Агата Кристи
Среща в Багдад (6)

Глава шеста

Ричард Бейкър седеше в приемната на британското консулство и чакаше консулът да се освободи.

Бе пристигнал сутринта с кораба „Индиан Куин“ и бе освободил багажа си от митницата. Багажът му се състоеше почти изцяло от книги. Тук-там сред тях имаше някоя и друга пижама или риза, сякаш бе решил да ги постави в последния момент.

„Индиан Куин“ пристигна по разписание и Ричард, който си бе оставил резерв от два дни, тъй като такива малки кораби често закъсняват, сега разполагаше с два свободни дни преди да продължи през Багдад до местоназначението си — Тел Асуад, мястото, където някога е бил разположен древният град Мурик.

Вече бе решил как да използва тези два дни. Една могила, разположена близо до крайбрежието в Кувейт, за която се говореше, че съхранява останки от древността, отдавна възбуждаше любопитството му. Самото провидение сега му даваше възможност да я изследва. Отиде с кола до хотела на летището и се заинтересува как може да стигне до Кувейт. Обясниха му, че следващата сутрин в десет часа за там излита самолет, с който може да се завърне на по следващия ден. Работата значи бе лесна. Разбира се, трябваше да изпълни и необходимите формалности, да си осигури входна и изходна виза за Кувейт. За целта му се налагаше да прибегне до услугите на британското консулство. С генералния консул в Басра, мистър Клейтън, Ричард се беше запознал преди няколко години в Персия. Помисли си, че ще му бъде драго да го види отново.

Консулството имаше няколко входа. Един главен вход за автомобилите. Друга малка порта водеше от градината към пътя, разположен успоредно на Шат ел Араб. Входът на консулството бе откъм главната улица. Ричард влезе, даде визитната си картичка на дежурния служител, който му каза, че в момента генералният консул е зает, но скоро ще се освободи, и го покани да влезе в малка чакалня, разположена от лявата страна на коридора, водещ от входа към градината в дъното.

В чакалнята вече имаше няколко души, към които Ричард хвърли бегъл поглед. Представителите на човешката раса в много редки случаи представляваха интерес за него. Един къс древна керамика винаги го вълнуваше повече, отколкото което и да е човешко същество, родено някъде през двадесетия век след новата ера.

Позволи с удоволствие на мислите си да се разходят върху някои аспекти на марийските писма и върху придвижванията на вениаминовите племена през 1750 г. преди Христа.

Трудно би могъл да каже какво точно пробуди живо вниманието му към настоящето и неговите съвременници. Първоначално усети неловкост, своеобразна напрегнатост. Усети ги, макар и да не бе напълно уверен в това, с обонянието си. Не откри нищо, на което да даде точна и конкретна диагноза, но нещо имаше, нещо, което безспорно присъстваше и го връщаше към спомените за военновременните дни. По-точно към деня, когато заедно с още двама души бяха спуснати с парашути и в хладните утринни часове преди зазоряването изчакваха настъпването на момента, в който трябваше да изпълнят задачата си. Мигове, когато духът им бе отслабнал, когато станаха ясно осезаеми всички опасности на предстоящата задача, страх, че могат да не успеят, а от мисълта за това ги обхващаше ужас, от който ги полазваха тръпки. И тогава във въздуха се усещаше същата, почти неуловима, кисела тръпка.

Миризмата на страх.

За няколко мига Ричард успя да долови това само с подсъзнанието си. Половината от разума му все още упорито се стремеше към времето преди Христа. Силата на настоящето обаче бе твърде голяма.

Някой в тази малка стая изпитваше ужасен страх.

Огледа присъстващите. Арабин в опърпано кафяво наметало, чиито пръсти лениво прехвърляха зърната на кехлибарена броеница. Наперен англичанин със сив мустак и вид на търговски пътник записваше цифри в малко тефтерче и се стараеше да изглежда съсредоточен и важен. Слаб мъж с уморен вид и много тъмна кожа, морно отпуснал се, с безизразно и безразлично лице. Човек с външността на иракски чиновник. Възрастен персиец с широка бяла роба. Нито един от тях нямаше разтревожен вид.

Тракането на кехлибарените мъниста придоби определен ритъм. Стори му се, колкото и странно да бе това, познат. Ричард се стегна и мобилизира вниманието си. Преди това почти бе заспал. Къс интервал — дълъг — дълъг — къс. Това беше морзовата азбука, не можеше да бъде друго. Бе му позната, част от работата му по време на войната бе свързана с нея. Лесно можеше да разчете чутото. БУХАЛ. Ф-Л-О-Р-Е-А-Т-Е-Т-О-Н-А. Що за чудо! Да. Точно така. Повтаряше Флореат Етона. Съчетанието се изчукваше или по-скоро изтракваше от един дрипав арабин. Божичко, какво означаваше това?

Бухал. Итън. Бухал.

Това бе неговият собствен прякор в Итън, където го бяха изпратили с чифт необикновено големи и масивни очила.

Хвърли поглед към арабина, оглеждайки всички подробности на неговата външност: раираната дреха, вехтата бежова риза, опърпания плетен червен шал, целият в бримки. Хора с такава външност можеха да се срещнат със стотици по кея. Очите на арабина бяха празни и не изразяваха нищо. Зърната обаче продължаваха да тракат.

Тук Факир. Внимавай. Неприятности.

Факир? Факир? Разбира се! Факир Кармайкъл, едно момче, което се бе родило или живяло в най-отдалечените краища на света. Туркестан ли беше или Афганистан?

Ричард извади лулата си. Всмукна, сякаш да провери дали не е задръстена, и след това започна да почуква с нея по близкия пепелник. Посланието прието.

След това три неща се случиха много бързо. По-късно на Ричард му бе трудно да ги възпроизведе.

Арабинът с дрипавата армейска куртка стана и се отправи към вратата. Като минаваше покрай Ричард, се препъна, инстинктивно протегна ръка и се вкопчи в него, за да не падне. След това се изправи, извини се и тръгна към вратата.

Всичко бе тъй изненадващо и се случи така бързо, че на Ричард му се стори, че вижда по-скоро филмови кадри, отколкото сцена от реалния живот. Напереният търговски пътник изпусна тефтерчето си и се опита да извади нещо от джоба на сакото си. Тъй като бе пълен, а костюмът му бе отеснял, изразходва една или две секунди, за да извади нещото, и именно в тези мигове Ричард започна да действа. Когато човекът измъкна револвер, Ричард го изби от ръката му. Револверът гръмна и един куршум се заби в пода.

Арабинът бе излязъл и вече се бе отправил към кабинета на консула, но изведнъж спря, обърна се и бързо побягна в обратна посока към вратата, през която бе влязъл, и изчезна в оживената улица.

Гавазинът се затърча към Ричард, който все още държеше за ръката пълния човек. Колкото до останалите присъстващи, иракският чиновник бе станал и от възбуда едва ли не танцуваше, мършавият мургав човек ги наблюдаваше втренчено, а възрастният персиец продължаваше да гледа невъзмутимо в пространството.

— Какво, по дяволите, правите? Как може така безотговорно да се размахва револвер? — скара се Ричард.

След моментна пауза пълният човек проговори жаловито с ясен лондонски акцент:

— Извинявай, старче. Чисто недоразумение. Просто бях несръчен.

— Глупости, та вие щяхте да застреляте арабина, който току-що излезе.

— Няма такова нещо, старче. Нямаше да го застрелям. Исках само да го уплаша. Изведнъж разпознах в него човека, който ми пробута фалшиви антики. Исках само да се пошегувам.

Ричард Бейкър бе чувствителен и деликатен човек, който не обичаше да се набива в очите на хората при каквито и да е обстоятелства. Инстинктът му го подтикваше да приеме обяснението на доверие. В края на краищата какво можеше да докаже? А и щеше ли старият му съученик Факир Кармайкъл да е благодарен за това, че е раздул случилото се? По всяка вероятност не, особено ако бе зает с някаква мисия, свързана с плащове и кинжали.

Ричард отслаби хватката си.

Много е лошо, казваше, да се вкарват огнестрелни оръжия в британското консулство. Не било разрешено. Консулът щял много да се ядоса.

— Извинявам се — каза дебелакът. — Малко недоразумение и толкоз. — Той се опита да тикне някакви пари в ръката на гавазина, който възмутено ги отблъсна.

— По-добре да се махам — продължи здравенякът. — Няма да чакам консула. — Внезапно подхвърли визитна картичка към Ричард: — Можете да ме откриете в хотела на летището, ако има някакви разправии, но всъщност беше само недоразумение. Беше само шега, ако разбирате какво искам да ви кажа.

Ричард с неохота го наблюдаваше, докато излезе от помещението с клатушкаща се походка и се запъти към улицата.

Надяваше се, че е постъпил правилно, но е трудно да знаеш какво точно трябва да направиш, когато си в пълно неведение.

— Мистър Клейтън вече е свободен — обяви гавазинът.

Ричард го последва в коридора. Осветеният от слънцето кръг в дъното му ставаше все по-голям. Кабинетът на консула се намираше вдясно, в края на коридора.

Мистър Клейтън седеше зад бюрото си. Бе спокоен, сивокос мъж със замислено лице.

— Не зная дали ще си спомните за мен — започна Ричард. — Срещнахме се в Техеран преди две години.

— Разбира се, че си спомням. Вие придружавахте доктор Поунсфут Джоунс, нали? И тази година ли ще работите заедно?

— Да. Скоро ще бъда при него, но междувременно ми останаха няколко свободни дни и бих желал да се отбия до Кувейт. Надявам се това да не е трудно.

— Не е. Утре сутрин има самолет. Полетът продължава само около час и половина. Ще телеграфирам на консула ни там, Арчи Гонт, да ви осигури настаняването. А тази вечер мога да ви устроя тук.

Ричард понечи да възрази.

— Повярвайте ми, не искам да причинявам неудобства на вас и на мисис Клейтън. Мога да пренощувам в хотела.

— Хотелът на летището е препълнен. За нас наистина ще е удоволствие да ни гостувате. Зная, че и жена ми ще се радва да ви види. В момента — нека да проверя — тук се намират Кросби от петролната компания и един млад сътрудник на доктор Ратбоун, който сега урежда освобождаването на няколко сандъка с книги от митницата. Хайде да се качим горе при Роза.

Стана и придружи Ричард. Преминаха през заляната от слънцето градина и като изкачиха няколко стъпала, се озоваха в жилищните помещения на консулството.

Джералд Клейтън отвори решетъчната врата в горната част на стълбището и въведе госта си в продълговат хол, застлан с красиви килими и обзаведен с изящни мебели. След силното слънце в градината бе приятно да се озовеш в хладния полумрак.

— Роза, Роза — извика Клейтън и мисис Клейтън, която Ричард бе запомнил като весела и жизнерадостна жена, се появи от една стая.

— Нали си спомняш за Ричард Бейкър, мила? Заедно с доктор Поунсфут Джоунс ни гостува в Техеран.

— Разбира се — каза мисис Клейтън, докато се ръкуваше. — Заедно ходихме на пазар и вие купихте няколко прекрасни килима.

Мисис Клейтън изпитваше удоволствие, дори когато тя не пазарува, да призовава своите приятели и познати да купуват в местните сукове. Знаеше как вървят цените и умееше да се пазари.

— Това бе една от най-удачните покупки в живота ми — каза Ричард — и я дължа изцяло на вашето съдействие.

— Бейкър иска утре да лети за Кувейт, — обясни Джералд Клейтън — и го поканих тази нощ да гостува у нас.

— Стига да не е неудобно — каза мисис Клейтън. — Няма да мога да ви дам най-хубавата стая, защото там се е настанил капитан Кросби, но ще се погрижа да се почувствате уютно. А не искате ли да купите една хубава кувейтска ракла? Точно сега са се появили няколко на пазара. Джералд не иска да ми позволи да купя още една, макар че би ми свършила чудесна работа за прибирането на одеялата.

— Вече имаш три, мила — каза Клейтън с благ глас. — А сега, Бейкър, моля да ме извините, но трябва да се върна в кабинета си. Изглежда в канцеларията има някакви неприятности. Някой е стрелял там с пистолет, доколкото разбрах.

— Навярно е някой от местните шейхове — каза мисис Клейтън. — Много лесно избухват, а и страшно обичат огнестрелните оръжия.

— Не беше така — отвърна Ричард. — Беше англичанин. Стори ми се, че възнамерява да стреля по един арабин. Избих пистолета от ръката му — добави тихо.

— Значи сте запознат със случая — каза Клейтън. — Не знаех.

След това извади визитна картичка от джоба си и прочете:

„Робърт Хол, Заводи Ахил, Енфилд“

Изглежда последното е името му. Нямам представа за какво е искал да ме види. Беше ли пиян?

— Каза, че всичко било шега — отвърна сухо Ричард — и че пистолетът случайно гръмнал.

Клейтън присви вежди.

— Търговските пътници обикновено не носят заредени пистолети в джобовете си — отбеляза той.

Ричард реши, че Клейтън не е глупак.

— Може би не трябваше да му позволя да тръгне.

— Трудно е да се каже какво трябва да се прави в такива случаи. Човекът, по когото стреля, пострада ли?

— Не.

— Тогава може би най-добре е да не се насилват обстоятелствата.

— Чудя се каква ли е била причината.

— Да, да. И аз се чудя.

Клейтън имаше малко разсеян вид.

— Е, време е да вървя — каза той и тръгна. Мисис Клейтън отведе Ричард в приемната — просторна вътрешна стая, и му предложи кафе и бира. Той предпочете бира и с удоволствие констатира, че е ледена.

Тя се поинтересува защо отива в Кувейт и той й обясни.

Запита го защо още не се е оженил и той й отвърна, че не става за семейство.

— Глупости — отсече мисис Клейтън и отбеляза, че от археолозите се получават чудесни съпрузи. Осведоми се още дали тази година млади жени ще участват в разкопките. Една или две, задоволи любопитството й Ричард, и разбира се, мисис Поунсфут Джоунс.

Мисис Клейтън запита с надежда дали в професията навлизат млади момичета и Ричард отговори, че не знае, тъй като още не ги е срещал. Поясни, че са много неопитни.

По неизвестни причини мисис Клейтън се разсмя.

След това в стаята влезе нисък и набит човек с грубовати обноски, който бе представен като капитан Кросби. Мисис Клейтън поясни, че мистър Бейкър, е археолог, който изкопава страшно интересни неща на хилядолетна възраст. Капитан Кросби отвърна, че никога не ще проумее как археолозите могат да се произнасят така категорично за възрастта на разкопките. Винаги мислел, че те трябва да са страхотни лъжци, ха-ха. Ричард го погледна по-скоро уморено. Не искал да каже това, поясни капитан Кросби, но как все пак успява археологът да определи възрастта на един предмет? Ричард понечи да отговори, че обяснението на методиката ще му отнеме много време, но мисис Клейтън го изведе, за да му покаже стаята му.

— Много е мил — отбеляза мисис Клейтън, — но не е съвсем най-най, да ви кажа. Няма си никаква представа от култура.

Ричард намери стаята си за изключително удобна и мисис Клейтън се издигна още повече в очите му като домакиня.

Като бъркаше в джоба на сакото си, извади оттам къс сгъната, мръсна хартия. Погледна я с изненада, защото знаеше, че тази сутрин хартията не беше в джоба му.

Сети се как арабинът се улови за него, когато се препъна. Човек със сръчни пръсти спокойно можеше в такъв момент да пъхне къс хартия в джоба му, без той да го усети.

Разгъна листа. Бе мръсен и изглеждаше да е сгъван и разгъван много пъти.

На шест реда, изписани с донякъде разкривен почерк, майор Джон Уилбърфорс препоръчваше някой си Ахмед Мохамед като усърден и съвестен работник, способен да кара камион, да прави дребни ремонти и много честен. Беше едно от обикновените препоръчителни писма, които често се дават в Изтока. Датата бе отпред и осемнадесет месеца, което също не беше необичайно, тъй като подобни препоръки грижливо се съхраняваха от притежателите им.

Ядосвайки се на себе си, Ричард се опита, напълно в свой стил, да подреди в ума си събитията, случили се сутринта.

Факир Кармайкъл — Ричард вече бе уверен в това — бе почувствал живота си застрашен. Бил е преследван и затова се е укрил в консулството. Защо? За да намери убежище? Вместо това се бе сблъскал с една още по-непосредствена опасност. Там го очакваше врагът или поне негов представител. Търговският пътник очевидно бе получил много ясни заповеди, щом бе готов да рискува, като застреля Кармайкъл в самото консулство и то в присъствието на свидетели. Следователно мисията на Кармайкъл е била от огромна важност. Кармайкъл се бе опитал да прибегне до помощта на стария си приятел от ученическите години и бе успял да му даде този на пръв поглед невинен документ. Документът следователно бе много важен и ако враговете на Кармайкъл успееха да го заловят и да открият, че той вече не го притежава, без съмнение щяха да го потърсят и да се опитат да издирят човека или хората, на които Кармайкъл може да го е предал.

Какво общо имаше Ричард Бейкър с цялата работа?

Можеше да предаде документа на Клейтън, представител на Негово величество краля на Великобритания.

А можеше и да го задържи, докато Кармайкъл дойде да си го поиска.

След кратък размисъл се реши на второто.

Най-напред обаче взе някои предпазни мерки.

Откъсна половин бял лист от едно старо писмо и съчини препоръка за шофьор на камион с подобни, но различни думи. Ако препоръката представляваше някакъв шифър, това щеше да бъде достатъчно. Не беше изключено, разбира се, върху оригиналния лист да има някакво послание, написано с невидимо мастило.

След това омърси своето творение с прах от обувките си, мачка го, сгъва го и го разгъва, докато и то придоби овехтял и мръсен вид. Смачка го и го напъха в джоба си.

Ричард гледа замислено оригинала известно време, като преценяваше и отхвърляше наум различни възможности. Накрая, усмихвайки се, го сгъна последователно няколко пъти, докато придобие продълговата форма. Уви го в парче непромокаема тъкан, която изряза от несесера си, и сетне го обви в пластилин, какъвто винаги носеше със себе си. Оваля пластилина, докато повърхността му стана гладка. Върху нея нанесе релефен печат, без който също никога не пътуваше.

След това с мрачно задоволство огледа резултата от труда си.

Бе се получил чудесен отпечатък на бога слънце Шамаш, въоръжен с Меча на справедливостта.

— Да се надяваме, че това е добро предзнаменование — каза си Ричард.

Вечерта, когато провери отново джоба на сакото, което бе носил сутринта, смачканият лист бе изчезнал.