Агата Кристи
Среща в Багдад (21)

Глава двадесет и първа

Тръгнаха за Багдад съвсем рано. Виктория бе изпаднала в униние. Толкова мъчно й стана, когато погледна назад към разкопките. За щастие бясното подскачане на камиона по неравната повърхност насочи всичките й мисли към страданията, предизвикани от това. Стори й се странно, че минава отново по така наречения път и задминава магарета и прашни камиони. Стигнаха до предградията на Багдад чак след три часа. Камионът стовари всички пред хотел „Тио“ и продължи заедно с шофьора и готвача, които се отправиха на покупки. За доктор Поунсфут Джоунс и Ричард се бе натрупало огромно количество поща. Маркъс, появил се изневиделица, масивен и сияен, приветства Виктория с обичайното си дружелюбие.

— Отдавна не съм ви виждал, вече не идвате в хотела ми. Цели две седмици ви няма. Защо така? Тук ли ще обядвате днес? Всичко ще осигуря. Млади пилета? Голям стек? Само не пълнена пуйка с ориз и подправки за това трябва да се подготвя от предния ден.

Явно, що се отнася до хотел „Тио“, никой не бе забелязал отвличането на Виктория. По всяка вероятност Едуард, посъветван от мистър Дейкин, не бе отишъл в полицията.

— Маркъс, мистър Дейкин дали е в Багдад? — попита тя.

— Мистър Дейкин? Да, много мил човек, разбира се, ваш приятел. Вчера беше тук, не, завчера. Нали познавате и капитан Кросби? Приятел е на мистър Дейкин. Днес ще пристигне от Керманшах.

— Знаете ли къде е офисът на мистър Дейкин?

— Зная, разбира се. Всички знаят къде се намира Иракско-иранската петролна компания.

— Е, искам да отида там. С такси. Искам да съм уверена обаче, че шофьорът ще знае къде точно трябва да ме откара.

— Аз лично ще му обясня — отзова се Маркъс услужливо.

Придружи я до началото на алеята и се разкрещя по обичайния си начин. Тутакси дотърча уплашен слуга, на когото бе наредено да извика такси. Виктория бе придружена до таксито и Маркъс инструктира шофьора. Сетне се отдръпна и й махна с ръка.

— Искам и стая — заяви Виктория. — Има ли свободни?

— Има, има. Ще ви осигуря прекрасна и за довечера ще ви поръчам един от големите стекове. И хайвер. Преди това ще изпием по нещо.

— Чудесно. Маркъс, ще можете ли да ми заемете малко пари?

— Разбира се, мила. Заповядайте. Вземете колкото ви трябват.

Таксито потегли с шумно натискане на клаксона и от резкия старт Виктория залитна назад към седалката, стиснала в шепите си монети и банкноти.

След пет минути вече беше в седалището на Иракско-иранската петролна компания и помоли да я свържат с мистър Дейкин.

Когато влезе в кабинета му, мистър Дейкин вдигна глава от бюрото си, където пишеше нещо. Стана и се ръкува официално с нея.

— Мис… мис Джоунс, ако си спомням добре? Абдулах, моля те, донеси кафе.

След като непропускащата шум врата се затвори, тихо продължи:

— Не биваше да идваш тук, знаеш това.

— Този път трябваше да дойда — каза Виктория. — Има нещо, което трябва да ви разкажа веднага, преди да ме е сполетяла нова беда.

— Да те сполети нова беда? Нима нещо ти се е случило?

— Вие не знаете ли? — попита Виктория. — Едуард нищо ли не ви каза.

— Доколкото зная, все още работиш в „Маслинената клонка“. Никой нищо не ми е казвал.

— Катрин! — възкликна Виктория.

— Моля?

— Онази мръсница Катрин! Хващам бас, че е дала на Едуард някакво измислено обяснение и този наивник й е повярвал.

— Е, нека чуем какво се е случило — каза мистър Дейкин. — Ако не възразяваш да чуеш моето мнение, — той хвърли тактично бегъл поглед върху русата й глава — повече ти отива да си брюнетка.

— Това е само едно от нещата, които ми се случиха — отвърна Виктория.

На вратата се почука и влезе прислужникът с две малки чашки сладко кафе. Когато излезе, Дейкин продължи:

— Така, сега ми разкажи спокойно какво се е случило. Тук никой не може да ни подслушва.

Виктория се потопи в разказа за своите приключения. Както винаги, когато разговаряше с Дейкин, успя да се изрази логично, последователно и стегнато. За финал остави епизода с червения шал на Кармайкъл и асоциацията с мадам Дефарж. След това погледна възбудено Дейкин.

При влизането й той като че ли изглеждаше по-уморен и прегърбен от всякога. Сега в погледа му съзря блясък.

— Би трябвало да препрочитам Дикенс по-често — каза той.

— Значи мислите, че съм права? Допускате ли името, което той спомена, да е Дефарж? И в шала да е вплетено послание.

— Мисля — отвърна Дейкин, — че това е първият ни истински пробив. И че на теб трябва да благодарим за това. Най-важното обаче е шалът. Къде е?

— При останалите ми вещи. Онази нощ го пъхнах в едно чекмедже. Спомням си, че когато напуснах хотела, събрах всичко, без да го подреждам.

— И не си споменавала на никого, абсолютно на никого, че този шал е принадлежал на Кармайкъл?

— Не съм, защото бях забравила за него. Тикнах го в един куфар заедно с други вещи, когато заминах за Басра, и оттогава не съм отваряла куфара.

— В такъв случай всичко би трябвало да е наред. Дори и да са претърсили вещите ти, едва ли са обърнали внимание на един стар мръсен вълнен шал. Освен ако някой не ги е насочил към него, което, доколкото виждам, е невъзможно. Сега трябва да се погрижим вещите ти да се приберат и да ти се изпратят в… — впрочем, къде си се настанила?

— Ангажирах стая в „Тио“.

Дейкин кимна.

— Това е най-подходящото място за теб.

— Трябва ли… смятате ли, че трябва да се върна в „Маслинената клонка“?

Дейкин я погледна с разбиране.

— Боиш ли се?

Виктория вирна брадичка.

— Не — каза предизвикателно. — Ще отида, ако желаете.

— Не смятам, че е необходимо. Нито е благоразумно. Предполагам, че там някой вече е наясно с твоята дейност. Така че и да се върнеш там, няма да научиш нищо повече. По-добре не отивай.

Усмихна се.

— Иначе при следващата ни среща може да се окажеш и червенокоса.

— Това най-много ми се иска да разбера — възкликна Виктория. — Защо боядисаха косата ми? Какво ли не мислих и не можах да разбера. Вие намирате ли смисъл в това?

— Само един и той не е за казване. По такъв начин трупът ти би бил разпознат по-трудно.

— Ако бяха решили да ме убиват, защо не го направиха веднага?

— Това е интересен въпрос, Виктория. Страшно искам да узная отговора му.

— И нямате никаква представа какъв би могъл да бъде?

— Нямам нишка, за която да се заловя — отвърна мистър Дейкин с лека усмивка.

— Като говорим за нишки — възкликна Виктория, — спомняте ли си какво ви казах онази сутрин в „Тио“ за сър Рупърт Крофтън Ли? В смисъл, че нещо не беше наред с него?

— Да.

— Вие не го познавате лично, нали?

— Да, не се бях срещал с него.

— И аз реших същото. Защото, виждате ли, този човек не беше сър Рупърт Крофтън Ли.

След това оживено му разказа всичко за случая, започвайки с цирея, появил се на врата на сър Рупърт.

— Да… сега разбирам как са го направили — каза Дейкин. — Досега не можех да си обясня как Кармайкъл онази нощ е могъл да притъпи бдителността си толкова, че да го убият. Стигнал е до Крофтън Ли, а той му е нанесъл удар с нож. Кармайкъл обаче успял да се измъкне и да влезе в стаята ти, преди да умре. И не е искал да се раздели с шала си, държал се е за него като удавник за сламка.

— Смятате ли, че ме отвлякоха, защото бях решила да дойда да ви разкажа това? Никой друг обаче не го знаеше. Освен Едуард.

— Смятам, че са разбрали, че трябва бързо да те извадят от играта. Започнала си много бързо да проумяваш какво става в „Маслинената клонка“.

— Доктор Ратбоун ме предупреди — каза Виктория. — Дори по-скоро ме заплаши, отколкото предупреди. Струва ми се, че бе схванал, че не съм тази, за която се представям.

— Ратбоун — каза сухо Дейкин, — не е глупак.

— Радвам се, че не трябва да се връщам там — заяви Виктория. — Досега се преструвах на смела, но истината е, че треперя от страх. Обаче ако не отида в „Маслинената клонка“, как ще мога да се свържа с Едуард?

Дейкин се усмихна.

— Щом Мохамед не може да отиде при планината, планината ще дойде при Мохамед. Напиши му една бележка. Пиши му само, че си в „Тио“ и че го молиш да вземе дрехите и багажа ти и да ги донесе тук. Тази сутрин ще ходя при доктор Ратбоун, за да го питам нещо за вечерните му лекции. Няма да ми бъде трудно да предам бележката на секретаря му, без опасност да попадне в ръцете на твоя враг Катрин. А сега, Виктория, иди в „Тио“ и стой там. Освен това…

— Да?

— Ако изпаднеш в премеждие, каквото и да е то, спасявай се, както можеш. Доколкото е възможно, ще бъдеш под закрила, обаче противниците ни са изключително силни и освен това за нещастие ти вече знаеш много работи. След като багажът ти пристигне в хотел „Тио“, задълженията ти към мен приключват. Разбери това.

— Веднага се връщам в „Тио“ — каза Виктория. — Е, по пътя ще купя малко пудра, червило и крем за лице. В края на краищата…

— В края на краищата — отбеляза мистър Дейкин, — едно момиче не може да се срещне с приятеля си съвсем невъоръжено.

— Ако беше Ричард Бейкър, нямаше да е толкова важно — довери му Виктория. — Макар че ми се иска и той да знае, че мога да съм хубава, когато поискам. Но Едуард…