Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (31)

30.
Болката

Юна Лина и Натан Полок паркират на улица „Хорнсгатан“ и мимоходом поглеждат лошата компютърна разпечатка със снимката на Даниел Марклунд. Слизат от колата, пресичат натоварената улица и минават през вратата на малък театър.

Театър „Трибунал“ има свободна трупа и се издържа от билетни приходи; в него се играе всичко: от „Орестия“ до „Комунистическия манифест“.

Юна и Натан бързат надолу по широката стълба до бара, комбиниран с билетна каса. Жена с боядисана в черно права коса и сребърна халка на носа се усмихва насреща им. Отвръщат й любезно с кимване, но я заобикалят, без да кажат нито дума.

— Търсите ли някого? — провиква се тя, когато те тръгват нагоре по металната стълба.

— Да — отговаря Полок едва доловимо.

Влизат в разхвърляна канцелария с копирна машина, бюро и дъска с изрезки от вестници. Пред компютър седи слаб мъж със сплъстена коса и незапалена цигара в устата.

— Здравей, Ричард — казва Полок.

— Ти пък кой си? — пита мъжът разсеяно и отново обръща поглед към екрана.

Продължават към гримьорните с грижливо окачени костюми.

Букет от рози е натопен във ваза на една маса.

Полок се оглежда и посочва стоманена врата с надпис „Електрическо табло“.

— Тук вътре трябва да е — казва Полок.

— В трафопоста на театъра?

Вместо да отговори, Полок се заема с ключалката. Промъкват се в тясно помещение с електромери, табло за бушони и камара кашони. Лампата на тавана не свети, но Юна се покатерва върху кашоните, стъпва върху хартиени торби със стари дрехи и открива нова врата зад окачени удължители. Отваря я и продължава по коридор с голи бетонни стени. Натан Полок го следва. Въздухът е лош, не достига кислород. Мирише на боклук и влажна пръст. Чува се далечна музика, трудно доловим неравноделен такт. На пода са пръснати листовки с образа на марксисткия партизански лидер Че Гевара с горящ фитил на главата.

— „Бригадата“ се крие тук от няколко години — тихо казва Полок.

— Трябваше да взема малко сладкиши.

— Обещай, че ще внимаваш.

— Притеснявам се само, че Даниел Марклунд няма да е тук.

— Тук е, както винаги.

— Благодаря за помощта, Натан.

— Най-добре ще е все пак да дойда с теб — казва Полок. — Имаш само няколко минути, когато разузнаването се намеси, ще стане опасно.

Сивите очи на Юна се стесняват, но той обещава спокойно:

— Няма да се бавя.

Натан се връща в театъра и, кашляйки, изчезва зад вратата. Юна се спира за секунда сам в празния коридор, изважда пистолета си, проверява дали пълнителят е зареден и го връща обратно в кобура. Продължава към стоманената врата в дъното на коридора.

Заключена е. Загубва скъпоценни секунди, докато я отвори.

Върху синята боя някой е издълбал бригадата с много дребни букви. Цялата дума е дълга не повече от два сантиметра.

Юна натиска бравата, отваря внимателно и го посреща силна оглушителна музика.

Нещо като електронно преработена версия на парчето на Джими Хендрикс „Machine Gun“. Музиката поглъща останалите шумове, звуците на китарата се носят замечтано на вълни.

Юна затваря вратата след себе си и продължава, подтичвайки, към помещение, пълно с дървен материал. Подредени една върху друга книги и стари вестници стигат до тавана.

Полутъмно е, но полицаят разбира, че купчините образуват лабиринт, който води към други врати.

Минава бързо през него, стига до бледа светлина, продължава напред до едно разклонение и завива надясно, но бързо се връща.

Струва му се, че вижда някакво бързо движение.

Сянка, изчезнала в крайчеца на окото.

Не е сигурен.

Върви напред, но спира до ъгъла и се опитва да се вгледа пред себе си. Гола крушка се люлее на кабел от тавана. Изведнъж някой изревава на фона на музиката, чува се крясък зад изолираните стени. Спира, отстъпва назад и наднича в тесен проход, където колоната от списания се е срутила на пода.

Започва да го боли глава, мисли си, че трябваше да хапне нещо, да беше взел нещо със себе си, няколко парченца черен шоколад щяха да са достатъчни.

Запътва се направо към срутилите се списания и стига до спираловидна стълба, водеща към долния етаж. Мирише на сладникав дим. Държи се здраво за парапета, опитва се да се промъкне възможно най-бързо, но чува, че металната стълба все пак издава звук. На най-долното стъпало спира пред черна, кадифена завеса и слага ръка на пистолета в кобура.

Музиката тук е по-слаба.

Червена светлина го посреща през процепа на завесата заедно с тежката миризма на канабис и пот. Опитва се да види нещо, но видимостта му е ограничена. Пластмасов клоун с червена крушка вместо нос стои в ъгъла. Колебае се няколко секунди и после нахлува в стаята през черната кадифена завеса. Пулсът се покачва, болката в главата се засилва, когато обгръща с поглед помещението. На пода от гладък бетон лежи двуцевна ловджийска пушка и отворен кашон със сачми — тежки, солидни патрони, които разкъсват месото. На канцеларски стол седи гол мъж. Пуши със затворени очи. „Не е Даниел Марклунд“, констатира Юна. Руса жена с разголена гръд, покрила бедрата си с военно одеяло, е полуседнала на матрак до стената. Тя среща погледа на ченгето, събира устни в целувка към него и невъзмутимо отпива глътка бира.

Чува се нов крясък от единствения вход.

Юна не ги изпуска от очи, когато взима пушката, насочва дулото към пода и стъпва с крак върху цевта, за да я прегъне.

Жената допива бирата и се почесва разсеяно под мишницата.

Юна оставя внимателно пушката, пристъпва покрай жената и минава през тунел с нисък таван от телена мрежа и жълта стъклена вата. Стеле се тежък дим от пура. Той се опитва да затули с ръка светлината от насочената силна лампа срещу него. В дъното на тунела висят широки ленти от индустриална пластмаса. Заслепен е и не може да види какво става. Усеща само движение и чува нечий гръмък глас, тревожен и уплашен. Изведнъж някой изкрещява съвсем близо. Дълбок крясък, последван от бързо, задъхано дишане. Юна се промъква припряно напред, подминава заслепяващата лампа и изведнъж пред него се разкрива стая зад дебелата пластмаса.

Задимено е, валма от дим раздвижват застоялия въздух.

Ниска, мускулеста жена с гангстерска маска, черни дънки и кафява тениска стои пред мъж по слипове и чорапи. Главата му е обръсната, думите „Бяла власт“ са татуирани на челото му. Прехапал е езика си. Кръв се стича по брадичката, шията и дебелия му корем.

— Моля те — шепне той и клати глава.

Юна вижда димяща пура в ръката на жената, която се приближава към мъжа и притиска с горящия край татуировката на челото му. Дебелият корем и провисналите гърди се разтрисат. Той се напикава, тъмно петно плъзва по сините слипове и урината се стича надолу по голите му крака.

С изваден пистолет полицаят се приближава към задименото скривалище, като същевременно се опитва да разбере дали има още някой в стаята. Не различава други и отваря уста, за да извика, но пистолетът му неочаквано се озовава на пода.

Издрънчава на голия бетон и остава да лежи до пластмасовата преграда. Поглежда недоумяващо ръката си, вижда я как трепери и изпитва силна болка. Причернява му пред очите, сякаш усеща тежък удар по главата. Неволно простенва, трябва да се опре на стената, чувства, че губи съзнание, но наред с това долавя гласове на хора зад пластмасата.

— Върви по дяволите — крещи жената с пурата. — Кажи просто какви ги свърши?

— Не си спомням — плаче неонацистът.

— Какво направи?

— Държах се гадно с едно момче.

— По-точно!

— Изгорих му окото.

— С цигара — казва тя. — Едно десетгодишно момче…

— Да, но аз…

— Защо? Какво беше сторило?

— Последвахме го от синагогата надолу към…

Юна не забелязва как изтръгва тежък пожарогасител от стената. Загубва представа за времето. Всичко изчезва. Освен болката в главата и високия, звънтящ тон в ушите.