Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (76)

75.
Примамката

Сага Бауер скача на въже от петдесет минути във фитнеса на полицията, когато загрижен колега се приближава и я пита как се чувства. Лицето й е потно и мрачно, но краката й танцуват, сякаш неизморени от бързото неспиращо въже.

— Прекалено взискателна си към себе си — казва колегата.

— Не съм — отвръща тя и продължава да скача със стиснати устни.

Двайсет и пет минути по-късно Юна Лина слиза във фитнеса, отива при нея и сяда на наклонена пейка до една щанга.

— Скапана работа — казва тя, без да спира да скача. — Те ще прехвърлят муниции в Дарфур, а ние не можем и пръста си да мръднем.

— Сега поне знаем за какво става дума — спокойно отвръща Юна. — Знаем, че се опитват да минат през Кения и…

— Но какво, по дяволите, ще правим? — пита тя, докато скача. — Да арестуваме проклетия Понтус Салман? Да се свържем с Европол за Рафаел Гуиди?

— Все още не можем да докажем нищо.

— Кашата е голяма, много по-голяма, отколкото бихме искали — разсъждава тя, докато въжето свисти покрай нея и се удря в пода. — Замесени са Карл Палмкруна и Понтус Салман от Швеция… Рафаел Гуиди — той е гигант в бизнеса с оръжие… но да не забравяме и кенийското правителство, иначе нещата е нямало да потръгнат… а може би и шведското е замесено…

— Няма да се доберем до всички — констатира Юна.

— Най-умно би било да приключим случая — казва тя.

— Да го направим тогава.

Тя се засмива на шегата и продължава да скача със стиснати устни.

— Възможно е Палмкруна да е взимал подкупи много години — казва замислено Юна. — Но след като е получил изнудваческото писмо на Бьорн Алмскуг, се е притеснил, че купонът е свършил… и се е обадил на някого, вероятно на Рафаел… По време на разговора е осъзнал обаче, че е заменим… че той поради снимката се превръща в проблем. Проблем за лицата, инвестирали в сделката. Не са били готови да загубят парите си и да рискуват живота си заради него.

— Затова се самоубива — казва Сага и започва да скача по-бързо.

— Изчезва… и тогава остават само снимката и изнудвачът.

— Затова наемат международен „разрешител на проблеми“ — казва тя задъхано.

Юна кимва и тя започва да скача с вдигнати колене.

— Ако Виула не бе ги последвала на яхтата в последния момент, той е щял да убие Бьорн и Пенелопе и да потопи моторницата — разсъждава Сага.

Тя засилва темпото още повече и после спира.

— Щяхме… щяхме да го отпишем като нещастен случай — пъхти тя. — Щеше да вземе снимката, да изчисти всички компютри и да напусне безследно страната, напълно незабележимо.

— Макар че аз си мисля, че той всъщност не се страхува да бъде разкрит, просто е практичен — казва Юна. — По-лесно е да решиш проблемите, ако полицията не е замесена, но той се концентрира именно върху тях… защото в противен случай не би запалил апартаментите. Това отвлича вниманието, но той иска да си свърши работата както трябва, предпочита перфекционизма пред всичко останало.

Сага подпира ръце върху бедрата си, потта се стича по лицето й.

— Ясно е, че рано или късно щяхме да свържем пожарите с нещастния случай с яхтата — казва тя и изправя гръб.

— Но тогава щеше да е късно — отвръща той. — Задача на наемника е да изтрие всички следи и всички доказателства.

— Макар че сега и снимката, и Пенелопе са при нас — казва тя усмихната. — „Разрешителят на проблеми“ не е решил проблема.

— Поне засега.

Сага замахва веднъж, за да пробва боксовата круша, която виси от тавана, и поглежда замислено към Юна.

— Когато учех, гледах филм за банков обир, в който ти обезоръжаваш един мъж с помощта на счупен пистолет.

— Имах късмет — отвръща той.

— Да.

Той се смее, а тя се приближава към него, пробва да пораздвижи краката си, обикаля го и после спира. Протяга ръце с отворени длани и среща погледа му. Маха му с пръсти да се приближи до нея. Иска той да се опита да я удари. Той се усмихва и разбира намека за Брус Ли: махащата ръка. Поклаща глава, но не я изпуска от поглед.

— Видях как се движиш — казва той.

— Тогава знаеш — отсича тя.

— Бърза си и може би ще успееш с първите удари, но после…

— Ще изчезна — обяснява тя.

— Добро намерение, но…

Тя прави същия жест отново, примамва го, малко по-нетърпеливо.

— Но ти вероятно ще нападнеш прекалено грубо — продължава той развеселен.

— Не — отвръща тя.

— Опитай и ще видиш — спокойно я насърчава Юна.

Тя му маха, но той сякаш не забелязва, обръща й гръб и тръгва към вратата. Тя се придвижва бързо, следва го и забива дясно кроше. Той само превива врат, така че ударът да мине над главата му. Завърта, изважда пистолета си, в същото време я поваля на земята, като стъпва върху свивката на коляното й.

— Трябва да ти кажа нещо — задъхано казва тя.

— Че бях прав, нали?

— Не си въобразявай — отвръща тя със сърдит поглед и се изправя.

— Ако започнеш прекалено грубо…

— Аз не започнах грубо — прекъсва го тя. — Набих спирачка, защото се сетих за нещо важно, което…

— Тогава разбирам — смее се той.

— Пет пари не давам какво си мислиш — продължава тя. — Но се сетих, че може да използваме Пенелопе за примамка.

— За какво говориш?

— Замислих се, че ще се мести на друго място и точно когато щях да те ударя, ми дойде тази идея. Спрях, защото не трябваше да те повалям, ако искам да разговаряме.

— Разговаряй тогава — приятелски я подканва той.

— Осъзнах, че Пенелопе винаги ще е примамка за наемника и ще го привлича…

Юна спира да се усмихва и кима замислено.

— Продължавай.

— Не знаем дали убиецът подслушва радиовръзката ни… допускам го, защото откри Пенелопе на Шюмендьо — казва Сага.

— Да.

— Ще я открие някак си, така си мисля. И не му пука, че е под полицейска закрила. Трябва да направим всичко, за да запазим в тайна местонахождението й, но имам предвид, че не можем да я охраняваме без радиовръзка.

— Той ще я открие — съгласява се Юна.

— Така си мислех и аз… Пенелопе ще бъде примамка, въпросът е само да бъдем готови, когато той дойде. Естествено, тя ще остане под пълна закрила според плановете, но ако едновременно поставим цивилен екип да пази мястото, може би ще можем да заловим извършителя.

— Напълно права си… мислиш съвсем правилно — казва Юна.