Агата Кристи
Среща в Багдад (16)

I

— Откри ли своя младеж? — попита Дейкин. Виктория кимна утвърдително.

— А нещо друго?

Този път тя тъжно поклати глава.

— Хайде, хайде. Не губи присъствие на духа — ободри я мистър Дейкин. — Не забравяй, че в тази игра печалбите са малко и идват на големи интервали. Допусках все пак, че може и да си научила нещо там — знае ли човек, но не залагах на това.

— Мога ли да продължа да опитвам? — попита Виктория.

— А ти искаш ли?

— Да, искам. Едуард смята, че може да ми намери работа в „Маслинената клонка“. Ако бъда нащрек, може и да науча нещо, защо пък не? Там знаят нещо за Ана Шийл.

— Виж, това е много интересно, Виктория. Откъде го научи?

Виктория повтори чутото от Едуард — че „когато Ана Шийл дойде“, ще изпълняват „само нейните нареждания“.

— Това е много интересно — каза мистър Дейкин.

— Коя е Ана Шийл? — попита Виктория. — Сигурно ви е известно нещо за нея. Или тя за вас е просто едно име?

— Означава нещо повече от едно име. Тя е частен секретар на един американски банкер, ръководител на международна банкова групировка. Отпътувала е от Ню Йорк за Лондон преди около десет дни и оттогава е в неизвестност.

— В неизвестност? Да не би да е убита!

— Ако е така, тялото й не е открито.

— Но може и да е убита?

— Да, може и да е убита.

— Тя в Багдад ли трябваше да дойде?

— Нямам представа. От репликата на тази млада жена, Катрин, изглежда са я очаквали. Впрочем по-точно ще бъде да кажем, че изглежда още я очакват. Все още нямаме основания да смятаме, че не е жива.

— Може би в „Маслинената клонка“ бих могла да науча нещо повече по въпроса.

— Възможно е. Искам обаче да те предупредя още веднъж, Виктория, че трябва да бъдеш крайно внимателна. Организацията, срещу която си застанала, е безмилостна. Не бих искал да открият твоето тяло в река Тигър.

Момичето трепна и тихо каза:

— Като тялото на сър Рупърт Крофтън Ли. Знаете ли, онази сутрин, когато го видях в хотела тук, ми се стори, че в него има нещо странно. Нещо, което ме изненада. Много ми се ще да се сетя какво беше то.

— Странно в какъв смисъл?

— В смисъл на нещо необичайно — в отговор на въпроса, застинал в очите на мистър Дейкин, Виктория смутено поклати глава. — Може би ще се сетя по-нататък. Не беше нещо от особено значение.

— Всичко би могло да бъде от значение.

— Едуард смята, че ако ми намери работа, трябва да се преместя в нещо като пансион, подобно на другите момичета. Според него не бива да оставам тук.

— Твоят млад приятел проявява здрав разум. Хотелите в Багдад са много скъпи.

— Искате ли да се срещнете с него?

Дейкин категорично поклати глава.

— Не. Кажи му да стои по-далеч от мен. За съжаление, може би си под подозрение във връзка с обстоятелствата през нощта, когато бе убит Кармайкъл. Едуард обаче не е свързан със случая или с мен по никакъв начин и това може да се окаже ценно.

— Отдавна исках да ви питам — продължи Виктория. — Кой всъщност уби Кармайкъл? Някой, който го е проследил до хотела?

— Не — отвърна бавно Дейкин. — Това би било невъзможно.

— Защо?

— Защото той пристигна с гуфа, с една от тези арабски лодки, и дотогава не е бил следен. Зная това, защото моите хора наблюдаваха реката.

— Значи е бил някой… някой от хотела?

— Да, Виктория. И не въобще от хотела, а от едно конкретно крило от хотела. Казвам това, защото самият аз наблюдавах стълбите и никой не се изкачи по тях.

Той наблюдаваше силно озадаченото й лице и тихо добави:

— Възможните извършители не са много на брой. Там бяхме ти и аз, мисис Кардю-Тренч, Маркъс и сестрите му. Двама възрастни слуги, които работят в хотела от години. Един мъж на име Харисън от Киркук, за когото не е известно нищо осъдително. Медицинска сестра, която работи в еврейската болница. Би могъл да бъде който и да е от тях. Не ми се вярва обаче в това, поради едно много важно основание.

— Какво?

— Кармайкъл е бил нащрек. Знаел е, че наближава върховният момент на неговата мисия. Той е човек с много развит инстинкт за опасност. Защо тогава той му изневери?

— А полицаите… — започна Виктория.

— О, да. Но те дойдоха след това. От улицата. Предполагам, че някой ги е предупредил. Ударът с нож обаче не е нанесен от някой от тях. Този удар е бил нанесен от човек, когото Кармайкъл е познавал добре. Някой, комуто е имал доверие. Или някой, от когото не се е боял. Де да знаех…

II

Успехът често е последван от спад. Виктория успя да стигне до Багдад, да открие Едуард, да проникне в тайните на „Маслинената клонка“ — всичко като по програма. Сега, след като вече бе постигнала целите си в редки моменти на самоанализ тя си задаваше въпроса какво всъщност прави. Възторгът от срещата с Едуард вече се бе уталожил. Тя го обичаше и той я обичаше. По-голямата част от времето работеха под един покрив. Ако обаче се замислеше безстрастно върху случилото се, какво всъщност правеха те тук?

По някакъв начин — с решителност или убедителност Едуард бе успял да й осигури една зле платена работа в „Маслинената клонка“. Прекарваше по-голямата част от времето си в малка стая с изкуствено осветление, където на полуразвалена машина пишеше писма и обяви, в които се популяризираше сладникавата програма на „Маслинената клонка“. Едуард бе изпитал усещането, че нещо не е наред в организацията. Мистър Дейкин изглеждаше склонен да се съгласи с него. Тя, Виктория, бе решила да открие някакво потвърждение на това съмнение, но досега, доколкото можеше да види, нямаше нищо за откриване. От дейността на „Маслинената клонка“ струеше сладкият елей на световния мир.

Бяха проведени няколко срещи, на които бяха поднесени оранжада и безкрайно безвкусни неща за ядене. На тези сбирки Виктория изпълняваше ролята на нещо като домакиня, която трябваше да поощрява възникването на добри чувства между представители на различни нации. Те най-често жадно опустошаваха разхладителните напитки, гледайки се враждебно и подозрително помежду си.

Доколкото Виктория можеше да забележи, нямаше подводни течения, нямаше заговори, нямаше потайности. Всичко беше от ясно по-ясно и убийствено досадно. Неколцина тъмнокожи млади мъже се опитаха да флиртуват с нея. Други й заеха книги за четене, които тя прелисти и намери за скучни. Междувременно бе напуснала хотел „Тио“ и се бе заселила в една къща на западния бряг на реката в компанията на няколко млади жени от различни националности. Сред тях беше и Катрин и на Виктория й се стори, че Катрин я следи. Не можа да реши обаче дали Катрин прави това, защото подозира, че шпионира дейността на „Маслинената клонка“ или поради по-деликатни причини, свързани с чувствата на Едуард. Предположи по-скоро второто. Знаеше се, че именно Едуард я е устроил на работа и това бе станало причина няколко чифта ревниви тъмни очи да се насочват към нея без голяма топлота. „Работата е в това — мислеше си с униние Виктория, — че Едуард е прекалено привлекателен.“ Всичките тези момичета бяха влюбени в него, а неговото еднакво топло и любезно отношение към всички не съдействаше за промяна в състоянието на нещата. Виктория и Едуард се бяха договорили да не разкриват пред останалите близостта си. Ако откриеха нещо, заслужаващо внимание, не трябваше да се разбере, че го вършат заедно. Пред хората Едуард се отнасяше към нея, както и спрямо другите млади жени, само дето влагаше малко повече хладина в държанието си.

Виктория имаше чувството, че макар и „Маслинената клонка“ да изглеждаше напълно безобидна, същото не можеше да се каже за нейния учредител и ръководител. Един-два пъти тя усети върху себе си мрачния и замислен поглед на доктор Ратбоун и макар да го посрещна с възможно най-невинното изражение на лицето си, усети внезапен пристъп на нещо като страх.

Веднъж, когато бе извикана при него, за да обясни някаква машинописна грешка, нещата отидоха по-далеч.

— Радвате ли се, че работите при, нас? — попита я д-р Ратбоун.

— Разбира се, сър — отвърна Виктория. — Неудобно ми е само дето допускам толкова много грешки.

— Грешките не ни смущават. Бездушни машини не ни трябват. Необходими ни са младост, великодушие и широта на възгледите.

Виктория се опита да придобие великодушен и щедър вид.

— Човек трябва да обича работата си. Трябва да обичате това, което вършите, да гледате напред към славното бъдеще. Чувствате ли всичко това, мило дете? — продължи д-р Ратбоун.

— Всичко е още толкова ново за мен — каза Виктория, — че още не съм го усвоила напълно, струва ми се.

— Разбирателство. Разбирателство трябва да има между младите хора. Това е най-важното. Приятни ли са ви вечерите, прекарани в свободни дискусии и размяна на мнения?

— О, да! — отговори Виктория, която не можеше да ги понася.

— Разбирателство трябва, а не неразбирателство. Любов да цари, а не омраза. Бавно, но сигурно това ще се получи. Чувствате това, нали?

Като си спомни за безкрайните дребни дрязги, за взаимната неприязън, за караниците, разправиите и обидите, Виктория така и не съобрази какъв точно отговор се очаква от нея.

— Понякога — започна тя предпазливо — хората са трудни.

— Зная, зная — въздъхна доктор Ратбоун. Благородното му чело се смръщи в недоумение. — Какво се е случило, че Майкъл Ракунян ударил Айзък Наум и му разбил устата?

— Имаха малък спор — обясни Виктория. Доктор Ратбоун мрачно се замисли.

— Търпение и вяра — промърмори той. — Търпение и вяра.

Виктория на бърза ръка измънка някакво съгласие и си тръгна. После се сети, че бе забравила да си прибере машинописния текст, и се върна. Погледът на доктора, който срещна в този миг, бе изпълнен с остра подозрителност. Изненада се и с известно безпокойство се замисли, доколко отблизо я следи той и какво в действителност мисли за нея.

Инструкциите на мистър Дейкин бяха съвсем ясни. Ако имаше нещо да му съобщава, трябваше да се придържа към определени правила. Той й бе дал стара, избеляла розова носна кърпа. Ако имаше нещо да му докладва, трябваше да се разходи по брега до общежитието, в което се бе настанила, както и без това правеше често при залез-слънце. Там имаше тясна пътека, дълга около четвърт миля. На едно място пътеката се пресичаше от широки стъпала, водещи към самия бряг, където стояха постоянно закотвени лодки. От една дървена греда стърчеше ръждив гвоздей. Ако искаше да влезе в контакт с Дейкин трябваше да закачи на гвоздея къс от розовата носна кърпа. Досега такова нещо не се бе налагало, размисли горчиво Виктория. Засега тя просто вършеше немарливо една зле платена работа. С Едуард се срещаше сравнително рядко, тъй като през по-голямата част от времето доктор Ратбоун го командироваше в отдалечени места. Сега например току-що се бе завърнал от Персия. По време на неговото отсъствие тя има една кратка и не дотам удовлетворителна среща с Дейкин. Съгласно инструкцията трябваше да отиде в хотел „Тио“ и да попита дали не е забравила там един пуловер. След като получи отрицателен отговор, бе пресрещната от Маркъс, който веднага й натрапи една почерпка на терасата към реката. През това време Дейкин се появи откъм улицата и Маркъс веднага го включи в компанията. Някой извика Маркъс и сега Виктория остана насаме с Дейкин, който отпиваше от своята лимонада.

Не без загриженост Виктория призна липсата на някакъв напредък. Дейкин обаче реагира великодушно.

— Мило дете, та ти самата не знаеш какво да търсиш и дали има въобще нещо за намиране. Разкажи ми по-добре какво мислиш за „Маслинената клонка“.

— Спектакълът е доста неясен — отвърна бавно Виктория.

— Разбирам, че е неясен. Въпросът е дали не е и фалшив.

— Не зная — призна тя. — Хората се отнасят доста лековерно към културата, не зная дали разбирате какво искам да кажа.

— Вероятно искаш да кажеш, че към културната дейност хората не подхождат с тази предпазливост, която проявяват към предложенията да вършат благотворителност или да сключат някоя финансова сделка. Така е. Там ще откриеш много истински ентусиасти, не ще и дума. Въпросът е дали гази организация се използва от някого.

— Мисля, че там се провежда много комунистическа дейност — каза Виктория с известно съмнение. — Едуард мисли така. Накара ме да чета Карл Маркс, за да види кой как ще реагира.

Дейкин кимна.

— Любопитно. Имаше ли някаква реакция?

— Все още не.

— А Ратбоун? Той такъв ли е, за какъвто се представя?

— Мисля, че да… — гласът й звучеше неубедително.

— Знаеш ли — каза Дейкин, — именно той ме смущава. Защото е важна личност. Допусни, че има комунистически заговор. Студентите и младите революционери практически нямат шанс да влязат в допир с президента. Полицията ще се погрижи никой на улицата да не може да хвърли бомба. С Ратбоун нещата стоят иначе. Той е човек, радващ се на известност, има и славата на филантроп. За него не би представлявало трудност да влезе в допир с някой от изтъкнатите гости. Вероятно ще го направи. Бих искал да науча повече неща за Ратбоун.

„Да — реши Виктория, — всичко се съсредоточава върху Ратбоун.“ Още от първата си среща с Едуард в Лондон, остана с чувството, че опасенията му за това, че има нещо „гнило“ в цялата работа, са предизвикани от личността на работодателя му. Навярно преди това се бе случило нещо, реши внезапно Виктория, което бе породило съмнение у Едуард. Според Виктория хората възприемаха нещата именно по този начин. Недоверчивостта ти не може да е плод просто на някакво вътрешно чувство, за нея трябва да има някаква конкретна причина. Ако сега успееше да накара Едуард да си спомни, той сигурно щеше да се сети за факта или случката, събудили неговата недоверчивост. Виктория реши, че по същата логика трябва да се опита да си спомни какво именно я бе изненадало, когато излезе на терасата на хотел „Тио“ и откри сър Рупърт Крофтън Ли. Вярно е, че бе очаквала той да се настани в посолството, а не в хотел „Тио“, но не това се бе оказало основната причина за силното й усещане, че вижда нещо едва ли не невероятно. Реши да се връща непрекъснато към събитията в онази сутрин и да призове Едуард да направи същото, като си припомни началото на запознанството си с доктор Ратбоун. Щеше да му каже това веднага щом го види. Да остане с Едуард насаме обаче не бе лесно. Той току-що се бе завърнал от Персия, но в седалището на „Маслинената клонка“, където с основание на всяка стена би могло да се разлепи предупредителният военновременен плакат: „Тихо, шпионите дебнат!“, нямаше място за частни разговори. Не съществуваше възможност за уединение и в дома на арменското семейство, където тя бе на пансион. „Наистина — помисли си Виктория, — срещам се с Едуард толкова рядко, че можех преспокойно да си остана в Англия.“

Но заключението й бе опровергано много скоро.

Едуард дойде при нея с няколко листа, изписани на ръка, и каза:

— Ако обичаш, Виктория, доктор Ратбоун помоли това незабавно да се препише на машина. Моля те да обърнеш внимание на втората страница, там има няколко доста трудни арабски имена.

Виктория въздъхна, сложи лист в машината и започна да преписва с обичайната си припряност. Почеркът на доктор Ратбоун не бе особено труден за разчитане и тя остана доволна от това, че прави по-малко грешки от обичайното. Бутна встрани приключената страница и пристъпи към следващата. Веднага разбра смисъла на пояснението на Едуард. В горната част на страницата бе защипана бележка с неговия почерк.

„Утре към единадесет часа излез да се поразходиш по брега на Тигър в близост до Беит Мелек Али“

Следващият ден бе петък, почивният ден в седмицата. Настроението й се повиши светкавично. Щеше да облече зеления си пуловер. Щеше да си измие косата. Беше й трудно да направи това в дома, където живееше.

— А отдавна трябваше да го направя — промърмори тя неволно на глас.

— Какво каза? — попита я Катрин, която изведнъж надигна глава от купчина пликове и циркулярни писма и я изгледа подозрително.

Виктория бързо смачка бележката на Едуард.

— Казах си, че е време да си измия косата. А пък тукашните фризьорски салони ми изглеждат ужасно мръсни. Просто не зная къде да отида.

— Вярно е. Освен мръсни са и скъпи. Аз обаче познавам едно момиче, което мие коса много добре, а и хавлиените й кърпи са чисти. Ще те заведа при нея!

— Много си любезна, Катрин — каза Виктория.

— Ще отидем утре. Тъкмо е почивен ден.

— Утре не мога — рече Виктория.

— Защо?

Катрин продължаваше да я гледа подозрително. Виктория почувства отново, че се пробужда обичайната й антипатия към нея.

— Предпочитам да се разходя малко на чист въздух. Тук е толкова задушно.

— Че къде ще се разхождаш? В Багдад няма къде да се разхождаш.

— Все ще намеря къде.

— По-добре е да отидеш на кино. Или да чуеш някоя интересна лекция.

— Предпочитам да се разходя. В Англия обичаме да излизаме на въздух.

— Много си се надула заради това, че си англичанка. Какво от това, че си англичанка? Чудо голямо. Тук ние плюем на англичаните.

— Ако започнеш да плюеш върху мен, реакцията ми може и да те изненада — отговори Виктория, чудейки се на лекотата, с която се разгаряха страстите в „Маслинената клонка“.

— Какво ще направиш?

— Опитай и ще видиш.

— А ти защо четеш Карл Маркс? Не го разбираш. Много си глупава. Мислиш ли, че някой ще те приеме за член на компартията. Та ти си политически необразована.

— А защо да не го чета? Та той е писал за хора като мен, за работници.

— Ти не си работничка. Ти си буржоазка. Не можеш и да пишеш на машина като хората. Я виж колко грешки правиш.

— Някои от най-умните хора в света също не владеят правописа — отвърна Виктория с достойнство. — А и как мога да работя, когато през цялото време ме разсейваш с приказките си.

Изписа един ред със скоростта на картечница и откри, че бе оставила натиснат клавиша за главните букви, вследствие на което се бе получил наниз от най-различни знаци. Замени листа с друг и старателно преписа текста. След това занесе преписа на доктор Ратбоун.

Той му хвърли бегъл поглед и започна да мърмори.

— Шираз е в Иран, не в Ирак. Освен това „Ирак“ се пише с „К“ накрая. Пише се Уазид, а не Уузъл. Всъщност благодаря ви, Виктория.

Когато тя си тръгна, той я спря:

— Виктория, добре ли се чувстваш при нас?

— Разбира се, доктор Ратбоун.

Тъмните очи под рошавите вежди я гледаха изпитателно. Тя се почувства неловко.

— Боя се, че не ти плащаме много.

— Няма значение. Обичам да работя.

— Наистина ли?

— Наистина — отвърна момичето. — А и чувствам, че точно тази работа си заслужава труда.

Успя да посрещне погледа на доктор Ратбоун, без да примигне.

— И с тази заплата се справяш?

— О, да. Успях да открия евтина квартира. Живея при едно арменско семейство. Всичко ми е наред.

— В момента в Багдад се търсят добри стенограф-машинописки — каза доктор Ратбоун. — Струва ми се, че бих могъл да ти помогна да си намериш по-добра работа от тази при нас.

— Но аз не искам друга работа.

— Може би ще е разумно да започнеш работа другаде.

— Разумно? — попита Виктория боязливо.

— Точно това казах. Просто те предупреждавам. И по-скоро съветвам.

В тона му сякаш леко прозираше някаква заплаха. Виктория го погледна удивено.

— Наистина не разбирам, доктор Ратбоун.

— Понякога е по-разумно да не се пъхаш в неща, които не разбираш.

Заплахата бе станала съвсем определена, но Виктория продължи да гледа с детска невинност.

— Защо дойде да работиш тук, Виктория? Заради Едуард?

Момичето поруменя от гняв.

— Разбира се, че не — отговори възмутено. Чувстваше се объркана.

Доктор Ратбоун поклати глава.

— Едуард тепърва ще се развива. Ще минат много години, докато си извоюва положение, с което да ти бъде от някаква полза. На твое място бих престанал да мисля за Едуард. И както ти казах, още сега могат да се намерят добри служби, с добра заплата и перспективи. А и там ще се чувстваш в собствена среда.

Той продължаваше да я гледа втренчено. Това някаква проверка ли беше?

— Но аз наистина се чувствам много добре в „Маслинената клонка“, доктор Ратбоун.

Той сви рамене и я освободи. Докато излизаше от стаята, усещаше погледа му върху гърба си.

Разговорът я разтревожи. Нима бе направила нещо, с което да събуди подозрението му? Нима докторът бе решил, че тя е шпионка, устроила се в „Маслинената клонка“, за да разкрие тайните й? Гласът и поведението му бяха застрашителни. Предположението му, че е дошла в „Маслинената клонка“, за да бъде по-близо до Едуард, първоначално я бе ядосало и бе направила опит да отрече това. Впоследствие обаче съобрази, че за нея ще е безкрайно по-добре, ако доктор Ратбоун подозира, че е отишла в „Маслинената клонка“ заради Едуард, а не по поръчение на мистър Дейкин. Така или иначе, той навярно бе решил, че идиотското й поруменяване се дължи на Едуард, така че в края на краищата всичко бе приключило добре.

При все това тази нощ тя си легна с известен страх.