Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (83)

82.
Лицето

Юна Лина и Сага Бауер стоят в защитения апартамент до площад „Йостермалмсторг“. Лампите са загасени. Сутрешното небе пръска светлина през прозореца. Пенелопе Фернандес седи на пода и сочи към прозореца.

— Да, оттам е проникнал куршумът — потвърждава Сага тихо.

— Лампата ме е спасила — едва чуто произнася потърпевшата.

Оглеждат остатъците от лампата на прозореца: висящия кабел и повредения пластмасов цокъл.

— Загасих, за да виждам по-добре, за да виждам какво става на площада — разказва Пенелопе. — Лампата се е залюляла, а той си е помислил, че съм аз, нали? Помислил си е, че се движа, че топлината е от моето тяло.

Юна се обръща към Сага.

— Имаше ли електрооптичен мерник?

— Според Йени Йорансон: да — потвърждава Сага.

— Какво? — пита Пенелопе.

— Права си, вероятно лампата е спасила живота ти — отвръща Юна.

— Боже мой — простенва тя.

Юна я поглежда спокойно, сивите му очи блестят.

— Пенелопе — казва той сериозно. — Видяла си лицето му, нали? Не сега, но преди. Макар да си отрекла. Разбирам, че се страхуваш… искам просто да кимнеш, ако мислиш, че можеш да го опишеш.

Тя бързо избърсва бузите си, поглежда високия инспектор и кимва с глава.

— Можеш ли да посочиш някакъв особен белег? — пита Сага предпазливо.

Пенелопе се впечатлява от гласа на ченгето, лекия фински акцент и недоумява откъде може да знае, че е видяла лицето на преследвача. Видя го, но не знае дали ще може да го опише. Беше за миг. Хвърли му само един поглед през дъжда, минути след като бе убил Бьорн и Осиан.

Би искала да прогони всеки спомен.

Но изнуреното му, почти угрижено лице не спира да се появява на фона на бялата светлина от светкавиците.

Сага Бауер се приближава до Юна, който стои пред прозореца с дупката от куршума и чете дълго съобщение на телефона си.

— Клара Улуфсдотер е говорила с главния юрист, който е разговарял с посланика — казва Юна. — След час трима души ще имат достъп до посолството за четирийсет и пет минути.

— Трябва да отидем там веднага — казва Сага.

— Не е чак толкова бързо — отвръща Юна и се заглежда в площада.

Журналистите се тълпят пред загражденията на полицията около халите.

— Каза ли на прокурора, че трябва да получим стрелкова подкрепа? — пита Сага.

— Ще обсъдим проблема с немската охрана.

— Кои ще влязат? Как ще разсъждаваме?

Юна се обръща към нея.

— Чудя се… колегата, който проследи наемника…

— Стеве Билгрен — напомня тя.

— Да, Стеве Билгрен — повтаря Юна. — Ще може ли да го идентифицира?

— Не е видял лицето, никой не е видял лицето — отвръща Сага и сяда на пода до Пенелопе.

Остава за миг до нея, обляга се на стената и въздиша бавно, преди да зададе първия въпрос.

— Всъщност какво иска от теб този, който те преследва? Знаеш ли защо се случва всичко това?

— Не — предпазливо отговаря Пенелопе.

— Иска да получи снимката, закачена от теб на стъклото на вратата в апартамента ти — казва Юна, застанал с гръб към нея.

Тя свежда поглед и леко кима.

— Знаеш ли защо иска снимката? — пита Сага.

— Не — отговаря тя и се разплаква.

Сага изчаква и казва:

— Бьорн се е опитал да изнудва Карл Палмкруна за пари…

— Не знаех нищо — прекъсва я Пенелопе, възвръщайки спокойствието в гласа си. — Нямах никаква представа.

— Разбрахме — казва Юна.

Сага нежно докосва ръката на Пенелопе.

— Ти ли си фотографът? — пита тя.

— Аз ли? Не… Снимката пристигна в Шведската асоциация… аз съм председател и…

Тя млъква.

— По пощата ли? — пита Юна.

— Да.

— От кого?

— Не знам.

— Нямаше ли и писмо? — настоява той.

— Не, струва ми се…

— Само плик със снимка?

Тя кимва.

— Пазиш ли плика?

— Не.

— Какво пишеше на него?

— Само името ми и Шведска асоциация… без пощенска кутия 2088. Само името…

— Пенелопе Фернандес — казва Сага. — Шведска асоциация за мир и помирение.

— Ти отвори плика и извади снимката — продължава Юна. — Какво видя в този миг? Какво означава снимката за теб?

— Означава?

— Какво видя, когато я погледна? Разпозна ли хората?

— Да… трима от тях… но…

Тя млъква.

— Разкажи какво си мислеше, като гледаше снимката?

— Че някой ме е видял по телевизията — казва тя и събира мислите си, преди да продължи. — Мислех си, че тази снимка, каква по-типична реакция… Палмкруна трябва да е неутрален… а той ходи на концерти, седи и вдига наздравици с шампанско с шефа на „Силенция Дифенс“ и е търговец на оръжия, действащ в Африка и Близкия изток… това всъщност е скандал.

— Какво смяташе да правиш със снимката?

— Нищо — отвръща тя. — Нищо не мога да направя, нещата са такива, каквито са, но в същото време… Спомням си, че мислех да… сега поне знам какво представлява Палмкруна.

— Да.

— Напомня ми за онези идиоти от Миграционната служба, които отпразнували с руско шампанско отзоваването на едно семейство. Празнували отказа на убежище за семейство, търсещо помощ в Швеция, при това с болно дете…

Пенелопе млъква отново.

— Знаеш ли кой е четвъртият на снимката? Жената?

Тя поклаща отрицателно глава.

— Агате ал Хайи — казва Сага.

— Това ли е Агате ал Хайи?

— Да.

Пенелопе се заглежда в нея с големите си тъмни очи.

— Знаеш ли кога е направена снимката? — пита Сага.

— Не, но заповедта за арест на Ал Башир е издадена през юли 2009 година и…

Млъква рязко и се изчервява силно.

— Какво има? — пита Сага, почти шепнешком.

— Снимката е направена след това — казва Пенелопе с треперещ глас. — Нали? Снимката е направена след заповедта за арест на президента.

— Какво те кара да мислиш така? — пита Сага.

— Нали е така? — повтаря Пенелопе.

— Да — отвръща Юна.

Руменината от бузите й изчезва.

— Сделката с Кения — устните на Пенелопе треперят. — Това е сделката с Кения, всичко на снимката се свежда до това, до договора с Кения, до това, че Палмкруна урежда продажба на боеприпаси за Кения. Знаех си, че има нещо гнило, знаех си.

— Продължавай — подканва я Юна.

— Кения има стабилни договори с Великобритания. Судан иска да купи боеприпасите. Доставката само ще мине през Кения за Судан и Дарфур.

— Да — отвръща Сага. — Смятаме, че нещата стоят така.

— Но това е забранено, и по-лошо… това е тотално предателство, нарушено е международното законодателство, това е престъпление срещу човечеството…

Тя пак млъква.

— Значи това е причината да се случи всичко — казва тя приглушено. — А не защото Бьорн се е опитвал да го изнудва.

— Опитът му само е помогнал на хората от снимката да разберат, че могат да бъдат разкрити.

— Мислех, че е злепоставяща — казва Пенелопе. — Злепоставяща, но нищо повече.

— Обаждането на Палмкруна ги е накарало да започнат да действат — пояснява Сага. — Преди това не са знаели за съществуването на снимката. Съобщението на Палмкруна ги е уплашило. Не са могли да знаят какво е разкритото. Но са разбрали, че нещата не вървят на добре. Не знаем как са разсъждавали. Може би са мислили, че ти или Бьорн сте ги снимали в ложата.

— Въпреки че…

— Не са могли да знаят какво сте научили. Не са искали да рискуват.

— Разбирам — казва Пенелопе. — И пак по същата причина, нали?

— Да.

Пенелопе кимва на себе си.

— В техните очи може би съм единственият свидетел на сделката — казва тя.

— Вложили са големи пари в договора с Кения.

— Няма да стане — шепне тя.

— Какво?

Пенелопе вдига поглед, среща очите на Сага и заявява:

— Не могат да трупат муниции в Дарфур, няма да стане, била съм там два пъти…

— Не им пука, става въпрос само за пари — казва Сага.

— Не става въпрос за пари, става въпрос за много повече — не се съгласява Пенелопе и се обръща към стената. — Става въпрос за…

Млъква и се спомня хрускащия звук на смачканите глинени фигурки под копитата на една коза. Малката жена от изсушена глина се превръща в прах. Дете се смее и крещи, че това е грозната майка на Нуфис. „Всичките фури трябва да умрат, да ги няма на бял свят“, викаха останалите деца с весели лица.

— Какво се опитваш да кажеш? — пита Сага.

Пенелопе я поглежда, но не отговаря. Потъва обратно в спомена за месеца, прекаран в Кения и Югозападен Судан.

 

 

След дълго и душно пътуване с кола беше пристигнала в лагера в Кубум, на югозапад от Ниала, в Януб Дарфур, Южен Судан. Още първия ден положи усилия наравно с Джейн и мъжа на име Грей да помогне на жертвите от набезите на Джанджавид.

През нощта я събудиха трима младежи от милицията, които крещяха на арабски, че ще убият всички роби. Вървяха по средата на улицата и единият носеше револвер. Пенелопе стоеше на прозореца и ги наблюдаваше, когато ненадейно се приближиха към възрастен мъж, който печеше картофи, и го застреляха.

Огледаха се и продължиха напред, към бараката, в която живееха Пенелопе и Джейн. Пенелопе бе останала без дъх, докато ги слушаше да обикалят верандата и да разговарят възбудено помежду си.

Изведнъж изритаха вратата на бараката и нахлуха в коридора. Пенелопе лежеше неподвижна, скрита под леглото, и тихо нашепваше Отче наш. Блъскаха мебелите с ритници, докато ги счупят. После тя отново чуваше тримата от улицата. Единият се смееше и крещеше, че робите трябва да умрат. Пенелопе изпълзя и отново застана на прозореца. Бяха хванали Джейн, влачеха я за косата и я захвърлиха по средата на улицата. Отвори се вратата на другата барака и Грей излезе с мачете в ръка. Хилавото момче тръгна насреща му. Грей беше може би с трийсет сантиметра по-висок от него, с яки рамене.

— Какво искаш? — попита той.

Хилавият не отговори на въпроса му, само вдигна револвера и го простреля в корема. Гърмежът отекна между бараките. Грей се строполи по гръб, опита се да стане, но остана да лежи неподвижно с ръка на корема.

— Мъртъв фур — извика другият, който държеше Джейн за косата.

Третият насила разтвори бедрата й. Тя се съпротивляваше и говореше без да спира, с твърд и спокоен глас. Грей извика нещо на момчетата.

Хилавият с револвера се върна, изкрещя нещо, допря дулото до челото му и стреля. Револверът само щракна, той натисна отново спусъка и отново, но револверът беше празен. Леко колебание се възцари на улицата, започнаха да се отварят вратите на другите бараки и наизлязоха африкански жени. Тийнейджърите пуснаха Джейн и хукнаха да бягат. Пенелопе видя как пет жени ги погнаха. Тя издърпа одеялото от леглото, отключи вратата, втурна се по коридора и излезе на улицата. Затича се към Джейн и я загърна с одеялото.

— Влез вътре — каза Джейн. — Може да се върнат с повече патрони, не бива да стоиш навън…

През цялата нощ и на сутринта Джейн остана до операционната маса. Едва в десет часа предобед си легна на леглото в бараката. Тогава беше сигурна, че е спасила живота на Грей. До вечерта работи, както обикновено, а на следващия ден всичко в болничната палатка беше отново както преди. Малки момченца й помагаха, по-скоро стояха на пост и понякога се преструваха, че не чуват какво казва, когато им се стореше прекалено взискателна.

 

 

— Не — прошепна Пенелопе.

— Какво се опитваш да кажеш? — пита Сага.

Пенелопе мисли, че не трябва да изнасят боеприпаси за Судан.

— Нямат право — отсича тя.

— Беше по-добре защитена в подземието — казва Сага.

— Защитена? Никой не може да ме защити — отвръща Пенелопе.

— Знаем къде е, влязъл е в немското посолство, обградили сме сградата…

— Но не сте го заловили — прекъсва я Пенелопе, повишавайки глас.

— Сигурно е ранен, прострелян, ще влезем и ще…

— Искам да ви последвам — казва Пенелопе.

— Защо ще…

— Защото съм видяла лицето му — прозвучава нейният отговор.

И Юна, и Сага потръпват. Пенелопе поглежда Юна.

— Ти беше прав — казва тя. — Видях го.

— Нямаме много време, но ще успеем да направим фоторобот — казва Сага с известно безпокойство.

— Няма значение — обажда се Юна. — Не можем да заловим някого на територията на нечия дипломатическа мисия само по прилика с фоторобот.

— Но ако бъде посочен от свидетел — казва Пенелопе, става и го поглежда спокойно в очите.