Агата Кристи
Среща в Багдад (14)

Глава четиринадесета

Виктория лежеше на тъмно и се вслушваше в мрака. Чу шумните звуци, присъщи на пиянска разправия:

— Трябва да ти кажа нещо, мой човек. Досега се разправях с един…

Чуха се позвънявания. После и други гласове. Въобще имаше някаква глъчка, последвана от относително затишие. Относително, защото в някоя стая бяха пуснали плоча с арабска музика. Тъкмо започна да й се струва, че са изминали часове, когато чу как някой внимателно отваря вратата. Тя се изправи в леглото си и запали нощната лампа:

— Много добре — каза Дейкин с одобрение.

Взе стол и седна до леглото й. Гледаше я така, сякаш ще й поставя диагноза.

— Сега ще ми кажете ли какво става? — попита Виктория.

— Хайде първо да ми разкажеш за себе си? Какво правиш тук? Защо дойде в Багдад?

Дали защото бе нощ или пък в личността на Дейкин имаше нещо, вдъхващо доверие (по-късно Виктория реши, ме е второто), но този път тя спести красивите и ефектни измислици, обясняващи нейното присъствие в Багдад. Съвсем простичко и откровено му разказа всичко. За срещата си с Едуард, за решението си да замине за Багдад, за щастливия шанс с мисис Хамилтън Клип и за отчаяното си финансово положение.

— Така… — каза Дейкин, след като тя приключи разказа си.

Помълча малко, преди да проговори отново:

— Може би не бива да те замесвам в тази история. Работата е там, че ти вече си част от нея, независимо дали това ми харесва или не. И след като вече си част от нея, би могла да работиш за мен.

— Можете да ми намерите работа? — Виктория се изправи и бузите й поруменяха от надежда.

— Може би. Но не такава работа, за каквато ти си мислиш. Работата, която имам предвид, е сериозна. И опасна.

— Няма значение — отвърна бързо момичето. — Нали не е непочтена? — добави с известно съмнение в гласа. — Зная, че умея да съчинявам безброй лъжи, но всъщност никога не бих направила нещо непочтено.

Дейкин леко се усмихна.

— Колкото и да е странно, способността ти да измисляш бързо убедителни лъжи е едно от качествата, които те правят подходяща за тази работа. Не, не е непочтена. Напротив, ще работиш в името на законността и реда. Сега ще те запозная с работата в най-общи линии, разбира се, но така, че да разбереш съвсем ясно с какво ще се занимаваш и от какви опасности трябва да се пазиш. Изглеждаш ми здравомислеща млада жена и не ми се вярва да са те спохождали мисли за проблемите на световната политика. В това няма впрочем нищо лошо. Хамлет много мъдро е казал, че няма добри или лоши неща, а нашите помисли ги правят такива.

— Всички говорят, че рано или късно отново ще има война — каза Виктория.

— Точно така — отвърна мистър Дейкин. — А защо според теб всички говорят така, Виктория?

Тя присви вежди:

— Ами заради Русия. Заради комунистите. Заради Америка…

— Виждаш ли — каза Дейкин, — това не са твои думи и твои мисли. Прочела си ги във вестниците или си ги чула от радиото и при случайни разговори. Вярно е, че в света има два различаващи се мирогледа. В общественото съзнание те са известни като „Русия и комунистите“ и „Америка“. Единствената надежда за бъдещето, Виктория, е да има мир, да има производство, да има съзидание, а не разрушение. Следователно всичко зависи от личностите, които отстояват двата различни мирогледа — дали те ще се задоволят с това, което имат, дали ще се съгласят да запазят различията си, но да намерят някаква обща основа за съгласие или поне за търпимост. Вместо това на практика се получава тъкмо обратното — непрестанно се разширява пропастта между двете групи и взаимните им подозрения нарастват. Някои неща наведоха един-двама души на мисълта, че това е следствие от дейността на трета страна или група, която работи в нелегалност и чието съществуване почти никой в света не подозира. Когато се появи възможност за постигане на договореност или въобще някакъв признак за отслабване на взаимната подозрителност, винаги става някакъв инцидент, който вдъхва отново у едната страна недоверие, а у другата — истеричен страх. Тези неща не са случайни, Виктория. Те се вършат умишлено и преследват предварително поставени цели.

— Защо мислите така и кой според вас ги върши?

— Една от причините да разсъждаваме така, са парите. Идват не оттам, откъдето трябва. Парите, Виктория, винаги са най-добрият индикатор за това, което става в света. Както един лекар проверява пулса ти, за да разбере какво е здравословното ти състояние, така и парите са кръвоносният поток, захранваш всяко едно велико движение или кауза. Без пари движенията тъпчат на място. В нашия случай са замесени много пари, и макар и движението им да е умело и изкусно прикривано, определено има нещо, което не е наред както с източника на тези пари, така и с предназначението им. Много неофициални стачки и множество заплахи към европейски правителства, водещи страните си към възстановяване, се организират и провеждат от комунисти, които са искрени радетели за своята кауза. Парите за тези начинания обаче не идват от комунистически източници, и когато тръгнем по следите им, стигаме до най-странни и неочаквани места. В същото време в Америка и в други страни се надига една все по-силна вълна на страх от комунизма, на почти истерична паника. И тук се оказва, че парите не идват от най-правдоподобните източници. Не са капиталистически пари, макар че естествено минават през капиталистически ръце. Трети факт: изглежда, че огромни парични суми просто излизат напълно от обръщение. Все едно да наблюдаваш как вещите, които си купувала с всяка седмична заплата — гривни, столове и така нататък, изчезват от полезрението ти. Из целия свят се забелязва рязко нарастване на търсенето на диаманти и други скъпоценни камъни. Минават през дузина ръце, докато накрая изчезват и не могат да бъдат открити.

Тази картина, разбира се, е съвсем обща. Тя в крайна сметка води към заключението, че някъде една трета група хора, чиито намерения са все още неясни, умишлено поощрява броженията и неразбирателството, и чрез умело прикривани парични операции и сделки със скъпоценни камъни преследва някакви собствени цели. Имаме основания да смятаме, че във всички страни има агенти на тази група, някой от които са се установили там от дълги години. Някои заемат ключови и видни места в управлението, други са на скромни и незабележими длъжности, но всички те работят заедно в името на една неизвестна цел. В резюме, повтарят се точно действията на Петата колона от началото на последната война, само че този път в световен мащаб.

— Кои са обаче тези хора? — попита Виктория.

— Според нас те не принадлежат към определена националност. Боя се, че целта им е усъвършенстването на света. Илюзията, че със сила можеш да наложиш хилядолетно щастие на човешката раса, е една от най-опасните заблуди. Тези, които желаят просто да си натъпчат джобовете, в крайна сметка не могат да причинят голяма вреда. Алчността в края на краищата се самоунищожава. Обаче вярата, че може да съществува една прослойка от свръхчовешки същества, от свръхчовеци, които да управляват потъващия в упадък свят — това, Виктория, е най-зловещата и страшна заблуда. Когато си кажеш „аз не съм като другите хора“, ти се лишаваш от двете най-ценни качества, които човечеството се е стремило да постигне: скромността и чувството за братство.

— Е, не трябва да ти изнасям проповеди. Нека просто ти обясня какво ни е известно. Знаем, че има няколко центъра на такава дейност. Един има в Аржентина, друг в Канада. Има поне един или повече и в САЩ. Предполагаме, макар и това още да не е потвърдено, че има един и в Русия. А сега ще ти опиша нещо много интересно.

През изминалите две години двадесет и осем обещаващи млади учени от различни националности изчезнаха от своите страни. Същото се случи и с много строителни инженери, летци, електроинженери и много други квалифицирани хора. Изчезванията имат една обща черта: във всички случаи става дума за хора, които са млади, амбициозни и нямат близки родственици. Освен тези, които са ни известни, навярно има и много други, и у нас започват да се раждат някои догадки относно това, с което те биха могли да се занимават.

Виктория продължаваше да слуша съсредоточено.

— Би могла да ми кажеш, че в наше време е невъзможно да отидеш където и да е, без това да се узнае от целия свят. Разбира се, нямаме предвид секретните мисии, такива могат да се провеждат навсякъде. Говорим за масовите пътувания. Все още обаче в света има непосетени или слабо посещавани места. Места, които са отдалечени от търговските пътища и са изолирани от планини и пустини. Там живеят хора, които все още могат да си позволят да не допускат сред себе си никакви чужденци. Хора, които никой не познава или в най-добрия случай са били посетени от някой самотен и смел пътешественик. Там могат да станат неща, за които никога няма да се узнае във външния свят, или пък вестите ще достигнат до него единствено като смехотворен невероятен слух.

Има едно такова място, няма значение къде точно се намира. До него може да се достигне откъм Китай, а никой не знае какво точно става във вътрешността на Китай. Може да се достигне и откъм Хималаите, но такова едно пътуване, освен за посветените, е крайно трудно и продължително. Там сега се събират хора и оборудване, след като се отклонят от първоначално обявеното си предназначение. Не е необходимо да ти описвам целия механизъм, по който това се прави.

Един човек обаче се заинтересувал какво става там и тръгнал по интересна следа. Бил необикновен човек, с множество приятели и познати из целия Изток. Бил роден в Кашгар и знаел дузина местни езици и диалекти. Заподозрял нещо и тръгнал по следата. Това, което чул, било толкова невероятно, че когато се завърнал в цивилизования свят и го съобщил, не му повярвали. Признал, че при пътуването си се разболял от треска и към него се отнесли като към човек, имал халюцинации.

Единствено двама души му повярваха. Единият съм аз. Нямам нищо против да вярвам на невероятни неща, толкова често излизат верни. А другият… — той се поколеба.

— Да? — попита Виктория.

— Другият бе сър Рупърт Крофтън Ли. Голям пътешественик и човек, който също е посещавал тези местности и има представа за възможностите им.

В заключение Кармайкъл — това е моят човек, реши да провери лично чутото. Пътешествието му бе трудно и опасно, на той се бе подготвил великолепно за него. Замина преди девет месеца. Едва преди няколко седмици получихме вест за него. Бил жив и открил това, което търсел. Категорични доказателства. Другата страна обаче вече беше по следите му. За нея било жизненоважно той да не успее да се завърне с доказателствата си. А ние получихме доказателства, че цялата система е проникната и инфилтрирана от техните агенти. Дори от собствения ми отдел изтича информация. А част от нея, Бог ми е свидетел, изчита на много високо равнище.

Установиха наблюдение на всички граници. По погрешка бяха убити невинни хора. Онези не ценят особено човешкия живот. Така или иначе, той успя някак си да се промъкне незабелязано — до тази вечер.

— Значи, това е бил той?

— Да, мила. Един много смел и доблестен млад човек.

— А доказателствата? Успяха ли да му ги отнемат?

На умореното лице на Дейкин се появи съвсем слаба усмивка.

— Не вярвам да са успели. Познавах добре Кармайкъл и съм сигурен, че не са успели. Той обаче загина, без да успее да ни каже какви са тези доказателства и как да се сдобием с тях. Мисля, че когато е умирал, се е опитвал да ни насочи към следата с думите „Луцифер — Басра — Лефарж“. Бил е в Басра, опитал се е да се добере до посолството и там насмалко не са го застреляли. Възможно е да е оставил доказателствата някъде в Басра. Искам ти, Виктория, да отидеш там и да се опиташ да ги откриеш.

— Аз?

— Да. Нямаш опит. Не знаеш какво трябва да търсиш. Обаче именно ти си чула последните думи на Кармайкъл и те биха могли да ти подскажат нещо, когато отидеш там. Кой знае, току-виж ти провърви.

— С радост бих отишла в Басра, — заяви нетърпеливо Виктория.

Дейкин се усмихна.

— Не се и съмнявам, нали твоят младеж е там! Не е лошо за прикритие. Върви, отваряй си очите и ушите на четири и се пази. Не мога да ти дам никакви указания за действие, а и не бих искал. Изглеждаш млада жена, способна сама да съобрази какво трябва да прави. Какво означават думите „Луцифер“ и „Лефарж“, ако приемем, че си чула добре, не зная. Склонен съм да се съглася с предложението ти, че „Лефарж“ навярно е име. Опитай се да откриеш притежателя му.

— Как да отида в Басра? — попита Виктория делово — И с какви пари?

Дейкин извади портфейла си и й подаде пачка банкноти.

— Ей с тези пари. Колкото до пътуването до Басра утре сутрин заприказвай старата скумрия Кардю-Тренч. Кажи й, че желаеш да видиш Басра, преди да се отправиш за мястото на разкопките. Поискай й съвет за хотел. Тя непременно ще ти препоръча да се настаниш в консулството и ще изпрати телеграма до мисис Клейтън. По всяка вероятност ще откриеш твоя Едуард там. Семейство Клейтън са много гостоприемни и всички отсядат при тях. Един последен съвет: ако ти се случи нещо неприятно и започнат да те разпитват какво знаеш и кой те е изпратил, не се прави на героиня. Веднага признай всичко.

— Много ви благодаря — каза Виктория. — Ужасно не понасям болка и се боя, че ако започнат да ме изтезават, няма да издържа.

— Никой няма да си прави труда да те изтезава — успокои я мистър Дейкин, — освен ако не попаднеш на някой садист. Изтезанията вече са старомодни. Едно леко убождане с игла и ще отговориш на всеки въпрос най-искрено, без да съзнаваш това. Живеем във времената на науката. Затова и не ти наговорих големи приказки за секретността. Не можеш да им кажеш нищо, което те вече да не знаят. След случилото се тази вечер ще ме наблюдават по-внимателно. Би трябвало да го сторят. И не само мен, но и Рупърт Крофтън Ли.

— А може ли да споделям с Едуард какво върша?

— Оставям на теб да решиш. Теоретически погледнато, не би трябвало да казваш нищо никому. Никому! — Дейкин присви вежди. — Не забравяй, че би могла да поставиш в опасност и неговия живот. Предполагам, че щом се е държал доблестно в авиацията, опасностите няма да го плашат. А и две глави винаги разсъждават по-добре от една. Значи той смята, че има нещо гнило в „Маслинената клонка“, където работи? Любопитно, много любопитно.

— Защо?

— Защото и ние мислим същото — отвърна Дейкин. Сетне добави още нещо. — Нека все пак ти дам два малки съвета на раздяла. Не ми се сърди, но влагай по-малко разнообразие в лъжите си. Иначе лъжите по-трудно се запомнят и отстояват. Зная, че си виртуоз, но не усложнявай излишно нещата, това е съветът ми.

— Ще запомня — отвърна Виктория с подобаващата скромност в гласа. — А другият съвет?

— Бъди винаги нащрек в случай, че се спомене една млада жена на име Ана Шийл.

— Коя е тя?

— Не зная много за нея. Бихме желали да научим малко повече.