Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корморан Страйк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silkworm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
NMereva (2019)
Корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Копринената буба

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 27.10.2014

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-445-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11209

История

  1. — Добавяне

7

Мога да се закълна, не съм се провинявал никога в четене на подобни неща.

Бен Джонсън, „Всеки със своето настроение“

Когато бе информирана по телефона, че съпругът й в крайна сметка не е в хотела за писателски отдих, Лионора Куин се разтревожи.

— А къде е тогава? — зададе въпрос, но сякаш повече на себе си, отколкото на Страйк.

— Къде отива обикновено, когато зачезва? — попита Страйк.

— На хотел — отвърна тя. — А веднъж отседна у жена, но прекъсна познанството си с нея. Орландо — изрече остро встрани от слушалката, — остави това, мое е. Казах, че е мое. Какво? — попита високо в ухото на Страйк.

— Нищо не съм казал. Искате ли да продължа да търся съпруга ви?

— Искам, естествено. Кой друг ще го намери? Не мога да оставя Орландо. Питайте Лиз Тасъл къде е. Тя го е намирала преди. В „Хилтън“ — неочаквано заяви Лионора. — Веднъж беше в „Хилтън“.

— Кой точно „Хилтън“?

— Не знам, питайте Лиз. Тя го принуди да хукне, така че тя трябва да помогне за връщането му. Не приема обажданията ми. Орландо, остави това!

— Сещате ли се за някого друг…?

— Не, ако се сещах, бих го попитала, нали така? — тросна се Лионора. — Вие сте детективът, вие го открийте! Орландо!

— Госпожо Куин, имаме…

— Наричайте ме Лионора.

— Лионора, трябва да вземем предвид вероятността съпругът ви да си е причинил нараняване. Ще го намерим по-бързо, ако се обърнем към полицията — повиши глас Страйк, за да надвика домашната гюрултия в другия край на линията.

— Не искам. Обадих им се миналия път, а се оказа, че той бил у жена, и те бяха много разсърдени. Той ще се ядоса, ако го направя пак. А и Оуен не би… Орландо, остави го, казах!

— Полицията би разпространила снимката му по-ефективно и…

— Искам да се прибере у дома без много шум. Защо просто не вземе да се върне? — възкликна обидено. — Нямаше го достатъчно време, за да се е успокоил вече.

— Чели ли сте новата книга на съпруга си? — попита я Страйк.

— Не. Винаги чакам да бъдат завършени, че да ги чета в нормален вид, с корици.

— Той сподели ли с вас нещо за нея?

— Не, мрази да говори за работата си, докато… Орландо, остави го!

Той не беше сигурен дали тя затвори умишлено, или не.

Мъглата от ранната сутрин се беше вдигнала. Дъжд нашарваше прозорците на офиса му. Всеки момент щеше да пристигне клиентка, поредната развеждаща се жена, желаеща да знае дали съпругът й, който скоро щеше да е бивш, не укриваше средства.

— Робин — каза Страйк, като излезе във външния офис, — би ли ми принтирала снимка на Оуен Куин от интернет, ако намериш такава? Също така, обади се на агентката му Елизабет Тасъл и провери дали има желание да отговори на няколко бързи въпроса.

Канеше се да се върне в кабинета си, когато се сети за още нещо.

— И ако обичаш, провери какво означава „bombyx mori“.

— Как се пише това?

— Един господ знае — отвърна Страйк.

Бъдещата разведена пристигна навреме в единайсет и трийсет. Беше подозрително младолика четирийсет и няколко годишна, която излъчваше лековат чар и мускусен аромат, от който на Робин някак й отесняваше в офиса. Страйк изчезна с нея в кабинета си и в продължение на два часа Робин чуваше само лекото издигане и затихване на гласовете им на фона на непрестанното барабанене на дъжда и почукването на пръстите й по клавиатурата — спокойни, мирни шумове. Робин беше привикнала да чува внезапни изблици на плач, стенания, дори крясъци от кабинета на Страйк. Внезапната тишина можеше да е най-зловеща от всичко, както когато един клиент буквално беше припаднал (и както научиха по-късно, бе претърпял микроинфаркт), щом бе видял снимки на жена си и любовника й, които Страйк беше заснел с далекообхватен обектив.

Когато Страйк и клиентката му най-сетне се появиха и тя се сбогува с него надълго и нашироко, Робин подаде на шефа си голяма снимка на Оуен Куин, свалена от сайта на литературния фестивал в Бат.

— Боже милостиви — промърмори Страйк.

Оуен Куин беше едър и блед мъж на около шейсет години, с рехава жълто-бяла коса и заострена брадичка тип Ван Дайк. Очите му като че бяха разноцветни, което придаваше особена напрегнатост на погледа му. За снимката се бе загърнал в нещо като тиролска наметка и носеше мека шапка с перо.

— Човек не би казал, че такъв ще остане инкогнито за дълго — отбеляза Страйк. — Би ли направила копия, Робин? Може да се наложи да я покажем в няколко хотела. Според жена му веднъж отседнал в „Хилтън“, но не може да си спомни точно кой, така че позвъни тук-там да провериш не се ли е регистрирал. Не си представям, че би използвал истинското си име, но ти им го опиши. Стигна ли донякъде с Елизабет Тасъл?

— Да — отговори Робин. — Ако щеш вярвай, тъкмо се канех да й се обадя, когато тя ми позвъни.

— Позвънила е тук? Защо?

— Крисчън Фишър й казал, че си го посетил.

— И?

— Днес следобед имала срещи, но иска да се видите утре в единайсет в нейния офис.

— Я виж ти — развеселен, възкликна Страйк. — Става все по-интересно. Попита ли я дали знае къде е Куин?

— Да. Отговори, че няма никаква представа, но беше категорична, че иска да се види с теб. Много е властна. Същинска училищна директорка. Колкото до „Bombyx mori“, оказа се латинското название на копринената буба.

— Копринената буба?

— Да. И знаеш ли какво? Винаги съм мислила, че предат мрежата си като паяците, а всъщност знаеш ли как добивали коприната от бубите?

— Не бих казал, че знам.

— Сваряват ги — каза Робин. — Сваряват ги живи, та да не повредят пашкулите си, като изскочат от тях. Не звучи никак красиво, нали? Защо те интересуват копринените буби?

— Исках да разбера защо Оуен Куин е нарекъл последния си роман „Bombyx Mori“ — обясни Страйк. — Но май все така не ми е ясно.

Той прекара следобеда в досадна писмена работа, свързана със следене по случай, и в надежда времето да се оправи — налагаше му се да излезе, тъй като нямаше буквално и троха за ядене горе. След като Робин си тръгна, Страйк продължи да работи, защото дъждът, биещ в прозорците му, постоянно се усилваше. Накрая си облече палтото и тръгна през пороя по мокрия и тъмен Чаринг Крос Роуд, за да купи храна от най-близкия супермаркет. Напоследък беше прекалил с готовата храна за вкъщи.

На връщане нагоре по улицата с издутите пазарски пликове в двете ръце, по импулс влезе в книжарница за книги втора ръка, която беше пред затваряне. Мъжът зад щанда не беше сигурен дали имат екземпляр от „Грехът на Хобарт“, първата и очевидно най-добра книга на Оуен Куин, но след неконструктивно мънкане и неубедително взиране в екрана на компютъра, предложи на Страйк екземпляр на „Братята Балзак“ от същия автор. Уморен, мокър и гладен, Страйк плати две лири за книгата с протъркани твърди корици и я отнесе в своята мансарда.

След като прибра провизиите по местата им и си сготви паста, Страйк се изтегна на леглото, докато нощта напираше, мрачна и студена, в прозорците му, и отвори книгата на изчезналия човек.

Стилът бе пищен и разкрасен, сюжетът — готически и сюрреалистичен. Двама братя, с имената Варикосел и Вас, бяха затворени в камера, докато трупът на по-големият им брат се разлагаше бавно в ъгъла. Помежду пиянски спорове за литература, лоялност и френския писател Балзак те се опитваха със съвместни усилия да създадат повествование за живота на своя гниещ брат. Варикосел постоянно опипваше болезнените си тестиси, което на Страйк му се видя като тромава метафора на писателски блокаж; Вас като че вършеше повечето от работата.

След петдесет страници Страйк измърмори „Врели-некипели!“, захвърли книгата настрани и подхвана мъчителния процес по заспиването.

Дълбокият и блажен ступор от предишната нощ му убягваше. Дъждът барабанеше по прозорците на мансардата му и сънят му бе неспокоен; объркани сънища с катастрофи запълниха нощта. Страйк се събуди на сутринта с остатъчно неприятно чувство, вкопчено в него като махмурлук. Дъждът още се лееше срещу прозореца му и когато включи телевизора, видя, че Корнуол е поразен от тежко наводнение; хората бяха блокирани в колите си или евакуирани от домовете си и сега се тълпяха в кризисните центрове.

Страйк грабна мобилния си телефон и набра номера, който му бе така добре познат, както собственото му отражение в огледалото, който през целия му живот бе символизирал за него сигурност и стабилност.

— Ало? — прозвуча гласът на леля му.

— Корморан е. Добре ли си, Джоун? Гледах новините.

— Засега за нас няма страшно, скъпи, положението е тежко по-нагоре по крайбрежието — отвърна тя. — Тук вали и има буря, но не може да се сравни с кошмара в Сейнт Остел. Ние самите току-що го гледахме по новините. Ти как си, Корм? От цяла вечност не си се обаждал. Тъкмо снощи си казвахме с Тед колко отдавна не сме те чували. Защо не дойдеш за Коледа, след като отново си сам? Какво ще кажеш?

Не му беше възможно нито да се облече, нито да затегне протезата си, докато държеше мобилния телефон. Тя говори в продължение на половин час, един неспирен поток със сведения за местни случки и внезапни нахлувания в личната територия, която той предпочиташе да остане незасегната. Накрая, след финална серия от въпроси за любовния му живот, дълговете и ампутирания му крак, тя го пусна да си върви по работата.

Страйк се появи в офиса закъснял, уморен и раздразнителен. Носеше тъмен костюм и вратовръзка. Робин се питаше дали той няма да иде на обяд с развеждащата се брюнетка след срещата си с Елизабет Тасъл.

— Чу ли новините?

— За наводнението в Корнуол ли? — попита Страйк, като включи чайника, защото първият му чай за деня беше изстинал по време на бъбренето на Джоун.

— Уилям и Кейт са се сгодили — съобщи Робин.

— Кои?

— Принц Уилям и Кейт Мидълтън — уточни Робин през смях.

— О — равнодушно отрони Страйк, — браво на тях.

Допреди няколко месеца и той бе сред редиците на сгодените. Не знаеше как се развива новият годеж на бившата му годеница, нито му беше приятно да се чуди кога ли щеше да приключи. (Естествено, нямаше да е, както приключи техният — с бузата на годеника одрана от годеницата, а със сватба, каквато той не би могъл да й осигури и която щеше да е повече в духа на предстоящата на Уилям и Кейт.)

Робин прецени, че е безопасно да прекъсне мрачното мълчание, чак след като Страйк беше изпил половин чаша чай.

— Луси се обади точно преди да дойдеш, за да ти напомни за вечерята по случай рождения ти ден в събота вечер и да пита имаш ли желание да заведеш някого.

Настроението на Страйк се понижи с още няколко степени. Съвсем беше забравил за вечерята в дома на сестра си.

— Ясно — мрачно изрече той.

— Имаш рожден ден в събота, така ли? — попита Робин.

— Не — каза Страйк.

— А кога е?

Той въздъхна. Не искаше торта, картичка или подаръци, но нейното изражение бе очаквателно.

— Във вторник — отвърна.

— На двайсет и трети?

— Да.

След кратка пауза му хрумна, че и той трябваше да й върне със същия интерес.

— А твоят кога е? — Колебанието й го притесни. — Боже мой, да не е днес?

Тя се разсмя.

— Не, мина вече. Девети октомври. Спокойно, беше събота — каза, все още усмихната заради виновното му изражение. — Не е като да съм седяла тук цял ден в очакване на цветя.

Сега вече и той й се усмихна. С чувството, че трябва да й окаже повече внимание, задето бе пропуснал рождения й ден и никога не му бе дошло на ума да я попита кога е, добави:

— Хубаво, че с Матю още не сте определили датата. Поне няма да се застъпи с кралската сватба.

— О — промълви Робин и се изчерви. — Всъщност определихме датата.

— Определихте я?

— Да — потвърди Робин. — Осми януари. Нося ти покана — добави и забързано взе да рови из чантата си (дори не беше попитала Матю може ли да покани Страйк, но вече бе късно за това). — Заповядай.

— Осми януари? — избъбри Страйк, като пое сребристия плик. — Ами това е… кога?… След седем седмици.

— Да — каза Робин.

Настана кратка и странна пауза. Страйк не можеше да си спомни какво щеше да я накара да свърши; после се сети и докато говореше, потупваше плика в дланта си с делови жест.

— Как напредваш с веригата „Хилтън“?

— Отметнах няколко хотела. Куин не е бил там под свое име и никой не разпозна описанието му. Но има още много, така че действам по списъка. Какво ще правиш след срещата с Елизабет Тасъл? — попита небрежно.

— Ще се преструвам, че искам да купя жилище в Мейфеър. Изглежда, нечий съпруг възнамерява да реализира капитал и да го изнесе в офшорна банка, преди адвокатите на жена му да могат да го спрат. И тъй… — продължи, след като пъхна дълбоко във вътрешния джоб на сакото си неотворената покана за сватба. — Аз ще тръгвам. Имам да откривам лош писател.