Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корморан Страйк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silkworm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
NMereva (2019)
Корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Копринената буба

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 27.10.2014

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-445-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11209

История

  1. — Добавяне

3

… оставен сам да мъкна на плещите си тези злини…

Томас Декър, „Благородният испански войник“

— Той е с десни убеждения, нали? — коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.

— Да — потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща й. — Така е.

Въпреки почти лишеното й от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката й прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото й, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.

— Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?

— Да — потвърди Лионора. — Той изчезна.

— От колко време го няма? — попита Страйк и механично се пресегна за бележник.

— От десет дни — отвърна Лионора.

— Бяхте ли в полицията?

— Не ми трябва полицията — отвърна нетърпеливо, сякаш й беше дошло до гуша да го обяснява на хората. — Веднъж преди им се обадих и всички ми бяха ядосани, защото той бил у приятел. Оуен просто се отплесва понякога. Той е писател — добави, сякаш това обясняваше всичко.

— И преди ли е изчезвал?

— Емоционален е — каза тя с унило изражение. — Вечно зачезва, но все пак минаха десет дни. Знам, че е разстроен, ала имам нужда от него у дома. И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и…

— Орландо? — повтори Страйк и умореното му съзнание се насочи към курортния град във Флорида.

Не разполагаше с време да пътува до Америка, а и Лионора Куин с античното й палто нямаше вид да може да му купи билет до там.

— Орландо, дъщеря ни — поясни Лионора. — Нужно е някой да я наглежда. Оставих една съседка при нея, докато съм тук.

На вратата се почука и се показа яркозлатистата глава на Робин.

— Желаете ли кафе, господин Страйк? А вие, госпожо Куин?

След като дадоха поръчките си на Робин и тя се оттегли, Лионора каза:

— Няма да ви отнеме много време, защото мисля, че знам къде е, само не мога да се сдобия с адреса, а никой не отговаря на обажданията ми. Минаха десет дни — повтори тя — и той ни е нужен у дома.

На Страйк му се видя голямо разточителство да се прибягва до частен детектив при такива обстоятелства, особено с оглед на бедността им, която външността й подсказваше.

— Ако опира до едно телефонно обаждане — внимателно рече той, — нямате ли приятелка, или…

— Една не може да свърши това — отсече тя и той се усети някак прекомерно разчувстван (изтощението понякога го правеше уязвим емоционално) от косвеното й признание, че има едничка приятелка на света. — Оуен им е поръчал да не казват къде е. Нужен ми е мъж да го свърши — изрече простичко. — Да ги накара да кажат.

— Името на съпруга ви е Оуен, така ли?

— Да — отвърна тя. — Оуен Куин. Авторът на „Грехът на Хобарт“.

Нито името, нито заглавието говореха нещо на Страйк.

— И мислите, че знаете къде е той?

— Да. Бяхме на една забава с много издатели и хора от тези среди. Той не искаше да ме води, но му казах: „Намерила съм детегледачка. Идвам и толкоз“. Там чух Крисчън Фишър да разправя на Оуен за това място, където писателите отивали за отдих. После попитах Оуен: „Какво е това място, за което ти говореше?“. А Оуен отвърна: „Няма да ти кажа, нали тъкмо в това е смисълът, да се откъснеш от жена и деца“.

Тя едва ли не подканваше Страйк да се присъедини към съпруга й в присмеха над нея, горда, каквито биваха понякога майките, с наглостта на детето си.

— Кой е Крисчън Фишър? — осведоми се Страйк, като правеше усилия да се съсредоточи.

— Издател. Млад, модерен мъж.

— Не се ли опитахте да позвъните на Фишър и да го попитате за адреса на мястото за писателски отдих?

— Да, опитах се. Обаждах му се всеки ден в продължение на цяла седмица. Твърдяха, че му предали съобщението ми и щял да ми се обади, но не го направи. Според мен Оуен му е поръчал да не казва къде е. Но вие ще успеете да получите адреса от Фишър. Знам, че си разбирате от работата — каза тя. — Вие разрешихте случая с Лула Ландри, а полицията никога нямаше да се справи.

Само осем месеца по-рано Страйк бе имал един-единствен клиент, бизнесът му не вървеше и перспективите му бяха отчайващи. И тогава бе доказал удовлетворително за Кралската прокуратура, че млада жена, ползваща се с голяма известност, не се е самоубила, а е била блъсната от балкона си на четвъртия етаж, което бе довело до смъртта й. Последвалата публичност му доведе поток от клиенти; в продължение на няколко седмици той беше най-прочутият частен детектив в метрополиса. Джони Рокъби се беше смалил до бележка под линия в личната му история; самият Страйк на свой ред си беше спечелил име в обществото, впрочем име, което повечето хора бъркаха…

— Аз ви прекъснах — заговори той, като се мъчеше с всички сили да се залови за нишката на мислите си.

— Така ли?

— Да — потвърди Страйк. — Казахте: „И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и…“.

— О, да — кимна тя. — Случва се нещо странно, откакто го няма.

— И какво е това странно нещо?

— Лайно — отвърна тя с нормален разговорен тон. — През процепа на пощенската ни кутия.

— Някой е пъхнал изпражнение през процепа на пощенската ви кутия? — уточни Страйк.

— Да.

— След изчезването на мъжа ви?

— Да. Кучешко творение — каза Лионора и на Страйк му отне част от секундата да се ориентира, че се отнасяше за изпражнението, а не за мъжа й. — Случи се вече три или четири пъти, през нощта. Никак не е приятно да намериш нещо такова сутрин. А и на вратата дойде някаква жена, много особена.

Тя замълча в очакване Страйк да я подкани. Като че й харесваше да бъде разпитвана. На мнозина самотни хора, както Страйк добре знаеше, им беше приятно да са във фокуса на нечие изострено внимание и се мъчеха да удължат непривичното за тях изживяване.

— Кога дойде тази жена на вратата?

— Миналата седмица. Попита за Оуен и като казах, че го няма, тя рече: „Предайте му, че Анджела умря“, и си тръгна.

— И вие не я познавате?

— Не бях я виждала преди.

— А познавате ли някоя Анджела?

— Не. Но понякога жени почитателки му поднасят какви ли не щуротии — допълни тя, внезапно придобила войнствен вид. — По едно време някаква му пишеше писма и му пращаше снимки, на които беше облечена като една от героините му. Някои от жените, които му пишат, си въобразяват, че ги разбира, заради книгите му. Глупаво, нали? Че там всичко е измислица.

— Много ли от почитателите на мъжа ви знаят къде живее?

— Не — отвърна Лионора. — Но тази може да му е била студентка. Той преподава писателско майсторство от време на време.

Вратата се отвори и влезе Робин с поднос. След като постави черно кафе пред Страйк и чай пред Лионора Куин, тя отново се оттегли и затвори вратата зад себе си.

— Това ли са всички странни неща, които се случиха? — попита Страйк Лионора. — Изпражнението през вратата и жената, която е дошла у вас?

— И още мисля, че ме следят. Високо тъмнокосо момиче със заоблени рамене — съобщи Лионора.

— И това е различна жена от другата, която…?

— Да, онази, която дойде у дома, беше трътлеста. С дълга червена коса. Тази е тъмнокоса и някак прегърбена.

— Сигурна ли сте, че ви следеше?

— Да, така мисля. Виждала съм я зад себе си вече два-три пъти. Не е местна, не съм я виждала преди, а живея в „Ладброук Гроув“ вече над трийсет години.

— Добре — бавно изрече Страйк. — Казахте, че мъжът ви бил разстроен. Какво се случи да го разстрои?

— Имаше голям скандал с агентката си.

— Знаете ли за какво?

— За последната му книга. Лиз… това е неговата агентка, му каза, че е най-доброто, което някога е писал, а ден по-късно го изведе на вечеря и му заяви, че не подлежи на публикуване.

— Защо си е променила мнението?

— Питайте нея — тросна се Лионора и за пръв път показа гняв. — Естествено, че беше разстроен след това. Всеки на негово място щеше да е. Работи над тази книга две години. Върна се у дома побеснял, влезе в кабинета си, награби всичко…

— Кое точно награби?

— Ръкописа на книгата, бележките по нея, всичко, ругаеше като бесен и ги натика в чанта. После излезе и повече не го видях оттогава.

— Той има ли мобилен телефон? Опитвахте ли се да му звъните?

— Да, не го вдига. Никога не го прави, когато хукне така. Веднъж метна телефона си през прозореца на колата — добави отново с онази нотка на гордост от независимия дух на съпруга си.

— Госпожо Куин — каза Страйк, чийто алтруизъм по необходимост си имаше своите граници въпреки казаното на Уилям Бейкър. — Ще бъда откровен с вас. Не вземам евтино.

— А, нищо — отвърна Лионора невъзмутимо. — Лиз ще плаща.

— Лиз?

— Лиз… Елизабет Тасъл. Агентката на Оуен. Нейна е вината, че той замина. Може да приспадне сумата от комисионата си. Той е най-добрият й клиент. Веднъж щом се усети какво е направила, ще иска той да се върне, и още как.

Страйк не придаваше толкова тежест на това уверение, за разлика от Лионора, която изглеждаше напълно убедена. Сложи три бучки захар в кафето си и го изгълта, като се чудеше как е най-добре да процедира. Донякъде му беше мъчно за Лионора Куин, която явно бе свикнала на лошите настроения, нападащи мъжа й периодично, примирено приемаше, че никой не си прави труда да й връща обажданията, и бе уверена, че за единствената помощ, на която можеше да разчита, трябваше да се плати. Ако се оставеше настрана леката й ексцентричност, тя излъчваше свежа искреност и почтеност. И въпреки това той беше безмилостен в решението си да поема само материално изгодни случаи, откакто бизнесът му бе ненадейно стимулиран. Малцината, които бяха идвали при него с техните истории на житейски несгоди с надеждата, че личните му затруднения (подробно описани и преувеличени в пресата) ще го предразположат да им помогне безплатно, си бяха тръгвали разочаровани.

Ала Лионора Куин, която изпи своя чай също тъй бързо, както Страйк кафето си, вече се бе изправила, сякаш се бяха споразумели за условията и всичко беше договорено.

— Ще тръгвам — каза тя. — Не ми се ще да оставям Орландо за дълго. Тъгува за татко си. Казах й, че отивам при един човек, който ще го намери.

Наскоро Страйк беше помогнал на няколко заможни жени да се отърват от съпрузите си, работещи в Сити, които след финансовата криза бяха станали далеч по-малко желани за тях. Някак го привличаше перспективата за разнообразие да върне мъж при съпругата му.

— Добре — каза той, прозя се и бутна бележника си към нея. — Ще ми трябва контакт с вас, госпожо Куин. Снимка на мъжа ви също би ми била полезна.

Тя написа адреса и телефона си със закръглен по детски почерк, но като че се изненада, задето й искаше снимка.

— Че за какво ви е снимка? Той е в хотела за отдих на писатели. Вие просто накарайте Крисчън Фишър да ви каже къде се намира.

Вече беше излязла през вратата, преди Страйк, уморен и изтръпнал, да успее да се надигне зад бюрото си. Чу я да казва бодро на Робин „Благодаря за чая“, после стъклената външна врата се отвори и затвори и новата му клиентка вече я нямаше.