Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (39)

38.
Сага Бауер

Сага Бауер мисли за Карл Палмкруна и успява само леко да извърне лице. Вижда удара прекалено късно. Идва отстрани. Доста ниско кроше минава над лявото й рамо и я удря по ухото и бузата. Тя полита. Каската й се килва, тя не вижда почти нищо, но разбира, че ще последва друг удар, затова навежда брадичка и закрива лицето си с две ръце. Ударът е доста силен, последван от още един в горните ребра. Тя се препъва назад, към въжето. Реферът се затичва, но Сага вече се е изплъзнала от капана. Мести се настрани, към средата на ринга, като едновременно успява да прецени противника: Светлана Кранц от Фалшьопинг, яка жена около четирийсетте със смъкнати рамене и с татуировка на „Гънс енд Роузис“ на едното рамо. Светлана диша с отворена уста, преследва я с тежка крачка, вярва, че ще победи с нокаут. Сага се промушва предпазливо отзад — вихри се като есенен лист над земята. „Толкова е просто да се боксираш“, мисли си и внезапна радост изпълва гърдите й. Сага Бауер рязко спира и се усмихва толкова широко, че без малко да изпусне протектора. Знае, че я превъзхожда, но не си и помисля да я нокаутира. Решила е да я срази по точки. Но когато чува как гаджето на Светлана й крещи да смаже мутрата на малката руса курва, променя намерението си.

Светлана подскача пъргаво на ринга, дясната й ръка напира настървено. Толкова иска да победи Сага, че губи синхрона, решена да приключи с един или няколко прави десни удара.

Мисли си, че Сага е достатъчно замаяна, за да може да пробие с удар защитата й. Но Сага Бауер не се отпуска, напротив — крайно концентрирана е. Подскача на място, чака връхлитащия противник, вдига ръкавиците пред лицето си, сякаш иска само да се защитава. Но точно в подходящия момент прави изненадваща маневра и със странична стъпка напред се изплъзва от линията на нападателя. Сага се озовава встрани, но събира цялата сила на движението в един удар, насочен право към слънчевия сплит на противника.

Чувства през ръкавицата ръба на протектора на гърдите на Светлана, когато тялото й се огъва напред. Следващият удар е неточен, Сага среща самото теме, но третият е направо идеален, отдолу, малко над устата, и много силен.

Главата на Светлана се обръща назад. Пот и сополи пръскат по посока на удара. Тъмносиният протектор отлита надалеч. Коленете й се огъват и тя тупва на пода, завърта се в кръг и за миг остава легнала, преди да се раздвижи отново.

След мача, в женската съблекалня Сага Бауер чувства как тялото й бавно се успокоява. Има странен вкус в устата — смесица от кръв и лепило. Трябваше да отлепи със зъби текстилното тиксо около шнура на ръкавиците. Вратичката на металното шкафче, където са дрехите й, е отворена, катинарчето е на пейката. Поглежда се в огледалото и бързо изтрива няколко сълзи. Носът й щипе и пулсира след силния противников удар. Мислеше си за друго в началото на мача: за разговора с шефа си и с шефа на Националната полиция, за решението тя и Юна Лина да си сътрудничат.

На вратичката има лепенка с текст „Ракетите от Сьодертелие“ и снимка на една ракета, която прилича на разярена акула.

Ръцете й треперят, когато сваля шортите, бандажа и бикините, черното бельо и сутиена с протектора на гърдите. Разтреперана влиза в облицованата с плочки баня и застава в една от кабините. Водата се стича по врата и гърба й. Успява да прогони мислите за Юна и изплюва кървава слюнка в канала на пода.

Когато се връща в съблекалнята, там са влезли двайсетина жени. Приключили са тренировката си по ки. Сага не забелязва възхитените им погледи. Тя е много красива. С красотата си омайва всекиго. Може би роднинската връзка с Йон Бауер поражда асоциацията със самодива или фея. Лицето й е приветливо и хармонично, без грим, очите — големи и сини като лятно небе. Висока е метър и седемдесет, с изящни крайници, въпреки напомпаните с кръв мускули и синините. Прилича по-скоро на балерина, а не на елитна боксьорка и комисар от разузнаването.

Легендарният илюстратор на приказки и художник Йон Бауер имал двама братя: Ялмар и Ернст. Най-малкият, Ернст, е прадядо на Сага. Все още си спомня как дядо й разказвал за баща си и мъката му, когато прочутият му по-голям брат Йон се удавил заедно със съпругата си Естер и малкия им син през една ноемврийска вечер в езерото Ветерн, само на стотина метра от пристанището в Хестхолмен.

Три поколения по-късно картините на Йон Бауер получили странно отражение в действителността. Сага напомня на всички блестящата принцеса Тувстар, застанала, без да се страхува, пред големия, мрачен трол.

Сага знае, че е кадърен комисар, макар че досега не е довела докрай собствено разследване. Свикнала е да й отнемат работата, свикнала е да я изхвърлят след седмици ангажимент, свикнала е да бъде прекалено защитена и пренебрегвана в акции.

Свикнала е, но това не означава, че й харесва.

Първо е завършила Полицейската академия с много добри резултати, после е получила специално образование по контратероризъм в Охранителна полиция, успяла е да стане комисар и да се посвети на разследващи и оперативни задачи. През цялото време се е квалифицирала и е тренирала физиката си. Бягаше ежедневно, тренираше със спаринг-партньор и участваше в мачове поне два пъти седмично, а всяка седмица тренираше стрелба със своя глок 21 и снайперовата пушка MSG-90A1.

Сага живееше със Стефан Юхансон, който свиреше на пиано в джазгрупата „Ред Боп Лейбъл“, издала седем компактдиска в „Ей Си Ти Мюзик“. Печелила бе и „Грами“ за меланхоличните импровизации в албума „Година без Есбьорн“. Щом се прибереше вкъщи от работа или тренировка, Сага се изтягаше на дивана, хапваше желирани бонбони и гледаше някой филм с изключен звук, докато Стефан свиреше на пианото с часове.

Сага излиза от залата и вижда противничката си, която я чака до бетонните колони.

— Исках само да ти благодаря за мача и да те поздравя — казва Светлана.

Сага се спира.

— И аз ти благодаря.

Светлана леко се изчервява:

— Дяволски си добра.

— И ти.

Светлана свежда поглед и се усмихва. Между подстриганите под прав ъгъл храсти около паркинга са нахвърляни боклуци.

— С влака ли си? — пита Сага.

— Да, трябва да тръгвам.

Светлана вдига сака си, но пак се спира, явно иска да каже още нещо, но се запъва.

— Сага… Извинявай заради гаджето ми — продумва най-накрая. — Не знам дали чу, че крещеше разни неща. Във всеки случай за последен път идва с мен.

Смутена, Светлана се готви да си тръгва.

— Чакай — казва Сага. — Мога да те закарам до гарата, ако искаш.