Агата Кристи
Среща в Багдад (10)

Глава десета

Дишайки топлия, задушаващ я жълт прах, Виктория не бе приятно впечатлена от Багдад. По целия път от летището до хотел „Тио“ ушите й се изпълваха с постоянен и несекващ шум. Коли надуваха клаксони с подлудяваща настойчивост. Чуваха се и крясъци, примесени с писъка на пищялки и още по-оглушителния шум на автомобилни клаксони. Към този поток от звуци се прибавяше и един малък ручей — несекващите приказки на мисис Хамилтън Клип.

Пристигна в хотел „Тио“ полузамаяна.

До хотела се стигаше по тясна алея, водеща от шумната улица „Рашид“ към река Тигър. След като изкачиха няколко стъпала към входа на хотела, бяха приветствани от един много пълен млад човек със сияйна усмивка. Виктория реши, че това е Маркъс, или по-точно мистър Тио, собственикът на хотел „Тио“.

Приветственото му слово бе прекъсвано от кратки нареждания, отправени към прислужниците, които трябваше да се погрижат за багажа.

— Ето ви отново при нас, мисис Клип. Но какво е това странно нещо на ръката ви, какво ви има? Ей, глупаци, не хващайте този куфар за ремъка. Ти малоумен ли си, че влачиш това палто? Но, мила моя, ужасен ден, нали? Бях решил, че самолетът няма да успее да кацне. Що време се въртя там горе. Маркъс, казах си, няма да пътуваш със самолети, няма за къде да бързаш. Виждам, че сте довели една млада дама с вас. Винаги е приятно да видиш една нова млада дама в Багдад. А защо не дойде мистър Харисън да ви посрещне? Очаквах го вчера. Мила моя, трябва веднага да ви дам да пийнете нещо.

И сега Виктория, леко замаяна от едно двойно уиски, тикнато властно в ръцете й от Маркъс, бе застанала в средата на варосана стая с висок таван, мебелирана с огромно легло в бронзова рамка, елегантен шкаф с последен френски дизайн, стар викториански гардероб и две много живописни плюшени кресла. Скромният й багаж лежеше до краката й. Един много стар човек с жълто лице и бели мустаци постави нови хавлиени кърпи в банята и я запита дали желае да й се стопли вода за ваната.

— Колко време ще отнеме?

— Двадесет минути, най-много половин час. Ей сега ще я стопля.

Оттегли се с бащинска усмивка. Виктория седна на леглото и прекара ръка през косата си. Цялата бе прашна, а лицето й бе грапаво от песъчинките. Погледна се в огледалото. От праха черната й коса бе придобила странен червеникавокафяв цвят. Дръпна края на завесата и видя широка тераса с изглед към реката. Над Тигър се разстилаше гъста жълта мараня. Отвратително място, каза си Виктория, изпадайки в плен на засилваща се потиснатост.

След това се надигна, прекоси площадката и почука на вратата на мисис Клип. Налагаше се старателно да се погрижи за нея, преди да се заеме със собствената си почивка и възстановяване.

След като се изкъпа, обядва и солидно подремна, Виктория излезе на терасата и се вгледа в река Тигър с одобрение. Пясъчната буря бе утихнала и сега жълтата мараня се изместваше от засилваща се бяла светлина. Отвъд реката се виждаха деликатните силуети на палми и къщи.

Виктория чу гласове от градината долу. Отиде до парапета на терасата и надникна.

Мисис Хамилтън Клип, добра душа и неуморна разказвачка, се бе запознала с една англичанка. Една от онези англичанки на неопределена възраст, които винаги могат да се срещнат в който и да е чужд град.

— … та просто не зная какво щях да направя без нея — поясняваше мисис Клип. — По-мило момиче не можете да си представите. И от добър род при това. Племенница е на епископа на Лангоу.

— На кой епископ?

— На епископа на Лангоу, струва ми се.

— Глупости, такъв епископ няма.

Виктория се намръщи. Веднага разпозна провинциалната англичанка, която не може да бъде измамена с фалшиви епископи.

— Може и да не съм запомнила добре името — каза мисис Клип с известно съмнение в гласа. — Така или иначе, тя наистина е много очарователно и оправно момиче.

— Хм — измърмори събеседничката й уклончиво. Виктория реши да стои колкото може по-далеч от тази дама. Нещо й подсказваше, че измислянето на истории, които биха удовлетворили такава жена, нямаше да е лесна работа.

Виктория се върна в стаята си, седна на леглото и се опита да оцени положението си.

Беше се настанила в хотел „Тио“, за който бе сигурна, че не е евтин. Разполагаше с четири лири и седемнадесет шилинга. Бе изяла разкошен обяд, още неплатен от нея, който и мисис Клип не бе длъжна да й плаща. Мисис Клип бе предложила всичко на всичко поемане на пътните разходи до Багдад. Сделката бе приключила. Виктория се бе оказала в Багдад. Мисис Хамилтън Клип бе ползувала квалифицираната помощ на племенницата на един епископ, която същевременно бе и бивша медицинска сестра, и опитна секретарка. Всичко това бе приключило при взаимна удовлетвореност. Мисис Хамилтън Клип щеше да замине с вечерния влак за Киркук и край. Виктория се унесе в мечти как мисис Хамилтън Клип на раздяла може да й подари някаква сума, но изостави мечтата като малко вероятна. Мисис Клип не можеше да знае, че Виктория изпитва парични затруднения.

Какво тогава следваше да направи? Отговорът незабавно дойде от само себе си. Трябваше да открие Едуард, разбира се.

С чувство на досада се сети, че въобще не бе научила фамилното му име. Едуард и Багдад — това знаеше. Голяма информация, помисли си Виктория. Бе се оказала в положението на сарацинската девица, пристигнала в Англия само с името на любимия си — Гилбърт — и „Англия“. Романтична история, не ще и дума, но не я устройваше. Е, вярно беше и това, че в Англия по време на кръстоносните походи хората не са имали фамилни имена. От друга страна, Англия бе по-голяма от Багдад. Наистина тогава Англия е била рядко населена.

Виктория се откъсна от тези интересни мисли и се върна към реалните факти. Трябваше незабавно да открие Едуард и той да й намери работа. Неотложно.

Не знаеше фамилното му име, но й беше известно, че той е дошъл в Багдад като секретар на някой си доктор Ратбоун и че по всяка вероятност въпросният доктор Ратбоун е известен човек.

Напудри носа си, приглади косата си и слезе по стълбите на лов за информация.

Лъчезарният Маркъс, който пресичаше хола, я спря с израз на задоволство.

— Ето ви и вас, мис Джоунс. Нали ще дойдете да пийнем нещо заедно, мила? Много обичам английските дами. Всички английски дами в Багдад са ми приятелки. Всички се чувстват много щастливи в моя хотел. Хайде, ето го барът.

Виктория, която нямаше нищо против безплатното гостоприемство, с удоволствие прие. След като се намести на един стол и се залови с джина си, пристъпи към търсенето на информация.

— Познавате ли някой си доктор Ратбоун, който току-що е пристигнал в Багдад? — попита.

— Познавам всички хора в Багдад — отвърна щастливо Маркъс Тио — и всички хора в Багдад познават Маркъс. Казвам ви самата истина. Имам много приятели.

— Вярвам, че е така — продължи Виктория. — А познавате ли доктор Ратбоун?

— Миналата седмица ми гостува командуващият ВВС в целия Близък изток. Каза ми: „Маркъс, разбойнико, не съм те виждал от 1946 г. Никак не си отслабнал.“ Много мил човек, много го обичам.

— А доктор Ратбоун? И той ли е мил човек?

— Много обичам хората, които умеят да се веселят. Някои лица никак не ми харесват. Радвам се, когато хората са красиви, млади и очарователни — като вас. „Прекалено много обичаш жените“, каза ми командуващият. А аз му отговорих: „Не, проблемът ми е, че прекалено много обичам Маркъс…“ — Маркъс гръмко се засмя. После се провикна. — Исусе, Исусе!

Виктория първоначално се удиви, но сетне се оказа, че Исус е името на бармана. За сетен път тя реши, че Изтокът е странно място.

— Още един джин с оранжада и едно уиски — поръча Маркъс.

— Струва ми се, че…

— Да, да, ще пийнете. Много са слаби.

— А доктор Ратбоун? — настоя Виктория.

— Тази мисис Хамилтън Клип — какво странно име — с която пристигнахте, е американка, нали? И американците обичам, но най-вече англичаните. Американците винаги са загрижени за нещо, но понякога и те са свестни хора. Нали го знаете мистър Самърс? Та той, когато пристигна в Багдад, пи толкова много, че три дни не се събуди. Чак толкова много не бива да се пие. Не е хубаво.

— Моля ви, помогнете ми — каза Виктория.

Маркъс изглеждаше изненадан.

— Разбира се, че ще ви помогна. Аз винаги помагам на приятелите си. Само ми кажете какво искате и веднага ще бъде направено. Специален бифтек ли искате или пуйка с ориз, стафиди и билки? Или младо пиле?

— Не искам млади пилета — отсече Виктория. — Поне не сега — добави благоразумно. — Искам да открия този доктор Ратбоун. Доктор Ратбоун. Току-що е пристигнал в Багдад. Заедно със… секретаря си.

— Не зная — отвърна Маркъс. — Не е настанен в „Тио“.

Изводът бе, че всеки, който не е настанен в „Тио“, не съществува за Маркъс.

— Но има и други хотели — настоя Виктория. — А може би живее в къща?

— Вярно е, че има други хотели. „Бабилониън Палас“, „Зенахериб“, хотел „Зобейда“. Добри хотели са, не ще и дума, но не са като „Тио“.

— Сигурна съм, че не са — увери го Виктория. — Но не знаете ли дали доктор Ратбоун не е настанен в някой от тях? Той ръководи някакво дружество… нещо, свързано с култура. И с книги.

Като чу думата „култура“, Маркъс придоби съвсем сериозен вид.

— Тъкмо тя ни е необходима — каза. — Трябва да има висока култура. Изкуството и музиката са нещо много красиво. Много красиво наистина. Аз самият много обичам сонати за цигулка, стига да не са твърде дълги.

Макар и вътрешно да бе съгласна с него, особено що отнасяше до заключителната част от речта му, Виктория си даде сметка, че не се доближава до своята цел. Реши, че разговорите с Маркъс са много забавни и че самият Маркъс е очарователен с детския си ентусиазъм. Събеседването с него обаче страшно наподобяваше напъните на Алиса в страната на чудесата да открие пътя, водещ към хълма. Каквато и тема да започнеше да обсъжда с него, връщаха се към изходната точка — самия Маркъс.

Отказа да пие повече и унило се изправи. Чувстваше се леко зашеметена. Коктейлите бяха всичко друго, но не и слаби. Излезе на терасата и зарея поглед към реката, когато някой зад гърба й я заговори.

— Извинете ме, но е добре да се облечете. Времето може да ви изглежда лятно в сравнение с английското, но вечер много захладява.

Бе англичанката, разговаряла преди това с мисис Клип. Имаше загрубелия глас на човек, свикнал да дресира и привиква спортни кучета. Бе облечена с кожено палто, на коленете й бе застлано одеяло, а в ръката си държеше чаша уиски със сода.

— Благодаря ви — отвърна Виктория и реши бързо да избяга. Намерението й обаче бе осуетено.

— Искам да се представя. Аз съм мисис Кардю-Тренч — каза го така, че да се разбира „аз съм от рода Кардю-Тренч“. — Струва ми се, че вие пристигнахте заедно с онази дама, как й беше името? О, да, мисис Хамилтън Клип.

— Да — отвърна Виктория, — с нея пристигнах.

— Тя ми каза, че сте племенница на епископа на Лангоу.

Виктория се мобилизира.

— Така ли? — отвърна, влагайки в гласа си точно пресметната дозировка удивление.

— Не е чула добре, предполагам.

Виктория се усмихна.

— Американците невинаги могат да разберат добре нашите имена. Наистина звучи като „Лангоу“. Вуйчо ми — каза Виктория, импровизирайки в движение — е епископът на Лангуо.

— Лангуо?

— Да, това е на един Тихоокеански архипелаг. Той епископ в колониите, разбира се.

— А, разбирам. Колониален епископ — отвърна мисис Кардю-Тренч, като гласът й спадна, поне с три октави.

Както Виктория бе предположила, мисис Кардю-Тренч хабер си нямаше от колониални епископи.

— Това обяснява всичко — добави госпожата.

Виктория реши с гордост, че това обяснява всичко много добре в момента.

— А какво правите тук? — попита мисис Кардю-Тренч с привидно непосредствена любознателност, зад която се криеше вродено любопитство.

„Търся един млад човек, с когото разговарях няколко минути на един градски площад в Лондон“ — но естествено, че Виктория не можеше да даде такъв отговор. Спомни си за прочетеното във вестника и за споделеното с мисис Клип.

— Отивам при вуйчо си, доктор Поунсфут Джонс.

— А, значи ето коя сте — мисис Кардю-Тренч най-сетне изпита удоволствие от това, че е успяла да изясни статута на Виктория. — Той е очарователен, дребен човек, макар и малко разсеян. Миналата година слушах една негова лекция в Лондон. Нищичко не разбрах, но беше чудесна. Да, той мина през Багдад преди около две седмици. Май спомена, че очаква по-късно да дойдат някакви момичета.

Виктория побърза да се възползва от новия си статут в очите на дамата и вклини един въпрос.

— Знаете ли дали и доктор Ратбоун е тук? — попита.

— Току-що излезе — каза мисис Кардю-Тренч. — Мисля, че го поканиха да изнесе една лекция в Института следващия четвъртък. На тема „Международните отношения и братството“ или нещо от този род. Ако питате мен, това са глупости. Колкото повече се опитваш да сближаваш хората, толкова по-подозрителни стават те един към друг. Цялата тази поезия и музика и превеждането на Шекспир и Уърдзуърт на арабски, китайски и хинди са загубена работа. „Иглика цъфти до реката…“ Каква полза има да превеждаш това на хора, които никога не са виждали иглика?

— Знаете ли къде се е настанил?

— В хотел „Бабилониън Палас“, струва ми се. Щабът му обаче е близо до музея. „Маслинената клонка“ — смешно име. Там е пълно с млади жени с къси панталони, немити вратове и очила.

— Бегло познавам секретаря му — каза Виктория.

— А, зная го. Едуард Еди-кой си, как му беше името. Хубаво момче. Хич не му отива да седи сред тази дългокоса пасмина. Чух, че се проявил добре през войната. Предполагам, че службата си е служба. Красиво момче, предполагам, че всички онези отворени млади жени си падат по него.

Ревността остро жегна Виктория.

— „Маслинената клонка?“ Къде казвате, че се намира?

— На завоя след втория мост. Някъде из уличките до улица „Рашид“. Малко е затънтено. Не е далеч от Медния пазар.

— А как е мисис Поунсфут Джоунс? — продължи мисис Кардю-Тренч. — Ще идва ли скоро? Чух, че не била добре.

Виктория обаче вече бе получила необходимата й информация и не искаше да рискува с повече измишльотини. Погледна часовника си и възкликна:

— Боже мой! Обещах да събудя мисис Клип в шест и половина и да й помогна да се приготви за път! Трябва да летя.

Обяснението всъщност бе вярно, само дето Виктория трябваше да направи това в седем часа. Утре щеше да отиде при Едуард в „Маслинената клонка“. Отворени, млади жени с немити вратове, представи си! Едва ли щяха да бъдат привлекателни. При все това Виктория с тревога помисли, че мъжете не са толкова критично настроени към кирливите вратове, колкото англичанките чистници на средна възраст. Особено когато притежателките на такива вратове гледат мъжа, който е обект на вниманието им, с очи, изпълнени с възхищение.

Вечерта премина бързо. Виктория вечеря рано в ресторанта с мисис Хамилтън Клип, която продължи да говори безспир за всичко под слънцето. Мисис Клип покани Виктория да й отиде на гости и тя най-грижливо си записа адреса, защото, знае ли човек? Придружи мисис Клип до северната гара на Багдад, увери се, че е настанена в купето си и се договори с една жена, също пътуваща за Киркук, да помогне на мисис Клип да си оправи тоалета следващата сутрин.

Локомотивът издаде жаловит звук също като изгубена душа. Мисис Клип пъхна един дебел плик в ръката на Виктория.

— Само един малък спомен, мис Джоунс, от съвместното ни пътуване. Моля ви да го приемете заедно с най-искрената ми благодарност.

— Това е наистина извънредно мило от ваша страна, мисис Клип — отвърна Виктория с щастлив глас. Машината изпищя жаловито за четвърти и последен път и влакът бавно се отлепи от перона.

Тя се прибра в хотела с такси, тъй като не знаеше как по друг начин да стигне, а и наоколо като че ли нямаше хора, които да може да попита.

След завръщането си в „Тио“ изтича в стаята си и бързо отвори плика. Вътре имаше два чифта найлонови чорапи.

При всякакви други обстоятелства Виктория щеше да бъде очарована. Найлоновите чорапи обикновено не бяха по кесията й. В момента обаче се бе надявала на пари. Мисис Клип очевидно бе твърде деликатна, за да й предложи банкнота от пет динара. Момичето искрено се бе надявало мисис Клип да не бъде чак дотам деликатна.

Така или иначе, утре щеше да се види с Едуард. Съблече се, легна и след пет минути заспа. Сънува, че чака Едуард на едно летище, а някакво очилато момиче, прегърнало го здраво през врата, го задържа, докато самолетът бавно се отдалечава.