Робърт Галбрейт
Копринената буба (41)

41

Въобразяваш си, че мислите ми носят лудостта на любовта?

Не, те са железа, нагорещени и оформени в пещта на Плутон.

Робърт Грийн, „Орландо Фуриозо“

Страйк стана рано на следващата сутрин след нощ, прекарана в накъсан сън, уморен, неудовлетворен и нервен. Провери телефона си за съобщения, преди да вземе душ, и пак, след като се облече, после слезе долу в празния офис, раздразнен, че Робин не идваше в събота, и съвсем неоснователно приемаше отсъствието й като белег на липсата й на отдаденост. Тази сутрин би му свършила полезна работа като слушател, добре щеше да му дойде компанията й след прозрението от предишната вечер. Поколеба се дали да не й позвъни, но щеше да е далеч по-удовлетворително да й го каже лице в лице, вместо по телефона, особено ако Матю беше там и слушаше.

Страйк си приготви чай, но го остави да изстине, докато прелистваше папката със случая „Куин“.

Чувството му за безсилие се раздуваше като балон в тишината. Не преставаше да проверява мобилния си телефон.

Искаше да стори нещо, но беше с вързани ръце поради липсата на официален статут, лишен от власт да извършва обиск на частна собственост или да принуждава свидетели да сътрудничат. Не можеше да предприеме нищо преди разговора си с Майкъл Фанкорт в понеделник, освен ако… Дали не беше редно да позвъни на Анстис и да му изложи теорията си? Страйк се намръщи и прокара дебели пръсти през гъстата си къдрава коса, представил си снизходителната реакция на Анстис. Нямаше буквално и троха доказателство. Всичко бе умозаключения. Но аз съм прав — каза си Страйк с естествено породена арогантност, — а той е изцяло на грешен път. Анстис нямаше нито интелекта, нито въображението да оцени теория, която обясняваше всички странности около убийството, но която би му се сторила невероятна в сравнение с лекото решение за вината на Лионора, колкото и да бе обременено то с нелогичности и въпроси без отговор.

Обясни — настояваше Страйк пред въображаемия Анстис — защо жена, достатъчно умна да скрие вътрешностите му без следа, ще е толкова глупава, че да поръча бурка и въжета със собствената си кредитна карта. Обясни защо една майка без роднини, чиято едничка грижа в живота е благосъстоянието на дъщеря й, би рискувала доживотна присъда. Обясни защо, след като години наред е търпяла изневерите на Куин и сексуалните му извращения само за да запази семейството заедно, внезапно е решила да го убие.

Ала на последния въпрос Анстис би могъл да го парира със смислен отговор: че Куин е бил на ръба да изостави съпругата си заради Катрин Кент. Писателят бе имал солидна застраховка „Живот“ и може би Лионора бе решила, че финансовата й осигуреност като вдовица е за предпочитане пред несигурно и оскъдно съществуване, докато безотговорният й бивш съпруг пилее парите си за втората си съпруга. Съдебните заседатели биха приели такава версия, особено ако Катрин Кент заявеше от свидетелското място, че Куин е обещал да се ожени за нея.

Страйк се опасяваше, че е провалил шансовете си с Катрин Кент, след като се бе появил така неочаквано на прага й. В ретроспекция преценяваше това като тромав и несполучлив ход. Беше я подплашил, изникнал от мрака на балкона й, и само бе улеснил Пипа Миджли да го обрисува като зловещия защитник на Лионора. А трябваше да процедира с финес, да спечели доверието й, както бе сторил с личната секретарка на лорд Паркър, така че да изтръгне признания под маската на загриженост и съчувствие, вместо да тропа на вратата й като пристав.

Отново провери мобилния си телефон. Нямаше съобщения. Погледна часовника си. Беше едва девет и половина. Усещаше как вниманието му против неговата воля се бореше да се откъсне от темата, върху която той искаше и трябваше да се съсредоточи — убиецът на Куин и стъпките, нужни за осъществяване на арест — и бягаше към параклиса от седемнайсети век в Замъка на Крой.

Сега тя се обличаше, без съмнение, с венчална рокля, струваща хиляди лири. Представяше си я гола пред огледалото как рисува лицето си. Беше я наблюдавал да го прави сто пъти; строяваше четчиците за грим пред огледала над тоалетки, пред хотелски огледала, така остро осъзнаваща колко е желана, че почти придобиваше увереност.

Дали Шарлот проверяваше телефона си в безпощадно изтичащите минути сега, когато минаването по пътеката към олтара бе толкова близко, че изглеждаше като път към ешафода? Дали чакаше и се надяваше на реакция от Страйк след вчерашното си съобщение от две думи?

Ако пратеше отговор сега… дали би обърнала гръб на сватбената рокля (Страйк си я представяше как виси като призрак в ъгъла на стаята й), дали би нахлузила джинси, събрала няколко вещи в пътна чанта, и би ли поела обратно на юг към човека, който за нея винаги бе олицетворявал бягството?

— Стига глупости — измърмори Страйк сам на себе си.

Изправи се, пъхна телефона в джоба си, изгълта остатъка от студения чай и си облече палтото. Да се поддържа зает, бе единственият отговор: действието винаги беше негово предпочитано лекарство.

Макар да беше сигурен, че Катрин Кент е отишла да поживее у някоя приятелка сега, след като репортерите я бяха открили, и колкото и да не му се нравеше да се появи пред вратата й без предизвестие, той отиде в „Клем Атли Корт“, където подозренията му се потвърдиха. Никой не отвори вратата, вътре не светеше и не се чуваше никакъв шум.

Леден вятър вееше по тухления балкон. Страйк тъкмо си тръгваше, когато се появи сърдитата на вид съседка, този път изпълнена с желание да говори.

— Тя замина. Репортер сте, нали?

— Да — отговори Страйк, защото си личеше, че това вълнува съседката, а и защото не искаше Кент да знае, че е идвал пак.

— Ама какви неща само изписахте за нея! — възкликна жената със зле прикрито злорадство. — Не, няма я, замина.

— Имате ли представа кога ще се върне?

— Не — отвърна съседката със съжаление. Розовият й скалп прозираше през рядката й накъдрена побеляла коса. — Мога да ви се обадя, ако рече да се появи изобщо — предложи тя.

— Много ще съм ви благодарен — увери я Страйк.

Името му твърде наскоро се бе появявало по вестниците, за да й даде своя визитка. Откъсна лист от бележника си, написа телефонния си номер и й го подаде заедно с банкнота от двайсет лири.

— Благодаря — делово изрече тя. — Довиждане.

По пътя си надолу се размина с котка, същата, която Катрин Кент се беше опитала да ритне. Тя го изгледа с предпазлив, но високомерен взор. Групата младежи, която бе видял миналия път, я нямаше; беше твърде студено днес, ако най-топлата ти дреха е памучен суитшърт.

Куцукането през хлъзгавия сивкав сняг изискваше физическо усилие, което му помогна да се отвлече от нападащите го мисли и да заглуши въпроса дали обикаляше от заподозрян към заподозрян заради Лионора, или заради Шарлот. Нека последната се отправеше към затвора, избран от самата нея; той нямаше да й се обади, нито да й прати съобщение.

Когато стигна до метрото, извади телефона си и позвъни на Джери Уолдгрейв. Сигурен беше, че редакторът разполага с нужната му информация, за която не подозираше, че му е нужна, преди прозрението в „Ривър Кафе“, ала Уолдгрейв не вдигна. Страйк не беше изненадан. На главата на Уолдгрейв бяха провален брак, разпадаща се кариера и грижи за дъщеря му, притрябвало му бе да приема и обаждания от детектив. Защо да си усложнява живота, когато имаше избор и да не го прави?

Студът, звънене без отговор, тихи апартаменти със заключени врати: нищо друго не можеше да свърши днес. Страйк си купи вестник и отиде в „Тотнъм“, където се настани под един от пищните женски портрети, рисувани от викториански декоратор, изобилстващи с цветя и драперии. Днес Страйк изпитваше странното усещане, че се намира в чакалня и убива часовете. Спомени като шрапнели, заседнали завинаги, отровени от случилото се по-късно… любовни слова и неугасваща преданост, време на върховно щастие, лъжи след лъжи… Вниманието му постоянно се отклоняваше от материалите, които четеше.

Сестра му Луси веднъж го бе попитала, отчаяна от него: „Защо търпиш това? Защо? Просто защото тя е красива ли?“.

А той бе отговорил: „Това помага“.

Тя бе очаквала да й отвърне с „не“, естествено.

Макар жените да прекарваха толкова време в опит да се разкрасят, не се очакваше да им признаеш, че красотата е от значение. Шарлот наистина беше красива, най-красивата жена, която Страйк беше виждал, и той така и не изгуби чувството за почуда от външността й, нито благодарността, която тя пораждаше у него, нито изпитваната гордост.

Любовта е самоизмама, беше казал Майкъл Фанкорт.

Страйк бе обърнал на страница със снимка на министъра на финансите, но гледаше намусеното лице, без да го вижда. Беше ли си въобразявал черти у Шарлот, които изобщо ги нямаше? Беше ли й приписвал добродетели, за да прибави блясък към смайващата й хубост? Той беше деветнайсетгодишен, когато се запознаха. Сега на Страйк това му се виждаше невероятно млада възраст, докато седеше в пъба с петнайсетина килограма добавено тегло и с половин липсващ крак.

Може би той бе създал Шарлот по нейно подобие такава, каквато тя никога не бе съществувала освен в неговия обсебен ум, но какво от това? Беше обичал и истинската Шарлот, жената, която се бе разголила пред него и бе искала да знае още ли ще я обича, ако направи това и това, ако признае това и това, ако го третира така и така… докато най-сетне бе достигнала до границата му и красотата, яростта и сълзите вече не бяха достатъчни да го задържат, след което бе хукнала в обятията на друг мъж.

А може би това е любовта, помисли си той, като подкрепи в мислите си Майкъл Фанкорт срещу невидимата строга Робин, която по някаква причина като че го осъждаше, докато той седеше, пиеше „Дъм Бар“ и се залъгваше, че чете за най-тежката зима в писаната история. Ти и Матю… Ако тя не го разбираше, то Страйк го виждаше: условието да бъде с Матю бе да промени самата си същност.

Къде беше двойката, в която всеки виждаше другия ясно? В безкрайния парад на конформизма на предградията, който бе в основата на брака на Луси и Грег ли? В потискащите вариации на изневери и разочарование, които водеха несекващ поток клиенти пред вратата му? В сляпата посветеност, каквато Лионора Куин по своя воля бе решила да отдаде на мъж, всички недостатъци на когото бяха оправдавани, „защото е писател“, с издигането на геройски пиедестал от страна на Катрин Кент и Пипа Миджли на същия този глупак, разрязан като пуйка и изкормен?

Страйк все повече се депресираше. Беше преполовил третата си халба. Докато се чудеше да пие ли четвърта, мобилният му телефон, поставен с лице надолу върху масата, издаде сигнал за съобщение.

Допи бавно бирата, докато пъбът се пълнеше около него, като гледаше към телефона и сам се обзалагаше със себе си. Пред параклиса е и ми дава последен шанс да спра това? Или вече го е направила и иска да ме извести?

Допи последните глътки бира и чак тогава обърна телефона.

Поздрави ме. Г-жа Джаго Рос.

Страйк се взира в думите няколко секунди, след това пъхна телефона в джоба си, изправи се, сгъна вестника, тикна го под мишница и тръгна към дома си.

Докато вървеше с помощта на бастуна към Денмарк стрийт, припомни си фрази от любимата си книга, нечетена много дълго време, заровена на дъното на кашон с вещи на стълбищната площадка.

… difficile est longum subito deponere amoren,

difficile est, uerum hoc qua lubet efficias…

 

… трудно е да отхвърлиш отдавна вкоренена любов,

трудно е, но трябва някак да го постигнеш…

Безпокойството, което бе изпитвал цял ден, си беше отишло. Чувстваше се гладен и копнееше за отпускане. „Арсенал“ играеше с „Фулъм“ в три часа; имаше тъкмо време да си приготви късен обяд, преди да седне пред мача.

А после можеше да се отбие у Нина Ласелс. Нямаше желание да прекара сам точно тази вечер.