Ларш Кеплер
Договорът „Паганини“ (12)

11.
Във форпика

Голямата яхта стои закотвена на кея на морската полиция на остров Даларьо. Акостирала е бяла и лъскава между две полицейски моторници.

Високата стоманена порта на района около пристанището е отворена. Юна Лина кара бавно по чакълената алея покрай лилав товарен микробус и подемник с ръждясала лебедка. Паркира, излиза от колата и пристъпва напред.

„Открита е изоставена яхта в архипелага, носеща се по вълните, мисли си Юна. На леглото във форпика седи млада жена, която се е удавила. Яхтата се лашка напред-назад, дробовете на жената са пълни с блудкава морска вода.“

Юна, вървейки, отдалече започва да разглежда моторницата. От силен сблъсък носът е сериозно повреден с дълбоки резки по дължината му, боята е ожулена на напречните греди.

Набира номера на Ленарт Юхансон от морската полиция.

— Ланс — отвръща свеж глас.

— С Ленарт Юхансон ли разговарям?

— Да, същия.

— Казвам се Юна Лина. Национална полиция.

Тишина в слушалката. Юна долавя шум от плискането на вълни.

— Става дума за яхтата, която сте открили. Дали в нея е имало вода.

— Вода ли?

— Предницата е ударена.

Ленарт Юхансон започва да обяснява с нотки на отчаяние в гласа:

— Господи, ако ми плащаха за всеки пияница, блъснал се с…

— Трябва да погледна лодката — прекъсва го Юна.

— Случило се е, общо взето, следното — продължава Ленарт Юхансон. — Няколко младежи от… май че беше Сьодертелие^[1]. Открадват лодката, забърсват няколко мацки, обикалят наоколо, слушат музика, купонясват и си пийват обилно. В разгара на купона се блъсват в нещо, и то доста силно, едно от момичетата се озовава във водата. Спират, обръщат, намират я и я качват на борда. Когато разбират, че е мъртва, изпадат в паника, хваща ги страх и си плюят на петите.

Ленарт млъква и чака реакция.

— Хипотезата ми харесва — бавно казва Юна.

— Нали? — развеселява се Ленарт. — Вземи я и няма да ходиш до Даларьо.

— Закъснял съм — отвръща Юна и се запътва към полицейската лодка.

Бойната моторница 90E е пуснала котва до яхтата. Мъж на около двайсет и пет с неокосмено, загоряло тяло стои на палубата с телефон на ухото.

— Разполагай се — кани го на английски. — Едно позвъняване, за да си уговоря среща.

— Вече съм тук и мисля, че те виждам да стоиш на борда на една от полицейските плитководни…

— Нима приличам на сърфист?

Загорелият мъж ухилен вдига поглед и почесва гърдите си.

— Почти — отвръща Юна.

Прекъсват разговора и тръгват един към друг. Ленарт Юхансон облича униформена риза с къс ръкав, която закопчава, докато стъпва на сушата.

Юна вдига палец и кутре в сърфистки поздрав. Ленарт разкрива в усмивка белите си зъби на обгорялото от слънцето лице:

— Ще сърфирам веднага, щом стане малко по-бурно, затова и ми викат Ланс, от английското копие.

— Разбирам — шегува се Юна.

— Нямаш избор — смее се Ленарт.

Приближават яхтата и спират на кея до прохода.

— „Стуребру 36 Ройял Круизър“. Добра шхуна, но доста опърпана. Регистрирана на името на Бьорн Алмскуг.

— Свързахте ли се с него?

— Не още.

Оглеждат отблизо щетите на носа. Струват им се пресни, без водорасли между нишките на стъклената вата.

— Повиках един криминалист, трябва скоро да пристигне.

— Здравата се е целунала.

— Кой е бил на борда, след като сте я открили?

— Никой.

Юна се усмихва и търпеливо чака.

— Е, аз — позабавя се Ленарт — и Сони, моят колега. Също и момчетата от линейката, които отнесоха тялото, и нашият криминалист, но той стъпваше на специални плочки в защитно облекло.

— Това ли са всички?

— И старчето, открило яхтата.

Юна не отговаря, гледа блещукащата вода и мисли за момичето, което лежеше на масата за аутопсии в катедрата по съдебна медицина при Нолен.

— Знаеш ли дали криминалистът е огледал за следи навсякъде?

— Приключил е с пода и е снимал мястото, където беше открит трупът.

— Качвам се на борда.

Тясна, захабена плоскост лежи между кея и яхтата. Юна прекрачва и спира за миг на кърмата. Бавно се оглежда. За пръв и единствен път ще види местопрестъплението както сега: като нещо ново. Всяка подробност може да се окаже решаваща.

Обувки, преобърнат шезлонг, чаршаф, книга джобен формат, пожълтяла от слънцето, нож с червена пластмасова дръжка, кофа с въже, кутии от бира, торба въглища за барбекю, дълбок леген с водолазен костюм, туби с крем против слънце и лосион.

Гледа през големия прозорец салона с руля и интериора от лакирано дърво. На преминаващите слънчеви лъчи под определен ъгъл проблясват пръстови отпечатъци по стъклената врата, от ръце, които бутат вратата, натискат я повторно, търсят опора, когато яхтата прави завой.

Юна влиза в малкия салон. Следобедното слънце се отразява в лакираните и хромовите повърхности. На дивана с морскосиня облицовка лежат каубойска шапка и слънчеви очила.

Водата отвън плиска корпуса.

Полицаят плъзва поглед по захабения под надолу към тясната стълба. Тъмно е като в бездънен кладенец. Не вижда нищо, преди да запали фенера. Осветява оскъдно празния, стръмен проход. Червеното дърво лъсва влажно и смразяващо като вътрешността на човешко тяло. Юна слиза по скърцащата стълба и мисли за момичето, представя си, че е била сама на лодката, гмурнала се е и е ударила главата си в камък, дробовете й са се напълнили с вода, но все пак се е добрала до борда, сменила е мокрите бански със сухи дрехи. Може би се е почувствала изморена и е слязла да си полегне, без всъщност да осъзнава, че положението е сериозно, че е получила кръвоизлив, повишил налягането в мозъка.

Но тогава Нолен би открил следи от полусолената вода по тялото й.

Нещо го кара да се съмнява.

Продължава надолу по стълбата покрай кухненския бокс и банята напред към просторната спалня.

Все още тягостно се усеща смъртта, макар че тялото е при патолога в Солна.

Чувството е едно и също всеки път. Мълчаливи, вещите сякаш го гледат, запазили спомена за крясъци, борба и тишина.

Изведнъж яхтата изскърцва странно и като че ли се накланя встрани. Юна изчаква, ослушва се, но продължава към форпика.

Слънчевата светлина струи през малките прозорци на тавана върху леглото със заострена табла по формата на носа. Открили са я тук, седнала. Спортен сак стои отворен на пода, извадена е нощница на точки. Чифт дънки и тънка жилетка са захвърлени зад вратата. Дамска чанта виси на една кука.

Яхтата отново се олюлява, стъклена бутилка се търкаля на палубата над главата му.

Юна снима сака с мобилния си телефон от различни ъгли. Светкавицата смалява пространството, за миг стените, подът и таванът изглеждат на стъпка по-близо.

Внимателно откача чантата и я носи нагоре. Стълбата проскърцва под тежестта му. Отвън се чува метален звън. Когато се връща в салона, неочаквана сянка минава през стъклената врата. Инстинктивно се отдръпва крачка назад към мрачното стълбище.