Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (75)

74.
Перфектен план

Самотно желязно момче, високо само петнайсет сантиметра, седи обгърнало с ръце свитите си колене в задния двор на Финската църква в Стария град. На три метра от него седи Аксел Рисен, облегнат на боядисаната в охра стена, и яде спагети от картонена кутия. С пълна уста махва с клечките за хранене към Юна и Сага, които влизат през портата.

— Какво сте разбрали? — пита Юна.

Аксел кимва, оставя храната на перваза на църковния прозорец, избърсва устата си с хартиена салфетка и се здрависва с полицаите.

— Казахте, че сте разбрали съдържанието на снимката — повтаря Юна.

Аксел свежда поглед, диша тежко и казва:

— Кения. Четиримата в ложата вдигат наздравица с шампанско, защото са се споразумели за голяма доставка на боеприпаси за Кения.

Млъква за миг.

— Продължавайте — казва Юна.

— Кения купува 1,25 милиона части лицензирано произведени муниции с размери 5,56×45 мм.

— За автомати — казва Сага.

— Износът отива за Кения — бавно обяснява Аксел. — Но боеприпасите не са за нея. Ще продължат към Судан, за милицията в Дарфур. Изведнъж го осъзнах. Съвсем ясно е, че доставката ще стигне Судан, тъй като купуващата страна е представена от Агате ал Хайи.

— Но къде се вмества Кения? — пита Юна.

— Четиримата в ложата се срещат след заповедта за арест на президента Ал Башир. Нали така? Вторият струнен квартет на Барток се свири само веднъж. Забранен е износът за Судан, но не и за Кения, за съседната страна на юг той все още е безпроблемен.

— Как може да сте сигурен в това? — пита Сага.

— Карл Палмкруна ми остави сделката, след като се самоуби. Последната задача, която не довърши. Обещах да подпиша разрешението за износ днес — мрачно отговаря Аксел.

— Същите боеприпаси, същата сделка. След заповедта за арест на президента просто са зачеркнали Судан и са написали Кения — казва Сага.

— Всичко е изпипано — потвърждава Аксел.

— Преди някой да е фотографирал срещата — отбелязва Юна.

— Преди Палмкруна да се самоубие, решението е било готово, всички са предполагали, че вече е подписал разрешението за износ — разказва Аксел.

— Вероятно доста са се притеснили, като са разбрали, че не го е направил — усмихва се Юна.

— Цялата сделка увисва във въздуха — казва Сага.

— Назначиха ме набързо — допълва Аксел. — Буквално тикнаха писалката в ръката ми, за да ме накарат да подпиша договора.

— Но?

— Исках да направя собствена преценка.

— И я направихте.

— Да.

— И всичко изглеждаше както трябва? — пита Сага.

— Да… обещах да подпиша и, без съмнение, щях да го направя, ако не бях видял снимката и не бях я свързал с Кения.

Стоят в тишина и гледат малкото желязно момче, най-малката обществена художествена творба в Стокхолм. Юна се навежда и погалва лъскавата му главичка. Нагрят от слънцето, металът излъчва топлина.

— Товарят кораба на гьотеборгското пристанище — съобщава Аксел приглушено.

— Подразбрах го — казва Сага. — Но без разрешително ще…

— Тези муниции няма да напуснат Швеция — категоричен е Аксел.

— Казахте, че очакват да подпишете разрешението днес — уточнява Юна. — Може ли да го забавите по някакъв начин? Много е важно за разследването да ги държите в неведение.

— Няма да седят и да чакат.

— Кажете им, че не сте напълно готов — казва Юна.

— Да, въпреки че ще бъде трудно. Вече достатъчно съм забавил сделката, но ще се опитам — обещава Аксел.

— Не става въпрос само за предварителното разследване, а и за вашата сигурност — пояснява полицаят.

Аксел се усмихва и пита със скептичен глас:

— Смятате ли, че ще ме заплашат?

— Докато очакват положителна вест, сте извън опасност — отвръща Юна с усмивка. — Но ако кажете „не“, ще загубят огромни инвестиции. Не мога да си представя размера на подкупите, за да се затворят очите на нужните хора в Кения.

— Няма да мога дълго да протакам подписването, Понтус Салман се опитва да ме открие през целия ден. Тези хора познават бранша, не можеш да ги заблудиш — казва Аксел в момента, когато телефонът му иззвънява.

Поглежда за миг дисплея и застива:

— Струва ми се, че отново е той…

— Отговорете — подканва го Юна.

— Окей — казва Аксел и отговаря.

— Търсих те няколко пъти — се чува провлаченият глас на Салман. — Знаеш… корабът е натоварен, струва пари да стои на пристанището, собственикът се е опитал да те открие, изглежда, не са получили разрешението за износ.

— Съжалявам — опитва се да звучи искрено Аксел и поглежда Юна и Сага. — Нямах време да прегледам последната част…

— Говорих с Министерския съвет, щял си да подпишеш днес.

Аксел се колебае, мислите му се лутат в различни посоки, би искал просто да прекъсне разговора, но вместо това леко се покашля, извинява се и скалъпва една лъжа:

— Друга сделка изникна междувременно.

Аксел чува фалшивия тон в гласа си, отговорът се забавя повече от нормалното. На път е да каже истината, че няма да получат разрешението за износ, защото планират контрабанда на боеприпаси в Дарфур.

— Останах с впечатление, че всичко ще бъде готово най-късно днес — казва Салман, без да скрива раздразнението си.

— Поели сте риск — отвръща Аксел.

— Какво искаш да кажеш?

— Без разрешително за износ, няма и износ…

— Но ние… Извинявай.

— Получили сте разрешение за производство на муниции, получили сте предварително одобрение, аз дадох положителни сигнали, но това е всъщност всичко.

— Много неща са заложени на карта — казва Салман поомекнал. — Да предам ли нещо на собственика? Можеш ли да прецениш колко ще се забавиш? Трябва да знае колко дълго ще остане закотвен, отнася се за цялата логистика.

— Все още съм положително настроен, но ще прегледам всичко за последен път и след това ще ви уведомя — категоричен е Аксел.