият й дядо и с когото сега е принудена да живее в един апартамент. При такава съдба са допустими всякакви странности в характера. Добре, да се върнем към основната тема на разговора.

— И все пак, Лера, помисли къде може да са се дянали тези пари. Почти два милиона. Не е ли купувал Саша през последните дни някакви касети, книги, дрехи? Моля ти се, постарай се да ми помогнеш. Разбери ме, сега ще се върна в института, а пред кабинета ми ме чакат трийсет момчета и момичета, надяват се, че ще им донеса парите. Не всеки има баща и майка, от които да може отново да поиска тези шейсет хиляди. Много младежи постъпват в нашия институт от бедност, защото стипендиите са по-големи, отколкото в цивилно висше учебно заведение, и униформата е безплатна, така че през тези четири години биха имали минимални разходи за дрехи. За такива младежи да загубят шейсет хиляди е пълна катастрофа. И какво да им кажа аз? Че Лера Немчинова отказва да ми помогне, защото не е в настроение? Лера Немчинова не знае какво е да имаш парични проблеми, така че изобщо не я интересуват вашите жалки хилядарки — това ли да им кажа?

Настя говореше почти автоматично, без да се замисля над думите си. Стотици пъти бе провеждала такива разговори, опитвайки се да измъкне от разпитвания необходимата й информация, като при това го бе засипвала с безброй нищо незначещи и дори откровено демагогски тиради. Не й бяха толкова необходими и сведенията за финансовите дела на Саша Барсуков — с неговото убийство се занимаваха бившите й колеги, а те си знаеха работата и сигурно бяха отработили тази версия. На нея й трябваше дядото на Лера Немчинова. Трябваше да си изясни само едно: дали Василий Петрович не се е опитвал да въвлече Саша в криминални деяния и ако се е опитвал, дали това е била собствена, така да се каже, самостоятелна инициатива на дядото (и тогава нека с това продължава да се занимава Юра Коротков с останалия екип!), или е било част, един дребен елемент, мъничка клетка от голяма мрежа, която добре организирани престъпници хвърлят във водите на милиционерските среди с цел да уловят и да поставят в своя услуга младички и алчни милиционери. Цялата комбинация с Лера беше замислена единствено за да я насочи към темата за парите, след това — за бюджета на семейството й, а по-нататък, плавно и естествено — към дядото. Първата крачка към това бе направена, Настя доведе разговора до небрежно подхвърлената фраза, че момичето няма парични проблеми. Да видим как ще потръгне по-нататък.

В отговор на „гневната“ нападка Лера обгърна Настя с поглед, пълен с презрение.

— Нямате право да разговаряте така с мен. Да, имам пари и мога да живея, без нищо да си отказвам, но съм платила за това твърде висока цена. Бих предпочела да живея много по-скромно, но да не бъда сираче.

Сега тя гледаше гостенката предизвикателно и с нетърпеливо очакване. „Разбира се — помисли си Настя, — момичето очаква въпроси, с чиито отговори би могло да постави мен, старата глупачка, на мястото ми. Тя ще ми разкаже за трагедията си и с удоволствие ще наблюдава как се гърча в мъките на неудобството и срама заради моята нетактичност. Тя е толкова нещастна, толкова страдаща, толкова неразбрана, а аз дръзвам да я упреквам в нещо. Ах-ах-ах, колко е грозно…“

— Ама какво ти е, Лера — с кротко учудване каза Настя, — защо непрекъснато се ядосваш? Изобщо не исках да те обидя, повярвай ми. Безпокоят ме студентите ми, затова може би се изразявам прекалено емоционално. Извинявай, ако думите ми са те засегнали. Между другото ще бъде ли много нахално, ако те попитам откъде имаш парите, с които живееш, без да се лишаваш от нищо?

Лера се усмихна едва-едва и Настя разбра, че правилно е преценила ситуацията. Момичето е очаквало този въпрос и гори от желание да отговори. Всъщност Настя прекрасно знаеше отговора, но това бе необходима стъпка по пътя към заветната тема — дядото на Лера. Трябваше да потърпи и да я изслуша.

— Вие навярно не знаете — подзе Лера с нескрита гордост, — че съм дъщеря на известния композитор Генадий Немчинов…

Настя слушаше с половин ухо, колкото да не изгуби нишката на разговора. Лера не й казваше нищо ново, всичко това се знаеше отпреди няколко дни. Възрастна роднина на Немчинови оформила опекунство над малолетната дъщеря на загиналите и през всичките години, докато живели заедно, редовно използвала сметките в Сбербанк, по които постоянно се начислявали авторски хонорари за изпълнение на песните на бащата на Лера. Сумите били значителни, през живота си Генадий Немчинов написал много песни и повечето от тях били хитове за времето си. После настъпил период на затишие — в естрадата модата се сменя бързо. Немчинов бил забравен, но старите финансови резерви били достатъчни, защото роднината-опекун била пестелива и практична жена. А после паричките отново започнали да „капят“ по сметките, модата направила пореден завой и новото поколение изпълнители се върнало към почти забравените мелодични и тъжни песни. По-точно изпълнителят бил само един — Игор Вилданов, но в момента той е невероятно популярен, така че песните на Генадий Немчинов в негово изпълнение звучат по всички радиа и по всички телевизионни канали, да не говорим за концертите.

Като се преструваше, че слуша внимателно, Настя крадешком разглеждаше стаята и наблюдаваше младата домакиня. Имаше някакво несъответствие във всичко… Красиво, безспорно красиво момиче и очевидно умно. А и облечено модерно и далеч не евтино. На ушите й — златни обички с перли, малки, но изящни, говорещи за прекрасен вкус, на пръста — оригинален пръстен с прозрачен камък. Вероятно циркон — ако беше диамант, цената му би била безумна. Такова момиче несъмнено би трябвало да се радва на успех сред младите мъже и би могло да си избере когото си пожелае. Тя се смята за достатъчно голяма и сигурно има и желание, и възможност да прекарва времето си с по-зрял младеж. Но защо избра Саша Барсуков? Незнайно защо е предпочела него, а сега се старае да представи нещата като грешка и че Саша изобщо не й е харесвал. Не умеел да ухажва, видите ли. Е, и какво? Ами да го е пратила по дяволите. Но не го е сторила. И на погребението не е отишла, Коротков е бил там, за да проследи възможни връзки. Лера не е била там. Не е отишла Лерочка да си вземе последно сбогом с приятеля си. Сякаш е въздъхнала с облекчение, както въздиша човек, когато неканен и заседял се повече от приличното гост най-сетне си тръгва. Добрият тон изисква да изпратиш госта до асансьора, но в такива случаи домакините нетърпеливо подават на тръгващия си палтото и бързо затръшват вратата след него, та да не би, пази боже, да подхване нов разговор. Неканеният и натрапчив Саша Барсуков. Или натрапен? Например от дядото на Лера… Нали Юра Коротков каза, че Василий Петрович изпитвал симпатии към Саша и по всякакъв начин подчертавал, че той е добра компания за внучка му.

Защо не? Това е версия, напълно пригодна за по-нататъшно разработване. Василий Петрович Немчинов е в контакт с редника от милицията Александър Барсуков, но за да не бият на очи срещите му с него, урежда Саша да се запознае с внучка му. Да, младежът идва в този дом, но не при престъпника Немчинов, той ухажва внучка му и няма и представа, че дядо й е убиец, излежал девет години в затвор със строг режим. Лера не му е казвала за това, срамувала се е, което е напълно разбираемо, а Саша изобщо не е общувал с дядото. Какво го интересува дядото? Нали не ухажва него. Не можеш да се докопаш нито до дядото, нито до Саша.

Или друг вариант. Дядото все още е търсел пътеки към Барсуков. Уредил е момчето да се запознае с Лера и търпеливо е чакал той да свикне с дома им. Чакал е да спечели доверието на Саша и тогава малко по малко да се сближи с него, така че да го използва за целите си. И това е подходяща версия, но тя отразява само последствията, а Настя се интересува от първопричината: защо го е правел Василий Петрович? Сам, по собствена инициатива, заради някакви свои тъмни дела, или по нечия заръка, заради някого? За съжаление Лера не може да знае това, Настя трябва да намери път към дядото. Но как? Би могла да зададе много въпроси на Лера, би могла, но не бива. Коя е Настя сега? Александра Василиевна, заместник-началник на факултета, където е учил загиналият младеж, дошла е заради изчезналите пари. Нали може ни в клин, ни в ръкав да попита къде и при какви обстоятелства Лера Немчинова се е запознала със Саша Барсуков? Идвал ли е Саша у тях, когато вкъщи си е бил дядо й, но самата Лера я е нямало? Изобщо много неща би могла да я попита, ако беше тук като Настя, служител от криминалната милиция. Но тя — уви! — не беше такава нито според легендата, нито според официалните документи. По документи беше експерт-консултант, според легендата — служителка от висше учебно заведение. Значи беше абсолютно невъзможно да обясни интереса си към подробности от личния живот на Лера Немчинова, така че това да звучи правдоподобно и да не уплаши дядото, ако той научи съдържанието на техния разговор.

— Колко красив пръстен имаш! — внезапно каза Настя. — Може ли да го погледна по-отблизо?

Прозвуча типично по женски — прекъсваш печалния разказ на събеседничката си, за да се заинтересуваш от някаква красива дрънкулка. Лера учудено млъкна и протегна ръката си през масата. Настя буквално впи очи в камъка, който пръскаше разноцветни отблясъци под ярката светлина на полилея. Боже мой… Какво ли не се случва на този свят!