Робърт Галбрейт
Копринената буба (16)

16

… Не бива вечерята ни да е сурова, защото ще напълним стомаха си с кръв.

Томас Декър и Томас Мидълтън, „Честната блудница“

Още щом отвори очи на следващата сутрин, Страйк беше наясно, че не е в своето легло. Беше твърде удобно, чаршафите бяха твърде гладки; дневната светлина, нашарила завивките, идваше от друг ъгъл на стаята, а тропотът на дъжда по прозореца бе приглушен от спуснати завеси. Надигна се до седнало положение и примижал, огледа спалнята на Нина, която бе зърнал само бегло на светлината на нощна лампа предишната вечер. Видя собствения си гол торс в насрещно огледало — косматите му тъмни гърди бяха като черно петно на фона на светлосинята стена зад него.

Нина я нямаше, ала той подуши кафе. Както бе очаквал, тя бе ентусиазирана и енергична в леглото и прогони леката меланхолия, която заплашваше да го преследва след празненството за рождения му ден. Ала сега се чудеше колко скоро може да успее да се измъкне. Да се застоява, би означавало да поражда очаквания, каквито не бе готов да изпълни.

Протезата му бе подпряна на стената до леглото. Едва не се изхлузи на пода в опита да я достигне и в този момент вратата на спалнята се отвори и влезе Нина, напълно облечена и с влажна коса, с вестници под мишница, две чаши кафе в едната ръка и чиния с кроасани в другата.

— Отскочих навън — задъхано съобщи тя. — Господи, направо е ужасно. Пипни ми носа, замръзнал е.

— Нямаше нужда — каза той, като направи жест към кроасаните.

— Умирам от глад, а малко по-нагоре има фантастична пекарна. Погледни това — „Нюз ъв дъ Уърлд“, голямата ексклузивна статия на Дом.

Снимка на опозорения пер, чиито тайни сметки Страйк бе разкрил на Кълпепър, заемаше средата на първа страница, заобиколена от три страни със снимки на две от любовниците му и на документи от Каймановите острови, които Страйк бе успял да изтръгне с големи усилия от личната му секретарка. „Лорд Паркър паркира скрити приходи“ крещеше заглавието. Страйк взе вестника от Нина и прочете по диагонал материала. Кълпепър бе удържал на думата си: съкрушената секретарка не бе спомената никъде.

Нина седеше до Страйк на леглото и четеше заедно с него, като от време на време издаваше възклицания:

— О, боже, как би могла някоя… погледни го само… Ах, че отвратително…

— Няма да му е от вреда на Кълпепър такава статия — заключи Страйк и затвори вестника, когато и двамата приключиха с четенето.

Датата отгоре на първа страница привлече погледа му: 21 ноември. Рожденият ден на бившата му годеница.

Усети леко болезнено присвиване точно под слънчевия сплит, внезапно го връхлетяха ярки неканени спомени… Преди една година, с точност почти до час, се бе събудил до Шарлот в апартамента на Холанд Парк авеню. Припомни си дългата й черна коса, големите лешниковозелени очи, тялото, което нямаше да види вече, нито щеше да му бъде позволено да докосне… Бяха щастливи в онази сутрин: леглото бе като спасителен сал, носещ се по бурното море на безкрайните им повтарящи се раздори. Беше й подарил гривна, покупката на която го бе принудила (макар тя да не знаеше за това) да вземе заем при чудовищна лихва… а два дни по-късно, на неговия рожден ден, тя му подари италиански костюм и бяха отишли да вечерят. Тогава най-после избраха датата, на която да се оженят, шестнайсет години след първата си среща…

Ала назоваването на деня беляза нова и ужасна фаза в отношенията им, сякаш бе нарушило деликатното равновесие, в което бяха привикнали да живеят. Шарлот ставаше все по-необуздана и капризна. Скандали и сцени, строшени съдове, обвинения към него в изневяра (когато тъкмо тя очевидно се бе срещала тайно с мъжа, за когото сега бе сгодена)… Бяха се измъчвали близо четири месеца, докато във финалната грозна експлозия на обвинения и ярост всичко бе приключило окончателно.

Шумолене на памучна тъкан: Страйк се озърна и почти с изненада установи, че още е с Нина в нейната спалня. Тя се канеше да съблече блузата си и възнамеряваше да се пъхне в леглото при него.

— Не мога да остана — каза й той и отново се протегна за протезата си.

— Но защо? — попита тя с ръце, кръстосани отпред, подхванали ръба на полата й. — Хайде де, неделя е!

— Чака ме работа — излъга той. — На хората са им нужни детективски услуги и в неделя.

— О — промълви тя, като се опитваше да покаже, че го приема спокойно, но всъщност видимо оклюма.

Той си изпи кафето, като поддържаше разговора ведър, но неангажиран. Тя го гледаше как си затяга протезата и се отправя към банята, а когато се върна, той я завари сгушена в кресло да дъвче кроасан; изглеждаше някак нещастна и самотна.

— Сигурна ли си, че не знаеш къде е тази къща? Наследената от Куин и Фанкорт? — попита той, докато си обуваше панталоните.

— Какво? — промълви тя объркана. — О, господи, няма да тръгнеш да я търсиш, нали? Казах ти, че е продадена преди години.

— Трябва да попитам жената на Куин за нея — каза Страйк.

Спомена, че ще й се обади, но го направи набързо, за да разбере тя, че това са празни думи, въпрос на формалност, и напусна дома й с бегло чувство на благодарност и никаква вина.

Дъждът отново мокреше лицето и ръцете му, докато вървеше по непознатата улица към станцията на метрото. Коледни лампички светеха на витрината на пекарната, от която Нина преди малко бе купила кроасани. Масивната прегърбена фигура на Страйк се движеше по мокрия от дъжда тротоар; в премръзналата си ръка държеше пластмасово пликче, дадено му от Луси, за да си отнесе картичките за рождения ден, уискито и кутийката от лъскавия нов часовник.

Мислите му неудържимо се връщаха към Шарлот, на трийсет и шест, но с вид на двайсет и пет годишна, която празнуваше рождения си ден със своя нов годеник. Може би беше получила диаманти, помисли си Страйк; винаги бе казвала, че не я е грижа за такива неща, но при караниците им всички бляскави неща, които не можеше да й даде, бяха понякога запращани с все сила в лицето му…

„Успял ли е?“, попитал бе Грег за Оуен Куин, с което имаше предвид „Има ли голяма кола? Хубава къща? Тлъста сметка в банката?“.

Страйк отмина кафене „Бийтълс“ с черно-белите усмихнати лица на Великолепната четворка, вгледани в него, и влезе в относително по-топлата метростанция. Не искаше да прекарва дъждовната неделя сам в таванската си стаичка на Денмарк стрийт. Искаше да е зает с нещо в тази годишнина от рождението на Шарлот Камбъл.

Спря да извади мобилния си телефон и се обади на Лионора Куин.

— Ало? — рязко изрече тя.

— Здравейте, Лионора, Корморан Страйк се обажда.

— Открихте ли Оуен? — поиска да узнае тя.

— Боя се, че не. Звъня, защото научих, че приятел завещал на мъжа ви къща.

— Каква къща?

Тя звучеше уморена и раздразнена. Той си помисли за разните заможни съпрузи, с които работата му го бе срещала, мъже, които укриваха ергенски апартаменти от съпругите си, и се почуди дали не е издал нещо, което Куин е премълчавал пред семейството си.

— Не е ли истина? Писателят Джо Норт не е ли оставил къщата си на него и…

— О, тази ли? — каза тя. — Да, на Талгарт Роуд. Само че това беше преди трийсет и няколко години. За какво ви е притрябвало да се интересувате за нея?

— Значи е продадена, така ли?

— Не — сърдито отвърна тя. — Проклетият Фанкорт така и не ни позволи. От чиста злоба, защото самият той никога не я използва. Просто си седи така, безполезна за никого и мухлясва.

Страйк се облегна на стената до автоматите за билети с очи, отправени към кръглия таван, поддържан от коси подпори, оформящи подобна на паяжина конструкция. Ето какво става, повтори си пак, като се поемат клиенти, когато си в недобра форма. Трябваше да попита притежават ли някаква собственост. Длъжен беше да я провери.

— Някой ходил ли е да провери дали мъжът ви не е там, госпожо Куин?

Тя изсумтя презрително.

— Той не би отишъл там — отсече, сякаш Страйк бе предположил, че мъжът й се е скрил в Бъкингамския дворец. — Мрази я, никога не я доближава. Бездруго там няма никакви мебели.

— Имате ли ключ?

— Не знам. Но Оуен въобще не стъпва там. Не се е мяркал наблизо от години. Тъй или иначе, би било ужасно някой да седи в тази стара и празна къща.

— Ако може да потърсите ключа…

— Не мога да хукна към Талгарт Роуд. Орландо ми е на главата! — даде тя предсказуем отговор. — Казах ви вече, той не би…

— Предлагам ви да дойда у вас — каза Страйк, — да взема ключа, ако го намерите, и да ида да проверя. Просто да сме сигурни, че сме потърсили навсякъде.

— Да, но… неделя е — отвърна тя, явно смаяна.

— Знам. Мислите ли, че бихте могли да потърсите ключа?

— Е, добре — каза тя след кратка пауза. И с последен изблик на противодействие повтори: — Само че той няма да е там.

Страйк взе метрото, смени веднъж, пое към Уестборн Парк и там, с вдигната яка срещу студените струи, се отправи към адреса, който Лионора му бе записала при първата им среща.

Беше едно от онези странни местенца в Лондон, където милионерска къща стърчеше на хвърлей разстояние от работнически жилища, заемани от обитателите си от над четирийсет години. Измитата от дъжда гледка бе чудата смесица от лъскави нови жилищни сгради зад безлични редови жилища — луксозното ново и удобното старо.

Домът на семейство Куин бе на „Съдърн Роу“, тиха задна улица с малки тухлени къщи, наблизо до бял варосан пъб, на име „Измръзналият ескимос“. Самият той измръзнал и мокър, Страйк погледна на минаване към табелата му: представляваше щастлив инюит, седнал пред дупка в леда с гръб към изгряващото слънце.

Вратата на Куин беше зелена с лющеща се боя. Всичко бе разнебитено, включително портичката, висяща само на една панта. Страйк си помисли за пристрастието на Куин към удобни хотелски стаи, докато натискаше звънеца, и мнението му за изчезналия човек още повече се понижи.

— Бързо пристигнахте — гласеше намусената реплика на Лионора, която тя изрече вместо поздрав, щом отвори вратата. — Влезте.

Той я последва в зле осветеното тясно антре. Вляво имаше широко отворена врата към стая, която очевидно беше кабинетът на Куин. Беше разхвърляна и мръсна. Зееха отворени чекмеджета, стара електрическа пишеща машина седеше накриво на бюрото. Страйк си представи как Куин ядосано е вадил от нея листовете, разгневен срещу Елизабет Тасъл.

— Успяхте ли да намерите ключа? — попита Страйк Лионора, когато влязоха в тъмна кухня, лъхаща на застояло, в дъното на коридора.

Електроуредите имаха вид да са най-малко трийсетгодишни. Страйк помнеше, че леля му Джоун бе имала същата тъмнокафява микровълнова печка още през осемдесетте.

— Намерих не един ключ — съобщи Лионора и посочи към половин дузина ключове върху кухненската маса. — Не знам дали някой от тях е точният.

Никой не беше прикрепен към халка или ключодържател, а един изглеждаше достатъчно голям да отвори църковни двери.

— Талгарт Роуд кой номер? — попита я Страйк.

— Сто седемдесет и девет.

— Кога за последно сте ходили?

— Аз ли? Никога не съм била там — отвърна тя с напълно искрено безразличие. — Не проявявах интерес. Глупава постъпка.

— Кое?

— Това, че им я е оставил. — В отговор на учтивата въпросителна гримаса на Страйк тя допълни нетърпеливо: — Това, че Джо Норт я е оставил на Оуен и на Майкъл Фанкорт. Каза им, че е тяхна, за да пишат в нея. А те така и не я използваха никога. Седя си безполезна.

— И вие никога не сте ходили там?

— Не съм. Получиха я приблизително по времето, когато родих Орландо. Не проявих интерес.

— Орландо тогава ли е родена? — попита Страйк изненадан.

Беше си представял Орландо като хиперактивно десетгодишно момиче.

— През осемдесет и шеста, да — потвърди Лионора. — Само че тя е инвалид.

— О — промълви Страйк, — разбирам.

— Сега е горе и се цупи, защото я отпратих — обясни Лионора в един от експанзивните си изблици. — Задига разни неща. Знае, че не бива, но продължава да го прави. Сварих я да взема портмонето на съседката Една от чантата й, когато се отби вчера. И не беше заради парите — побърза да каже, сякаш той беше изрекъл обвинение. — Просто й харесал цветът. Една разбира, защото я познава, но не с всички е така. Обяснявам й, че не е редно. Тя знае, че не бива.

— Нали няма да възразите да ги взема и да ги пробвам? — попита Страйк, като събра ключовете в шепа.

— Щом искате — каза Лионора, но пак добави непримиримо: — Той няма да е там.

Страйк пъхна плячката си в джоба, отказа закъснялото предложение на Лионора за чай или кафе и отново излезе под студения дъжд.

Установи, че пак е започнал да куца, докато вървеше към метростанцията „Уестборн Парк“, откъдето щеше да направи кратко пътуване с минимални смени. Не беше вложил обичайното старание, когато прикрепи протезата, в бързината си да напусне апартамента на Нина, нито пък бе успял да намаже с успокояващи кремове кожата, която се допираше до подложката.

Осем месеца по-рано (в същия ден, в който по-късно бе намушкан с нож в дясната ръка над лакътя) беше паднал зле по стълби. Консултантът, прегледал крака му впоследствие, го бе информирал, че е нанесъл допълнително, макар вероятно поправимо поражение на медиални връзки в коленната става на ампутирания си крак, и препоръчал лед, почивка и нови изследвания. Ала Страйк не бе могъл да си позволи почивка, нито имаше желание за още изследвания, така че стягаше коляното си и си припомняше да повдига крака си, когато седеше. Болката до голяма степен бе утихнала, но понякога след дълго ходене кракът му отново започваше да пулсира и да се подува.

Пътят, по който Страйк вървеше, направи завой вдясно. Зад него крачеше висока и слаба прегърбена фигура с наведена глава, така че се виждаше само върхът на черна качулка.

Разбира се, разумният ход би бил да се прибере вкъщи и да даде покой на коляното си. Неделя беше. Не му се налагаше да обикаля цял Лондон под дъжда.

Той няма да е там, чу Лионора в главата си.

Ала алтернативата беше да се върне на Денмарк стрийт, да слуша барабаненето на дъжда върху зле уплътнения прозорец до леглото му под стрехите, когато албуми, пълни със снимки на Шарлот, бяха само на една ръка разстояние в кашоните, струпани на площадката.

По-добре да работи, да се движи, да мисли за проблемите на други хора…

Примигна срещу дъждовните капки, щом вдигна очи да огледа сградите, покрай които минаваше, и с периферното си зрение засече фигурата, следваща го на двайсетина метра зад него. Макар тъмното палто да беше безформено, от късите и бързи стъпки Страйк остана с впечатлението, че фигурата е женска.

Сега Страйк забеляза нещо любопитно в походката й, нещо неестествено. Нямаше и следа от вниманието, насочено изцяло към себе си, типично за сам човек, вървящ под дъжда. Главата й не бе приведена по начин да се защити от вятъра и влагата, нито крачката й бе равномерна като на някой, вървящ към определена крайна цел. Постоянно нагаждаше скоростта си дискретно, но забележимо за Страйк и на всеки няколко крачки лицето под качулката се излагаше на дъждовните струи, след което отново се скриваше в сянка. Тя определено го държеше под око.

Какво бе казала Лионора при първата им среща?

Мисля, че ме следят. Високо тъмнокосо момиче със заоблени рамене.

Страйк направи експеримент, като първо ускори ход, а после го забави едва забележимо. Разстоянието помежду им си оставаше постоянно; скритото й лице се вдигаше по-често за миг като размазано розово петно, за да провери позицията му.

Не беше опитна в следенето на хора. Страйк, който бе специалист, би се движил на отсрещния тротоар, би се преструвал, че говори по мобилния си телефон, би прикрил фокусирания си интерес към обекта…

За да си достави развлечение, имитира моментно колебание, сякаш бе обзет от съмнения дали се движи в правилната посока. Сварена неподготвена, тъмната фигура бе парализирана и се закова на място. Страйк продължи напред и след секунди чу зад себе си шума от стъпките й по мокрия тротоар. Твърде глупава бе дори да осъзнае, че е била подведена.

Пред него се появи станцията на метрото „Уестборн Парк“ — дълга и ниска сграда от златисти тухли. Там щеше да се изправи лице в лице с нея, да я попита колко е часът, да разгледа добре лицето й.

Трийсет секунди по-късно зърна високата тъмна фигура да подтичва към входа още с ръце в джобовете под проблясващите струи дъжд; беше уплашена, че може да го е изпуснала, че вече се е качил на влак.

Той направи бърза и уверена крачка към входа, за да застане срещу нея, и тогава изкуственият крак се подхлъзна на мокрите плочки.

— Мамка му!

Изгуби равновесие и падна по най-позорен начин; за част от секундата, преди да се стовари на мръсния мокър под и да се приземи върху бутилката уиски в плика, видя силуета й да замръзва на входа, след което тя побягна и се скри като подплашена сърна.

— Проклетия! — изпъшка той, легнал върху мърлявите плочки, докато хората край автоматите за билети го гледаха. При падането отново бе усукал крака си; имаше усещането, че може да е скъсал връзка: коляното, което допреди малко просто го наболяваше, сега крещеше в агония. Като ругаеше наум непочистения под и неудобната конструкция на изкуствения пищял, Страйк се опита да се изправи. Никой не искаше да го доближи. Без съмнение, го смятаха за пиян — уискито на Ник и Илса се бе измъкнало от плика и се търкаляше с трополене по пода.

Накрая един служител дойде да му помогне да стане, като промърмори, че имало предупредителна табела за мокрия под; не я ли бил видял господинът, достатъчно голяма била. Подаде на Страйк уискито му. Засрамен, Страйк избърбори „Благодаря!“ и закуцука към бариерите с единственото желание да избяга от безбройните взиращи се в него очи.

Качил се благополучно във влака, движещ се на юг, той протегна пулсиращия си крак и опипа коляното, доколкото можа през панталона. Усети го натъртено и болезнено, също както когато бе паднал по онези стълби миналата пролет. Бесен срещу момичето, което го бе следило, се опита да си обясни какво точно се беше случило.

Кога бе тръгнала подире му? Дали бе наблюдавала къщата на Куин и го бе видяла да влиза там? Възможно ли бе (твърде неласкателно обяснение) да го е сбъркала с Оуен Куин? Катрин Кент се бе припознала за кратко в тъмното…

Страйк се изправи няколко минути преди да се наложи да направи смяна на „Хамърсмит“, та по-добре да се подготви за слизането, което можеше да се окаже рисковано. Докато стигна крайната си цел „Барънс Корт“, вече куцаше силно и му се прищя да имаше подръка бастун. На излизане прекоси залата на метростанцията, облицована в плочки с викториански граховозелен цвят, като стъпваше предпазливо по осеяния с влажни следи от стъпки под. Скоро излезе от подобната на малко бижу станция с нейните надписи в стил ар нуво и каменни цокли и закрачи под дъжда към близката виеща се пешеходна алея.

За свое облекчение видя, че бе излязъл тъкмо на отсечката на Талгарт Роуд, където се намираше къщата.

Макар Лондон да беше пълен с подобни архитектурни аномалии, той никога не бе виждал сгради, които да са толкова очевидно в разрез с околната среда. Старите къщи се издигаха в отчетлива редица, тъмночервени тухлени реликви от време, изпълнено с повече увереност и фантазия, докато уличното движение безпощадно гърмеше покрай тях в двете посоки, защото това беше основната артерия към Лондон от запад.

Бяха натруфени късновикториански художнически ателиета, с решетести цветни стъкла на приземните етажи и огромни, гледащи на север прозорци на по-горните, подобни на фрагменти от изчезналия Кристъл Палас. Макар да бе мокър, измръзнал и да изпитваше болка, Страйк спря за няколко секунди да огледа номер 179, като се любуваше на характерната архитектура и се питаше колко ли биха спечелили семейство Куин, ако Фанкорт някога склонеше на продажба.

Заизкачва се по белите предни стъпала. Външната врата бе защитена от дъжда с тухлен фронтон, богато орнаментиран с каменни фестони, спирали и медальони. Страйк взе да вади ключовете един по един с вдървени от студ пръсти.

Четвъртият, който изпробва, влезе без затруднение и се превъртя, сякаш го бе правил дълги години. Едно леко прищракване и външната врата се отвори. Той прекрачи прага и затвори зад себе си.

Последва шок като шамар в лицето, като изсипана кофа вода отгоре му. Страйк бързо хвана яката на палтото си и я вдигна за защита пред носа и устата си. Там, където би трябвало да подуши само прах и стара дървения, го блъсна остър химически мирис и го задави.

Механично потърси с ръка електрически ключ на стената до себе си и светна две голи крушки, висящи от тавана. Коридорът, тесен и празен, бе облицован с дървена ламперия с цвят на мед. Усукани колони от същия материал поддържаха арка, простираща се на половината от дължината му. На пръв поглед всичко бе спокойно, елегантно, добре пропорционирано.

Ала с присвити очи Страйк бавно обхвана с поглед широките петна като от изгорено в дървената ламперия. Корозивна течност с остър мирис — онзи, пропил неподвижния прашен въздух — бе разплискана навсякъде, сякаш в безсмислен вандалски акт, свалила бе лака от вековните дъски на пода, съсипала бе патината на голите дъсчени стълби насреща, полети бяха дори стените, тъй че големи части от боядисаната мазилка бяха обезцветени.

След като Страйк диша няколко секунди през дебелата си вълнена яка, даде си сметка, че вътре бе твърде топло като за необитаема къща. Отоплението бе увеличено и още повече засилваше задушливата миризма, която иначе би се разсеяла в студа.

Под краката му прошумоля хартия. Той погледна надолу и видя, че е стъпил върху менюта с храна за вкъщи и плик с надпис „До обитателя/пазача“. Наведе се и го вдигна. Беше кратка, написана на ръка бележка, в която съсед гневно протестираше срещу миризмата.

Страйк отново пусна бележката върху изтривалката до вратата и пристъпи напред в коридора, като разглеждаше белезите по всяка повърхност, оплискана с химическия препарат. Вляво от него имаше врата; той я отвори. Стаята беше тъмна и празна; не беше обругана с подобното на белина вещество. Разнебитена кухня, също лишена от обзавеждане, бе единственото друго помещение на долния етаж. И тя не бе пощадена от щедрото леене на химикала; дори изсъхналият половин хляб върху бюфета бе полян.

Страйк тръгна нагоре по стълбите. На слизане или на качване по тях някой беше изливал зловонната корозивна течност от доста голям контейнер — имаше я навсякъде, дори по прозоречния перваз на площадката, където боята се бе издула и напукала.

На първия етаж Страйк спря рязко. Дори през дебелата вълнена тъкан на палтото си усети нещо друго, което острият промишлен химикал не успяваше да замаскира. Сладникав мирис на гнило и гранясало: зловонието на разлагаща се плът.

Не се насочи към нито една от затворените врати на първия етаж. Вместо това с уискито за рождения му ден, полюшващо се глупаво в пластмасовия плик, продължи бавно по стъпките на излелия киселината по следващото рамо на осеяните с петна стълби, където лакът бе изгорял, а резбованите парапети бяха разядени и изгубили блясък.

С всяка крачка на Страйк вонята на разложение се засилваше. Това му напомни времето, когато забиваха дълги колчета в пръстта в Босна, а после ги вадеха и помирисваха върховете им — единственият сигурен начин за откриване на масови гробове. Притисна яката по-плътно към устата си, щом стигна на последния етаж в студиото, където някога бе работил викториански художник на непроменящата се северна светлина.

Страйк се забави на прага само няколко секунди, колкото да издърпа надолу ръкава на ризата си, за да покрие голата му ръка, така че да не оставя отпечатъци по дървената врата, когато я отвори. Пълната тишина бе нарушена от лекото изскърцване на пантите, а после от жуженето на рояк мухи.

Бе очаквал гледка на смърт, но не и това.

Труп: овързан, вонящ, разлагащ се, празен и изкормен, лежеше на пода, вместо да виси от метален ченгел, където му бе мястото. Ала онова, което приличаше на заклано прасе, носеше човешки дрехи.

Лежеше под високите сводести греди, окъпан в светлина, струяща през грамадния романски тип прозорец, и макар това да бе частна къща и зад стъклото все така да долиташе шумът от уличното движение, Страйк имаше чувството, че стои прималял от гадене в храм, станал свидетел на кърваво жертвоприношение, акт на нечестиво оскверняване.

Седем чинии и седем комплекта прибори бяха подредени около разлагащото се тяло, сякаш бе гигантско парче месо за угощение. Торсът бе разрязан от гърлото до таза и Страйк бе достатъчно висок да види дори и от прага зейналата черна кухина. Вътрешностите ги нямаше, сякаш бяха изядени. По целия труп имаше обгоряла тъкан и плът, което засилваше гнусното внушение, че е бил готвен и с него е пирувано. На места мъртвото тяло лъщеше, почти течно на вид. Четири съскащи радиатора ускоряваха гниенето.

Разложеното лице лежеше най-далеч от него, близо до прозореца. Страйк го погледна, примижал, без да мърда и с опит да не диша. Едва успя да зърне валмо жълтееща брада и една прогорена очна ябълка.

И ето че при всичкия си опит с гледки на мъртви и осакатени Страйк трябваше да се бори с порива да повърне сред задушаващата смесена смрад от химикала и трупа. Премести под мишница найлоновия плик, извади от джоба мобилния си телефон и снима изложеното пред него от толкова много ъгли, колкото успя, без да влиза по-навътре в стаята. После заднешком излезе от ателието, остави вратата да се затръшне сама, от което наситеното зловоние не отслабна ни най-малко, и набра 999.

Бавно и внимателно, за да не се подхлъзне и падне, макар отчаяно да копнееше да вдиша колкото може по-бързо свежия, чист, измит от дъжда въздух, Страйк заслиза по съсипаните стълби, за да изчака полицията на улицата.