Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (112)

111.
Предател

Рафаел Гуиди стои на мостика заедно с бодигарда с подстриганата коса и очилата с рогови рамки. Лоцманът ги гледа уплашено и поглажда корема си.

— Какво става? — припряно пита Рафаел.

— Дадох заповед да се загрее хеликоптерът — отвръща лоцманът. — Мислех си…

— Къде е корабът?

— Там — казва той и посочва към кърмата.

Съвсем близо, зад яхтената палуба с плувен басейн и лебедки със спасителни лодки, се вижда невъоръженият шлеп на бреговата охрана. Вълни се разбиват в сивия нос и водата се пени от завъртените в обратна посока перки.

— Какво казаха, какво точно казаха? — пита Рафаел.

— Бързаха, помолиха за подкрепление, казаха, че имат разрешение за арест.

— Нещо не е наред — казва Рафаел и се оглежда.

През прозореца забелязват, че пилотът вече седи в кокпита и роторът се е задвижил. От столовата под тях се чуват звуците на „Каприз 24“ на Паганини.

— Ето тук се намира тяхното подкрепление — казва лоцманът и посочва радара.

— Виждам, с колко време разполагаме? — пита Рафаел.

— Движат се с малко повече от 33 възела и ще пристигнат след десет минути.

— Няма страшно — успокоява ги бодигардът и гледа към хеликоптера. — Ще успеем да откараме теб и Петер навреме, поне три минути преди…

През стъклената врата на мостика нахлува светлият бодигард. Той е пребледнял и уплашен.

— Тук има някой. Някой се е качил на яхтата — вика той.

— Колко са? — пита прошареният му колега.

— Видях само един, но не знам… носи карабина без специално оборудване.

— Трябва да го спреш — нарежда прошареният на светлия.

— Дай ми един нож — бързо казва Рафаел.

Бодигардът изважда нож с тънко сиво острие. Рафаел го поема и се приближава до лоцмана разярен.

— Нали щяха да чакат подкрепление? — крещи той. — Каза, че ще чакат подкрепление!

— Доколкото разбрах…

— Какво, по дяволите, правят тук? В нищо не могат да ме обвинят — казва Рафаел. — В нищо!

Лоцманът поклаща глава и се отмества назад. Рафаел го приближава.

— Какво, по дяволите, правят тук, ако не могат да ме обвинят в нищо? — крещи той. — Няма нищо…

— Не знам, не знам — повтаря лоцманът със сълзи в очите. — Предадох само каквото чух…

— Какво каза всъщност?

— Да съм казал? Не разбирам…

— Нямам време — крещи Рафаел. — Кажи ми само, дявол те взел, какво им каза!

— Нищо не съм казвал.

— Странно, адски странно, нали? Не е ли?

— Подслушах каналите им, точно както трябваше…

— Толкова ли е трудно да си признаеш — реве Рафаел, прави няколко бързи крачки напред и пробожда лоцмана с ножа в корема.

Ножът почти без съпротива разкъсва ризата му и се забива в мастната тъкан и червата. Кръвта бликва като фонтан над острието, изпръсква ръката на Рафаел и ръкава на анцуга му. С учудено изражение лоцманът се опитва да направи крачка назад, за да избяга от ножа, но Рафаел го следва, поспира се за миг и го поглежда в очите.

Цигулката се чува от столовата: светлите тонове блестят и игриво подскачат.

— Може да е Аксел Рисен — неочаквано казва прошареният бодигард. — Сигурно са го подслушали, може да поддържа връзка с полицията чрез…

Рафаел изважда ножа от корема на лоцмана и се втурва надолу по широката стълба.

Лоцманът затиска с ръка раната си, кръвта капе върху черните му обувки, той се опитва да направи крачка, но се подхлъзва и пада, и остава да лежи с поглед в тавана.

Прошареният бодигард тръгва след Рафаел с вдигната карабина, вперил поглед в панорамния прозорец на столовата.

Аксел престава да свири, когато Рафаел слиза и го посочва с кървавия нож.

— Предател — изревава той. — Как може да си толкова шибано…

Прошареният бодигард изведнъж произвежда серия от оглушителни изстрели с карабината си. Куршумите пробиват панорамния прозорец, а гилзите се търкулват, дрънчейки надолу по стъпалата.