Агата Кристи
Среща в Багдад (7)

Глава седма

„Живот — помисли си Виктория, — живот най-сетне!“

Седнала в чакалнята на летището дочака вълшебния момент да чуе думите: „Моля пътниците за Кайро, Багдад и Техеран да заемат местата си в автобуса.“

Вълшебни думи, вълшебни имена. Не значеха нищо за мисис Хамилтън Клип, която, доколкото Виктория бе успяла да разбере, бе прекарала значителна част от живота си прекачвайки се от кораби на самолети и от самолети на влакове, отсядайки през интервалите в скъпи хотели. За Виктория обаче тези думи представляваха прекрасна промяна в сравнение с някои втръснали й фрази. „Моля, записвайте, мис Джоунс.“ „Това писмо е пълно с правописни грешки, мис Джоунс, ще трябва да го препишете.“ „Хайде, момичета, водата завря, хайде на чай.“ „Ще ти кажа къде правят чудно къдрене.“ Банални и досадни делници! А сега: Кайро, Багдад Техеран — цялата романтика на славния Изток (и Едуард в това число).

Виктория се завърна на земята и чу думите на работодателката си, която мислено вече бе определила като невероятна бъбрица. Мисис Клип тъкмо довършваше една тирада.

— … и няма нищо, което да е наистина чисто, ако ме разбираш добре. Винаги внимавам какво ям. Мръсотията по улиците и пазарите е невероятна. Хората са облечени с мръсни парцали. А колкото до тоалетните, въобще не можеш да ги наречеш тоалетни.

Виктория най-добросъвестно изслуша тези потискащи забележки, но те не успяха да се отразят на приповдигнатото й настроение. Мръсотията и микробите не означаваха нищо за младия й живот. Стигнаха до Хийтроу и тя помогна на мисис Клип да излезе от автобуса. Вече бе поела върху себе си грижата за паспорти, билети, пари и т.н.

— Чудесно е, че сте с мен, мис Джоунс — каза дамата. — Просто не зная как щях да се справя, ако трябваше да пътувам сама.

Виктория реши, че пътуването със самолет наподобява училищна екскурзия, където любезни, но строги учители са готови всеки момент да те напътстват. Стюардеси в спретнати униформи с нагласата на гувернантки на бавноразвиващи се деца непрестанно ти обясняваха учтиво какво трябва да правиш. Виктория всеки момент очакваше да започнат с обръщението „А сега, деца…“

Млади джентълмени с уморен вид протягаха флегматично ръце иззад гишетата, за да ти проверят паспорта, и задаваха с интимен тон въпроси, свързани с пари и бижута. При това успяваха да събудят чувство за вина у разпитваните. Виктория, с развитото си въображение, изведнъж усети силен вътрешен повик да обяви единствената си сиромашка брошка за диамантена скъпоценност на стойност десет хиляди лири само за да разбере дали по този начин ще премахне изражението на скука от лицето на разпитващия млад човек. Мисълта за Едуард я възпря.

Преминаха през всички бариери и влязоха в последната чакалня — голяма стая с изглед към самото летище. Ревът от загряващите двигатели на един самолет навън осигуряваше необходимия звуков фон. Мисис Хамилтън Клип сега щастливо се развличаше с коментари за техните спътници.

— Не са ли страшно мили тези две малки дечица? Цяло мъчение е обаче да пътуваш с две деца. Трябва да са англичанчета. Майката е с добре скроен костюм, но има уморен вид. А този представителен мъж според мен има латинска жилка. Колко високо говори онзи, бих казала, че проявява лош вкус. Навярно е бизнесмен. А онзи там е холандец, беше точно пред нас на гишето. Онова семейство там са или турци, или персийци. Май няма никакви американци, сигурно повечето пътуват с „Пан Америкън“. А за онези тримата бих казала, че работят по петрола, какво мислите? Много обичам да наблюдавам хората и да се опитвам да разбера какви са. Мистър Клип винаги ми казва, че много добре разбирам човешката природа. Вижда ми се естествено да се интересувам от ближните си. Смятате ли, че ей онова визонено палто там струва по-малко от три хиляди долара?

Мисис Клип въздъхна. След като надлежно приключи с оценката на спътниците, стана нетърпелива.

— Бих искала да разбера защо чакаме. Този самолет вече четвърти път запалва двигателите си. Всички сме тук. Защо не си гледат работата? Очевидно излизаме от разписанието.

— Желаете ли чаша кафе, мисис Клип? Виждам, че в дъното на залата има бюфет.

— Не, благодаря ви, мис Джоунс. Пих кафе, преди да тръгнем и стомахът ми не би могъл да понесе нищо повече. Бих искала да зная защо чакаме?

Още не бе произнесла въпроса си, когато отговорът дойде.

Вратата към коридора, водещ за митницата и паспортната служба, рязко се отвори и през нея с бързината на вятър нахълта висок мъж. Около него пърхаха служители на авиокомпанията. Служител от БОАК (британската корпорация за трансокеански полети) носеше два големи брезентни сака.

Мисис Клип се изправи живо на стола си.

— Навярно е някаква важна клечка — отбеляза тя.

„И го знае“ — помисли си Виктория.

Закъснелият пътник имаше вид на човек, който обича да бъде забелязван. Бе облечен с тъмносиво пътническо наметало с огромна качулка. На главата си носеше нещо като широкополо сомбреро, но светлосиво на цвят. Имаше сребристосива възкъдрава коса, по-дълга от общоприетото, и прекрасни сребристосиви мустаци със завити краища. Приличаше на артист, играещ ролята на красив бандит. Виктория, която не обичаше мъже с театрална и позьорска нагласа, го погледна с неодобрение.

Забеляза с раздразнение, че всички служители на авиокомпанията се въртяха около него.

— Да, сър Рупърт. Разбира се, сър Рупърт. Самолетът след малко ще излети, сър Рупърт.

Като развъртя огромното си наметало, сър Рупърт излезе през вратата, водеща към летището. Вратата шумно се хлопна зад гърба му.

— Сър Рупърт промърмори мисис Клип, — кой ли пък е той?

Виктория поклати глава в знак на неведение, макар и да имаше усещането, че лицето и външният вид на човека са й смътно познати.

— Може би е някой важен служител на вашето правителство — изрази предположение мисис Клип.

— Не вярвам — отвърна Виктория.

Неколцината членове на правителството, които бе виждала през живота си, я бяха впечатлили само като хора, страстно желаещи да се извинят за това, че са живи. Единствено застанали на трибуна придобиваха важен вид и готовност да поучават останалите.

— Ако обичате, сега — подкани спретнатата стюардеса — детска възпитателка, — заемете местата си в самолета. Оттук, моля. Побързайте, моля.

Държеше се така, сякаш имаше пред себе си палави деца, които бяха накарали търпеливите възрастни да чакат.

Всички се отправиха към летището.

Огромният самолет ги очакваше. Шумът на двигателите му наподобяваше доволното мъркане на гигантски лъв.

Виктория и един стюард помогнаха на мисис Клип да се качи на борда и я настаниха на мястото й. Виктория седна до нея. Едва след като се увери, че мисис Клип се чувства удобно и затегна собствения си предпазен колан, успя да забележи, че важният човек бе седнал пред тях.

Вратите се затвориха. След няколко секунди самолетът бавно се задвижи по пистата.

„Наистина тръгваме — помисли си Виктория, опиянена от радост. — О, май че е страшничко! Дали ще успее да се отлепи от земята? Как ли ще го направи?“

Стори й се, че самолетът се движи по пистата цяла вечност, след това бавно зави и застина. Шумът на двигателите премина в свиреп рев. Започнаха да раздават дъвка, захарни бонбони и памучни тампончета.

Ревът на двигателите все нарастваше и нарастваше. След това самолетът още веднъж тръгна напред. Бавно в началото, а после все по-бързо и по-бързо, докато се понесе с огромна скорост по пистата.

„Няма да успее да излети — помисли си Виктория, — ще загинем.“

Самолетът увеличи скоростта и плавно, без друсания, се откъсна от земята. Направи завой и се оказа над паркинга и шосето, издигна се още по-високо и отдолу се разкри смешна гледка: малко влакче, което глупаво изпускаше дим, къщи за кукли, автомобилчета — играчки. Самолетът набра още височина и изведнъж земята долу престана да бъде интересна, изгуби своята жизненост, виждаше се само огромна карта, изпъстрена от линии, кръгове и точки.

Пътниците разкопчаха предпазните си колани, запалиха цигари и разтвориха списания. Виктория се оказа в нов свят. Дълго, но тясно пространство, обитавано от двадесет-тридесет души. Нищо друго не съществуваше извън него.

Отново надникна през малкото прозорче. Под нея имаше облаци, пухкава пелена от облаци. Самолетът бе облян от слънчеви лъчи. Някъде под облаците се намираше светът, който бе познавала досега.

Виктория се мобилизира. Мисис Хамилтън Клип говореше нещо. Виктория извади памучните тампончета от ушите си и се наведе към нея.

От предната седалка се надигна сър Рупърт, хвърли широкополата си шапка върху багажника, дръпна качулката върху главата си и се отпусна.

„Надуто магаре“ — помнели си Виктория с неоснователна предубеденост.

Мисис Клип бе разтворила едно списание. От време на време лекичко побутваше Виктория, когато не успееше да обърне страницата.

Виктория се огледа. Реши, че пътуването със самолет е скучно. Разтвори едно списание и попадна на обява с текст: „Желаете ли да усъвършенствате умението си на стенограф-машинописец?“. Потрепери, затвори списанието, облегна се и започна да мисли за Едуард.

Кацнаха на летище Кастел Бенито при проливен дъжд. Виктория вече се чувстваше недотам добре и се наложи да мобилизира всичките си сили, за да изпълни задълженията към работодателката си. Преминаха под порой от дъжд, докато стигнат до залата за почивка. Виктория забеляза, че великолепният сър Рупърт бе посрещнат от служител в униформа с червени петлици, който го отведе с кола очевидно към местата, обитавани от важните хора в Триполитания.

Предоставиха им стаи. Виктория помогна на мисис Клип да се съблече и я остави, облечена в пеньоар, да почива на леглото си в очакване на вечерята. Сетне се прибра в своята стая, легна и затвори очи, благодарна, че не вижда пред себе си надигащия се и спускаш се под на самолета.

Събуди се час по-късно в добра форма и отлично настроение и отиде да помогне на мисис Клип. След малко една стюардеса с още по-властен вид ги уведоми, че колите ги очакват да ги откарат на вечеря. След вечерята мисис Клип поведе разговор с някои от спътниците си. Човекът, който говореше прекалено високо, изглежда бе усетил някаква симпатия към Виктория, защото й обясни най-подробно целия процес на производството на моливи.

По-късно пътниците бяха отведени до покоите си и им бе казано кратко, че трябва да са готови да напуснат хотела в 5.30 ч. сутринта.

— Май не успяхме да видим много от Триполитания, как мислите? — попита тъжно Виктория. — Винаги ли е така при пътуване със самолет?

— Да, така е. Особено садистичен е начинът, по който те будят рано сутрин. След това обикновено те държат още един-два часа на летището. Спомням си, че веднъж в Рим ни събудиха в 3.30 ч. сутринта и ни казаха, че закуската е в четири. Излетяхме едва в осем сутринта. Все пак самолетът има едно огромно предимство — стигаш веднага до местоназначението, без да губиш време.

Виктория въздъхна. Нямаше нищо против да изгуби малко време. Искаше да види свят.

— А знаете ли, мила — продължи възбудено мисис Клип, — кой е този интересен човек? Англичанинът. Този, около когото се вдигна шум. Разбрах кой е. Това е сър Рупърт Крофтън Ли. Великият пътешественик. Не може да не сте чувала за него.

Сега Виктория си спомни. Преди около шест месеца бе видяла негови снимки в печата. Сър Рупърт бе един от големите специалисти по вътрешен Китай. Бе един от малкото хора, ходили в Тибет и посетили Лхаса. Бе пътувал из неизвестни райони на Кюрдистан и Мала Азия. Книгите му се продаваха много добре, тъй като бяха написани с вещина и остроумие. Ако сър Рупърт си правеше самореклама, имаше основания за това. Претенциите му не бяха неоснователни. Виктория се сети, че наметалото с качулката и широкополата шапка са едва ли не негови патентовани одежди.

— Не е ли вълнуващо? — запита мисис Клип с ентусиазма на ловец на лъвове, докато Виктория я покриваше със завивка.

Виктория се съгласи, че е много вълнуващо, но за себе си реши, че предпочита книгите на сър Рупърт пред външността му. Според нея той бе това, което децата наричат „фукльо“.

Следващият ден започна добре. Времето се бе прояснило и слънцето грееше ярко. Виктория все още изпитваше разочарование от това, че не бе успяла да види почти нищо от Триполитания. При все това самолетът трябваше да пристигне в Кайро около обяд, а отлитането за Багдад бе насрочено едва за следващата сутрин, така че се надяваше да успее да зърне поне малко от Египет.

Летяха над морето, но облаци отново закриха синята вода под тях, така че Виктория се отпусна на седалката и се прозина. Седналият пред нея сър Рупърт отдавна бе заспал. Качулката се бе изхлузила от главата му, която се бе наклонила напред и сякаш кимаше. Виктория забеляза не без известно злорадство, че на врата му бе започнал да се появява цирей. Защо изпита удоволствие от това бе трудно да се обясни, може би защото по този начин великият човек й се стори по-земен и уязвим. В края на краищата и той бе като останалите, жив човек с уязвима плът. Нека добавим междувременно, че сър Рупърт в олимпийското си величие продължаваше да не забелязва спътниците си.

„За какъв ли се мисли?“ — каза си Виктория. Отговорът бе ясен. Той бе сър Рупърт Крофтън Ли, известна личност, а тя — Виктория Джоунс, невзрачен стенограф-машинописец, съвсем незначително създание.

След пристигането в Кайро Виктория и мисис Хамилтън Клип обядваха заедно. След това мисис Клип заяви, че ще подремне докъм шест часа и подсказа на Виктория, че би било добре да разгледа пирамидите.

— Осигурих ви кола, мис Джоунс, защото зная, че разпоредбите на вашето министерство на финансите не ви позволяват да обменяте никакви пари тук.

Виктория, която и без това нямаше никакви пари за обменяне, развълнувано изрази благодарността си.

— Няма защо. Толкова сте мила с мен. За нас пътуването е лесно, тъй като плащаме с долари. Мисис Кичин — дамата с двете сладки дечурлига, също има голямо желание да ги види, така че й предложих да отидете заедно, ако нямате нищо против.

Виктория нямаше нищо против, когато ставаше дума да се види свят.

— Чудесно, най-добре е да тръгнете веднага.

Виктория изпита удоволствие от посещението на пирамидите. Макар и да обичаше децата, реши, че това удоволствие щеше да е още по-голямо без чедата на мисис Кичин. Децата често се превръщат в пречка, когато си тръгнал да разглеждаш забележителности. По-малкото стана толкова капризно, че се наложи двете жени да прекратят разходката си по-рано, отколкото им се щеше.

Виктория се хвърли на леглото с прозявка. Много й се искаше да може да остане в Кайро поне седмица и да се поразходи по река Нил. „А откъде ще намериш пари за това, моето момиче?“ — зададе си сетне смразяващия въпрос. Та нали фактът, че пътуваше гратис за Багдад, сам по себе си беше чудо.

„А какво ще сториш — запита я един хладен вътрешен глас, — след като кацнеш в Багдад само с няколко лири в джоба?“

Веднага обаче се освободи от тази грижа. Едуард ще й намери работа. Ако той не успее, тя сама ще си намери. Защо трябва да се тревожи?

Очите й, все още заслепени от силната слънчева светлина, бавно се затвориха.

Разсъни я звук, който взе за почукване на вратата си.

— Влезте — каза тя и тъй като никой не отвори, стана от леглото, отиде до вратата и я открехна.

Оказа се, че бяха почукали не на нейната, а на съседната врата. Една от неизбежните стюардеси, тъмнокоса и със спретната униформа, чукаше на вратата на сър Рупърт Крофтън Ли. Той я отвори тъкмо когато Виктория надникна в коридора.

— Какво има пък сега?

Изглеждаше сънен и леко раздразнен.

— Моля да ме извините, сър Рупърт — изгука стюардесата, — но бихте ли дошли в офиса на БОАК? Само на три врати оттук е. Трябва да се уточни една дребна подробност във връзка с утрешния полет за Багдад.

— Добре, добре.

Виктория се прибра в стаята си. Вече не й се спеше толкова. Погледна часовника си. Бе едва четири и половина. Мисис Клип щеше да се нуждае от помощта й чак след час и половина. Реши да се разходи до Хелиополис. Ходенето пешком поне излиза безплатно.

Напудри носа си и се обу. Обувките й се сториха тесни. Разходката до пирамидите не се бе отразила добре на краката й.

Излезе от стаята си и тръгна по коридора към фоайето на хотела. Мина покрай офиса на БОАК — това личеше от табела, закачена на вратата. Малко след като я задмина, вратата се отвори и оттам излезе сър Рупърт. Вървеше бързо и настигна Виктория с две крачки. Продължи напред, като наметалото му се вееше, и момичето реши, че е раздразнен от нещо.

Когато Виктория се яви при мисис Клип в шест часа, намери я малко възбудена.

— Боя се за свръхбагажа си, мис Джоунс. Мислех, че съм го платила, но изглежда е платен само до Кайро. Утре ще продължим с Иракските авиолинии. Билетът ми е с прехвърляне, но не и свръхбагажът. Бихте ли проверили как стоят нещата? Не е изключено да ми се наложи да обменя още един пътнически чек.

Виктория се съгласи. Не можа да намери офиса на БОАК веднага, но най-сетне го откри в дъното на коридора от другата страна на фоайето. Беше голям офис. Предположи, че другият, малкият офис се използва само в ранните следобедни часове. Страховете на мисис Клип относно свръхбагажа се оказаха основателни, от което дамата много се раздразни.