Агата Кристи
Среща в Багдад (4)

I

Показателно за жизнерадостния темперамент на Виктория беше, че мисълта да не постигне целта си въобще не й мина през главата. Стиховете за кораби, изчезващи в мрака, не бяха за нея. Наистина бе жалко, че тъкмо когато хареса един привлекателен млад човек, той трябваше да отпътува за място, отдалечено на три хиляди мили от Лондон. Със същия успех можеше да замине за Абърдийн или Брюксел, дори за Бирмингам.

„Такъв ми е късметът — реши Виктория, — дето той трябва да замине за Багдад.“

Независимо от трудностите тя бе решена да стигне до Багдад по един или друг начин. Разхождайки се замислено по Тотнъм Корт Роуд, Виктория умуваше върху пътищата и начините. Багдад. Какво имаше в Багдад? Според Едуард — култура. Беше ли възможно да постигне нещо по тази линия? По линия на ЮНЕСКО например? ЮНЕСКО през цялото време изпращаше хора къде ли не, понякога в прелестни места. За тези места обаче, размишляваше Виктория, заминаваха млади жени с университетски дипломи, успели по-рано да се устроят в бранша.

Виктория прецени, че всичко трябва да върви по реда си, и отиде в една пътническа агенция. На пръв поглед не бе трудно да се стигне до Багдад. Можеше да се пътува със самолет, с кораб до Басра, с влак до Марсилия, оттам с кораб до Бейрут и оставаше да се прекоси пустинята с кола. Можеше да пътува и през Египет. Можеше да пътува и само с влак, ако поиска, но трябваше да се получат много визи, което бе трудно и несигурно, пък и обикновено валидността им изтичаше точно тогава, когато ти трябват. Багдад беше в стерлинговата зона, така че с парите нямаше да има затруднения, поне в техническия смисъл на думата. Сиреч, можеше да замине за Багдад, стига да разполага с 60 — 100 лири.

Тъй като Виктория в момента разполагаше с три лири и десет шилинга без девет пенса, с още дванадесет шилинга и с пет лири спестявания в пощенска банка, за лесния директен начин не можеше и дума да става.

Провери дали не може да си намери работа като стюардеса, но се оказа, че това занимание е лелеяна мечта за много хора и за него се чака на опашка.

След това Виктория посети агенцията „Сейнт Гилдрик“, където деловата мис Спенсър, седнала зад бюрото си, я поздрави като стара позната, която често я навестява.

— Боже мой, мис Джоунс, не ми казвайте, че отново търсите работа. Надявах се, че поне на последната…

— Нямаше как — отвърна твърдо момичето. — Наистина не ми е приятно да разправям какви неща трябваше да изтърпя.

На бледите бузи на мис Спенсър се появи руменина:

— Не ми казвайте. Не ми се видя такъв човек. Но наистина е малко груб. Надявам се…

— Всичко е наред — каза Виктория и смело се усмихна. — Зная как да се грижа за себе си.

— Вярвам ви, но все пак е неприятно.

— Да — потвърди Виктория, — неприятно е. Все пак… — смелата усмивка отново се появи на лицето й.

Мис Спенсър започна да се рови из книгите си.

— Службата „Сейнт Ленард“ в помощ на самотните майки търси машинописка — започна мис Спенсър. — Разбира се, не плащат много…

— Има ли възможност — прекъсна я рязко Виктория, — да ми намерите работа в Багдад?

— В Багдад ли? — зяпна мис Спенсър с искрено изумление.

Виктория съобрази, че със същия успех можеше да попита за работа на Камчатка или Южния полюс.

— Много бих искала да отида в Багдад — каза Виктория.

— Едва ли бих могла… Място за секретарка ли имате предвид?

— Каквото и да е място — отвърна Виктория. — За готвачка или гувернантка. Или за придружителка на луд. Няма значение.

Мис Спенсър поклати глава.

— Боя се, че не мога да ви дам големи надежди. Вчера дойде една дама с две малки момиченца, която заминава за Австралия. Готова е да поеме пътните.

Виктория се отказа от Австралия. Стана да си върви.

— Ако чуете за такова нещо, моля да ме имате предвид. Достатъчно е да ми се поемат пътните разходи. — Видя любопитство в очите на мис Спенсър и поясни: — Там имам… роднини. Чула съм, че там има много и добре платени работни места. Разбира се, първо трябва да намеря начин да замина.

— Да — повтори на себе си Виктория на излизане от „Сейнт Гилдрик“. — Първо трябва да намеря начин да замина.

Раздразнението й се засилваше от това, че както често се случва с човек, съсредоточил вниманието си върху конкретно име или предмет, всичко сега сякаш нарочно връщаше мисълта й все към Багдад.

От кратко съобщение във вечерния вестник разбра, че известният археолог доктор Поунсфут Джоунс започнал разкопки в древния град Мурик, разположен на сто и двадесет мили от Багдад. В една реклама се споменаваше за редовна корабна връзка с Басра (и се поясняваше, че оттам може да се вземе влак до Багдад, Мосул и т.н.) Няколко реда, посветени на студенти в Багдад, се набиха в очите й от вестника, с който бе застлала дъното на чекмеджето за чорапите си. В кварталното кино даваха „Багдадският крадец“. На витрината на претенциозната книжарница, където тя винаги се поспираше, бе изложена „Новата биография на Харун ал Рашид, Багдадски халиф“.

Стори й се, че целият свят изведнъж си е спомнил за Багдад. Докъм 1,45 ч. този ден тя никога не бе чувала за Багдад и той определено не бе заемал място в мислите й.

Възможността да се окаже там не изглеждаше голяма, но Виктория нямаше намерение да се предава. Имаше пъргав ум и оптимистичен подход към живота. Смяташе, че решил ли си да направиш нещо, винаги ще намериш начин да го постигнеш.

Използва вечерта за съставяне на списък от възможни решения. Получи се следното:

Да опитам с Форейн Офис?

Да поместя обявление?

Да се свържа с иракската легация?

Компании за уреждане на срещи?

Транспортни компании?

Британски съвет?

Информационно бюро на Селфридж?

Бюро за съвети на гражданите?

С неохота призна, че нито едно не изглеждаше обещаващо. Добави към списъка още една възможност.

Как да се сдобия със сто лири?

II

Напрегнатите й среднощни умствени усилия и може би подсъзнателното задоволство, че вече не е длъжна да бъде в канцеларията точно в девет часа, бяха причина за успиването й на другата сутрин.

Събуди се в десет и пет, веднага изскочи от леглото и започна да се облича. Тъкмо прокарваше за последен път гребена през непокорната си тъмна коса, когато телефонът позвъни.

Виктория вдигна слушалката. Обаждаше се мис Спенсър, определено развълнувана.

— Радвам се, че успях да ви открия, мила. Появи се чуден шанс.

— Да? — извика Виктория.

— Наистина невероятен шанс, както ви казах. Някоя си мисис Хамилтън Клип ще пътува за Багдад след три дни. Счупила си е ръката и ще й трябва помощ по време на пътуването, така че веднага ви позвъних. Разбира се, не зная дали не се е обадила и в други агенции…

— Тръгвам веднага — каза Виктория. — Къде е тя?

— В „Савой“.

— И що за глупаво име е това — Трип?

— Не Трип, а Клип, мила. Като „клипс“, но без „с“ накрая. Тя е американка — приключи мис Спенсър, сякаш това обясняваше всичко.

— Мисис Клип в хотел „Савой“.

— Мистър и мисис Хамилтън Клип. Всъщност съпругът й се обади.

— Вие сте ангел — каза Виктория. — Довиждане.

Набързо изчетка костюма си, отбелязвайки със съжаление, че е твърде износен. Среса се отново, опитвайки се да се сдобие с прическа, по-подхождаща на ангел-хранител и опитен пътник. След това извади препоръчителното писмо на мистър Гринхолц и поклати глава.

Реши, че ще й потрябва нещо по-добро.

С помощта на автобус номер 19 се озова в Грийн Парк и влезе в хотел „Риц“. Бе успяла да извлече полза от бързото надничане през рамото на една жена, четяща в автобуса. Като влезе в стаята за писане на хотела, Виктория съчини няколко хвалебствени слова за себе си от името на лейди Синтия Бредбъри, за която току-що бе научила от печата, че е отпътувала за Източна Африка. „Прекрасна болногледачка“, написа Виктория, „и притежава други ценни качества“.

След като напусна „Риц“, пресече улицата и се отправи към Олбъмарл Стрийт, където се намираше хотел „Болдъртън“. Бе известен като място, където отсядат висши духовници и консервативно настроени вдовици от провинцията.

Там с един по-равен почерк и като закръгляше буквата „е“ в гръцки стил си написа препоръчително писмо от името на епископа на Лангоу.

С този арсенал Виктория се качи на автобус номер 9 и се отправи към хотел „Савой“.

На рецепцията помоли да я свържат с мисис Хамилтън Клип и като съобщи името си, поясни че я изпраща агенцията „Сейнт Гилдрик“. Служителят, тъкмо посегнал към телефона, вдигна поглед към фоайето и каза:

— Ето го мистър Хамилтън Клип. Идва насам.

Мистър Хамилтън Клип бе един извънредно висок и много слаб, сивокос американец с приветлив вид и бавен говор.

Виктория съобщи името си и спомена агенцията.

— Приятно ми е, мис Джоунс. Най-добре ще е да се качите заедно с мен и да се срещнете веднага с мисис Клип. Тя е все още в апартамента. Струва ми се, че разговаряше с една друга млада дама, но тя може би вече си е отишла.

Сърцето на Виктория се сви. Тъкмо в последния момент ли щеше да се размине с шанса? Качиха се с асансьора до третия етаж. Докато вървяха по застлания с дебел мокет коридор, от една врата в другия му край излезе някаква млада жена и тръгна към тях. На Виктория за миг й се стори, че вижда самата себе си. Реши, че това може би се дължи на костюма на жената — шит по поръчка, точно такъв, за какъвто Виктория мечтаеше.

„А и тъкмо моята мярка е. Как бих искала да я съблека“ — помисли си тя, поддала се за момент на примитивно женско дивачество.

Разминаха се с младата жена. Малката кадифена шапчица, кацнала върху светлата й коса, частично закриваше лицето й. Въпреки това мистър Хамилтън Клип се извърна след нея с удивено изражение на лицето.

— Я виж — каза си на глас. — Кой би могъл да си помисли? Ана Шийл.

След това поясни думите си.

— Извинете ме, мис Джоунс. Бях изненадан да видя  тук една млада дама, която срещнах в Ню Йорк само преди седмица. Секретарка е в една от големите ни международни банки.

Спря до една врата. Ключът бе на бравата. Той почука, отвори вратата и даде път на Виктория.

Мисис Хамилтън Клип, която бе седнала на стол с висока облегалка до прозореца, рязко стана при появата им. Беше дребна жена с остър поглед и приличаше на птичка. Дясната й ръка бе в гипс.

Съпругът й представи Виктория.

— Голяма неприятност — възкликна мисис Клип. — Пристигнахме, радвахме се на Лондон, всичките ни планове бяха наред и билет си бях взела. Отивам на гости на омъжената си дъщеря, която е в Ирак, мис Джоунс. Две години не съм я виждала. И стана тя, каквато стана. Не къде да е, а точно в катедралата Уестминстър се подхлъзнах по едни стъпала и стана белята. Веднага ме закараха в болница и наместиха костта. И да призная, не е чак толкова неудобно, но съм безпомощна и не бих могла да пътувам сама. А Джордж има да урежда делови въпроси тук поне още три седмици. Предложи ми да наема медицинска сестра, но в края на краищата там тя няма да ми трябва, там и Сейди ще се справи, пък и ще трябва да й плащам обратния път. Затова реших по-добре да се обадя в някоя агенция и да проверя дали не може да се намери някой да ме придружи до там само срещу заплащането на билета.

— Аз не съм точно медицинска сестра — каза Виктория с тон, от който да проличи, че е именно такава. — Имам обаче опит като милосърдна сестра. — Виктория извади първото препоръчително писмо. — Повече от година бях компаньонка на лейди Синтия Бредбърн. Ако желаете да се занимавам с кореспонденцията ви и да върша секретарска работа, също ще се справя. Няколко месеца помагах на вуйчо си като секретарка. Вуйчо ми — скромно добави Виктория, — е епископът на Лангоу.

— Значи вуйчо ви е епископ? Боже мой, колко интересно.

Семейство Хамилтън Клип определено се впечатли от думите й. Така и трябваше, реши Виктория, що труд бе положила.

Мисис Хамилтън Клип подаде двете препоръчителни писма на съпруга си.

— Наистина изглежда чудесно — каза с уважение. — Сякаш самото провидение се отзовава на молитва.

Точно така си беше, помисли си Виктория.

— Ще почвате някаква работа ли там? Или отивате при родственик? — попита мисис Хамилтън Клип.

В трескавото изработване на препоръчителните писма Виктория напълно бе забравила, че вероятно ще й се наложи да даде някакви обяснения за пътуването си до Багдад. Въпросът я завари неподготвена и се наложи бързо да импровизира. Сети се за вчерашното съобщение във вестника.

— Отивам при вуйчо си. Доктор Поунсфут Джоунс — поясни тя.

— Доктор Джоунс? Археологът?

— Да. — За миг Виктория се поколеба дали не беше се поувлякла с бройката на известните си чичовци. — Тази работа страшно ме интересува, но тъй като нямам професионална подготовка, разбира се, не можеше и дума да става експедицията да поеме пътните ми разходи. И тя не е толкова добре откъм финансирането. Ако обаче успея сама да се погрижа за пътуването си, бих могла да се присъединя към нея и да бъда полезна.

— Тази работа навярно е много интересна — каза мистър Хамилтън Клип. — А и Месопотамия е благословено място за археолозите.

— Боя се — каза Виктория, обръщайки се към мисис Клип — че вуйчо ми, епископът, сега е в Шотландия. Мога обаче да ви дам телефонния номер на неговата секретарка. Тя в момента е в Лондон. Номерът е Пимлико 87693 — от разширението за Рулъм Палас. Тя ще бъде там… — Виктория погледна часовника върху камината, — след 11,30 ч. в случай че пожелаете да й се обадите и да поискате сведения за мен.

— Е, аз съм сигурна, че… — започна мисис Клип, но съпругът й я прекъсна:

— Знаеш, че нямаме време. Самолетът излита вдругиден. Имате ли паспорт, мис Джоунс?

— Да. — Виктория благодари на съдбата, че заради едно кратко ваканционно пътуване до Франция през миналата година сега разполагаше с валиден задграничен паспорт. — Взех го със себе си за всеки случай — добави тя.

— Ето на това му казвам деловитост — каза мистър Клип с одобрение.

И да е имало други кандидатки, Виктория очевидно вече ги беше отстранила с препоръчителните си писма, с вуйчовците си и с паспорта.

— Ще ви трябват визи — каза мистър Клип, вземайки паспорта. — Ще се обадя до нашия приятел мистър Бърджън в Америкън Експрес и той ще ги уреди. Няма да е зле да се обадите отново днес следобед, в случай че се наложи да подписвате нещо.

Виктория обеща да се обади.

Като излизаше, чу как мисис Клип споделя впечатленията си от нея с мистър Клип.

— Такова мило и простодушно момиче. Наистина извадихме късмет.

Виктория бе достатъчно благовъзпитана, за да се изчерви. Побърза да се прибере в апартамента си и се залепи до телефона, готова да възпроизведе изискания говор на секретарката на епископа, в случай че мисис Клип реши да се осведоми за нейната компетентност. Но мисис Клип очевидно бе останала така силно впечатлена от простодушната личност на Виктория, че не си стори труда да проверява. В края на краищата ставаше дума само за неколкодневно ангажиране на придружителка.

Необходимите формуляри бяха своевременно попълнени и подписани, необходимите визи — получени, и Виктория трябваше да преспи последната нощ в „Савой“, за да може да помогне на мисис Клип да стане в 7 часа сутринта на следващия ден и да стигне навреме до летище Хийтроу.