Робърт Галбрейт
Копринената буба (34)

34

О, боже! Какво пак казах? Този мой пусти език!

Уилям Конгрийв, „Любов за любов“

— Любовта е мираж — съобщи Майкъл Фанкорт от телевизионния екран. — Мираж, химера, заблуда.

Робин седеше помежду Матю и майка си на избелелия изтърбушен диван. Шоколадовият лабрадор лежеше на пода пред камината и насън лениво потупваше с опашка килима. Робин се усещаше успана след две нощи с много малко сън и дни на неочакван стрес и емоции, но се опитваше с всички сили да се съсредоточи върху Майкъл Фанкорт. До нея госпожа Елакот, изразила оптимистична надежда, че Фанкорт може да изръси някои мъдри фрази, които да й помогнат за есето върху Уебстър, беше поставила бележник и химикалка на скута си.

— И все пак… — подхвана интервюиращият, но Фанкорт му взе думата.

— Ние не се обичаме един друг, обичаме идеята, която имаме един за друг. Много малко хора го разбират или могат да понесат тази истина. Хранят сляпа вяра в собствените си съзидателни сили. Всичката любов в крайна сметка е обич към самия себе си.

Господин Елакот беше заспал с отметната глава на креслото най-близо до огъня и кучето. Похъркваше тихо, а очилата се бяха смъкнали на носа му. И тримата братя на Робин се бяха измъкнали дискретно от къщата. Беше събота вечер и приятелите им ги чакаха в „Бей Хорс“ на площада. Джон си беше дошъл от университета за погребението, но не смяташе, че дължи на годеника на сестра си да пропусне няколко халби „Блак Шийп“ с братята си, седнали пред осеяните с вдлъбнатини медни маси до открития огън.

Робин подозираше, че Матю бе искал да се присъедини към тях, но се опасяваше, че би било нередно. Сега беше принуден да гледа литературно предаване, което никога не би изтърпял у дома. Щеше да превключи, без да я попита, приел автоматично, че тя няма как да се интересува от онова, което имаше да каже този кисел и претенциозен човек. Робин си каза, че не беше лесно да харесаш Майкъл Фанкорт. Извивката и на устните, и на веждите сочеше за вродено чувство за превъзходство. Водещият предаването, също така знаменитост, изглеждаше малко притеснен.

— И каква е темата на новия ви…?

— Една от темите, да. Когато героят осъзнава, че си е изградил измислен образ за съпругата си, вместо да си посипва главата с пепел за своята глупост, решава да накаже жената от плът и кръв, за която вярва, че го е изиграла. Именно желанието му за отмъщение е двигателната сила на сюжета.

— Аха — рече тихичко майката на Робин и хвана химикалката.

— Мнозина от нас, вероятно повечето — подхвана водещият — гледат на любовта като на пречистващ идеал, източник на безкористност, а не…

— Лъжа, измислена за оправдание — отсече Фанкорт. — Ние сме бозайници, които имат нужда от секс, от компания, които търсят защитената територия на брака, ръководени от инстинкти за оцеляване и възпроизвеждане. Избираме така наречения си възлюбен, ръководени от най-примитивни мотиви. Предпочитанието на моя герой към жена с крушовидна фигура говори само по себе си. Възлюбеното същество се смее или мирише като родителя, давал ни закрила в детството, и всичко останало е проектирано, плод на въображение…

— Приятелството… — понечи да каже интервюиращият, вече леко отчаян.

— Ако можех да се накарам да правя секс с някого от приятелите ми мъже, бих имал далеч по-щастлив и продуктивен живот — заяви Фанкорт. — Уви, аз съм програмиран да желая женските форми, колкото и безплодно да е това. И така, казвам си, че дадена жена е по-очарователна, по-съзвучна с моите потребности и желания, отколкото друга. Аз съм сложно, високо еволюирало и надарено с богато въображение създание, което се чувства принудено да оправдае избор, продиктуван от най-елементарни причини. Това е истината, която сме заровили под хиляда години възпитани глупости.

Робин се чудеше как ли възприемаше съпругата на Фанкорт това интервю (защото си спомняше, че той е женен). До нея госпожа Елакот бе написала няколко думи в бележника си.

— Той не говори за отмъщение — промърмори Робин.

Майка й й показа страницата. Беше написала „Ама че лайно е този“. Робин се изкиска.

До нея Матю взе вестника, който Джонатан бе оставил на един стол. Прехвърли бързо първите три страници, където името на Страйк се споменаваше три пъти в материала за Оуен Куин, и започна да чете статия на тема как търговска верига забранила коледните песни на Клиф Ричард.

— Вие сте критикуван — подзе храбро интервюиращият — за описанието си на жени и по-специално…

— Представям си как и в този момент критиците припват към писалките си. — И устата му се изкриви в гримаса, която трябваше да мине за усмивка. — Не се сещам за нещо, което ме интересува по-малко, отколкото какво говорят критиците за мен или моята работа.

Матю прелисти вестника. Робин хвърли странично поглед към снимка на катурната цистерна, преобърната на покрива си хонда сивик и смачкан мерцедес.

— Това е катастрофата, в която за малко не попаднахме!

— Какво? — рече Матю.

Беше го изрекла, без да се замисли. Мозъкът й блокира.

— Това се е случило на М4 — поясни Матю с лек присмех, задето е помислила, че е могла да пострада, че не може да разпознае коя е магистралата, като я види.

— О… о, да — каза Робин, като се престори, че се вглежда по-внимателно в текста под снимката.

Но той вече се бе намръщил, усетил се беше.

— Наистина ли за малко да попаднеш в катастрофа вчера?

Говореше тихо, за да не пречи на госпожа Елакот, която следеше интервюто с Фанкорт. Колебание би било фатално. Избирай бързо.

— Да, наистина. Не исках да те тревожа.

Той се втренчи в нея. От другата страна на Робин майка й си водеше нови бележки.

— Тази тук? — попита той и посочи снимката, а тя кимна. — Защо си била на М4?

— Трябваше да закарам Корморан на една среща.

— Вашите възгледи за жените… — говореше водещият предаването.

— И къде беше тази среща, по дяволите?

— В Девън.

— Девън?!

— Отново е пострадал с крака си. Не би могъл да се добере сам до там.

— Откарала си го в Девън?!

— Да, Мат, откарах го в…

Той захвърли вестника, изправи се и излезе от стаята.

На Робин й призля. Погледна към вратата, която той не беше затръшнал, но я затвори достатъчно решително, та баща й да се размърда и промърмори в съня си, а лабрадорът да се събуди.

— Остави го — посъветва я майка й все още с поглед към екрана.

Робин се извърна към нея отчаяна.

— Корморан трябваше да иде в Девън, а не можеше да кара само с един крак…

— Не е нужно да се оправдаваш пред мен — прекъсна я госпожа Елакот.

— Но сега той мисли, че съм излъгала за това, как не можах да пристигна вчера.

— А ти излъга ли? — попита я майка й, без да отмества очи от Майкъл Фанкорт. — Лягай, Раунтрий, пречиш ми да виждам.

— Можех да си дойда, ако си бях купила билет за първа класа — призна Робин. Лабрадорът се прозя, протегна се и се намести на килимчето пред камината. — Но вече бях платила за нощния влак.

— Мат все повтаря колко повече можело да печелиш, ако си приела работата в „Човешки ресурси“ — каза майка й с очи към екрана. — Не е ли редно да оцени, че се стараеш да пестиш? Тихо сега, искам да чуя за отмъщението.

Интервюиращият се опитваше да формулира въпрос.

— Но що се отнася до жените, невинаги сте… да употребя съвременния термин… политически коректен… Имам предвид по-конкретно твърдението ви за жените писатели…

— Пак ли това? — шляпна с длани коленете си Фанкорт и водещият видимо подскочи. — Казах, че най-големите писателки, почти без изключения, са били бездетни. Това е факт. Също така, че жените като цяло, поради желанието си да бъдат майки, са неспособни на еднопосочна целеустременост и всеотдайност, а те са задължителни при творенето на литература, на истинска литература. Не си вземам назад нито една дума. Това е факт.

Робин въртеше годежния пръстен на пръста си, разкъсвана между желанието да последва Мат и да го убеди, че не е сторила нищо лошо, и гнева, че поначало се налагаше такова убеждаване. Винаги на първо място идваха изискванията на неговата работа; не помнеше той да се е извинявал, когато работеше допълнително, когато служебните му задължения го пращаха на другия край на Лондон и се прибираше чак в осем вечерта…

— Тъкмо щях да кажа — вметна интервюиращият с предразполагаща усмивка, — че този ви роман може да даде почивка на критиците. Според мен към главния женски образ е подходено с голямо разбиране и съпричастност. То се знае — погледна той към бележките си и отново към своя събеседник, — неизменно ще бъде направен паралел със самоубийството на една млада жена, надявам се, че сте подготвен… нормално е да очаквате…

— Как глупавите хора ще приемат, че съм написал автобиографично описание на самоубийството на първата ми жена?

— Ами… няма как да не се свърже… да не възникнат въпроси…

— Тогава нека кажа следното — вмеси се Фанкорт и направи пауза.

Седяха пред голям прозорец, гледащ към слънчева поляна с накланяща се от вятъра трева. В ума на Робин мина мимолетен въпрос кога ли бе заснето интервюто — очевидно преди да завали снегът — но Матю доминираше в мислите й. Трябваше да иде при него, ала кой знае защо си оставаше на дивана.

— Когато Еф… Ели умря — подхвана Фанкорт, — когато тя умря…

Близкият план изглеждаше болезнено недискретен. Тънките бръчици около очите му се вдълбаха, когато той ги затвори. Квадратната му ръка се вдигна да закрие лицето.

Майкъл Фанкорт имаше вид, че плаче.

— Толкоз за твърденията, че любовта била мираж и химера — въздъхна госпожа Елакот и захвърли химикалката си. — Не ме устройва. Исках кръв и черва, Майкъл. Кръв и черва!

Неспособна да понася повече бездействието, Робин стана и се отправи към вратата на дневната. Сегашните обстоятелства не бяха нормални. Бяха погребали майката на Матю същия ден. Това я призоваваше да се извини, да се реваншира.