Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (87)

86.
Бялото стъбло на брезата

Едва когато слиза по стълбището на посолството и се забързва по коридора на партера, инспектор Юна Лина усеща напрежението в дробовете си и смъденето в очите. Трябва да излезе навън, да диша чист въздух. Кашля, обляга се на стената, но продължава напред. Нова експлозия се чува на горния етаж, полилей се откъсва и пада на пода пред него. Звучат сирените на аварийните автомобили. Той бързо изминава последните метри до главния вход. На асфалтираната площадка пред вратата стоят шестима немски военни полицаи. Временно контролират сигурността. Юна напълва дробовете си с чист въздух, продължава да кашля и се оглежда наоколо. Две пожарни коли са вдигнали стълби към посолството. Зад оградата гъмжи от полицаи и медицински персонал. Карл Ман лежи на тревата, над него се е навел лекар, който го преслушва.

Пенелопе Фернандес върви покрай оградата на японското посолство с одеяло на раменете.

В последния момент Юна се беше върнал в мъжката тоалетна и взел раницата, пъхната зад едно казанче. Просто се беше сетил. Не можеше да разбере защо наемникът беше скрил празната раница, след като бе оставил пистолета и пълнителите на открито в мивката.

Не спирайки да кашля, отваря раницата от груб шушляк и надниква в нея. Не е съвсем празна. Открива три различни паспорта и кама за нападение с прясна кръв по острието.

„Кого си пробол?“, пита се Юна.

Отново поглежда ножа, бялото острие, кръвта, започнала да се съсирва, после пак оглежда района: линейките и хората от другата страна на оградата. Жената с изгорялата рокля лежи на носилка. Възрастен мъж с петна от сажди по челото стои и говори по телефона с безизразен поглед.

Юна разбира грешката си, хвърля раницата и кървавия нож на земята, затичва се към оградата и крещи на охраната да го пусне.

Хуква навън от района на посолството, прескача преградната лента, промъква се мълком покрай журналистите и продължава по пътя. Застава пред жълтата линейка, която току-що потегля.

— Прегледахте ли раната на ръката? — крещи той, изваждайки легитимацията си.

— Какво казваш? — пита шофьорът.

— Пострадалият от бомбата пациент има рана на рамото и аз…

— Едва ли това е най-важното сега…

— Трябва да погледна раната — прекъсва го Юна.

Шофьорът е готов отново да възрази, но нещо в гласа на Юна го кара да спре и да направи каквото му казва.

Юна заобикаля колата и отваря задните врати. Лицето на мъжа върху носилката е превързано, кислород се подава в носа му, тръбичка за слюнка е пъхната в устата. Един от санитарите бързо разрязва черното яке и ризата на пациента и оголва раната на рамото.

Не е от куршум, без съмнение е причинена от нож, дълбока прободна рана.

Юна се дръпва от линейката, претърсва набързо района и среща погледа на Сага между хората и колите. Тя държи пластмасова чаша с вода в ръката си, но веднага щом вижда очите му, хвърля чашата и се забързва след него.

— Отново ще се измъкне — говори той на себе си. — Не бива да му позволим.

Юна се оглежда наоколо, мисли си, че току-що бе видял Пенелопе Фернандес да върви покрай оградата на японското посолство, наметната с одеяло.

— Вземи една пушка — провиква се Юна и се затичва покрай оградата. Завива надясно, но не вижда нито Пенелопе, нито наемника.

Една жена е пуснала елегантните си далматинци да бягат на воля на поляната около Италианския културен институт.

Юна тича покрай осветената бяла сграда, изважда пистолета си и си мисли, че наемникът е бил евакуиран от димящото посолство заедно с всички останали.

Сага вика нещо подире му, но той не я чува, сърцето му бие прекалено бързо, главата му бучи.

Продължава да тича все по-бързо към малката горичка и изведнъж чува пистолетен изстрел. Препъва се в канавката, изкачва се нагоре по едно възвишение и се промъква между дърветата.

Следват още изстрели, кратки и остри.

Той си проправя път през гъстите клони и се озовава на огряна от слънцето поляна. На триста метра вижда Пенелопе под една бреза. Мъж седи до стъблото с клюмнала глава. Пенелопе кляка пред него, но изведнъж нещо се случва. Тя полита напред, но после пада назад. Мъжът държи пистолет, насочен към нея. Юна се затичва, вдига оръжието си и се прицелва, но разстоянието е твърде голямо. Спира, хваща пистолета с две ръце, когато наемникът изстрелва два куршума в гърдите на Пенелопе. Тя се прекатурва и остава да лежи по гръб. Наемникът е изтощен, но отново вдига оръжието към нея. Юна стреля, но не улучва.

Приближава се, бягайки, и вижда Пенелопе да рита с крака, за да се измъкне. Убиецът го поглежда, но отново се обръща към Пенелопе. Гледа я в очите и се цели с пистолета в лицето й. Още един изстрел. Юна чува силен трясък зад себе си. Куршум профучава покрай дясното му ухо и в същия миг кървав фонтан руква зад наемника. Кръвта облива бялото стъбло на брезата. Куршумът е пронизал гръдната кост и сърцето на нападателя. Юна продължава напред, като не спира да се цели в него. Чува се втори изстрел и вижда вече мъртвия мъж да потрепва, когато куршумът се забива в гърдите му, няколко сантиметра над първата дупка. Инспекторът сваля пистолета, обръща се и съзира Сага Бауер на края на гората със снайпер на рамото. Дългата й до кръста руса коса блести на слънчевите лъчи през листата, лицето й е все още съсредоточено, когато сваля оръжието.

Пенелопе се изправя и се премества на слънце. Вторачва се в мъртвеца. Юна се приближава до него, ритва пистолета и опипва шията му, за да е напълно сигурен, че е мъртъв.

Пенелопе разкопчава защитната жилетка, която се свлича на тревата. Прави крачка към Юна, готова всеки момент да припадне. Полицаят я прегръща и усеща умората на притисналата се до гърдите му жена.